Джак Дю Брул
Предсказанието (1)

ЗОНДСКИЯТ ПРОТОК, ИНДОНЕЗИЯ 26 АВГУСТ 1883 г.

Човекът, който стоеше до перилата на пощенския параход „Лаудън“, се изплю в чистото море и прокле глупостта си. Тропическият град Анжер се смаляваше зад кораба и кулата на фара „Форт Пойнт“ вече приличаше на вретено на хоризонта.

Трябваше да рискува, докато беше на остров Ява, където параходът спря непредвидено на път от столицата Батавия^[1] на Малайския архипелаг до Паданг на западния бряг на Суматра.

Сега вече не можеше да се измъкне — пътуваше през Зондския проток заедно с още шестстотин души и единствено той знаеше какво ще се случи и какво предвещават черните облаци на небето.

Ако беше слязъл на Ява, може би щеше да успее да навлезе достатъчно навътре в острова и да оцелее през идните дни. Но той предпочете да остане на парахода за град Телог Бетонг в началото на залива Лампонг на Суматра. През последните седмици беше складирал храна и вода в хълмовете над залива, за да стане свидетел на приближаващия се катаклизъм. Това му беше работата и затова го бяха изпратили в Холандските Източни Индии — да напише хроника на най-голямото природно бедствие в историята.

Без да обръща внимание на тропическата жега, пътникът на име Хан беше облечен като за планинската си родина във вълнен панталон и вълнена риза. Ботушите му стигаха до коленете и бяха изпокъсани. В раницата си носеше кожена наметка, избродирана от съпругата му преди много зими.

Хан беше по-нисък от европейците на борда на шейсетметровия кораб, но по-висок от тристата местни каторжници, оковани във вериги в бака на парахода и охранявани от сто и шейсет холандски войници. Той беше як и набит и с по-широки гърди и рамене от китайските работници, които параходът бе взел от Анжер. Лицето му беше смугло, а черните му очи надничаха сред торбичките и бръчките, които донякъде прикриваха азиатската им форма.

Хан извади от джоба на панталона една от безценните си вещи — златен часовник с богато украсена верижка. Сутринта го бе сверил с градския часовник в Батавия. Часът беше петнадесет. След четири часа трябваше да са в Телок Бетонг.

Хан обаче беше сигурен, че няма да стигнат дотам.

Отмести поглед от смаляващия се в далечината остров Ява и надникна над перилата от левия борд. Черните облаци на запад продължаваха да се сгъстяват и да се издигат още по-високо. Тъмната маса почти закриваше небето. Нощта сякаш бе пробила дупка в дневната светлина и се изливаше оттам. За два часа облаците се бяха уголемили повече от Чомолунгма, най-високия връх в родните му Хималаи, и вече бяха започнали да се спускат към земята.

Хан избърса пръстите си в лакираното тиково дърво и усети ситните песъчинки, които изчезваха заедно с ветреца, докато параходът се движеше със скорост шест възела.

Капитанът Т. X. Линдеман сигурно предчувстваше какво ще се случи, защото заповяда на моряците да вдигнат платната на двете мачти, за да подсилят единственото витло, и скоро корабът заплава с осем възела.

В началото на лятото „Лаудън“ караше туристи в Зондския проток, за да видят острова, който постепенно се разпадаше. И после, само преди няколко седмици, Линдеман отново отиде на острова да остави група учени, но беше прогонен от пепелта и талазите горещина, изригващи от недрата на земята. Учените бяха уверили капитана, че изригването скоро ще спре. В Малайския архипелаг имаше над сто действащи вулкана и Линдеман нямаше причина да се съмнява в научните изводи. Но докато гледаше, вкопчил пръсти в перилата, загадъчният наблюдател почувства, че учените може би грешат. Той огледа внимателно острова.

Навлизането в широкото устие на залива Лампонг не улесни движението на парахода. Във въздуха продължаваше да се сипе пепел, макар че „Лаудън“ се намираше на десет километра от източника. Членовете на екипажа, които не бяха на мачтите, получиха заповед да изметат ситния прах от борда. Линдеман накара прислужника си — възрастен китайски моряк на име Пин — непрекъснато да бърше със суха кърпа стъклата на мостика, за да са чисти.

Морето беше необичайно спокойно, отваряше се без желание пред стоманения нос на парахода и мигновено се затваряше зад кърмата. Пластът пепел беше дебел най-малко шейсет сантиметра и се увеличаваше равномерно като сняг по време на виелица в Нова Англия. Само че този сняг представляваше прах от натрошени скали, плаваше на повърхността на водата и оставаше топъл дълго след като бе изхвърлен от недрата на земята.

Окованите затворници в бака стенеха жаловито, докато вдишваха пепелта, и заради засилващото се барабанене на големите колкото юмрук буци пемза, които се сипеха по корпуса и палубата.

В седемнадесет часа небето сякаш бе погълнато. До кораба не стигаше светлина, нито лъчите на залязващото слънце или първият блед зрак на луната, която беше пълна предишната нощ. Тази вечер нямаше да има звезди. Странните атмосферни условия правеха невъзможни предаванията по наскоро инсталирания безжичен телеграф. „Лаудън“ беше сам.

Два часа по-късно те се приближиха до Телок Бетонг. Постът на предната мачта не видя нищо от града. Пепелта го беше покрила напълно и бе затъмнила светлините в домовете на петте хиляди жители. Линдеман внимателно пусна котвата на дълбочина шест клафтера^[2].

Наблизо беше „Бероу“ — малък боен параход, който редовно патрулираше в тези води и търсеше пирати. Капитанът заповяда да свият платната на „Лаудън“, но главният машинист продължи да поддържа огъня в парния котел. Той изчака един час, за да могат лихтерите от брега да прехвърлят китайските работници, които бе взел в Анжер.

Когато Хан напусна планинското село, заповедите му бяха ясни за мястото и времето, но мъгляви по отношение на причината за мисията. Казаха му само да намери място на подходящо разстояние над морското равнище в началото на залива Лампонг, да чака явлението в утрото на 27 август и да запише наблюденията си в стария дневник, който му дадоха.

Скоро след пристигането си на архипелага в края на юли той разбра какво ще наблюдава. Невъобразима смърт и разруха. Вулканичният остров, кипящ в средата на Зондския проток, изригваше от утрото на 20 май. Това беше първото му стъписващо откритие, откакто напусна родината си. Вторият шок дойде с осъзнаването, че е тръгнал от Тибет цяла седмица преди вулканът да се събуди. Жреците, които го изпратиха, му казаха, че закрилят могъщ оракул, но Хан не можа да разбере как предсказанията за събитие на много левги от родината им може да бъде толкова точно. Очевидно след седем часа те очакваха много по-разрушително изригване.

Строгите заповеди на жреците на оракула му забраняваха да се намесва в естествения ход на събитията. Хан трябваше да бъде само очевидец, наблюдател, и да не предупреждава хората, които щяха да пострадат в неизбежната катастрофа. Той бе изпълнил безпрекословно заповедта, но мисълта за предстоящата опасност пораждаше колебания за задълженията му към мисията. Жреците не го бяха подготвили напълно за онова, което искаха да види, и Хан се страхуваше, че и той ще стане жертва на бедствието. Бе уредил пътуването си от Батавия до залива Лампонг, без да знае, че „Лаудън“ ще направи петчасов престой в Анжер. Забавянето щеше да му струва живота, ако не направеше нещо. Хан не беше фанатик като някои от по-възрастните наблюдатели. Той искаше да оцелее и прокле правилата. Тибетецът намери логично обяснение за решението си, като си внуши, че разрушаването на парахода не е предопределено. Може би корабът щеше да остане невредим дори ако той не кажеше нищо, но нямаше намерение да се довери само на късмета си. Трябваше да предупреди капитана да се отдалечат от брега, ако искаха да имат шанс.

Хан присви очи срещу снежинките от пепел, сипещи се от нощното небе. Не можеше да общува с членовете на екипажа, защото не знаеше холандски, но беше пътувал на кораба няколко пъти, докато намери най-доброто място за наблюдаване на изригването, и се бе сприятелил с Пин, прислужника на капитана. Хан говореше свободно кантонски диалект и двамата се разбираха. Той потърси мършавия моряк и го забеляза да бърше с мръсен парцал стъклата на мостика.

Тибетецът се приближи до него и се прокашля, за да привлече вниманието му. Пин не реагира и продължи безполезното си занимание.

— Стари татко — с уважение каза Хан, защото прислужникът беше много по-възрастен от него, — нямаше да прекъсвам работата ти, ако не беше важно.

— Трябва да си долу заедно с останалите пътници — рече китаецът, малко уплашен от загадъчния мъж от Тибет, земя, населена с магьосници.

— Разговаряли сме няколко пъти по време на предишните пътувания, но не съм ти казал защо напуснах далечната си родина. Време е да ти кажа, че съм тук, за да стана очевидец на нещо.

Пин се засмя нервно.

— Какво? Огледай се, човече! Това нещо вече стана.

— Това е само началото. — Хан говореше спокойно. Не искаше Пин да помисли, че е изпаднал в паника като местните жители и работниците, свити в претъпкания бак. — Ще има друга експлозия, много по-силна от днешната.

Китаецът спря да бърше стъклата. Говореше се, че народът на Хималаите притежава особени дарби, които му позволяват да оцелее в суровия климат толкова близо до върха на света. Беше чувал фантастични разкази за планинските обитатели и бе виждал такива необясними чудеса, че нямаше причина да се съмнява в тези хора. Тибетецът стоеше непоколебимо сред въртящата се пепел и беше толкова уверен в себе си, че Пин нямаше да се изненада, ако наистина знаеше някаква тайна. Пък и той също смяташе, че вулканът на хоризонта ще продължи да изригва.

— Утре сутринта планината отново ще експлодира — добави Хан — и ще унищожи всичко в Зондския проток.

Китаецът прикри учудването си с недоверчив поглед.

— Откъде знаеш?

— От няколко месеца знам, че вулканът ще изригне. Затова съм тук.

— Вулканът изригва отдавна. Може би си чул това и си дошъл да го видиш с очите си.

Наблюдателят бръкна в чантата си и внимателно избърса пепелта от корицата, за да не изцапа съдържанието. Книгата, която се видя на сигналните светлини на „Лаудън“, явно съществуваше от десетилетия. Оцветената й в кървавочервено корица бе почерняла и месинговите закопчалки бяха потъмнели.

— В този дневник мога да ти покажа, че напуснах моето село седмица преди първото изригване, за да дойда тук навреме.

Хан не спомена колко отдавна оракулът знае за предстоящото изригване. Вече бе нарушил заповедта в опит да спаси хората на кораба и себе си и нямаше намерение да издава повече тайни, отколкото бе необходимо.

— Може би си чувал, че по нашите земи скалите говорят — продължи той, усетил суеверността на прислужника. — Големите планини ни казаха, че една от техните сестри в Западните Индии е сърдита и тази седмица ще проговори. Помолиха ме да дойда тук, за да чуя какво ще каже, и да им го съобщя. — В известен смисъл тибетецът не лъжеше, само че не го знаеше. Скалите бяха говорили на оракула, но не както той и старият моряк си представяха. — Ако не убедиш капитана да отдалечи парахода от брега, всички ще умрем и Хималаите няма да разберат какво е разгневило сестра им.

Изражението на Пин се промени. Съмнението му се превърна в интерес. Нямаше значение дали вярва в суеверията, разказвани за тибетците, или инстинктите на моряк му подсказваха, че бедствията съвсем не са свършили.

— Трябва да накараш капитана да се махнем оттук или да ни отведе навътре в морето, за да видим какво ще стане — замоли се Хан.

Пъргавият като маймуна стар прислужник се прехвърли през перилата на мостика, слезе по малка стълба и застана до Хан. Двамата се вторачиха един в друг, като от време на време избърсваха пепелта от миглите и веждите си. Пин докосна камата, затъкната във въжето, което използваше за колан на кръста си.

— Ако грешиш, планински магьоснико, ще те изкормя като риба.

Хан не обърна внимание на заплахата, защото беше израз на страх.

— Мислиш ли, че греша?

Китаецът погледна над перилата на кърмата. Слоят пепел беше изтънял и той видя странно оранжево сияние на хоризонта на много километри напред.

— Не. Ела с мен. Капитанът може да иска да говори с теб. Линдеман току-що се бе върнал от бака и плискаше с вода лицето си. Няколко капки бяха прокарали кални дири върху униформата му. Той спря, когато видя прислужника си и един от пътниците на входа на малкия мостик.

— Пин, мързеливецо, махай се оттук и чисти стъклата!

— Капитане — каза Пин на груб и посочи Хан, — този човек е уважаван учен от Китай. Известен е в моята страна с познанията си за нрава на земята. Пътувал е…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го Линдеман. — Морето е бурно и ако вятърът се засили, ще бъдем погребани под пепелта.

— Да, капитане — раболепно се съгласи Пин. — Този учен е дошъл чак дотук, за да изследва вулкана, и е на мнение, че отново ще изригне. Смята, че трябва да закараме всички на сушата. — Китаецът се обърна към наблюдателя. — Кажи нещо, за да се престоря, че превеждам. Нека да прозвучи така, сякаш си сигурен в думите си.

— Но аз наистина съм сигурен! Капитанът повярва ли ти?

— Какво казва той, Пин? — Плътният глас на Линдеман прекъсна разговора им.

— Казва, че по някое време след зазоряване планината ще се взриви като милиони оръдия — започна китаецът, разкрасявайки историята. — Грамадни вълни ще изпълнят залива Лампонг. Той дори знае как ги наричат японците. Цунами.

— Онези страховити вълни са мит, Пин, също като морските дракони и чудовища. Приказки, разказвани от стари моряци, за да плашат новаците. Не може да вярваш в тях.

— Капитан Линдеман! — Първият помощник-капитан слушаше разговора. Той имаше превръзка на врата, където бе попаднало парче гореща пемза. — И аз не вярвам във вълните цунами, но няма да е лошо да отстъпим няколко левги. Времето се влошава. Вятърът се засилва и след два часа ще започне приливът.

Капитанът погледна Хан, а после помощника си и накрая Пин и тъкмо отвори уста да каже нещо, когато в залива Лампонг се надигна голяма вълна. Мъжете на мостика се разтичаха да се хванат за дръжките. Лампата се залюля, удари се в тавана и се строши. Кормчията съблече ризата си, за да угаси горящата локва керосин преди да е причинила по-сериозни поражения.

Линдеман взе решение.

— Помощник, приготви се да вдигнеш котвата. — Той удари звънеца на машинното отделение, за да предупреди машиниста, че ще иска увеличаване на скоростта. — Господин Ван ден Бош! — каза капитанът и младият помощник-капитан застана мирно. — Запалете сигналната лампа. Съобщете на капитана на военния кораб „Бероу“, че настояваме да се отдалечи от брега.

— Слушам, сър! — Младият мъж отдаде чест.

— Пин, придружи пътника до бака и почисти стъклата на мостика.

Хан спря пред защитната преграда на палубата. Капитан Линдеман го погледна учудено и кимна, сякаш искаше да каже, че предупреждението е било последната подкана за осъществяване на плана, който вече замисля.

Хорът от уплашени викове откъм затворения бак заглуши стърженето на веригите на тежката котва по буксирното котвено въже, а пепелта закри гъстия пушек от ниския комин на „Лаудън“. Човекът на име Хан изчака на перилата на парахода, за да види дали бойният кораб наблизо ще реагира на предупреждението на капитан Линдеман. Той не забеляза малкия плавателен съд в мрака, нито видя проблясъците на сигналната му лампа. Лъчът от светлините на „Лаудън“ не прорязваше тъмата на повече от двадесет-тридесет метра във вихрушката от пепел.

Няколко минути по-късно параходът започна да се клати в широка дъга. Въжетата скърцаха на вятъра, а парният котел поддържаше въртенето на бронзовото витло, което се бореше с пепелявата вода.

До края на нощта „Лаудън“ изчака на три километра от града, където според картата дълбочината беше около двайсет метра. Котвата тракаше в корпуса, докато екипажът в машинното отделение хвърляше въглища в котела, за да поддържа парата. Вятърът се усилваше с всяка изминала минута и издухваше слоя пепел от морето като пясък в пустиня.

Зората се появи като слаб зрак, засенчен от бушуващата буря от сажди и пепел. Хан прекара тежка нощ, свит между Ужасените затворници и също толкова уплашените холандски пазачи. Европейците в каютите в първа класа в надстройката в средата на парахода не се чувстваха по-добре. Четири пъти през нощта под „Лаудън“ минаха големи вълни и го повдигнаха толкова силно, че онези, които не се държаха, се понесоха във въздуха, когато корабът тежко се стовари върху водата.

Дори бледата зора и натежалият от сяра въздух бяха облекчение от клаустрофобичния бак, където миришеше на повърнато и изпражнения.

Наблюдателят беше първият пътник, който излезе на палубата и мигновено забеляза, че температурата се е понижила с повече от двадесет градуса от предишния ден. Капитан Линдеман стоеше на малкото крило, подаващо се от мостика, и гледаше през голям далекоглед. Хан извади от чантата си малкия сгъваем телескоп, който му бяха дали, без да обръща внимание на петнайсетте сантиметра гореща пепел по палубата. Той се вторачи през телескопа в посоката, в която гледаше Линдеман.

Отначало не беше наясно какво вижда, после образът се изясни. Патрулният параход „Бероу“ вече не беше закотвен, а бе изчезнал. Хан огледа тихия град Телок Бетонг. Саждите бяха покрили всичко и пейзажът изглеждаше безжизнен като повърхността на Луната. Много от къщите на местните жители в покрайнините се бяха срутили под тежестта на пепелта. Сред развалините обикаляха само няколко дрипави силуета.

Хан насочи далекогледа към някога оживения бряг, забеляза бойния кораб и ръцете му се разтрепериха. Той се обърна да разбере дали капитанът е видял, че наблюдава града. Погледите им се срещнаха и потвърдиха, че са видели едно и също нещо.

„Бероу“ се намираше в края на улица, която Хан не си спомняше от предишните си посещения. Улицата всъщност беше пътеката, която хилядатонният кораб бе издълбал, когато приливът го бе тласнал към сушата, а по пътя си бе изравнил със земята десетина каменни сгради. Разрушени бяха още безброй тръстикови и сламени колиби. Не по-малко страховитият отлив бе отнесъл отломките и мъртъвците.

Хан бръкна в джоба си и извади часовника. От многобройните записки в дневника знаеше, че планината много скоро ще изригне отново. Първите бележки бяха написани на архаичен език, който не разбираше, но преводът бе нахвърлян с мастило в белите полета и описваше подробно точното място и часа. Той сравни часовника с дневника, изчисли кога звукът от изригването ще стигне до залива, видя, че остават още няколко минути, и се замоли оракулът да е сгрешил.

Тибетецът подпря книгата на перилата и извади от чантата си калиграфска мастилница и перо. Писарите в Тибет бяха посочили географското положение на острова — шест градуса и десет секунди южно и сто и пет градуса и четиридесет и две секунди източно. Но когато бяха писали хрониката толкова отдавна, те не биха могли да знаят местното име на планината и Хан го написа.

Кракатау.

По-слабото изригване през деня бе изхвърлило във въздуха девет кубични мили пепел и бе подкопало подземния купол, който най-после се срути малко след седем сутринта в титанична лавина от камъни и морска вода. Термалният шок на милиардите тонове вода, изпаряваща се от допира с магмата под купола, разцепи въздуха с трясък, който може би се чу чак в Австралия на три хиляди километра оттам. Звукът беше най-силният в човешката история. В радиус от шейсет и пет километра бяха изхвърлени скални отломки с тегло шестстотин тона. Експлозията предизвика горски пожари, които щяха да бушуват няколко дни. В горните слоеве на атмосферата се издигна стълб от пепел и отломки, който впоследствие щеше да обвие Земята. Средната температура в Европа и Америка щеше да се повиши с пет градуса през следващите няколко години. Ударната вълна щеше да обиколи света седем пъти, преди най-сетне да се разпръсне.

Макар че терминът щеше да бъде измислен няколко десетилетия по-късно, силата на изригването би се измерила с хиляди мегатонове. Остров Кракатау се разцепи на три, а отделни части бяха унищожени.

Колкото и мощно да беше, не изригването стана причина за смъртта на тридесет и шестте хиляди жертви на бедствието. Онова, което отне живота им, дебнеше няколко мига след ударната вълна и се движеше с половината от скоростта на звука.

В продължение на минута след взрива наблюдателят остана на дъските на палубата, където бе запратен. Сякаш лежеше в най-големия звънец на света, а великани го блъскаха с чукове. Моряците трескаво дърпаха котвата, но гласовете им бяха заглушени от кънтенето в главата му. Треперенето на крайниците му беше с по-голяма честота от вибрациите на мотора на „Лаудън“.

Той знаеше, че когато вълните блъснат кораба, няма да има безопасно място. Или всички щяха да умрат, или щяха да оцелеят, затова Хан остана на палубата да чака атаката на вълните срещу залива Лампонг. Хоризонтът бе разрязан на две от облак пепел, но скоро друго явление започна да замъглява линията между морето и земята.

Вълна цунами връхлетя плавателния съд със скорост близо петстотин километра в час и продължи да се издига, докато бучеше в плитчините. От малка гърбица в далечината вълната се уголеми. Белият й гребен се разпени на километър и половина от парахода. Звукът приличаше на хиляди циклони, затворени в черепа на Хан.

Куражът го напусна в последния момент. Той се втурна в надстройката точно когато „Лаудън“ бе повдигнат на девет метра от челния фронт на вълната и сякаш се извиси вертикално. Цунамито мина под него и в следващия миг параходът се стовари във водата. Килът му се огъна като лък. Носът се заби в браздата между две вълни и щеше да потъне, ако капитанът не бе увеличил рязко скоростта, за да посрещне чудовището с носа напред.

Наблюдателят отново стана и със залитане отиде да види вълната, която продължаваше безмилостното си пътешест-вие.

Стената от вода беше висока девет метра, когато мина под „Лаудън“, и се удвои, докато Хан стигна до перилата. В последните секунди преди да се блъсне в брега вълната отново се удвои и сякаш погълна хълмовете зад Телок Бетонг.

Приливът беше толкова мощен, че не спря, дори не се забави, когато мина през града, изравнявайки със земята всичко по пътя си. Стихията започна да бушува на брега, прекършваше дърветата като кибритени клечки и събаряше сградите от основите им. Камъните бяха изхвърлени на километър в предпланините. Унищожи създаденото през двеста години грижливо колониално управление и стотици акри обработваема земя, изравни някои хълмове и издигна други, изрови безброй ковчези от холандското гробище, разпръсна в залива зловещото им съдържание и отне живота на пет хиляди души.

Досущ като демон, грабнал своята награда, отдръпващата се стихия отнесе в морето всички доказателства за съществуването на града. Всички освен „Бероу“. Малкият боен кораб бе заседнал на пет километра от брега край реката.

Тъй като нямаше надежда за оцелели в града, капитан Линдеман реши, че дългът му е да се върне в Анжер и да съобщи за бедствието. Параходът напусна залива през килим от пепел, изкоренени дървета, останки от колиби и хиляди осакатени трупове.

Изригването засили вятъра до мащабите на ураган и валежът от пепел стана толкова силен, че Линдеман заповяда на войниците и затворниците да излязат на палубата и да помагат „Лаудън“ да не потъне под тежестта си. Скоро започна да ръми дъжд, примесен с пепел, големи буци кал обсипаха кораба. От въжетата се проточиха нишки сива тиня. „Лаудън“ заприлича на призрачен кораб, украсен с изпокъсани погребални плащаници.

Първата мълния рикошира в такелажа, търсейки земя, разклони се в пръсти от синкав огън и разпръсна кал от парахода. Затворниците се разкрещяха като обезумели, когато над главите им затанцува кълбо от огън — те все още бяха оковани в групи по десетима. Електрическата дъга мина през веригите на едната група, уби двама на място и обгори другите осем толкова жестоко, че никой не живя повече от час.

В десет и половина сутринта дневната светлина помръкна и палубата бе затрупана под шейсет сантиметра кал и сажди въпреки усилията на пътниците и екипажа. Те работеха под проливния дъжд и изхвърляха буците пемза, които продължаваха да се сипят от небето.

По обед морето стана твърде бурно за работа. Линдеман заповяда всички да слязат под палубата и да затворят люковете. Налагаше се да рискува да потънат под тежестта на пепелта. Капитанът застана зад щурвала, а главният машинист отиде на неговото място.

„Лаудън“ бавно излезе от залива Лампонг като ледоразбивач, разсичащ дебел лед. Слоят пепел в началото на залива беше над два метра — твърде много за изтощения парен котел. Параходът се движеше едва-едва и капитанът се уплаши, че ако спрат, ще потънат.

Върнаха се на запад край остров Целебес, за да заобиколят колкото е възможно по-отдалеч все още изригващия вулкан. Цели осемнадесет часа корабът се бори с вълните, вятъра, диплещите се цунами, които продължаваха да се разпространяват от епицентъра, и пепелта, която сякаш не падаше от небето, а пряко ги обстрелваше.

Слънцето остана скрито зад гъстия облак от сажди. Мракът беше непрогледен, сякаш денят понеделник — 27 август 1883 година — никога не бе настъпвал в Зондския проток.

Корабът бе поразен от мълнии още шест пъти и още веднъж се пребори с вълна убиец, когато Кракатау изригна за последен път. Разклатените скали по ръба на вулкана се срутиха в дълбокия осемстотин метра кратер и най-после запушиха отвора към недрата на земята.

Предишния ден „Лаудън“ бе пътувал четири часа от Анжер до Телок Бетонг. Връщането продължи двадесет часа. Параходът се приближи до Ява южно от Анжер, плавайки успоредно на брега сред пепел, изкоренени дървета и безброй трупове. Брегът, доскоро зелена джунгла и плодородни плантации, приличаше на пустиня. Разпръснатите тук-там села бяха заличени от лицето на земята, а неколцината оцелели жители, избягали на хълмовете, не смееха да се върнат.

Пораженията тук бяха по-сериозни от онова, което бяха видели на Суматра. Град Анжер с население десет хиляди души беше изчезнал.

Хан трескаво пишеше в дневника, докато корабът ореше в тресавището. Накъдето и да погледнеше, през диплещото се вълнообразно одеяло от пепел стърчаха трупове, повечето съблечени от стихията, а някои ужасяващо обгорели от почти разтопената пемза.

Единственото, което го предпази от полудяване, беше физическото действие на писането. Перото летеше по страниците, сякаш скоростта на ръката му щеше да направи възможно страшните картини да изтекат от очите му върху листа и да не се запечатат в паметта му. Но затвореше ли очи, блестящата стена от вода се надигаше в съзнанието му и заплашваше да го погълне.

Хан не беше виждал оракула, защото тази чест бе запазена за първожреците, затова нямаше представа как е възможно да се направи такова точно предсказание. Някои от бившите наблюдатели казваха, че оракулът е жена на двеста години. Други твърдяха, че оракулът е сложна машина, която долавя и най-слабия трус на земята, и жреците тълкуват информацията, за да предсказват бъдещето. Трети смятаха, че пророчеството е дар, предаван на деца като преродения дух на лама.

Хан не искаше да знае истината. Той бе станал очевидец на точността на оракула и никога повече нямаше да го направи. Разбираше човешката природа и съзнаваше, че макар да е предупредил жителите на Зондския проток, са се спасили само неколцина. Но бремето на смъртта и разрухата, които видя, беше прекалено тежко. Хан щеше да остави друг наблюдател да довърши дневника.

Заглавието беше „Тихоокеанският басейн 1850 — 1910 година“. Мисълта, че оракулът е предрекъл бедствието преди тридесет и няколко години, го накара да се разтрепери. Той се замоли това да е грешка и оракулът да е бил прав само в този случай. Следващото предсказание несъмнено беше грешно. Трябваше да е така. Никой не може да прогнозира бедствията!

В началото на дневника имаше няколко писма, запечатани с восък. Девет от десетте плика бяха отворени. Той лично отвори предпоследния, когато преди четири месеца тръгна за Батавия. Това означаваше, че след двадесет и три години ще има още един голям катаклизъм.

Бяха му забранили да разчупи восъчния печат на десетото писмо, където бяха написани часът и мястото на следващата катастрофа. Наблюдателите отваряха само пликовете за събитието, на което щяха да станат очевидци. Последният плик трябваше да бъде разпечатан на 1 януари 1906 година, за да може бъдещият наблюдател да има време да стигне до целта си. С един замах Хан разчупи печата и прочете написаното на пожълтелия лист.

Датата нямаше значение. Просто ден, месец и година. 18 април 1906. И координатите не му говореха нищо. Още числа. Но някой изобретателен картограф бе написал името на града в епицентъра на едно от най-силните земетресения в историята. Сан Франциско, Калифорния.