Джак Дю Брул
Предсказанието (15)

САНТОРИН, ГЪРЦИЯ

В миговете между съня и будното състояние, в преливането на световете на сънищата и реалността имаше моменти на прояснение, когато Мърсър често намираше вдъхновение. Все още не можеше да се ориентира къде се намира, но чувстваше съзнанието си необременено и отворено за нови идеи. Той неволно си припомни разговора с Тиса за силите чи и системата от точки. А после в образа се намесиха думите му към Айра Ласко преди двадесет и четири часа. Те говореха за глобалното затопляне и Мърсър му каза, че планетата има все още неоткрити ритми и цикли. С Тиса обсъждаха същите въпроси, само че тя имаше име за тях. Мърсър беше отхвърлил философиите й като източни легенди и метафизични врели-некипели, но ако не беше така? В края на краищата хората знаят повече за космоса, отколкото за родната си планета, и великите открития ни чакат само да намерим време.

И после мислите му отново се разделиха на две идеи, между които не можеше да намери съвместимост. Това беше последната му мисъл, преди да се разсъни напълно.

Светлината, проникваща в стаята, беше перлена и бледа. Вратата беше отворена и свежият въздух ухаеше на море. Очите му се приспособиха към светлината и Мърсър видя Тиса на балкона. Терасата беше закрита от трите страни и бе отворена само към кратера. Тиса беше гола и изпълняваше бавните балансирани движения на ритуала Тай Чи. Гъвкавото й тяло се извиваше в прелъстителни пози. Докато я гледаше, мислите му се върнаха към изминалата нощ и той почувства възбуда.

Движенията на Тиса станаха по-сложни, напрегнати и бързи. След малко тя приключи с Тай Чи и започна утринната си гимнастика. Беше взела юргана от леглото, за да й бъде по-удобно. Мърсър я гледаше като хипнотизиран. Тиса се упражняваше сериозно, без да се старае да предизвиква съблазън, но той намираше позите й за все по-еротични. По едно време на земята остана само темето на главата й и пръстите на краката й, когато изви гръб назад и направи мост. Кожата й се опъна по тялото и гърдите й щръкнаха високо и гордо. Мърсър не можа да сподави въздишката си.

Тиса се обърна, гъвкава като котка, и надникна през рамо. Очите й бяха широко отворени и закачливи.

— Питах се кога най-сетне ще ме забележиш. — Тя се изправи, приближи се до леглото и легна до Мърсър. Ръката й се скри под завивките. — Оказва се, че е вярно. Мъжете си падат по гъвкави жени.

— И още как. Ти правеше невероятни неща.

Тиса се наведе и го целуна. Той я притисна в обятията си. Тялото й се беше охладило след гимнастиката, но бързо се затопли и дори се сгорещи.

След час двамата станаха от леглото. Тиса остави Мърсър под душа и отиде в хотела, където бе отседнала, за да вземе нещата си. Щяха да се срещнат в десет на закуска. Когато тя се върна, Мърсър се излежаваше на терасата с „блъди Мери“в ръка, за да облекчи последиците от узото предишната вечер. Тиса остави багажа си при портиера и взе само плажната си чанта.

Тя свойски отпи глътка от питието на Мърсър.

— Гвоздей гвоздей избива?

— Клин клин избива — усмихна се той.

— Да, точно така. Английският е лесен, но има твърде много идиоми.

— Кой е родният ти език? И ако нямаш нищо против, каква е етническата ти принадлежност?

— У дома говорехме на виетнамски. Баща ми беше наполовина виетнамец, наполовина французин. Майка ми е родена в Париж. Местният език в родното ми село е смесица от тибетски и китайски.

— Родена си в Китай?

— В Ринпоче-Ла. Откъде иначе ще знам толкова много за Жу Жанжи, архивите и оракула? Възпитаха ме да бъда наблюдател, но майка ми избяга от селото заедно с моя доведен брат и мен. Върнах се, когато навърших осемнадесет години.

— Защо?

Тиса не отговори веднага.

— Трябва да проумееш какви са мащабите на Ордена. Под една или друга форма ни подкрепят милиони хора. Ние контролираме учението йога, храмове и специализирани школи. Имаме ферми за екологично чисти продукти на четири континента. Иди в който и да е специализиран хранителен магазин в Съединените щати и ще ти покажа десетки продукти, произведени от компаниите на Ордена. Повечето хора, които работят за нас, нямат представа за това. Инструкторите по йога в Маями плащат наем на друга корпорация в държава със свободни банкови закони. Накрая парите идват в нашата хазна и никой не знае, че съществуваме.

— Оттам ли дойдоха парите за кулата?

— Отчасти. Всяка дългогодишна организация като нашата обикновено е извънредно богата. Ако някой инвестира един долар като малък, когато се пенсионира, ще получи хиляди. Пресметни колко прави това за няколко поколения.

— Говорим за милиони.

— По-скоро за милиарди.

— И ти се върна, за да участваш в разпределението на богатството?

Тиса отново замълча за миг.

— Върнах се, защото бях глупава и завистлива. Не бях щастлива в Париж. Ринпоче-Ла е село с хиляда души население и аз бях дъщеря на важна личност. В Париж бях само едно от множеството деца от смесени бракове, останали от колониалното минало на Франция. Чувствах се изолирана и самотна. Малцина в града знаеха коя съм. Те бяха високопоставени членове на Ордена. Заради баща ми се държаха с мен като с икона, а не като с човек. Естествено, като всяка вироглава девойка аз обвинявах майка си за всичките си нещастия. Докато пораснах, изпратих писмо на баща си, че искам да отида при него. Той уреди пътуването.

— Сигурно е било болезнено за майка ти?

— Да. Две години преди това доведеният ми брат вече се бе върнал в Ринпоче-Ла. Тя почина малко по-късно при влакова катастрофа, без да разбере колко съжалявам. — Очите й се напълниха със сълзи. — Предлагам да говорим за нещо повесело от моето детство.

— Звучи лесно. Например за насилието в Близкия изток? Или за глада в света?

Тиса разбра мрачното му чувство за хумор и треперещите й устни се разтеглиха в лека усмивка.

— А за кризата със СПИН? Това е много по-весело.

— Имам един въпрос към теб — сериозно каза Мърсър. — Когато се запознахме, ти ми каза, че знаеш за мен и за работата ми.

— Да — предпазливо отговори тя.

— Защо избра мен? В света има стотици способни геолози.

— Когато се върнах при баща ми в Ринпоче-Ла, първата ми задача за Ордена беше да събера информация за мащабни минни операции. Това беше част от усилията ни да преценим доколко човешкото развитие влияе върху чи на Земята. В продължение на няколко години виждах името ти да се появява отново и отново. Заинтригува ме как така си станал епицентър на толкова много работа. Докато проучвах кариерите на мнозина минни инженери, обърнах особено внимание на твоята и разбрах, че повече от всеки друг ти балансираш потребностите на човечеството от суровини с грижата за опазването на околната среда.

— Има няколко десетки природозащитни организации, които не биха се съгласили с теб — скромно каза Мърсър.

Тиса направи гримаса.

— Повечето са ужасно заблудени. Смятат, че дори нямаме нужда от суровини. Както вече казах, в природата има равновесие и мисля, че сме на едно мнение по този въпрос. Знам, че си отказвал предложения за работа, които други алчно са приели, защото чувстваш, че пораженията върху околната среда далеч надминават ползата.

— Или може би не са ми предложили достатъчно пари — възрази той само за да види реакцията й.

— Не си искрен. Мърсър се засмя.

— Разкри мръсната ми малка тайна. Не съм търгаш на корпоративни пари.

Очите й блеснаха закачливо.

— Не бих отишла толкова далеч. Може би търгаш със сърце?

Остатъкът от деня премина в приятни разходки и нехайни разговори. Двамата се изолираха от всичко освен от себе си и съвършенството на острова. Само едно нещо помрачи деня на Мърсър — Тиса непрекъснато го питаше колко е часът. Не носеше часовника, който й беше подарил. Той нямаше нищо против това, но не разбираше тази обсебеност от времето.

Седяха на тих плаж на източния бряг на Санторин, когато тя отново го попита и Мърсър отвърна; че е пет без петнадесет. Тиса прехапа устни и се вторачи в хоризонта, а той разбра, че идиличното им бягство наближава края си.

— Трябва да тръгваме — тъжно каза тя. — Време е да видиш доказателството. — Тиса сложи ръце на лицето му. — Искам да знаеш, че днес беше най-щастливият ден за мен от дълго време. Забравям много неща, когато съм с теб.

— Кажи ми какво толкова ужасно искаш да забравиш, Тиса.

Тя го пусна и стана.

— Ще разбереш след известно време.

Намериха такси в село Монолитос и се уговориха с шофьора да ги върне във Фира да вземат багажа си и после да ги закара до главното пристанище на юг от града. Стръмният път лъкатушеше по скалата и се спускаше до морското равнище в зашеметяваща поредица от остри завои. Тясното шосе беше задръстено от камиони, които се изкачваха нагоре от пристанището. Превозните средства бяха натоварени с продукти и продоволствия, за да се поддържа животът на острова. Между камионите се стрелкаха младежи с мотоциклети. Бръмченето на ауспусите им отекваше в планината. Шофьорът наруга един, който изскочи от труднозабележим завой в неговата лента, изпреварвайки бавно движещ се камион с десет колела. Сребристият мотор се прибра в лентата си, профучавайки само на сантиметри от таксито. Тиса се обърна към Мърсър.

— Четох, че в разгара на туристическия сезон на Санторин всеки ден става по една катастрофа и умира поне един човек седмично.

— За детето само старците са смъртни.

След още един завой те видяха пристанището долу. Отвъд редиците контеинеровози един по-голям и по-стар ферибот от онзи, който бе докарал Мърсър, разтоварваше поток от коли и камиони. Наредени в еднакво дълга опашка превозни средства чакаха реда си да се качат. Фериботът приличаше на такси ветеран от Ню Йорк. Боята му беше избледняла от годините и от безмилостните лъчи на слънцето. Плавателният съд изглежда не се беше представил добре в битката със силните бури в Егейско море. Очертанията му бяха загрубели и притъпени, а отстрани имаше дълбоки белези от небрежни капитани, който бяха използвали корпуса, за да отместят встрани други кораби.

Товарната рампа зееше и фериботът напомняше изхвърлена на брега риба, която се опитва да си поеме въздух.

— Струва ми се, че закъсняват — отбеляза Мърсър.

— Колко е часът?

— Какво значение има? Още половин час ще товарят всичките онези коли.

— Моля те, кажи ми.

— Шест и петнадесет.

Тиса отброи на пръстите си, изчисли нещо наум и въздъхна облекчено.

— Всичко ще бъде наред, ако не закъснеем със заминаването.

— За какво говориш?

— За твоето доказателство.

Тя трябваше да плати за таксито, защото предишната вечер Мърсър бе дал драхми на стойност сто долара на двойката собственици на ресторанта като оценка за великолепната храна.

— Е, къде отиваме? — попита той, когато се присъединиха към опашката от чакащи пътници.

— Мисля, че следващата спирка на ферибота е Крит, но не съм сигурна.

Неясният отговор се стори нелогичен на Мърсър.

— Не знаеш къде е доказателството?

— О, доказателството е на Санторин, но най-добре е да го видим от разстояние.

Двамата се качиха на борда и сложиха оскъдния си багаж в едно от шкафчетата пред занемарено кафене в средата на палубата. Тиса задържа дамската си чанта и Мърсър я помоли да сложи вътре пистолета му, за да не облича спортното си сако. Денят беше горещ и заради множеството хора на кораба вече се беше изпотил.

Тиса купи няколко бутилки минерална вода и загадъчно каза:

— Може да ни потрябват по-късно.

Качиха се на горната палуба и намериха свободно място до перилата, в сянката на почернелите от пушека комини. Двадесет минути по-късно сирената изсвири жаловито и фериботът потегли тромаво и с достойнство, клатушкайки се като възпълна жена по неравен път. Само на няколко десетки метра от тъмните скали, които отразяваха горещината като огледала, въздухът беше много по-хладен, освежен от ветровете, духащи край острова.

Тиса остави чантата в краката си, прерови я, извади някакъв пакет и го подаде на Мърсър. Книга, увита в твърда непромокаема мушама. Кориците бяха кожени и стари и изшумоляха, когато Мърсър я взе.

— Ти си първият човек извън Ордена, който вижда нашите хроники. — Тиса погледна книгата с благоговение.

— Какво е това? — Той прегледа една от крехките пергаментови страници, но не можа да прочете думите, нито позна езика. — От двеста години монаси и селяни от Ринпоче-Ла и по-късно други хора, които са станали членове на Ордена, напускат планината, за да проверят достоверността на предсказанията за земните сили чи. Всеки е носел дневник като този, за да записва наблюденията си за явлението.

По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки, като чу думите „явление“и „предсказания“. Най-после разбра какво е имала предвид Тиса през цялото време.

— Говориш за земетресения?

— Да — мрачно отговори тя. — И за вулканични изригвания.

— Никой не може да предскаже земетресенията. — Мърсър поклати глава. — Това е невъзможно.

— Ето защо не ти казах истината онази нощ в Лас Вегас. Щеше да ме помислиш за по-луда, отколкото вероятно съм изглеждала в очите ти. Признай. Ако бях казала, че можем да предсказваме земетресенията, никога нямаше да се съгласиш с мен. Трябваше да те доведа тук, за да ти покажа доказателство.

— Книгата не е доказателство, Тиса.

— Колко е часът?

— Седем без петнадесет — отвърна Мърсър и в същия миг разбра какво има предвид Тиса под доказателства. Дъхът му секна. — Боже мой, дошли сме да наблюдаваме земетресение!

— Според автентичните записки в дневника трусът трябваше да разтърси острова преди два дни по обед. Снощи казах, че след катаклизма в Тунгуска предсказанията на оракула се объркали. Новите изчисления показват, че земетресението трябва да стане след двадесетина минути.

Тя взе книгата от него, отвори я на една от последните страници и после му я върна. Мърсър не можа да прочете избледнелия ръкопис, затова се съсредоточи върху цифрите, написани в бялото поле. Едната дата беше преди два дни, а другите бяха географска дължина и ширина. Тиса му даде съвременна туристическа карта. Санторин беше ограден в кръгче и той видя, че координатите съвпадат напълно.

— Кога е написано това? — промълви той. Все още не моясеше да проумее напълно изводите.

— През 1850 година. Тази хроника е за сеизмичната активност в Средиземно море. Има и други, за различни части на света. Ако искаш, мога да ти покажа къде се споменава за земетресението в Измир, Турция, през 1999 година, когато загинаха много хора, или циклите на изригването на вулкана Етна.

— Знаели сте за тези явления преди да се случат? Тя кимна.

— Дневниците се пазят от съвет от архивисти и се дават на наблюдателите само за кратко време преди изригване или земетресение, за да отидат там и да докладват за видяното. През последните двадесет години с глобализирането на медиите и разрастването на интернет съветът престана да изпраща наблюдатели, защото новините сами стигат до Ринпоче-Ла. Разбира се, все още имаме групи по всички краища на земята, членове, които не знаят за пълния обхват на предсказанията. Те ни казват подробности, ако се нуждаем от тях, за да ни помогнат да коригираме разликите във времето в предсказанията от 1908 година насам.

— Господи, Тиса, ако островът бъде разтърсен от земен трус, трябва да предупредим хората! Не можем да ги оставим да умрат.

Мърсър се отдели от перилата. Тиса хукна след него и го хвана за ръката, преди да слезе на долната палуба да търси някой, който да го заведе при капитана.

— Успокой се. Оракулът показа, че земетресението ще бъде слабо. Не бих те изложила на опасност.

— Колко слабо? — подозрително попита Мърсър.

— Само ще разтресе прозорците и ще уплаши няколко котки — усмихна се тя.

— А другите… например онова в Турция? Защо не ги предупредихте? Боже мой, можеше да спасите хиляди хора!

Тиса поклати глава.

— Забранено е. Казах ти, че само архивистите имат достъп до хрониките и само те знаят как функционира оракулът. Тъй като наблюдатели вече не са необходими, ние научаваме какво е показал оракулът едва след като се е случило явлението. Сетне потвърждаваме достоверността на предсказанието, за да преценим дали усилията ни да коригираме равновесието на чи са имали резултат. Този дневник не трябваше да е у мен — с изпълнен е угризения тон призна тя. — Откраднах го от архивите, за да те убедя.

Тиса изведнъж се ядоса.

— Именно това предизвика разногласията в Ордена. Някои от нас мислят, че е наш дълг към човечеството да кажем на света какво знаем. Други, като онези, които се опитаха да те убият в „Луксор“, са привърженици на по-твърдата линия и искат да останем в сянка. Те дори не смятат, че трябва активно да се опитваме да коригираме нарастващото несъответствие на чи.

— Така сте разбрали за експеримента — каза Мърсър доскоро на себе си, отколкото на нея. — Трусовете във Вашингтон и край Рино не са били предсказани, нали? Предизвикани са били от експеримента на доктор Мари.

— Трусовете хвърлиха в паника архивистите, защото в хрониките пишеше, че в онзи регион няма да има сеизмична активност в продължение на много месеци. Това далеч надминаваше предишните несъответствия, които бяхме открили. Случило се бе нещо необяснимо, каквото не бяхме виждали. Ордена изпрати няколко екипа в Съединените щати, за да открият причината. Някои бяха сигурни, че вече не може да се вярва на оракула.

— Какво представлява оракулът?

— Виждала съм го само веднъж, когато бях малка, но…

Тътенът се разнесе навсякъде около тях. Вибрациите отекнаха в телата им, преди да се превърнат в звук, който стигна до слуха им. Шумът беше приглушен, басов и продължителен. Неколцина пътници, наредили се до перилата, за да наблюдават острова по здрач, се спогледаха озадачено. Грохотът продължи. Една жена изпищя, когато морето се развълнува под сеизмичната атака на лекото земетресение. Няколко камъка се откъснаха от масива около кратера, и се търкулнаха във водата. Сгромолясването им наподобяваше удари на торпедо в основата на отвесните скали. Над Санторин излетяха многобройни ята птици, които още повече затъмниха небето.

И после трусът затихна. Звукът заглъхна по-бързо, отколкото се бе появил. Пътниците шушукаха неспокойно. Неколцина бяха пребледнели, а други пропъждаха мисълта за случилото се с нервен смях.

Мърсър остана неподвижен. Кокалчетата на пръстите му побеляха, вкопчени в стоманените перила. Устните му бяха стиснати. Още преди труса знаеше, че Тиса не е измислила историята си. Тя не беше излъгала абсолютно за нищо и изводите бяха невъобразими. Най-големите специалисти по естествените науки, експерти по геомеханика и динамика на флуидите и други клонове на геологията работеха от години, за да могат да предупредят населението на големите градове поне няколко часа преди предстоящо земетресение. Усилията им обаче оставаха без резултат. Не можеха да предупредят дори няколко минути по-рано. А сега Мърсър държеше книга на няколко столетия, където бяха записани точният час и мястото на земетресение — велико постижение в прогнозирането, което не можеше да си обясни. Той беше завладян от суеверно страхопочитание, но и развълнуван от потенциалните възможности. Трябваше да научи всичко, което Тиса знаеше за оракула.

Докато се обръщаше към нея, един човек сред тълпата на палубата привлече погледа му. Секунда по-късно Мърсър разбра кого вижда, свързано с контекста и реагира на заплахата. Той пусна дневника и хвана ръката на Тиса в мига когато приближаващият мъж разбра, че е забелязан.

Дони Рандъл Дръжката му се усмихна злобно и бръкна под лявата мишница на дългото си яке.

Тиса погледна през рамо, когато Мърсър я дръпна от перилата. Тя не познаваше едрия мъж, който ускори крачка след тях, но зад него вървеше брат й Люк. Сърцето й ускори ритъма си, сякаш бе изпаднала в шок. На яркото осветление на палубата Тиса видя блясъка на ножа, който той държеше до крака си.

Мърсър стигна до края на стълбите към вътрешността на ферибота и разблъска с рамо група германски студенти, които излизаха от кафенето. Във водата се разхвърчаха халби с бира. Единият пияч го напсува и непохватно се опита да го удари с глава, но пропусна и улучи един от приятелите си, запращайки го надолу по металните стъпала. Някой изкрещя и настъпи суматоха. Тълпата забави Рандъл.

— Дай ми пистолета — извика Мърсър, докато дърпаше Тиса по претъпканите стълби.

— Чантата ми остана на палубата!

Той стисна ръката й в знак, че не е толкова важно, докато трескаво мислеше как да се измъкнат от капана.

Дони Рандъл несъмнено имаше подкрепления. Слабият мъж зад него изглежда беше от екипа му. Сигурно имаше и други. В Лас Вегас бяха изпратили пет-шест души, защото се надяваха, че ще спипат Мърсър в стаята му. А на борда на ферибота, откъдето наистина нямаше къде да избяга, вероятно бяха удвоили броя на групата, за да бъдат сигурни, че ще го убият.

В дъното на стълбите имаше открита палуба, простираща се по ширината на кораба, а вляво и вдясно коридори водеха към каютите и салоните за пътници. Пространствата бяха пълни с хора. Някои се бяха облегнали на стените или седяха върху багажа си, други се разхождаха. През вратите на кафенето минаваше постоянен поток от пътници. Никой не им обръщаше особено внимание, но Мърсър знаеше, че подкрепленията на Рандъл идват. Друго стълбище в отсрещната страна водеше към най-горната палуба. Дони сигурно предполагаше, че Мърсър ще се скрие някъде във виещите се вътрешни коридори, вместо да се върне. Ето защо Мърсър поведе Тиса нагоре по стълбите преди Рандъл или човекът с него да видят къде отиват.

Когато отново излезе на хладния ветрец, осъзна, че тялото му е обляно в пот. Дишането му обаче беше равномерно и сърцето му бе забавило ударите си след първоначалния шок. Проправи си път през тълпата, грабна чантата на Тиса и щом взе пистолета, почувства, че има малко по-голям шанс.

Светлините на Санторин представляваха точици на потъмняващия хоризонт. Между ферибота и острова се движеше бяла моторна яхта. Мърсър се съмняваше, че присъствието й там е случайно. Вгледа се в смаляващия се остров. Преценяването на разстоянието нощем беше трудно, но той реши, че Санторин е твърде далеч, за да плуват дотам. Трябваше да слязат от ферибота и ако искаха да оцелеят, се нуждаеха от лодка. Спасителните лодки на кораба бяха надуваеми и побираха четиридесет души. Всяка беше поставена в овална капсула от фибростъкло. Той разгледа сложната плетеница от жици и макари, които ги спускаха във водата, и разбра, че няма да успее да прехвърли през борда някоя от спасителните лодки в минутите преди Рандъл да ги открие.

— Какво ще правим? — Очите на Тиса бяха широко отворени от страх, но не за нея. Брат й нямаше дай стори нищо лошо. Тя се страхуваше за Мърсър.

Той хукна към носа на ферибота.

— Когато се качихме на борда, забелязах голям контейнер. На етикета пишеше, че съдържа надуваема лодка за шест души. Ако се доберем до него, ще можем да слезем от това корито.

Те минаха през кръг от студенти около млада жена, която свиреше на китара, и вече бяха на десетина крачки от друго стълбище, когато двама мъже в еднакви якета изскочиха от вентилационната ниша, Мърсър спря за миг, преценявайки ъгъла и разстоянието, загрижен за пътниците отпред.

Стрелците нямаха подобни грижи. Те извадиха автоматични пистолети и над откритата палуба се разнесоха първите изстрели. Сред писъците на паника на младежите зад Мърсър се чу пронизителен вик на ранена жена. Той се хвърли на пода, блъсна Тиса встрани и нарочно стреля над главите на нападателите, за да не улучи някого от пътниците. Убийците се скриха и му дадоха ценни секунди да се претърколи извън огневата линия.

Хората, които бяха останали до перилата, побягнаха като обезумели. Някой беше блъснат в суматохата и падна в тъмната вода. Вълната от бягащи хора повлече Мърсър и Тиса, които се опитваха да запазят равновесие.

Щом мина през входа на стълбището, тълпата се разпръсна и Мърсър и Тиса останаха на открито и уязвими. Само на няколко метра от тях стояха други двама мъже със същия вид и се взираха в лицата на пътниците, търсейки жертвата си. Този път Мърсър не се поколеба и удари единия по главата с ръкохватката на пистолета си. Мъжът се строполи на пода. Мърсър заби беретата в стомаха на втория и натисна спусъка.

Изстрелите бяха заглушени от тялото на човека, но не достатъчно, и отново предизвикаха паническо бягство. Бдителен член на екипажа включи пожарната аларма и пронизителният й вой се добави към шума. Мърсър се бореше срещу потока от хора, като ги разблъскваше, докато стигна до коридора.

— Опитват се да ни убият — задъхано каза Тиса, докато бягаха от мелето зад тях.

— Сега ли забеляза?

— Но единият от мъжете горе на палубата беше брат ми Люк. — Тя все още не можеше да повярва. — Той никога не би ме наранил. Люк ме обича.

Мърсър не знаеше какво да каже, макар че бе доловил горчивината в гласа й, когато Тиса говореше за разногласията в Ордена. Брат й явно беше от отцепниците и смяташе, че идеите му струват повече от живота на сестра му. Кои бяха тези хора, по дяволите? Очевидно фанатици, но с каква идея? Нищо от онова, което Тиса му бе казала, не го беше подготвило да очаква подобно ниво на фанатизъм.

Единственият отговор беше, че тя все още не му е обяснила какво точно бе предизвикало насилието в организацията, останала пасивна в продължение на столетия. Страх или власт — това бяха единствените два мотива, за които Мърсър се сети. Те се страхуваха от някакво предстоящо явление или търсеха власт с помощта на оракула. И след като знаеше какво прави оракулът, Мърсър само можеше да си представя от какво се страхуват.

— Трябва да ми обясниш какво става — строго каза той и провери дали напречният коридор е безлюден, преди да продължат бягството си. — В Лас Вегас искаха да убият мен, а сега мисля, че са погнали и теб.

Тиса отвори уста да отговори, но между тях изсвистя куршум. След миг в коридора отекна пукотът на картечен пистолет. Мърсър отвърна на огъня и избута Тиса пред себе си. Двамата отново хукнаха. На единия завой той се обърна да види кой е след тях. Дони Рандъл подаде глава от двойните врати. Мърсър стреля два пъти и като се обърна, докато бягаха по-навътре във ферибота, забеляза другия мъж, когото беше видял на палубата. Разбра две неща — първо, това беше същият мъж, който невъзмутимо изхвърли жената през балкона в хотел „Луксор“, и второ, че е братът на Тиса. Приликата беше очебийна.

Тя чакаше на входа за служебните помещения, забранени за пътниците. Стоманеносивите стени бяха осветени от крушки в решетки. Стръмните стълби водеха към мрака долу. Въздухът беше горещ и смърдеше на изгоряло машинно масло.

Преднината им щеше да трае само няколко секунди преди тясното пространство на стълбището да се превърне в касапница. Тиса пъргаво тичаше по стъпалата, Мърсър я следваше по петите. На следващата площадка, където се намираше подвижният мост, тя се опита да отвори люка, който обаче беше заял. Тиса отстъпи встрани. Мърсър също не можа да помръдне дръжката и видя, че много отдавна се е слепила с рамката.

— Напомни ми да повдигна въпроса пред капитана — подметна той и задърпа Тиса обратно към стълбите.

Неочакван изстрел раздра въздуха. Шумът отекна в ушите им. Куршумът разпръсна искри, докато рикошираше в перилата и стените. Тиса и Мърсър слязоха още едно ниво надолу. Макар че ушите му кънтяха, Мърсър чу, че ги преследват. Имаше твърде малко амуниции, за да изстреля куршум, който да забави нападателите.

От следващата площадка се отиваше на главната палуба за колите. Ако и тази врата беше затворена, Тиса и Мърсър бяха мъртви. Механизмът за отваряне на тежкия люк беше твърд и изскърца като нокти по черна дъска. Мърсър повдигна дръжката и в същото време блъсна с рамо стоманата. Дебелата кора от ръжда около ръчката не позволяваше на вратата да помръдне. Той отстъпи назад и се хвърли върху нея. Вратата се отвори и инерцията го метна на палубата с автомобилите. Мърсър падна, претърколи се, блъсна се в едно волво и огъна вратата му от страната на шофьора. Когато се изправи, Тиса вече беше затворила вратата. Той й помогна отново да я залости. На стената беше окачена червена пожарна брадва. Мърсър заклещи дръжката в механизма, за да не позволи на вратата да се отвори. Двамата с Тиса се облегнаха на стената. Почувстваха се в безопасност за пръв път, откакто бяха видели Рандъл на палубата. Бяха тичали съвсем кратко разстояние, но сякаш бяха пробягали маратон.

Мърсър огледа обстановката, докато се опитваше да нормализира дишането си. Палубата с автомобилите се простираше от единия до другия край на ферибота и представляваше широк дванадесет и висок шест метра тунел. Боята беше пожълтяла от отработилите газове и занемаряване. Въздухът вонеше на дизелови изпарения. Стоманеният под беше покрит с неприплъзващ се материал, който отдавна бе станал гладък.

Трюмът беше разделен на три редици. Средната бе запазена за камиони, за да се поддържа стабилността на ферибота в бурно море. Високите врати бяха затворени с огромни кабели и приличаха на подвижни мостове на замък.

Подобното на пещера пространство вибрираше от мощта на моторите. От пода до тавана покрай едната стена се издигаха гъсти стълбове газове. Горещината беше почти непоносима.

В близост до ватерлинията плискането на вълните в корпуса оказваше приспивно въздействие и заглушаваше всички други шумове. Мърсър стисна по-здраво пистолета, за да си напомни, че опасността не е преминала. Дони вероятно разполагаше с достатъчно хора, които да пазят всички изходи от трюма, и имаше възможност спокойно да търси Мърсър и Тиса.

Тежката врата заглуши изтракването на метал. Мърсър рязко се обърна и вдигна беретата, готов да посрещне атаката на Рандъл, в случай че някак успее да влезе в трюма. Изминаха няколко секунди, без да се случи нищо.

— Ей, Мърсър, чуваш ли ме? — извика Дони от коридора.

Мърсър огледа редиците коли да съзре движение. Подозираше, че Рандъл ще се опита да го накара да говори, докато хората му влязат в трюма от друга посока, но не забеляза нищо необичайно.

— Хайде, приятелю. Знам, че си там — извика Дони и когато Мърсър не отговори, продължи. — Е, няма значение. Ще говоря само аз. Ето каква е сделката. След десетина минути много хора ще умрат, защото ти оцеля от наводнението в Невада. Каква ирония, а? Имаш повече животи и от котките и заради това ще пострадат пътниците на ферибота. Не обвинявам Люк, че те е подценил в хотела. И двамата направихме тази грешка, по дяволите! Но този път няма да е така. Люк се досети, че ти и сестра му ще дойдете тук да наблюдавате земетресението. Невероятно е да можеш да предсказваш трусовете, нали? Както и да е. Ние имахме достатъчно време за подготовка. Откакто потеглихме от Санторин, хората ми пазят всички изходи от палубата с автомобилите с изключение на този. Ако не можехме да те изкараме горе, планът беше да те принудим да слезеш там долу, и успяхме. Кажи на момичето с теб, че Люк не иска тя да пострада, но понякога стават грешки.

— Престани да дрънкаш глупости, Дони, и ми кажи какво искаш, по дяволите!

— Знаех си, че си там — ликуващо извика Рандъл.

— Да, да, ти си майстор по стратегиите, Дони — презрително каза Мърсър. — Поздравления. Какво искаш?

— Искам да те гледам как умираш, но това няма да стане. Ще сляза от това корито и пет минути по-късно експлозивите ще взривят дъното на ферибота. Обзалагам се, че ти ще се удавиш пръв.

Мърсър и Тиса се спогледаха изумено.

— Защо правиш това, извратено копеле?

— Защото пропусна шанса си да умреш в мината, приятелю.

Мърсър беше завладян от чувство за отговорност и не се поколеба.

— Ако искаш само мен, тогава отвори проклетата врата и ме вземи. Остави на мира Тиса и пътниците.

— Няма да стане. Вече повредих ключалката от тази страна и пръстът ме сърби да задействам двадесет и петте килограма експлозиви, които сме поставили в машинното отделение. Когато потънеш и водата започне да нахлува в белите ти дробове, искам да мислиш, че за всичко си бил виновен единствено ти.

— Ще те убия! — вбеси се Мърсър. Пулсиращата в ушите му кръв блокира всички други мисли. — Кълна се в Бога, че ще бръкна в гърлото ти и ще изтръгна сърцето ти.

Рандъл се изсмя.

— Тук има два проблема, Мърсър. Първо, ти няма да излезеш жив от ферибота, и второ, вече би трябвало да знаеш, че аз нямам сърце.

— Рандъл! — изкрещя Мърсър и удари с юмруци по люка. Дони обаче вече се бе махнал оттам.

— Мърсър! — извика Тиса и докосна ръката му в опит да го успокои. — Моля те, престани. Трябва да има друг начин да се измъкнем оттук, може би през някоя вентилационна шахта.

Той удари по вратата за последен път. Сигурен беше, че чу смеха на Рандъл, който се качваше по стълбите.

— Да, имаш право. — Мърсър пое няколко пъти дълбоко въздух, като пречисти гнева си и го превърна в действие. — Ти провери тази страна, а аз ще претърся левия борд. — Той я погледна в очите. — Ще се измъкнем оттук, обещавам ти.

Усмивката й беше искрена.

— Знам.

Мърсър прекоси палубата, като тичаше между колите и камионите, докато стигна до носа на ферибота. Намери две врати, но както Дони бе заявил, ключалките не помръднаха, макар че използва друга брадва като лост. Той продължи пояататък. Имаше няколко вентилационни решетки, които обаче бяха твърде тесни дори за Тиса и гъвкавото й тяло. Главните отдушници на трюма бяха на тавана, безнадеждно високо и също толкова тесни, за да се проврат през тях и да избягат.

Двамата се срещнаха на товарната рампа на кърмата.

— Откри ли нещо? Тя поклати глава.

— Колко е часът?

— Господи, Тиса, не започвай отново!

— Не. Имам предвид колко време остава, преди да детонират експлозивите — тихо каза тя, без да се обижда от тона му.

Той не си направи труда да погледне часовника си.

— Може да ги взривят всеки момент.

Мърсър скочи на предния капак на най-близката кола, старо ауди, а оттам се покатери на покрива и огледа трюма, търсейки най-безопасното място, където да изчакат експлозията. За да постави взривове, които да отнесат дъното на ферибота, Рандъл сигурно бе успял да се промъкне в машинното отделение под палубата с колите, както се бе похвалил. Логично беше на носа и кърмата да има места, в които не бе проникнал, а и не е било необходимо. Подходящо количество пластичен експлозив в близост до резервоара с гориво в средата на ферибота щеше да го превърне в ад от пламъци. Оцеляването се превърна в най-важната им задача.

Той скочи от колата и огледа други превозни средства. Наблизо имаше незаключен фиат. Мърсър отвори задната врата.

— Качвай се. Бързо.

Той бутна напред предната седалка и направи знак на Тиса да се свие на пода. Мърсър се вмъкна след нея и я закри с тялото си.

— Дръж очите си затворени, а устата отворена. Така ударната вълна няма да ти спука тъпанчетата.

Мърсър знаеше, че чакането ще бъде непоносимо. Минутите щяха да се влачат бавно, докато неизбежното се приближаваше, без да знаят дали първата експлозия няма да е точно под тях.

Но предположенията му не се оправдаха. Чакаха само няколко секунди, после корабът под тях се разтресе и фиатът се блъсна в съседния камион цистерна. Вторият взрив беше много по-мощен от първия. Мърсър се запита дали не е избухнал резервоар с гориво, когато близо до носа на ферибота се детонира трети експлозив.

След като ехото от тътена отекна, Мърсър рискува и отвори очи. Лампите на тавана бяха угаснали и в трюма мъждукаше само аварийното осветление. Мърсър се зарадва на сумрака, но сред хора от аларми на автомобили чу нещо смъртоносно — непогрешимото нахлуване на вода във ферибота. Пожарните сирени заглъхнаха и само няколко червени лампи предупредително пулсираха в унисон с клаксоните.

Той слезе от фиата и разбра, че корабът е обречен. Трябваше да признае на Рандъл съобразителността да постави експлозивите на носа. При скорост петнадесет възела постъпателното движение на ферибота щеше да играе ролята на помпа и да вкара вода на дъното и в машинното отделение. Нямаше начин да изплуват встрани от силната струя. Ако чакаха корабът да се уравновеси, за да избягат, фериботът по всяка вероятност щеше да е на дъното на Егейско море.

— Какво ще правим? — попита Тиса.

— Мисля — разсеяно отвърна Мърсър. В съзнанието му се оформяше план. Той почука по стоманената цистерна на камиона, паркиран до фиата. Беше пълна.

Вратата на кърмата беше широка седем-осем метра и почти толкова висока и набраздена на хоризонтални вълни, за да се подобри сцеплението за превозните средства, които се качват или слизат от ферибота. Грамадният люк се затваряше с кабели, свързани с големи мотори с форма на барабани, монтирани високо на стената. Макар че корабът беше загубил мощ, кабелите бяха останали опънати. Теоретично беше възможно да отворят вратата, ако Мърсър срежеше кабелите. Вратите напомняха порти на замък, а камионът цистерна щеше да бъде идеален таран.

Шофьорът беше оставил вратата на кабината незаключена и Мърсър седна на мястото му. Фериботът вече беше започнал да се накланя към носа. Кабината вонеше на застоял дим от пури, пот и чесън. На седалката до шофьора беше разтворено порнографско списание. Ключът не беше в стартера, нито на сенника. Мърсър опипа пода под седалката и сетне провери в жабката и пластмасовото табло. Нищо. На вратата имаше джоб за пътни карти. Мърсър бръкна там и изцапа ръката си с нещо тъмно и лепкаво.

Той изруга, избърса пръстите си в седалката и скочи на пода. Фериботът се бе наклонил още, може би на десет градуса.

— Още не съм приключил с камиона — каза Мърсър на Тиса, която го наблюдаваше мълчаливо.

Той извади пистолета от колана си и се приближи до кабелите, които крепяха товарната рампа. Беше преброил патроните си и знаеше, че са му останали четири.

— Донеси брадвата, която заклещих във вратата — нареди Мърсър и доближи дулото на два сантиметра и половина до дебелия кабел.

Стреля, като наклони пистолета така, че да не пострада от рикошета. Деветмилиметровият куршум проби половината кабел. Мърсър отново се прицели, стреля втори път и преряза остатъка. Тиса се върна и тръгна с него. Той прекоси помещението, за да повтори процедурата с втория кабел и почти го сряза с последните си два куршума.

Тиса му даде брадвата. Мърсър трябваше да се подпре някъде. Корабът продължаваше да се накланя и ъгълът нарастваше. След няколко минути всички коли, които не бяха стабилно закрепени, щяха да започнат да се плъзгат към носа. Мърсър вдигна брадвата и я стовари върху кабела. Металът вибрираше с всеки удар и преплетените жици се късаха. Той замахваше отново и отново в равномерния ритъм, който отдавна беше научил в горите на Върмонт, където двамата с дядо му сечаха дървета, за да отопляват дома си през зимата.

Седмият удар свърши работата. Кабелът се откъсна и внезапно освободен от обтягането, изсвистя и прелетя през няколко макари. Без да губи нито миг, Мърсър се върна при първия кабел и го отсече с три удара. Фериботът потъваше с носа надолу и вратата на кърмата остана затворена, притисната от гравитацията.

Една малка кола в предната част на кораба загуби битката с непрекъснато увеличаващия се наклон на палубата и се блъсна в автомобила пред нея. Под въздействието на инерцията другото превозно средство се плъзна напред. За няколко секунди цялата редица коли вляво се отправи надолу по наклонената палуба. Плъзгането свърши, когато първите автомобили се удариха във вратите на носа. Мърсър ясно чу плискането на вода в изкривения метал. Трюмът започваше да се пълни по-бързо, отколкото беше очаквал.

Идеално.

Двамата се върнаха при камиона цистерна.

— Тиса, искам да обиколиш помещението и да намериш колкото може повече одеяла, найлони и мушами, такива неща.

— Добре. — Тя тръгна, без да оспорва странното му искане.

Мърсър насочи вниманието си към клапаните, които контролираха притока на гориво в огромната цистерна. Те изискваха специален уред и той го намери в складовото отделение, монтирано на шасито пред задните колела. Отвори единия клапан и от цистерната се извиси струя бензин. Фонтанът стигна до вратите на кърмата, плисна на пода и потече под камиона, смесвайки се с водата, нахлуваща през дупката в предната част на ферибота. На Мърсър му се зави свят от смрадта.

Едната от колите на десния борд се блъсна в носа на кораба.

— Добре ли си? — попита той, опасявайки се за Тиса.

— Да. Каква е тази миризма?

— Бензин. Източвам цистерната. — Аха.

Мърсър развъртя втория клапан и удвои потока. Нямаше представа колко ще продължи изтичането, затова тръгна докрай редицата камиони. Кабината на следващия камион също не беше заключена. Докато се качваше, Мърсър видя, че ръчната спирачка е дръпната и лостът е оставен на скорост. Смяташе да засили камиона по наклонената палуба и после да пусне цистерната след него. За да осъществи плана си, му беше необходимо много свободно пространство, така че инерцията да помогне на цистерната да разбие вратата на кърмата.

Тиса се върна след няколко минути. Носеше спални чували и ролка пластир. Трябваше да се подпре на предната броня на цистерната, за да не падне.

— Намерих каквото искаше — извика тя на Мърсър, който беше горе при контролните уреди. — А сега ще ми кажеш ли защо ти трябват тези неща?

— Приближи се до кабината — заповяда той.

Над две трети от бензина вече се бяха излели в уголемяващата се локва в предната част на потъващия ферибот. Мърсър забеляза, че въздухът рязко се е охладил, и осъзна, че моторите отдавна не работят. Той затвори клапаните и отиде при Тиса, която стоеше до вратата на шофьора.

— Налягането на водата е петнайсет килограма на галон^[1], а на морската вода по-малко.

Изчислих, че цистерната съдържа пет хиляди галона и източих три хиляди.

— Остават още две хиляди.

— Остава въздух — поправи я Мърсър. — Три хиляди галона въздух или плаваемост, равна на двадесет и четири хиляди паунда. Останалият газ е по-лек от водата и мисля, че цистерната ще плава като парче корк.

Очите на Тиса светнаха.

— Когато трюмът се напълни с вода, цистерната ще се понесе и ще разбие вратата. И после ще се издигнем на повърхността.

Мърсър кимна.

— При условие че първо кабината не се напълни с вода.

Тя вдигна нещата, които държеше.

— Значи затова…

— Точно така.

Те накъсаха спалните чували на ивици, напъхаха ги в отдушниците и използваха ролката пластир, за да запушат отворите покрай вратата. Залепиха спирачките, съединителя, педалите за газта и всяко друго място, откъдето водата можеше да проникне в кабината, без да обръщат внимание на звуците на потъващия ферибот и на нарастващия прилив на вода в трюма. Останалите автомобили на левия борд се плъзнаха надолу в купчината разбити превозни средства на носа. Алармите на повечето коли бяха млъкнали, защото прииждащата морска вода бе предизвикала късо съединение в електрониката.

— Мисля, че сме готови — заяви Мърсър. — Трябва да разчистя палубата зад нас, за да контролирам плъзгането ни надолу. Камионът не трябва да се заклещи в купчината коли. Връщам се веднага. Седни на седалката до шофьора, но натискай с крак спирачките.

Мърсър се подаде от кабината и огледа деветдесетметровата палуба. Сякаш стоеше на старт на скиорска писта за скокове. В края бяха смачканите автомобили, притиснати до носа от непрекъснато повишаващата нивото си вода. Пълзящата й повърхност извираше в разпенени гейзери, когато от колите изригваха мехури въздух. Гледката беше дезориентираща. Засега нито един от камионите с многобройни гуми и по-добро сцепление не бе започнал да се плъзга надолу.

Мърсър се хвана с една ръка за каросерията на цистерната, присви колене, за да не се пързаля, и тръгна надолу по наклонената палуба. Щом стигна до предната броня на камиона, той запълзя като рак, докато се добра до задната част на предния камион, а после се вкопчи в едната страна и бавно си проправи път по дължината му. Най-после стигна до кабината и отвори вратата от страната на шофьора, после протегна ръка, хвана лоста и изключи от скорост.

Камионът потрепери, когато напрежението падна само върху ръчната спирачка. Гумите изсвириха и огромното превозно средство с осемнадесет колела се плъзна два-три сантиметра. Мърсър се измъкна от кабината, пое глътка въздух и сетне освободи спирачките.

Камионът полетя надолу като лавина от метал, блъсна училищния автобус пред него и го запрати в движещ се микробус. Редицата от големи превозни средства се отправи към носа и изчезна в мрака. Мърсър бе скочил и лежеше на наклонения под с разперени ръце и крака.

С точно премерени движения той се обърна по корем, надникна още веднъж през рамо, видя, че палубата се е превърнала в стръмна гола стена, и започна да се катери към цистерната, която все още беше неподвижна, макар че нямаше да е за дълго. Ако гумите се плъзнеха, камионът щеше да се прекатури върху него.

Мърсър продължи нагоре. Пръстите му търсеха всяка грапавина в пода, в която да се вкопчи. Щом стигна до камиона, той усети, че каросерията вибрира, сякаш иска да се предаде на гравитацията. Мърсър се качи в кабината и сложи крак на спирачките, преди Тиса да е махнала нейния. Без да чака, той изключи от скорост и отне част от натиска върху педала. Превозното средство се плъзна още четири-пет сантиметра и Мърсър отново удари спирачки.

Стори им се, че придвижването продължи цяла вечност. Намираха се почти до купчината разбити автомобили, когато изведнъж фериботът рязко се наклони и от локвата на носа изригна силна струя вода. Камионът се блъсна в ремарке и водата мигновено започна да приижда около предните колела.

Странно, но нивото на водата не се повишаваше. Привидният прилив се дължеше на факта, че корабът потъваше. За няколко минути водата започна да се плиска по страничните стъкла и продължи да се изкачва още по-високо. Мърсър си спомни чувството, което изпита, докато се спускаше със „Скокльо“. Тиса хвана ръката му.

Мазната вода премина над предния капак и се издигна над покрива. Кабината се потопи под водата.

— Мигът на истината. — Мърсър осъзна, че по неясни причини шепне.

— За какво? — също шепнешком попита Тиса.

— Да видим дали това чудо умее да се съпротивлява. Камионът загуби опора и се разтресе, докато се намести върху купчината смачкани автомобили. Водата усили ужасяващия звук от стържене на метал. Но макар да беше почти празна, цистерната не можеше да изплава над другите превозни средства.

— Хайде, хайде! — подкани я Мърсър и забеляза, че парцалът, натъпкан в отдушника, блести от влага. — Тръгни! Плавай!

Неочаквано камионът отпред се завъртя и падна на една страна. Бронята на цистерната се измъкна и й позволи да остърже наклонената палуба, като същевременно остана изравнена с равномерно повишаващото се ниво на водата.

В същия миг експлозия извън трюма разтърси ферибота. Количеството на нахлуващата в кораба вода се удвои. Въздухът в цистерната държеше камиона на морското равнище, докато фериботът потъваше все по-бързо. Плавателният съд вече беше почти в отвесно положение и Мърсър си представи как кърмата се е издигнала високо и витлата блестят на лунната светлина.

Той мрачно се запита колко невинни хора ще загинат, когато обреченият ферибот потъне.

Тиса извика, протегна ръка към пропукало се пластмасово лостче на таблото, около което влизаше вода, и запуши с длан пролуката. Одеялата в краката на Мърсър бяха мокри. Камионът се носеше нагоре към носа и в тъмната вода проникваше достатъчно светлина, затова Мърсър успя да преброи гредите покрай стената и изчисли, че вратата на кърмата е най-малко на двадесет метра над тях. Водата намираше все повече дупки в кабината.

— Ще успеем ли да…

— Няма да е лесно, но ще успеем — отвърна Мърсър, без да изчака Тиса да довърши въпроса.

Фериботът продължаваше да се пълни с вода. Горните палуби също бяха наводнени и неколцина пътници, които са били твърде бавни или дезориентирани, за да избягат от първата експлозия, мълчаливо умираха в тъмната вода. Корабът потъваше невероятно бързо. Цистерната се намираше на петнадесет метра от вратата на кърмата, когато десният борд се скри под вълните, а морето се осея с набързо спуснати спасителни лодки и стотици ридаещи пътници.

Водата в кабината стигна до коленете на Мърсър. Тиса вдигна краката си на таблото, за да не ги намокри. Камионът бавно си проправяше път в трюма, защото фериботът се въртеше около оста си, докато потъваше. Мърсър вече не можеше да прецени на какво разстояние са от вратата.

— Затегни още предпазния колан и заеми положение за аварийно приземяване, както те инструктират в самолета. Аз ще те пазя от сблъсъци.

Двамата притиснаха колене до гърдите си. Позицията не беше удобна за Мърсър, който съвсем не беше гъвкав като Тиса.

Налягането на водата извън ферибота търсеше и най-малките пролуки, за да проникне вътре, и със засилваща се ожесточеност изкарваше въздуха от всички кухини. Последното и най-голямото празно пространство беше палубата с автомобилите. Въздухът във все още затворената кърма бе образувал обтегнат мехур, който се нуждаеше от съвсем лек тласък, за да отвори осемтонната рампа. Резервоарът на цистерната беше направен от антикорозионна стомана и се блъсна във вратата със скорост около тридесет километра в час. Стремителното издигане приключи с жесток удар, който силно разтърси Мърсър и Тиса, макар че нито едно от стъклата дори не се напука.

— Какво стана? Измъкнахме ли се?

Мърсър не отговори веднага. Оптимизмът му намаляваше с всяка изминала секунда. Рампата не се беше отворила от Удара.

— Не, по дяволите! Не можахме да отворим вратите. В капан сме.

В кабината продължаваше да нахлува вода, която стигна до кръста на Мърсър и се покачваше. Той усети напрежение в ушите. Намираха се на дванайсетина метра под повърхността и потъваха. Знаеше, че имат две възможности за избор — или да чакат водата бавно да напълни кабината, или да разбият стъклото и бързо да сложат край на всичко.

Беше тъмно и Мърсър не виждаше лицето на Тиса, но усещаше ръката й. Тя стисна пръстите му. Очевидно разбра какви са възможностите им за избор.

— Направи го — неестествено спокойно каза тя, сякаш от самото начало знаеше, че ще се стигне до това.

— Съжалявам, Тиса.

— Ти не си виновен. Стори всичко възможно.

— Не. Имам предвид, че не мога да го направя. — Тонът му беше разпален и непреклонен. — Няма да се предам, поне докато все още дишам.

Цистерната мина покрай вратата като плавей и се отдалечи от солидните панти в основата.

Водата продължаваше да влиза в кабината, като ги принуди да разкопчаят предпазните колани и да се борят да намерят глътка въздух. Тиса уви ръце около врата му.

— Не искам да умра, Мърсър. Господи, наистина не искам да умра! — В гласа й прозвуча изненада, когато осъзна, че притежава инстинкт за самосъхранение.

Камионът отново се обърна и ги завъртя, сякаш бяха в центрофуга. Стана още по-трудно да намират въздух.

Цистерната спря в горната част на вратата, тласната там от потоците мехури, които все още се издигаха от дъното на трюма. Добавената сила на плаваемостта беше достатъчна и открехна вратата два-три сантиметра. Неимоверното налягане вкара въздух през пролуката и тежката врата се отвори по-широко. Камионът пак се обърна, остърга прага и увисна там, заклещен наполовина в стремително потъващия ферибот.

Мърсър и Тиса бяха притиснали лица до тавана на кабината и жадно поемаха въздух. Бяха във водата от десет минутки трепереха от студ като пострадали от хипотермия.

— Мърсър, аз… — В гърлото на Тиса влезе вода. Тя я изплю и се изкашля, за да пречисти белите си дробове. — Искам да знаеш, че…

Досущ като коркова тапа от разклатена бутилка шампанско, въздушното налягане не издържа да е затворено в голялата цистерна. Десеттонният камион се освободи и се стрелна към повърхността сред фонтан от мехури.

Движението беше толкова силно и рязко, че устата на Мърсър се напълни с мръсна вода, докато си поемаше дъх. Белите му дробове пламтяха, а мускулите на диафрагмата му се свиваха от недостига на кислород. „Тиса е в същото състояние“ — помисли той, докато цистерната се издигаше спирално.

Излизането до повърхността продължи само няколко секунди. Цистерната изскочи над вълните като кит, разплиска водата и едва не преобърна спасителната лодка наблизо. Неколцина оцелели, борещи се в морето, за малко не бяха премазани, когато тежкото превозно средство се завъртя, търсейки равновесие.

Мърсър се удари в предното стъкло и го разби с главата си, а после протегна ръка към Тиса, измъкна я през отвора и размаха краката и свободната си ръка, за да изплува на повърхността.

Излезе до клатещата се кабина и няколко пъти пое дълбоко въздух. Кръстосващите се прожектори на десетина спасителни лодки пронизваха мрака. Единствените звуци бяха бръмченето на моторите им и виковете за помощ. Морето беше осеяно с трупове и умиращи хора.

Тиса не дишаше. Той я притисна до себе си, запуши ноздрите й и започна да вдъхва въздух в белите й дробове.

Сълзите се смесиха със солената вода, която пареше очите й.

— Хайде, хайде — тихо я подкани Мърсър.

Устните му бяха на няколко сантиметра от нейните. Възприятията му бяха нащрек за най-малкия признак нажи-вот. Той продължи да й прави изкуствено дишане, опитвайки се да масажира гръдния й кош, за да поддържа сърдечния ритъм. Едва се крепеше върху цистерната и това затрудняваше усилията му. Внимателно вкарваше въздух в тялото й и усещаше как дробовете й се разширяват с всяко вдишване, но Тиса оставаше неподвижна.

И после тя изкашля стомашен сок и вода. Мърсър я обърна по корем, за да й е по-лесно да изчисти дробовете си, като разтриваше гърба й и шепнеше окуражително.

След няколко минути Тиса възстанови дишането си и беше в състояние да говори, макар че Мърсър не й позволи. В това време десетина пътници се бяха добрали до клатещата се цистерна и се бяха вкопчили в дръжките. Един мъж опита да се покатери отгоре, но Мърсър протегна ръка, за да му попречи да наруши деликатното й равновесие.

Той не обърна внимание на лодката, която се приближи до цистерната. Видя я само като неясен силует зад заслепяващия прожектор. Неколцина се пуснаха от цистерната, за да се качат на борда на спасителната лодка.

Най-силният плувец стигна до нея и понечи да се хване за борда. Някаква тъмна фигура в лодката вдигна нещо високо над главата си и го стовари върху човека.

„Какво става?“ — запита се Мърсър.

Друг пътник преметна ръка над ниския борд на лодката. И той беше ударен по главата. Мъжът изкрещя пронизително и викът му бе заглушен от втори жесток удар. Лъчът на прожектора обходи плавателния съд и Мърсър видя, че това не е спасителна лодка от ферибота, а лъскава бяла моторница, дълга около десет метра. Европейският й стил му напомни за голямата моторна яхта, която следеше ферибота. Ето как бе избягал Рандъл. И сега се беше върнал. Защо?

Отговорът беше очевиден — да се увери, че Мърсър и Тиса са мъртви.

— Тиса, трябва да се махнем — настойчиво зашепна той. — Брат ти е тук.

Тя се вторачи в мрака. В пространството около моторницата настъпи хаос. Членовете на екипажа на борда удряха по главите пътниците, борещи се във водата, сякаш бяха пирати мародери, плячкосващи кораба им. Макар че беше тъмно, Тиса позна гъвкавия силует на брат си, който стоеше на носа на моторницата. Дони Рандъл беше зад него и млатеше хората като полярен ловец, който разбива черепи на малки тюленчета.

Тя се обърна към Мърсър. Едва виждаше лицето му в мрака.

— Съжалявам — каза Тиса и го докосна. — Това е единственият начин. Той няма да ме нарани.

— Какво си намислила?

— Люк — извика тя. — Тук съм. Моля те! Обичам те! — Тиса се отблъсна от цистерната и заплува към моторницата преди Мърсър да успее да й попречи. — Тук съм, Люк. Аз съм, Тиса. — Тя спря и погледна Мърсър. Лицето му представляваше блед овал над тъмната вода. — Господи! Лепър Алма, Мърсър. Внимавай за Лепър Алма!

Моторницата се устреми към нея, като нарочно прегази двама оцелели, вкопчили се в спасителен пояс, описа кръг и Дони Рандъл с лекота повдигна Тиса от водата, сякаш беше котенце. Мърсър гледаше ужасен, докато тя се отпускаше в обятията на брат си.

За няколко минути, докато бе намалила скоростта, моторницата бе привлякла десетки плувци, които бяха или достатъчно смели, или достатъчно отчаяни, за да рискуват да се качат на борда. Рандъл и друг член на екипажа отново се въоръжиха с греблата, но въпреки усилията им борещите се хора започнаха да надделяват. Тиса каза нещо на брат си и Люк веднага заповяда на кормчията да ги върне на яхтата, преди да бъдат потопени.

Мърсър видя всичко това, без да може да повярва на очите си. Тиса доброволно се бе пожертвала, за да го спаси. Беше отишла да убеди брат си, че е оцеляла само тя, а Мърсър е мъртъв в трюма на ферибота. Нямаше представа какво ще направи Люк с нея. Тиса не му бе разказала много за брат си, вероятно умишлено, но Мърсър имаше чувството, че проблемът им е много по-сериозен от идеологическото разцепление в Ордена.

Мърсър не знаеше какво да мисли, нито какво да направи. Беше напълно озадачен. Струваше му се, че дори не си заслужава да полага усилия да се държи за цистерната. Наскоро бе намерил Тиса и вече я беше изгубил.

Някой се блъсна в него и го изтръгна от мислите. Момченце на около осем години с широко отворени очи и уплашено. Кокалестите му рамене се изплъзваха от спасителната жилетка. Мърсър сграбчи детето и го притисна до себе си. То ожесточено се вкопчи в него, като викаше майка си с такава невинност, че сърцето на Мърсър се сви.

За няколко минути около цистерната се събраха още двадесетина плувци и Мърсър ги разпредели така, че да не я обърнат. До тях се приближиха претоварени спасителни лодки и скоро цистерната се превърна в центъра на вселената за оцелелите. Мъжете отстъпиха местата си в лодките на жените и децата, а членовете на екипажа на кораба — на туристите.

След два часа ферибот от Санторин стигна до плаващия атол, за да вземе живите и да се залови с тъжната задача да събере труповете. По-късно мнозина щяха да си спомнят как терористи с моторница бяха удряли оцелелите във водата и бяха отвлекли млада жена. Никой обаче не можа да опише похитителите, нито лодката им или как бяха избягали. Не можеха да опишат и американеца, който по чудо бе изскочил от дълбините с цистерна, бе организирал усилията им да се доберат до брега и бе спасил живота на много хора.