Питър Мей
Човекът от остров Луис (15)

Четиринайсета глава

Фин свърна с колата покрай кробосткия клуб, зад който се намираше футболното игрище. Отвъд следваха хълмовете, с пръснати по тях къщи, обърнати на югозапад, с гръб към ледения повей на арктическите ветрове. По цялата разпокъсана брегова линия морето беснееше, бучеше и се пенеше — неуморни табуни от бели коне, стоварващи се върху упоритите и неподатливи черни скали.

Слънцето ту се показваше, ту се скриваше през пролуките на гонените от вятъра облаци, хвърляйки хаотични петна от светлина върху торфените полета, където надгробни камъни, вкопани в меката почва, бележеха отминаването на поколенията. Малко встрани, на север, ясно се очертаваше горната част на фара в Бът. Фин предполагаше, че майката на Маршели е последвала някакъв първичен инстинкт, връщайки се към корените на своето детство. Към спомена за редките, изненадващо слънчеви дни, за свирепите бури, за вилнеещото море, стоварващо талазите си върху скалите в подножието на фара. От кухненския прозорец в задната част на едноетажната къща, където семейство Макдоналд се бе оттеглило на старини, се откриваше ясна гледка към скупчените бели и жълти постройки, където бе живяла някога, и към червеникавата тухлена кула на фара, устояла безброй сезони на стихиите, за да предупреждава моряците за дебнещите в морето опасности.

Докато госпожа Макдоналд им приготвяше чай, Фин надзърна през този прозорец и видя образуващата се на небето дъга, ярка и пъстроцветна на фона на мрачните облаци. Ослепителните слънчеви лъчи, докосващи на места океана, караха развълнуваната му повърхност да изглежда като кована мед.

Той забеляза, че купчината торф за горене в малкия заден двор е силно намаляла, и докато слушаше бърборенето на старата жена, развълнувана да го види отново след толкова години, се зачуди кой ли ще нареже нов. Още с влизането долови познатия аромат на рози и той отприщи в него рояк от спомени. Домашно приготвената лимонада в тъмната прохладна кухня с каменен под. Игрите сред балите сено в плевнята на фермата. Мекият, напевен английски акцент, който му се бе видял толкова странен навремето.

— Трябва ни малко информация за татко — чу Маршели да произнася. — Изискват я от старческия дом. — Двамата се бяха разбрали за момента да не разкриват истината пред майка й. — Ще е добре също да взема и старите албуми със снимки. Според лекарите, ако ги разглеждаме заедно с него, това ще стимулира паметта му.

Госпожа Макдоналд с удоволствие изрови семейните фотографии и дори прояви желание сама да им ги покаже.

— Напоследък толкова рядко имаме компания — рече, сякаш прогонването на Тормод от живота й никога не се беше случвало. Своеобразно отрицание. Или кодирано послание. Тема, неподлежаща на обсъждане.

Албумите бяха близо дузина, като най-новите имаха обложки на ярки цветя, а по-отдавнашните — на тъмнозелени квадрати. Най-старите пък, наследени още от нейните родители, криеха колекции от избледнели образи на отдавна починали хора, облечени по модата на една друга епоха.

— Това тук е дядо ти — посочи тя на Маршели образа на висок мъж с къдрава черна коса върху стара гланцирана фотография с пречупени краища. — А ето я и баба ти. — Дребна жена с дълга руса коса и леко иронична усмивка. — Какво ще кажеш, Фин? Същинска двойничка на Маршели.

Действително, приликата бе поразителна.

После дойде ред на снимките от собствената й сватба.

Абсурдно ярки цветове от шейсетте, широки панталони, ризи на цветя с огромни яки. Дълги коси, бретони и бакенбарди. Фин се почувства почти неудобно заради тези хора и се запита как ли бъдещите поколения ще гледат на фотографиите от собствената му младост. Онова, което днес е шик, почти винаги изглежда смехотворно в ретроспекция.

Самият Тормод изглеждаше на около двайсет и пет, с гъста къдрава коса, обрамчваща лицето му. Фин никога не би го разпознал като стареца, чиито очила бе извадил от писоара предния ден, макар и да имаше известно сходство с едрия як мъж от детските му спомени от фермата, вечно облечен в син работен комбинезон и с платнено кепе, килнато на тила.

— Имате ли по-стари снимки на съпруга си? — попита.

Госпожа Макдоналд поклати глава.

— Не и отпреди сватбата. Докато се срещахме, все още нямахме фотоапарат.

— А на роднините и семейството му?

— Той не донесе нищо със себе си от остров Харис.

— Какво се е случило с родителите му?

Старата жена напълни отново чашата си от чайника, загърнат с плетено покривало, и предложи да долее и на гостите.

— Не, благодаря, госпожо Макдоналд — рече Фин.

— Щеше да ни разправяш за родителите на татко — подкани я Маршели.

Тя подуха внимателно чая си.

— Няма какво да разправям, миличка. Те са умрели още преди да се запознаем.

— Нямаше ли някой от негова страна на сватбата? — попита Фин.

— Нито един човек. Виждате ли, Тормод е бил единствено дете. Повечето, ако не и всичките му роднини са емигрирали за Канада някъде през петдесетте. Той не говореше много за тях. — Настъпи пауза, през която мислите й сякаш се устремиха към някакви далечни спомени. — Странно… — рече накрая, но замлъкна отново.

— Кое е странно, мамо?

— Татко ти беше много набожен човек. Сигурно помниш — ходене на църква в неделя сутрин, четене на Библията следобед, молитва преди всяко хранене.

— Трудно бих могла да забравя — рече Маршели, хвърляйки печална усмивка към Фин.

— И много почтен. Със справедливо отношение към всички, освен…

— Към католиците, знам — прекъсна я Маршели. — Наричаше ги паписти и ги мразеше в червата.

— Никога не съм одобрявала това — поклати глава майка й. — Баща ми принадлежеше към англиканската църква, която не е чак толкова различна. Освен че няма папа, разбира се. Откъде идваше тази ненавист у него към католиците, не мога да разбера.

— Понякога съм се чудила дали не ги хулеше на шега.

— О, сериозен беше, и още как.

— Та за кое казвахте, че е странно, госпожо Макдоналд? — намеси се Фин в опит да върне разговора към първоначалното му русло.

Тя го изгледа объркано за секунда, преди да се сети за какво става дума.

— А, да. Снощи прехвърлях някои от нещата му. Той е събрал купища вехтории през годините. Държеше ги в стари кутии за обувки, в шкафовете и чекмеджетата на стаята за гости. Не знам за какво му бяха, но прекарваше там по цели часове в ровене из тях. — Тя отпи от чая си. — Та на дъното на една от тези кутии открих нещо, което ми се стори… малко необичайно.

— Какво, мамо? — Маршели бе явно заинтригувана.

— Чакайте, ще ви покажа. — Майка й излезе и след минута се върна, като се настани между тях на дивана. Протегна дясната си ръка над масичката за кафе и когато разтвори шепа, върху страниците на сватбения албум изпадна сребърна верижка с малък, потъмнял медальон. Те се наведоха по-близо и Маршели го вдигна, за да го разгледа.

— Свети Кристофър — каза. — Покровителят на пътешествениците.

Върху износената повърхност бе изобразен светецът, подпрян на своята тояга и пренасящ малкия Христос през бури и мътни води. Свети Кристофър, закриляй ни, бе гравирано околовръст.

— Доколкото знам — сви рамене възрастната дама, — католическата църква го е деканонизирала преди около четирийсет години, но той все пак си остава част от нейната традиция. Какво търси нещо подобно у баща ти, умът ми не побира.

Фин се пресегна и взе медальона от Маршели.

— Може ли да го покажем на съпруга ви, госпожо Макдоналд? Ще бъде интересно да проверим дали ще събуди у него някакви спомени.

— Разбира се — махна с ръка тя. — Вземайте го. Задръжте го или го изхвърлете, все ми е едно. На мен не ми трябва.

С известно усилие Фин убеди Маршели, че е по-добре да я остави у тях и първо сам да поговори с Тормод. Нейното присъствие щеше да предизвика твърде много асоциации, които можеха допълнително да замъглят спомените му. Той пропусна да й каже, че иска да свърши и още нещо на път за старческия дом.

След като се отдалечи достатъчно, за да не може да го види, свърна от шосето по посока на кробостката църква. Гумите на колата изтрополиха през решетката за овце^[1] на входа на просторния паркинг. Църквата бе мрачно и сурово здание. Нямаше религиозни фризове и орнаменти, нямаше витражни прозорци, нито дори камбана в камбанарията. Нищо, което да разсейва преклонението пред Бога. Един бог, разглеждащ развлечението като грях, а изкуството — като идолопоклонство. Вътре липсваше орган или пиано. Само жалните песнопения на вярващите отекваха под сводовете й по време на Сабат^[2].

Той паркира пред дома на свещеника и изкачи стълбите до входната врата. Слънцето все още огряваше зеленикавокафявата мозайка на мочурищата, изпъстрени с плетеницата белези, оставени от резачите на торф. Тук горе бе голо и открито, мина му през ума. По-близо до Бога, като в постоянно изпитание на вярата срещу яростта на стихиите.

След като натисна звънеца, мина близо минута, преди вратата да се отвори и бледото безкръвно лице на Дона да се покаже насреща му от сумрака на коридора. Още първия път, когато я бе видял, му се бе сторило невероятно, че толкова невръстно наглед момиче може да е бременно. И сега, като майка, тя не му направи по-различно впечатление. Тъмнорусата коса, наследена от баща й, бе изпъната назад върху малката главица. Не носеше никакъв грим и в тесните си джинси и бяла тениска приличаше на крехко и беззащитно дете. Единственият контраст идваше от очите. Те бяха възрастни и знаещи.

— Здравейте, господин Маклауд — каза тя след кратко мълчание.

— Здравей, Дона. Баща ти тук ли е?

— О, а аз си помислих, че сте дошли да видите бебето. — В гласа й прозвуча нотка на разочарование.

Той незабавно изпита вина. Естествено, това се очакваше от него. Но тъкмо сега се чувстваше откъснат, лишен от емоции.

— Може би друг път.

Примирението се спусна като ситен прах върху детинските й черти.

— Татко е в църквата. Поправя някаква дупка на покрива.

Фин почти бе преполовил стълбите, когато спря и се обърна. Дона продължаваше да гледа след него.

— Те знаят ли? — попита я.

Тя поклати глава.

 

 

Ударите на чука се чуваха още от преддверието, но източникът им можеше да се види едва от вътрешността на храма. Доналд Мъри бе кацнал на върха на стълба, опасно издигаща се от балкона към гредите върху източния скат на покрива. Беше облечен в син работен комбинезон, а косата му изглеждаше значително по-рядка и побеляла. Увлечен в коването, дори не забеляза застаналия в прохода между скамейките Фин, в чието съзнание се заредиха цяла върволица спомени от общото им минало. Случката в навечерието на нощта на Гай Фокс, разходката с червения спортен кабриолет по западния бряг, барбекюто на плажа…

Най-сетне гвоздеите на Доналд привършиха и той спря, за да потърси нови.

— Май прекарваш повече време в ремонти на тази църква, отколкото в проповядване на словото Божие — подвикна му Фин.

Преподобният така се сепна, че трябваше да се улови за една от гредите, за да не падне от стълбата. Погледна надолу, но изминаха няколко секунди, преди да разпознае новодошлия.

— Богоугодното дело може да приема различни форми — рече накрая.

— Чувал съм, че Господ не обичал да ни оставя да лентяйстваме. Може би нарочно е пробил тази дупка в покрива ти, за да те пази от съблазън.

Доналд не успя да сдържи усмивката си.

— Май не съм срещал по-голям циник от теб, Фин Маклауд.

— А аз не съм срещал по-дебелоглав човек от теб, Доналд Мъри.

— Благодаря, ще го приема като комплимент.

— Така и трябва. Бих могъл да кажа далеч по-лоши неща.

— Не се и съмнявам. — Отецът изгледа преценяващо своя посетител. — Това лично посещение ли е или професионално?

— Вече нямам професия, така че е лично, предполагам.

Доналд се намръщи озадачено, но не попита нищо. Окачи чука на примка на колана си и започна внимателно да слиза по стълбата. Докато се спусне на пода при Фин, вече бе леко запъхтян. Атлетичната фигура на някогашния строен младеж, бунтар и любимец на момичетата, бе започнала да затлъстява. Лицето му също застаряваше, кожата бе изгубила своята еластичност, а около очите я прорязваха ситни, подобни на белези бръчици.

— Е, какво мога да направя за теб? — стисна той протегнатата ръка на стария си приятел.

— Твоят баща е венчал родителите на Маршели — отвърна Фин.

Върху лицето на другия се изписа изненада. Явно не бе очаквал подобно въведение.

— Щом казваш. Той сигурно е венчал и половината население на Нес.

— Какви документи са се изисквали според теб?

Отецът помълча няколко дълги секунди.

— Това ми звучи по-скоро професионално, отколкото лично, Фин.

— Лично е, повярвай. Вече не съм в полицията.

— Добре — кимна Доналд. — Ела, ще ти покажа.

Двамата се упътиха по прохода към дъното на църквата и той отвори стаичката на канцеларията. Там отключи едно чекмедже, извади отвътре формуляр и го размаха пред Фин.

— Брачно свидетелство. За една двойка, която ще венчая идната събота. Гражданското отделение го издава само след като и двамата предоставят нужната документация.

— А тя е?

— Ти самият си семеен, нали?

— Бях.

Преподобният направи едва забележима пауза, докато възприеме информацията, сетне продължи, сякаш не беше чул.

— Значи трябва да знаеш.

— Виж, Доналд, аз се ожених набързо преди седемнайсет години. Честно казано, почти нищо не помня от процедурата.

— В общи линии това, което ти трябва, е акт за раждане, а също решение за развод, ако си бил женен преди, или смъртен акт за бившата ти половинка, ако си вдовец. Въз основа на тях се сключва граждански брак и се издава съответното удостоверение. Единственото, което прави свещеникът, е да извърши църковния обред и да се подпише върху пунктираната линия, след като церемонията приключи. Заедно с щастливите младоженци и техните кумове.

— Тоест, баща ти не е имал основание да се усъмни в самоличността на хората, които венчава?

Очите на Доналд се присвиха в недоумение.

— За какво изобщо става дума?

— Нищо, Доналд. Просто една глупава идея. Забрави, че съм повдигнал въпроса.

Другият прибра брачното свидетелство в чекмеджето и го заключи, след което се обърна и попита:

— Значи ти и Маршели отново сте заедно?

— Да не би да ревнуваш? — усмихна се Фин.

— Не ставай глупав.

— Не, не сме заедно. Върнах се да постегна къщата на родителите си. Опънах палатка на двора, за да има къде да спя, докато сменя покрива и прокарам водопровод.

— Значи се отби просто заради тази своя „глупава идея“?

Фин стисна зъби, мъчейки се да потисне огъня на гнева, който собствените му емоции раздухваха някъде дълбоко в него. Но знаеше, че няма да успее.

— Знаеш ли, Доналд, ти си един проклет лицемер.

Отецът го изгледа сепнато.

— Какви ги говориш?

— Мислиш ли, че не знам, че Катриона е била бременна, когато сте се оженили?

— Кой ти каза това?

— Вярно е, нали? Великият Доналд Мъри, волният дух, радетелят на свободната любов, се е прецакал и момичето е надуло корема.

— Няма да слушам подобен език в Божия дом.

— Защо не? Това са само думи. Бас държа, че Исус също е можел да се изразява пиперливо, ако пожелае. Ти самият рядко си мереше приказките навремето.

Доналд скръсти ръце върху гърдите си.

— Накъде биеш, Фин?

— Натам, че ти си сгафил и това не е било проблем. Не е имало никой наоколо, който да те съди. Но сега не си готов да мериш със същия аршин Фионлах и собствената си дъщеря. Защо, да не би той да не е достатъчно добър за твой зет? Интересно, какво са мислели за теб родителите на Катриона.

Лицето на преподобния доби пурпурен цвят.

— Никога не се уморяваш да съдиш другите, нали?

— Не, това е твоя работа. Твоя и на онзи там, горе. — Фин вирна показалец към тавана. — Аз съм само наблюдател.

Той понечи да си тръгне, но Доналд го улови за ръката. Силните корави пръсти се впиха над лакътя му.

— Какво, по дяволите, те засяга това?

Фин се обърна и освободи ръката си.

— По-полека с изразите, Доналд. В Божия дом сме, не забравяй. Ти поне би трябвало да знаеш, че за някои от нас дяволите и адът са напълно реални.