Питър Мей
Човекът от остров Луис (22)

Двайсет и първа глава

Вече се беше стъмнило, когато Фин остави Джордж Гън в Сторноуей и се упъти обратно през мочурищата на Барвас към западния бряг. Нощта бе черна и непрогледна, а влажният вятър откъм Атлантика духаше яростно насреща му. Също както в онази нощ, когато родителите му бяха загинали на същия този път. Той познаваше всяка ямка по него като дланта на ръката си. Беше го изминавал всеки понеделник в едната посока до училищното общежитие в Сторноуей, а после всеки петък в — обратната. Макар сега да не виждаше хижата със зеления ламаринен покрив, знаеше, че тя се намира само на стотина метра вдясно от него. Точно тук изскочилата от канавката овца бе накарала баща му рязко да завие.

По платното можеше да срещнеш овце и днес. Собствениците им отдавна се бяха отказали да заграждат пасищата и само по някой и друг изгнил кол все още напомняше, че някога са опитвали. Нощем очите на животните проблясваха в тъмното — фосфоресциращи точки светлина, подобни на дяволски зеници, отразяващи светлината на фаровете. Те бяха глупави твари. Човек никога не знаеше кога ще се стреснат и ще претичат пред колата му. В безветрени дни се скупчваха на асфалта, за да избегнат малките хапещи мушици — проклятието на местните торфища. Щом дори овцете започнеха да се плашат от тях, значи наистина се бяха навъдили в изобилие.

Отвъд билото на хълма изникнаха светлините на Барвас, потрепващи под дъжда — дълга броеница, проточила се покрай линията на брега, за да се изгуби в далечината. Той продължи да шофира на север, сетне сви по посока на Кробост. Когато спря пред дома на Маршели, океанът не се виждаше, скрит от покривалото на нощта, но гневното му дихание ясно се долавяше откъм подножието на скалите.

Колата й я нямаше отпред, което означаваше, че навярно е заминала за Глазгоу. Но в къщата светеше и Фин притича под дъжда до входната врата. Не завари никого в кухнята и продължи към всекидневната, но и тук единствено телевизорът самотно предаваше от своя ъгъл вечерните новини. Той излезе в антрето и подвикна към стълбището:

— Има ли някой вкъщи?

Изпод вратата на таванската стая се процеждаше тънка ивица светлина. Понечи да тръгне нататък, но тъкмо тогава Фионлах излезе от нея и я захлопна подире си.

— Фин! — възкликна сепнато, щом видя неочаквания посетител. — Мислех, че си на остров Харис. — После слезе бързо по стълбите, промуши се покрай него и влезе във всекидневната.

— Е, вече се прибрах — рече Фин, като го последва. Тук, на по-силната светлина, се забелязваше, че младежът е странно притеснен. Дори лицето му изглеждаше зачервено.

— Да, виждам.

— Майка ти каза, че мога да ползвам вашата баня. Докато напредна малко с ремонта.

— Да, разбира се. Заповядай. — Фионлах се упъти все така напрегнато към кухнята и отвори хладилника. — Ще пийнеш ли една бира?

— Благодаря. — Фин пое бутилката от него. Младежът се поколеба, после взе една и за себе си. Отвинти капачката и я метна отдалеч в мивката, след което се облегна на стената и отпи дълга глътка.

— Е, успя ли да разбереш нещо за дядо?

— Не много. Освен че той не е Тормод Макдоналд.

Фионлах се вторачи неразбиращо в него.

— Как така?

— Тормод Макдоналд е загинал още осемнайсетгодишен, при инцидент с рибарска лодка. Видях смъртния акт и гроба му.

— Сигурно е съвпадение на имената.

Фин поклати глава.

— Това е същият човек, за когото дядо ти се представя.

Младежът надигна на няколко пъти бирата, мъчейки се да възприеме новината.

— Добре, ако не е Тормод Макдоналд, кой е тогава?

— Добър въпрос. Но той не изглежда склонен да ни даде отговор на него.

Последва продължително мълчание, сетне Фионлах попита, без да вдига поглед от полупразната си бутилка:

— Смяташ ли, че е убил човека, когото намериха в мочурището?

— Нямам представа. Но е сигурно, че са били роднини. Успеем ли да установим самоличността на единия, тя вероятно ще ни отведе и до тази на другия. А с малко повече късмет, и до разплитане на цялото престъпление.

— Звучиш като ченге.

Фин се усмихна.

— Нали доскоро бях такъв. Начинът на мислене не се променя само защото си напуснал работа.

— А какво те накара да напуснеш?

— Повечето хора прекарват цял живот, без да знаят какво има под камъните, върху които стъпват. А полицаят трябва да обръща тези камъни и да се занимава с нещата, които намира отдолу. — Фин въздъхна и пресуши бирата си. — Дойде ми до гуша да живея в сенките. Когато гледаш само тъмната страна на човешката природа, постепенно започваш да откриваш мрака и в самия себе си. А това е плашещо.

Фионлах пусна своята празна бутилка в кашона до вратата, пълен с още такива. Глухото звънтене на стъкло в стъкло отекна в тишината на кухнята.

— Надявам се да не съм прекъснал нещо — каза Фин.

— Не, не си. — Младежът го стрелна бързо с очи, после ги отмести отново. — Мама е ходила да посети дядо днес следобед.

— Някакви добри новини?

— Не. Заварила го да седи навън под дъжда. Явно си мислел, че е на кораб. После започнал да бъбри нещо за събиране на водорасли и торене на гарвани.

— Гарвани? — смръщи вежди Фин.

— А-ха. Използвал келтската дума, фянакан.

— Сякаш няма особен смисъл.

— И на мен така ми се стори.

— Фионлах… — започна Фин и другият го изгледа изчаквателно. — Може би е най-добре аз да поднеса на Маршели новината за дядо ти.

Младежът само кимна, явно доволен да се освободи от отговорността.

 

 

Вятърът шибаше външния слой на палатката, изпъвайки въжетата, докато вътрешният слой се раздуваше и отпускаше неравномерно, като увреден бял дроб. Тропането на дъжда, барабанящ по изопнатия винил, бе почти оглушително. Захранваната от батерии луминесцентна лампа хвърляше нереално синкаво сияние, под което Фин седеше, загърнат в спалния си чувал, и четеше доклада от аутопсията на откритото в мочурището тяло, получен от Гън.

Най-силно го впечатлиха описанието на татуировката на Елвис и надписът „Хотел на разбитите сърца“ върху лявата ръка, макар всъщност пластината на главата да бе определяща за установяване на времето на смъртта — някъде в края на петдесетте. Пред него постепенно изникваше образът на един млад човек, страстен почитател на първата рок звезда в историята. С умствени способности, увредени вследствие на злополука, която го бе оставила инвалид за цял живот. А също, роднина на бащата на Маршели — чиято самоличност, от своя страна, все повече се забулваше в мистерия.

Това бе брутално убийство. Съпроводено със завързване и промушване на жертвата, с прерязване на гърлото й. Фин се опита да си представи стария Тормод в тази роля, но не успя. Открай време го помнеше като добродушен човек. Едър и силен на младини, но с толкова кротък нрав, че при всичките си посещения във фермата нито веднъж не го бе чул да повиши глас.

Той остави доклада настрана и взе отворената папка, съдържаща подробностите от инцидента с Роби. След прибирането си от къщата на Маршели бе прекарал близо час да я разлиства. Естествено, без резултат. Вече и сам не знаеше колко пъти е чел тези страници. Всяко свидетелско показание, всяко измерване на следите от гуми върху асфалта. Описанията на колата и шофьора. Полицейските фотографии, от които бе извадил копия в Единбург. Помнеше наизуст всеки детайл и все пак продължаваше да се надява, че ще изскочи нещо съществено, което по-рано е пропуснал. Даваше си сметка, че това се превръща в мания — неразумна, нелогична, безплодна мания. И все пак, подобно на закоравял пушач, не можеше да я зареже. Нямаше да намери покой, докато водачът на колата не се озовеше зад решетките. До този ден собственият му живот щеше да зацикля все в същия коловоз, неспособен да се върне в нормалното си русло.

Фин изруга тихомълком, захвърли папката в ъгъла на палатката и угаси лампата. Легна върху постелката и зарови глава във възглавницата, така силно копнеещ да заспи, че знаеше, че това няма да се случи.

Затвори очи, заслушан във вятъра и дъжда, сетне ги отвори отново. Нямаше никаква разлика. И в двата случая цареше пълен мрак. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.

Беше невъзможно да прецени колко време е минало. Половин час, един? Сънят си оставаше все същият непостижим блян. Той седна отново и щракна лампата, примигвайки от ярката й светлина. В колата имаше няколко книги. Трябваше му нещо, което да го откъсне от действителността — да забрави кой е, къде се намира, накъде се е запътил. Да загърби всички онези натрапчиви въпроси, тормозещи съзнанието му.

Той облече мушамата направо върху бельото си, пъхна боси крака в ботушите и като нахлупи качулката, свали ципа на палатката. Щеше да му е нужна по-малко от минута да претича до колата и обратно през вятъра и дъжда, да свали мократа мушама в преддверието и да се мушне отново в топлината на спалния чувал. С книга в ръка и с бягство в душата.

И все пак се колебаеше да го стори. Навън стихиите беснееха. Предците му ненапразно бяха строили къщите си със стени, по половин и един метър дебели. Какъв глупак бе да се надява, че ще оцелее седмици, дори месеци наред в някаква жалка палатка. Той стисна зъби, примижа за момент, после си пое дълбоко дъх и се втурна напред. Дъждът го зажили безмилостно по лицето, вятърът се мъчеше да изтръгне земята изпод нозете му.

Тъкмо достигна колата и взе да рови с мокри пръсти за ключовете, когато в периферното му зрение се мярна светлина. Той спря и се загледа към нея през дъждовната пелена. Тя идваше от къщата на Маршели, озарявайки смътно стария мини купър на Фионлах, паркиран отпред. Моторът му явно работеше — звукът не се чуваше, но се виждаше димът, излизащ от ауспуха. После кухненската врата се отвори и отвътре излезе самият Фионлах, с куфар в ръка. Фин го извика по име, но разстоянието беше към двеста метра и вятърът отнесе гласа му. Младежът отвори багажника, метна куфара вътре и притича обратно до къщата, за да угаси лампата. В мига, в който мина през прага, лицето му се открои съвсем ясно. Сетне се качи зад волана и подкара надолу по хълма.

Фин отключи своята кола и се пъхна на шофьорското място, измокряйки купето с прогизналата мушама. Освободи ръчната спирачка, запали двигателя и включи на скорост. Подкара напред, без да пали фаровете. Докато виждаше пред себе си червените стопове на Фионлах, нямаше да се нуждае от тях.

Преследването не трая дълго. Минито спря в подножието на хълма, където се намираше кробосткият универсален магазин. От укритието на входа се отдели дребничката фигура на Дона Мъри, понесла бебешко кошче в двете си ръце. Фионлах излезе, отвори задната врата и тя го постави върху седалката, след което се върна тичешком и взе малък куфар.

Тъкмо тогава фаровете на трета кола обляха сцената в светлина. От нея излезе висок мъж и мина отпред, пресичайки лъчите им. Фин вдигна крак от съединителя, натисна газта и потегли рязко, като включи и своите фарове, откроявайки лицата на тримата участници в среднощната драма, които се извърнаха сепнато, щом гумите му с поднасяне спряха върху асфалта. Той отвори със замах вратата и пристъпи навън в дъжда.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Доналд Мъри трябваше да вика, за да го чуят през рева на бурята. Лицето му бе призрачно бледо, очите — хлътнали в дълбоки сенки.

— Може би и аз трябва да те питам същото — викна му в отговор Фин.

Доналд замахна гневно с пръст към дъщеря си и нейния любовник.

— Те се опитват да избягат с бебето!

— Бебето е тяхно.

Устата на другия се разкриви в презрителна усмивка.

— Какво, да не би да си им съучастник?

— Ей! — кресна Фионлах със зачервено от ярост лице. — Това не е ваша работа. Нито на единия, нито на другия. Става дума за нашата дъщеря, затова просто вървете по дяволите!

— Господ ще реши кой да върви по дяволите, синко — отвърна преподобният. — Но ти няма да ходиш никъде с моята внучка.

— Само се опитай да ми попречиш! Хайде, Дона.

Фионлах взе куфара от момичето, хвърли го в колата и седна на шофьорската седалка.

Доналд стигна до него на две крачки. Пресегна се, извади ключа от стартера и като се обърна, го захвърли в мрака. После бързо заобиколи към задната врата, за да вземе кошчето с бебето.

Фионлах изскочи да го спре, но Фин го изпревари, сграбчи отеца за раменете и го извърна към себе си. Последният обаче все още бе як мъж и го блъсна силно в гърдите, за да се освободи от хватката му. Двамата се вкопчиха един в друг, залитнаха и се търколиха на земята. Падането изкара въздуха от дробовете на Фин и той отвори конвулсивно уста, за да си поеме дъх. Доналд, от своя страна, се изправи и му подаде ръка, при което изпод връхната му дреха се подаде бялата якичка. Видът й накара Фин да осъзнае цялата абсурдност на ситуацията. Той се биеше със свещеника на кробостката църква, за бога! Със своя приятел от детинство! Улови протегнатата му ръка и стана от земята. Двамата мъже застанаха един срещу друг, дишайки тежко, с мокри от дъжда лица, лъщящи под светлината на фаровете.

— Престанете! — крещеше Дона. — Престанете веднага!

Но Доналд не снемаше поглед от Фин.

— Намерих билетите в стаята й — каза. — За първия сутрешен ферибот до Ълапул. Оттам разбрах, че ще опитват да бягат.

— Доналд, те и двамата са пълнолетни. Бебето си е тяхно. Могат да ходят където пожелаят.

— Трябваше да се досетя, че ще вземеш тяхната страна.

— Не вземам ничия страна. Всичко е заради теб. Ти си онзи, който не позволява на Фионлах да вижда собствената си дъщеря. Сякаш още живеем в средните векове!

— Та той дори не е завършил училище! Няма средства да издържа семейство.

— Няма и да има, ако не завърши и не си намери работа, нали? А ти го караш да бяга и да напуска преждевременно.

— Празни приказки — изплю се ядно Доналд и отново понечи да вземе кошчето от колата. Фин го сграбчи за ръката, но той неочаквано се извърна и юмрукът му проряза въздуха, закачайки противника по бузата. Силата на удара накара Фин да изгуби равновесие и да се просне по гръб на асфалта.

За няколко секунди сцената замръзна, сякаш някой бе натиснал копче и поставил действието на пауза. Никой от участниците не можеше напълно да повярва на случилото се. После Фин се изправи с пъшкане на крака и изгледа свещеника, забърсвайки капка кръв от устната си.

— За бога, човече, ела на себе си.

Гласът му почти потъна в нестихващия вой на вятъра.

Доналд стоеше и потъркваше кокалчетата си. Очите му бяха изпълнени с болка, гняв, вина. Сякаш другият бе виновен, задето го е ударил.

— Защо изобщо се бъркаш във всичко това? — попита.

— Защото — Фин стисна клепачи и тръсна глава — Фионлах е мой син.