Иън Пиърс
Аркадия (45)

45.

— Изглежда владенията на Уилдън ни заливат с излишък от хора. Открих още един нечакан гост, боя се — каза Антрос на Памархон, когато се върна в лагера, влачейки след себе си изгубеното момче.

— Още един? Кой е този път? — Памархон беше развълнуван.

Пристигането на затворниците и прострелването на един от тях му внушаваха усещането, че не държи положението толкова изкъсо, колкото трябваше. Ако не може да се довери на хората си, че изпълняват заповедите му и внимателно, и разумно…

— Странен. Говори така, както каза, че говори онази дама. Мисля, че може да я познава.

— Наистина ли? — осведоми се Памархон със засилен интерес. — Той ли каза така?

— Не. Беше в шок и не съм го разпитвал. Беше се залутал в гората и влязъл в горичката на мъртвите.

Памархон направи гримаса.

— Нямал представа, че е забранено — допълни Антрос. — Реших, че трябва да го доведа тук.

— Да. Постъпил си правилно — въздъхна Памархон. — Антрос, скъпи приятелю, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Влюбен съм.

— О! — отдъхна си облекчено Антрос. — Това било значи. Забелязах. Помислих, че се каниш да отмениш плановете ни или нещо също толкова сериозно.

— Това е сериозно. Наистина ли забеляза?

— Боя се, че да.

— Моля те, не се смей. Бях поразен в мига, в който я зърнах. Не можех да продумам, дори зрението ми се замъгли, целият се разтреперих. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо. Осъзнах, че след Празненството не мога да мисля за друго освен за Розалинд. Знам, че е редно да се тревожа за други неща, но оттогава не съм спал, нито съм ял. Боя се, че ме е омагьосала или прокълнала.

— Мислиш ли?

— Не, това са само мои глупости, но не мога да се отърся от тях. Какво да правя?

— Нямам абсолютно никаква идея — отвърна Антрос, като се стараеше да не избухне в смях. — Каквото е редно. Можеш да се самоубиеш като Вател от Ниво 3. Или да бродиш из страната облечен в дрипи като Хипергал. Или можеш да идеш и да я отвлечеш като…

Памархон вдигна ръка.

— Спри! Аз съм отчаян човек и не е нужно и да ми се присмиват. Мога да приема опасностите и обвиненията. Мога да разчитам на разума си и да поведа хората си в битка. Но нямам идея какво да правя в този случай.

Антрос се замисли.

— Поговори с момчето тогава — предложи той. — Щом си влюбен, както казваш, най-добре е да разбереш в кого си влюбен, нали?

* * *

Памархон отиде да провери нощните пазачи, а Антрос обясни на странния младеж, че ще вечеря с вожда им, за да бъде подобаващо посрещнат и разпитан. Реши, че поне приятелят му ще се разсее. Най-много обичаше да разговаря с образовани, а в лагера му се откриваха малко възможности за това. Беше събрал добри и здрави хора край себе си, но разговорите им бяха съвсем простички.

И така, щом слънцето започна да залязва, той отведе момчето на име Ганимед в зоната, която Памархон беше запазил за себе си — на огромен дъб беше закачен навес, а на полянката пред него беше поставена ниска маса, заобиколена с възглавници за сядане. Храната вече беше поднесена, а наоколо бяха пръснати фенери, пръскащи слаба светлина. Прислужницата на ученика също беше тук, за да налива питиета и да сервира храната. Една от големите странности на момчето беше, че първоначално й заговори, сякаш и тя е гост.

Памархон покани момчето да седне срещу него и докато разговаряха, от време на време бяха прекъсвани от други, живеещи извън закона — от най-близкото обкръжение на Памархон, — които се появяваха.

— Това е Джон — представи той огромния мъж, донесъл ранения Калан в лагера. — Добро сърце има, свестен човек е — добави, след като едрият мъж шляпна момчето с гигантската си длан.

По някаква причина то се отнасяше скептично към тях.

— А твоето истинско име вероятно е Робин Худ?

— Не. Защо реши така?

— О, няма значение.

— Тази жена, тази Розалинд — промени той темата на разговора при първа възможност. — Трябва да я познаваш. Може би си част от антуража й? Роднина? Признавам, че има прилика между вас, макар тя да е много по-красива.

Момчето се намръщи, сякаш не знаеше как да отговори на това, и замълча.

— Хайде, момчето ми! Не се срамувай! Вече сме почти приятели, а след като си от хората на лейди Розалинд можеш да бъдеш два пъти по-спокоен, тъй като бих жертвал живота си в нейно име, за да те спася от всяка опасност.

Момчето отвори уста, после пак я затвори и най-после каза с известно колебание:

— С нея определено сме свързани. По роднинска линия. Може да се каже, че съм най-близкият й довереник. Близък съм й като роден брат.

— Чудесно! — зарадва се Памархон. — В такъв случай тя спомена ли, че се срещнахме на Празненството в Уилдън?

— Спомена много хора. Запознала се е с толкова много, че е невъзможно да си припомни всичките.

— Прекарах цял час с нея като неин ескорт.

— Ах, значи те е споменала. Накратко.

— Хубави неща ли каза за мен?

— Не чак толкова.

— Не?

— Маниерите ти са й се видели малко странни. Ексцентрични дори. Ето защо, естествено, не би могла да е твърде благоразположена към теб. Грубо си я изоставил и се е обидила. Струва ми се, че това е бил вторият случай, в който си й обърнал гръб.

— Това жестоко ме наранява — заяви разбойникът.

— Боя се, че не можеш да се мериш с нея — отвърна тъжно гостът. — Маниерите и нравите й са съвсем различни от твоите, а след като не си наясно с тях, тя сигурно ще избере някой от другите си ухажори.

— Тя ли ще избира? Ами семейството й?

— Те нямат думата по този въпрос. Тя е вироглава и няма да търпи намеса в нещо, което засяга щастието и благополучието й. Може да не избере никого, а да реши да има любовници вместо това.

Чу се трясък, прислужницата беше изпуснала една чиния.

— Съжалявам, господарю мой — каза тя и сведе глава, видно засрамена, а косата прикри лицето й.

Памархон беше забравил, че тя е там.

— Върви си. Можеш да се върнеш да почистиш по-късно. И не ме наричай „господарю мой“. Не съм такъв.

След това отново насочи внимание към госта си.

— Моля, продължи младежо — каза той щом прислужницата се оттегли. — Трябва да те попитам честно. Как мога да я спечеля?

* * *

Останали сами, Памархон се облегна на възглавницата зад гърба си и се загледа в звездите. Момчето се приближи към огъня и леко потрепери.

— Искаш ли наметало?

— Не. Добре съм.

— Сега, след като сме наистина насаме, бих искал да говориш свободно.

Момчето сръчка огъня с пръчка.

— Как можеш да я спечелиш? Какъв въпрос само — каза той след известно време. — Зависи какво имаш предвид под спечелване. Да отидеш при някоя като нея и да кажеш: ще дойдеш ли да живееш в колиба в гората до края на живота си? Искам да кажа, че няма да прозвучи особено добре, нали?

Памархон не отговори.

— Тя е свикнала с учтиво поведение, а ти живееш като човек извън закона, вземаш затворници, държиш хора против волята им. Обграден си от същинска армия. Това не е особено привлекателно.

— Живея според обстоятелствата и както ми се налага.

— Да вземем за пример жената, която ти поднася храната. Коя е тя?

— Не знам. Прислужницата на ученик, когото открихме да броди в гората.

— Те по своя воля ли са тук?

— Не. Подозирам, че шпионират в полза на господарката на Уилдън.

— Значи са пленници?

— Засега. Няма да им се случи нищо лошо, стига да се държат добре.

— И все пак държиш като пленник когото поискаш. Това не е много благородно.

— Налага се. Нямам избор.

— За втори път споменаваш, че не живееш тук по свое желание. Вероятно човек, който по-добре контролира живота си, ще е по-привлекателен. За нея ти си просто недодялан тип, който живее извън закона. Вероятно дори престъпник, лъжец и измамник. Може би жесток и агресивен. Защо някой би искал такъв любим? Макар и да е красив — добави той.

Памархон изглеждаше разстроен.

— Да, тя те намира за красив. Не си изправен пред невъзможна задача. Не всичко е загубено. Далеч не. Дори бих казал, че би могъл да я спечелиш, ако искаш.

— Да! Повече от всичко на света.

— Тогава трябва да ми обясниш някои неща. Какво правиш тук, защо живееш така? Кажи ми всичко, а аз ще ти дам своя съвет. Нищо не обещавам. Поговори с мен, сякаш говориш с нея и помни, че усеща лъжата отдалеч. Ако успееш да спечелиш мен, вероятно ще спечелиш и нея.

— Искаш приказка? Много добре. Ще ти разкажа една.

Гостът вдигна ръка.

— Това е лошо начало. Предполага се, че говориш пред дамата, която обичаш повече от самия живот. Не бива да звучиш сърдито. Опитай отново.

— Добре — каза той. — Живея в гората, защото преди пет години бях несправедливо обвинен в ужасно престъпление. Бях нарочен, че съм убил чичо си Теналд, господар на Уилдън, за да завладея земите и положението му. Не беше истина, но нищо не можех да направя; присъдата беше издадена бързо и трябваше да бъда убит. Избягах и оттогава бродя из страната като скитник и човек извън закона. Около мен се събраха хора и сега съм достатъчно силен, за да спечеля справедливост за себе си и тези, които са ми се доверили. Ето защо се надявам, че съвсем скоро ще мога да предложа на лейди Розалинд всичко, което би могла да пожелае жена с нейното положение. В допълнение ще предложа своята лоялност и отдаденост и ако се съмняваш в тях, можеш да попиташ всеки тук, тъй като съм помогнал и съм се грижил за всеки един.

— Говориш с дързост и решимост. Не е непривлекателно. Всъщност съм убеден, че всяка жена би го приела като изкушение, дори като нещо, на което не може да се устои. Почти невъзможно би било. Докато не се замисли за следното: доколко може да вярва на думите ти? Предполагам, че в тази страна има съд и закони. Признат си за виновен според тях. Забогатяването често е предполагаема причина за убийство. Срещал съм го в много от книгите, които съм чел. Можеш ли да докажеш, че си невинен?

Памархон се протегна и хвана ръката на момчето.

— В момента не мога. Всичко, което мога да направя сега, е това — каза той и се доближи. — Да я хвана за ръка и да се закълна в живота си, че всичко, което казвам, е истина, че по-скоро бих умрял, отколкото да я излъжа. Но ти добре ли си? Трепериш.

— Аз… студено ми е — промълви момчето, останало без дъх. — Просто захладня, това е всичко. Нощният въздух… сещаш се. Няма нищо друго, уверявам те.

— В такъв случай, настани се по-близо до огъня. Сега по-добре ли е?

— Много по-добре, благодаря — отвърна той и преглътна мъчително. — Защо не седнеш там, малко по-далеч… още малко по-далеч… и не ми разкажеш какво се случи?

Памархон се увери, че момчето е добре загърнато в одеялото и започна отново.

— Много добре. Ето цялата история, щом така искаш. Както споменах, чичо ми беше господар на Уилдън и се ожени за лейди Катрин малко преди неприятностите ми да започнат. Дотогава аз бях единственият наследник. Бях щастливо момче, обучавано от господаря на Кормел. Приключих учението си на шестнайсет години.

— На колко години си сега?

— На двайсет и четири.

— Двайсет и четири! Сериозна възраст. Всъщност лейди Розалинд е доста по-млада. Не смяташ ли, че е проблем?

— На колко години е?

— На петнайсет.

— Е, преминала е възрастта за омъжване. Ще бъде жалко да остане стара мома.

— А… И така, какво казваше?

— Умеех да чета и пиша, да яздя кон, да разговарям с много хора, да върша всичко, което е нужно. Бях, смея да кажа, популярен сред връстниците си и имах малко грижи на този свят. Тогава, тъй като и двамата ми родители бяха починали, отидох в Уилдън да живея с чичо си и да науча какви са задълженията на един владетел. Бях усърден; учих за посевите и за хората, за животните, за строителството, макар да не ми бяха съвсем по вкуса. Единствената трудност, която срещнах, беше Теналд, тъй като беше жесток човек. Бяха тежки дни за всички; беше непоколебим по отношение на правата си и го радваше единствено измислянето на някое ново. Налагаше отдавна забравени данъци и безмилостно ги събираше. Вземаше пари от онези, които искаха да се оженят; които искаха да мелят царевица. Намираше причини да лиши хората от собствеността им. Беше изпълнен с подозрения и отмъстителен. Боеше се да не бъде нападнат от неоправданите. Наемаше все повече и повече войници, за да се предпази, а за това му трябваха още и още пари. Войниците бяха разпращани по всяко голямо или малко село на негова издръжка, а той имаше грижата да намери най-бруталните хора за целта. Правех каквото мога, но знаех, че ако му се противопоставям, няма да мога да оказвам и малкото помощ, която ми беше по силите, като си мирувах. Така или иначе, имаше перспектива той да умре и да излекувам раните, които той е нанесъл. Затова си мълчах и това беше грешката ми. Трябваше да го предизвикам, но зад гърба му стояха учените от Осенфуд.

— Защо?

— Защото им даваше пари. Поне аз така си мислех. Всъщност изобщо не е възнамерявал да остави владението на мен. Канел се е да го даде на един от колежите. Те щяха да продължат деспотичното управление над страната, да забогатеят и да разпрострат властта си над целия Антеруолд.

— Сега ти слушай — прекъсна го момчето. — Това е много различно от всичко, което чух до момента. Останах с впечатлението, че тези учени са доста миролюбиви, не ламтят за пари, а са посветени на учението…

— Предполагам, че има и такива, но само защото градовете или владенията ги държат под контрол. Много от тях са алчни за власт. Гонтал, братовчедът на Теналд, е точно такъв. Чичо ми не можеше да разговаря с някого, без да го предаде. Беше обещал Уилдън на мен и на Гонтал, а след това се ожени за Катрин. Тя, както сам си забелязал, е красива и интелигентна, но също се е доказала като амбициозна и безскрупулна. Теналд беше омагьосан от нея, макар да се съмнявам, че тя някога е изпитвала особено уважение към него. Смятах поне, че ще е покорна съпруга и ще го дари с деца, но я подцених. След няколко месеца чичо ми беше мъртъв, убит в гората.

— Спри. Как беше убит?

— Излязъл на лов. Беше открит няколко часа по-късно, смъртоносно пронизан.

— Няма ли вероятност да е било инцидент?

— Трудно е да пронижеш случайно човек на кон.

— Така е.

— Само след час бяха погнали мен и всички твърдяха, че аз съм го сторил. Ето защо започнах да се крия.

— И не си го направил ти?

— Не бях наблизо, макар да не мога да го докажа. Ако бях там, щях да спася живота му дори с цената на своя. Не го харесвах, но той беше от моите хора, от семейството ми. Не бих могъл да посегна на живота му, както не бих могъл да посегна и на своя.

— Значи си заподозрян, защото е нямало да наследиш Уилдън, в случай че на него и лейди Катрин им се роди бебе, а и не си го харесвал. Все добри причини да изглеждаш виновен.

Той кимна.

— Добра причина да започнат съдебно изслушване и да вземат решение, преди да са чули моята версия.

— Предполагам, че изчезването ти им се е сторило като потвърждение на вината ти.

— Те бяха решили да ме обявят за виновен. Иронията е, че не исках Уилдън. Никога не съм мечтал за него. Събиране на данъци, присъствие на сватби и погребения. Изслушване на жалки кавги и оплаквания. Кой би искал подобни неща, кой би живял така? Бих го направил, все пак е мой дълг, но също така пожелавах на чичо си дълъг живот, тъй като означаваше свобода за мен.

— Какво мечтаеше да правиш? Да скиташ наоколо и да си играеш?

— Не — тук той се усмихна тъжно, почти се засрами. — Исках да бъда пътешественик. Да видя неща, невиждани досега. Да достигна далечни места дори през морета. Да открия странни земи и непознати хора. Да разбера кои са и как живеят. Сигурно ме мислиш за глупак.

— Точно обратното. Аз… искам да кажа, че лейди Розалинд харесва съвсем същите неща.

— Така ли? Наистина?

— О, да. Още от съвсем малка искаше да замине на дълги морски пътешествия. До Америка и Индия. Да види пирамидите, лъвовете в Африка, Големия бариерен риф. Да види залеза в Тихия океан, да зърне снега на Хималаите…

— Никога не съм чувал за тези места. Но, о, скъпо момче! Накара ме да се почувствам още по-зле. Накара ме да я заобичам още по-силно.

— Кажи ми, какво би направил, ако реши да избере теб.

— Бих събрал група приятели. Добри и надеждни хора, на които мога да разчитам. Бих построил кораб, с който да предприемем плаване. Тя, аз и те. После бих поел на юг, за да потърся населени места по земите там. Ще разберем дали от другата страна има море, за да отпътуваме към него. Бихме спирали всяка вечер, за да лагеруваме на пясъка на брега. Да разговаряме с онези, които сме открили. Ще вземем някой, който умее да рисува, за да прави скици на сградите и хората, които сме видели. Ще се къпем в морето и ще пируваме.

— А когато приключите? После какво?

— Никога няма да приключим. Да не мислиш, че светът е толкова малък? Ще продължаваме все по-напред и по-напред, от изгрев до залез, докато бъдем твърде стари за пътуване. Ще остареем заедно, тя и аз, свободни от дълг и правила.

— И ето че преминахме на „Одисей“.

— Моля?

Момчето изпусна дълга въздишка.

— Нищо. Наистина звучи прекрасно! Ами чудовищата? Враждебните местни племена?

— Ще убием първите и ще се сприятелим с вторите.

— Храна и дрехи?

— Ще вземем със себе си каквото можем и ще купим каквото е нужно. Можех да имам пари. Само ако…

Лицето й отново посърна.

— Само ако не бях преследван беглец, останал без пари.

— Мислиш, че лейди Катрин е отговорна за това?

— Кой друг? Тя получи най-голямата власт в Антеруолд, когато аз бях съсипан.

— Какво ще правиш сега?

— Искам си името обратно. Никой няма да ми го даде, затова трябва да си го взема.

— Това не звучи добре.

— Ще стане, каквото има да става.

— А това пък е направо безсмислено.

Той хвърли ядосан неодобрителен поглед, а след това изражението му се смекчи.

— Струва ми се, че не разбираш. Тази вечер няма да се случи. Късно е. На мен ми се спи, а и ти се прозяваш. Ела, остани при мен, ще си поделим леглото ми.

— Какво? Категорично не.

— Какъв е проблемът?

— Не мога. Не. Ужасно лоша идея. Наистина. Ужасно лоша. Няма да мога да мигна.

Памархон изглеждаше озадачен.

— Както желаеш — каза той. — В такъв случай ще извикам прислужницата да ти намери друго място.

* * *

— Това е мой скъп гост — заяви Памархон, щом тя отново се появи. — Погрижи се за него, както би се погрижила за мен или за господаря си. Дори по-добре. Заслужава голяма почит, колкото и да е млад. Заведи го някъде, където да се наспи добре.

— И къде по-точно?

— Съвсем забравих, че не познаваш лагера. Боя се, че ще трябва да те помоля да делиш подслон с другия ни посетител. Утре ще направя по-добра организация.

Прислужницата се поклони.

— Насам, млади господарю. Лека нощ, сър. Желаете ли да се върна?

Памархон се усмихна.

— Не, жено. Късно е, а ти достатъчно се умори. Върви да се наспиш. Нека сънят донесе и на двама ви наслада и отмора.

Вечерята приключи, а Памархон знаеше, че няма да успее да заспи. Разговорът беше объркал духа му. Беше страхливец; още в мига, в който това момче Ганимед седна срещу него, той знаеше кой е всъщност. Разбираемо беше, че Антрос не се беше досетил; той никога не я беше срещал, а и тя беше добре дегизирана. Но още в мига, в който я зърна, той почувства познатия трепет в сърцето си.

Беше запазил самообладание, тъй като се съмняваше, че ще може да говори пред нея така открито и свободно, ако тя беше признала директно коя е всъщност. Ето защо той беше излял сърцето си и беше попитал дали има някакъв шанс да прояви благосклонност към него.

Тя беше отговорила, че има. Беше казала, че би могла да го заобича. За миг Памархон си позволи да се надява и си представи себе си с нея, застанал на носа на огромен кораб, плаващ по морета…

После се върна на земята. Той беше, както тя каза, човек извън закона, който се спотайва в периферията на обществото. Тя беше права; това беше продължило твърде дълго. Настъпило бе време за действия.

Той тихо приближи до колибата на Антрос и надникна вътре.

— Антрос, приятелю — заяви. — Взех решение. Започваме утре. Предупреди мъжете, които ще са ни нужни и ги подготви да получат инструкции сутринта. Джон ще е водачът; ще избере още трима. Те трябва да отидат в Осенфуд и да се скрият там. Ако дотогава не сме готови тук, след пет дни те ще изпълнят плана ни за Залата на историята.