Питър Мей
Човекът от остров Луис (14)

Тринайсета глава

Мога да видя тънката ивица жълтеникава светлина, прозираща под вратата. От време на време някой минава по коридора и я засенчва, но не различавам никакви стъпки. Навярно носи обувки с гумени подметки, нарочно, за да не го чуват. Не като господин Андерсън. Неговите обувки известяват появата му отдалеч, като тиктакането на крокодила. Той иска да знаеш, че идва, да се боиш от него. И ние се бояхме.

Сега обаче не ме е страх. Цял живот съм чакал този момент. Бягство. От всички онези, които ме държат на места, където не искам да бъда. Е, да им го начукам. Ха! Колко е приятно да го кажа. Или поне да си го помисля.

— Да ви го начукам — прошепвам в мрака и се сепвам от собствения си глас.

Ако някой влезе сега, с мен е свършено. Ще видят, че съм с шапка и палто, че куфарът ми е стегнат. Вероятно ще повикат господин Андерсън и ще изям здрав пердах с каиша. Ще ми се по-скоро да угасят лампите. До сутринта трябва да съм стигнал достатъчно далеч. Надявам се останалите да не са забравили.

 

 

Не знам колко време е минало. Нима съм заспал? Светлината под вратата е изчезнала. Ослушвам се напрегнато, но не чувам нищо. Вземам чантата от леглото и полека натискам бравата. Проклятие! Трябваше първо да се изпикая. Но нищо, вече е твърде късно. Няма нито минута за губене.

Стаята на стария Екън е до моята. По-рано го зърнах в столовата и веднага го познах. Навремето той водеше келтските псалмопения в църквата. Харесвах тяхното звучене — толкова различно от католическите хорове на детството ми. Първобитно, като племенен напев. Отварям вратата, вмъквам се вътре и веднага го чувам как хърка. Светвам лампата. Върху нощното му шкафче има кафяв сак, а той се е свил под одеялото и спи като младенец.

Искам да го повикам по име, но то ми убягва. Как се казваше, дявол го взел? Но пък иначе пееше хубаво. Силен глас, ясен и пълен с вяра. Разтърсвам го за рамото. Той се обръща и аз дръпвам завивката. Поне е напълно облечен, това е добре. Вероятно просто се е уморил да чака.

— Екън! — чувам се да казвам. Да, точно това беше името. — Хайде, човече, да вървим.

— Какво става? — пита объркано той.

— Нали ще бягаме.

— Така ли?

— Разбира се. Снощи говорихме. Виж, даже си облечен.

Екън сяда и се оглежда.

— Вярно. — Спуска крака на пода, а обувките му оставят мръсни следи по чаршафа. — И къде отиваме?

— По-надалеч от Дийн.

— Какво е това Дийн?

— Ш-шт. Тихо, господин Андерсън може да ни чуе. — Улавям го под ръка и го повеждам към тъмния коридор.

— Чакай, да си взема чантата. — Той грабва сака от нощното шкафче и двамата излизаме навън. В дъното на коридора се вижда смътна светлина от кухнята и движещи се силуети. Чудя се дали някой не ни е издал. Ако е така, значи сме в капан. Усещам как Екън се държи за полите на палтото ми, докато пристъпваме предпазливо напред, стараейки се да не вдигаме шум. Вече се чуват и гласове. Мъжки гласове. Влизам рязко, за да ги изненадам. Някой ми беше казал това. Ако врагът е по-многоброен, най-доброто оръжие е изненадата.

Но те са само двама. Същите като нас, с шапки и палта, поставили багажа си върху кухненския плот. Единият ми се струва познат. Много е развълнуван и ми хвърля гневен поглед.

— Закъсня!

Откъде знае, че съм закъснял?

— Нали каза, веднага щом угасят лампите. Чакаме те от цяла вечност.

— Ние ще бягаме — обяснявам му.

— Да, знам — озъбва се той. — Но ти закъсня.

Другият само кима и мълчи, пулейки се като заек. Нямам ни най-малка представа кой е.

Екън ме побутва отзад. Какво иска пък той?

— Хайде, давай — казва.

— Кой, аз?

— Да, ти — изръмжава другият. — Идеята беше твоя, ти ще го направиш.

Мълчаливият кима ли, кима.

Озъртам се наоколо, чудейки се какво правим тук. После виждам прозореца и се сещам. Бягство! Прозорецът излиза отзад. Прескачаме стената и прекосяваме мочурището. Никога няма да ни хванат. Ще тичаме като вятъра, през асфалта и към дърветата.

— Добре, помогнете ми — казвам и придърпвам един стол към мивката. — Някой ще трябва да ми подаде куфара, щом изляза. Пръстенът на майка ми е вътре. Тя ми го е дала, за да ме пази.

Екън и кимащият ме придържат, докато се покатервам върху стола и стъпвам в мивката. Вече мога да достигна резето на прозореца. Но то, проклетото, не ще дори да помръдне. Натискам с всичка сила, докато пръстите ми побеляват.

Изведнъж коридорът зад нас светва. Чувам стъпки и гласове и в гърдите ми се надига паника. Някой все пак ни е изпортил. Мамка му!

Зад прозореца има само чернота и стичащи се капки дъжд. Трябва на всяка цена да изляза. Отвън ме чака свободата. Започвам да блъскам с юмруци, усещайки как стъклото се огъва от ударите ми.

— Спрете го! — вика някой. — Спрете го, за бога!

Най-сетне стъклото се чупи. Пръска се на парчета. Усещам болка, виждам кръвта, стичаща се по ръцете ми. Вятърът и дъждът ме блъсват в лицето и едва не ме събарят.

Някъде пищи жена.

Но аз виждам единствено кръвта. Тя пропива пясъка. Фосфоресциращата пяна на вълните се обагря в розово под лунната светлина.