Пиер Певел
Наследникът (29)

Началото на есента на 1548 година
Остров Дериос (Свещеното море)

Винаги върху възлюбената

тегне нещастието

или над момата.

Когато удари часът.

Няма война,

която да ги пощади,

мъжете умират,

остава плачът.

Хроники (Книга на Песента на мъртвите)

Корабът пристигна на разсъмване, след като бе плавал цяла нощ по спокойните води на Свещеното море. Остров Дериос и неговият манастир все още бяха потънали в мъгли. На безжизненото небе грееше бледо слънце. Шумът на вълните — равномерен, досаден, изпълваше тишината, смущавана от крясъците на няколко птици.

Застанал сам на палубата, Еленцио дьо Лоранс чу как една камбана извести за пристигането на кораба. Изобщо не беше спал. Чертите на лицето му бяха изопнати и загрижени. Погледът му се губеше някъде в далечината и рядкото плисване на вълните едва го караше да присвие очи. Мислеше, без да обръща внимание на моряците, които, застанали на мостика и на такелажа, се подчиняваха както на навика, така и на капитана си, за да подготвят кораба за акостиране. Дериос беше крайната им цел. Щяха да останат само един час и нямаше да слизат на този пуст остров, където живееха само двайсетина монахини и който беше настрани от всички морски пътища. Сармските моряци бяха суеверни и не харесваха нито Дериос, нито зловещия му манастир, нито неговите обитателки. Когато по случайност някой кораб се доближеше до острова, екипажът непременно отправяше молитва към Гарлор, Драконът на Моретата.

След като чу камбаната на манастира, Алисия излезе на мостика.

Тя също почти не беше спала, но бе предпочела да си остане в каютата — мрачна и вглъбена. Двете придружителки, които не се отделяха от нея, откакто се бе върнала в Сарм, бяха избрани от майка й. Те повече я надзираваха, отколкото да я придружават, постоянно мнителни и недоверчиви, виждаха и чуваха всичко. Но този път почтително останаха назад, когато Алисия отиде при Енцио и го хвана за ръката, за да погледа тихо заедно с него сивите покриви и ниските кули на манастира. Бойници във формата на кръст пробиваха дебелите му стени. Редките прозорци им отвръщаха с отражения в пурпурно и кървавочервено.

Алисия попита:

— Вярно ли е това, което казват? Че манастирът е бил построен върху развалините на цитадела по времето на Мрака?

— Да.

— Също като Далрот.

— Никое място не прилича на Далрот, Лис. Никое.

Енцио никога не беше виждал Далрот. Но в Имелор бяха останали други цитадели, построени по време на Войните на мрака. Една от тях бранеше пристанището на Ангборн, Енцио добре я познаваше, тъй като се беше бил там против иргаардците под командването на Лорн. Нямаше как да не признае, че строгата й, зловеща архитектура много приличаше на стила на манастира, независимо от няколко допълнения и промени.

— Мислиш ли, че ще го върнат там?

Изненадан, Енцио не разбра веднага, че сестра му говори за Лорн и за Далрот.

— Не зная — каза той. — Може би. Ако Лорн е обвинен в държавно предателство…

— Не искам да умре. Не… Не искам да страда.

— Това, което направи, не може да остане ненаказано.

— Зная, но…

— Толкова ли го обичаш?

Чисто формален въпрос.

Алисия кимна, а в това време очите й се напълниха със сълзи.

— Да.

— Никой вече нищо не може да направи за него, Лис. Съжалявам.

— Освен Върховният крал, нали?

Но и самата тя не вярваше в това.

Изпълнен със съчувствие, Енцио пусна едната си ръка от парапета, за да прегърне сестра си през раменете и да я притисне към себе си.

Тя се сгуши в него.

Забрадени и облечени в черно и червено, няколко монахини излязоха от манастира и по една пътека слязоха в редица към залива, в който корабът щеше да акостира. Вървяха бавно.

— Тук ще си на сигурно място — каза Енцио.

Алисия не отговори.

Анулирането на брака й, прибавено към последвалата дипломатическа криза с Ансгорн и Върховното кралство, беше обезсилило в голяма степен баща й на политическата сцена. Властта на херцога на Сарм открито беше оспорвана от привържениците — все по-многобройни — на независимостта на херцогство Валанс и Спада беше станала по-застрашителна от когато и да било. Критикувани, нападани, Лоранс и последните им съюзници сега живееха в страх от отравяне, нападение или бунт. В Двете херцогства цареше атмосфера на гражданска война.

Независимо от това обаче, дали само за да я предпази херцогиня Ливерия беше убедила съпруга си да изпратят дъщеря си на Дериос? Алисия много добре знаеше, че не е така. В крайна сметка тя беше предизвикала нещастието, тя беше тази, чиято грешка беше опетнила честта на близките й. Така че по-добре беше да скрият причинителката на скандала, та макар и само докато роди. После щяха да видят. А това щеше да я накара да помисли добре.

Наказание. Ето на какво я беше осъдила майка й.

Защото ако се предположеше, че Алисия изобщо някога бе имала някакви съмнения, сега знаеше с абсолютна увереност — сега, когато виждаше манастира на Дериос, — че бе изпратена тук, за да изкупи вината си и да роди далеч от погледите едно копеле, което никой не искаше.

— Ще говоря с баща ни — каза Енцио. — Най-накрая ще омекне. И веднага щом родиш детето си, ще дойда да те взема. Ще дойда да ви взема.

— Обещаваш ли ми? — попита Алисия с надежда.

Енцио сведе към нея нежен и отчаян поглед, но не му стигна смелостта да я излъже.