Пиер Певел
Наследникът (22)

Лятото на 1548 година
Сареза

Бъдете добре дошли — каза вълкът, като ги покани в бърлогата си. — Подслонете се от бурята и нощта. Тук няма от какво да се страхувате, освен от мен.

Хроники (Книга на Приказките)

От балкона на личните си покои Алисия гледаше залеза, чиито умиращи пламъци докосваха покривите на Сареза — столицата на Ансгорн. Тук керемидите бяха сиви, улиците криволичещи, а небето твърде ниско. Никога досега Сарм и нейните великолепни летни здрачавания не й се бяха стрували така далечни.

Всичко беше толкова мрачно и строго.

С дебелите си стени, назъбени фасади и тесни прозорци херцогският замък приличаше на затвор в сравнение със сармските дворци. Къде бяха градините и фонтаните? Къде бяха великолепните изрисувани тавани? Картините на големите майстори и статуите? Като украшения Алисия беше видяла единствено доспехи, шкафове с оръжия, кожи, препарирани животни и гоблени, изобразяващи бойни или ловни сцени. Дали изобщо имаше библиотека в този замък? И ако имаше, дали съдържаше нещо друго, освен трактати по владетелско право и свещени истории? Алисия знаеше, че Ансгорн не може да се сравнява с изтънчеността на херцогствата Сарм и Валанс. Знаеше, че в много отношения принадлежи все още към една отминала епоха — на рицарските турнири и на епичните песни. И все пак не очакваше да е толкова…

Старовремско.

Алисия чу, че вратата на стаята й се отваря. Извърна се леко и ядосано рече:

— Казах никой да не ме безпокои!

— Зная — спокойно отвърна Ейлин, като излезе на балкона. — И точно затова идвам да ти правя компания.

Алисия се усмихна леко.

— Това не се отнасяше за теб, разбира се.

От предишния й живот на Алисия й бяха останали само спомените и Ейлин. Бяха изминали три седмици, откакто беше пристигнала в Ансгорн и й се бе наложило да се откаже не само от обкръжението си, но и от всичките си лични притежания: рокли, наметки, украшения, бижута и всичко останало — дори личният й дневник щеше да й бъде отнет, ако тайно не го беше поверила на Ейлин. Като си помислиш, само три седмици. Но тези три седмици й се струваха безкрайни — от град на град, по лоши пътища и през една страна, която Алисия откриваше, без да я харесва. Ейлин напразно се бе опитвала да я разсейва, а проявите на внимание от страна на Форланд — понякога трогателни — не бяха дали по-голям резултат. Алисия се бе надявала, че всичко ще тръгне по-добре, когато пристигнат в Сареза, че ще хареса столицата на херцогството и най-сетне ще открие някакво очарование в Ансгорн. Беше се залъгвала с илюзии и разочарованието се оказа още по-голямо, прибавено към скритата тревога, която я измъчваше, откакто с нетърпение чакаше цикъла си. Беше станала бледа и слаба, не можеше да спи и ядеше едва-едва.

— Цяла мъка е да те гледа човек, Лис.

— Зная.

— Не както преди няколко месеца, но все пак…

— Утре ще се срещна с бъдещия си съпруг. Ти си минала през това. Би трябвало да знаеш какво е.

С обещанието, че ще пази тайната й до гроб, Алисия беше споделила с Ейлин за нощта, която беше прекарала с Лорн във Валанс преди новината за завръщането му от мъртвите да се разчуе. Но нищо не й беше казала за страховете си, че е бременна. Първо, защото можеше и да не е. Но най-вече защото да говори за това означаваше да се изправи прекалено отблизо срещу непоносими тревоги. Алисия не се заблуждаваше. Знаеше, че отричането на евентуалността на даден факт не го премахва. И все пак, като не го споменаваше, тя оставаше в полето на възможностите и това правеше положението не толкова мъчително.

— Моят съпруг беше много стар и болен и аз силно се надявах, че скоро ще бъда освободена от него, което се случи по милостта на Боговете. Твоят е на възрастта на баща ти и, за жалост, все още е в добро здраве.

Понякога Алисия забравяше, че Ейлин е вдовица. Но тя беше омъжена за един виконт, който не живя много след сватбата им. Ейлин никога не показваше и най-малкото вълнение, когато говореше за този съпруг, чието огромно богатство беше обслужило в голяма степен политическите амбиции на баща й. С известяването на смъртта на виконта, веднага бяха плъзнали всевъзможни слухове. Някои говореха, че Ейлин беше убила мъжа си в леглото и че е умрял от удоволствие и изтощение. Други твърдяха, че го била отровила. Но всички отбелязваха, че това наследство бе дошло тъкмо навреме, за да спаси семейство Фелн от разорение. Но чак пък да се мисли, че смъртта на горкичкия виконт е била завършек на ужасен план…

„По милостта на Боговете“ — беше казала Ейлин, без да трепне.

Алисия не знаеше дали Ейлин беше убила съпруга си, но истината беше, че я смяташе способна да го направи, така, както я смяташе способна на почти всичко, за да се хареса на баща си или да задоволи някой свой каприз. Но върхът на всичко беше, че това не пречеше на Алисия искрено да обича Ейлин. А несъмнено и Ейлин обичаше искрено Алисия, по свой начин. Тя беше крехка и сложна, наивна и цинична, чаровна, непредвидима и опасна. Човек се привързваше към нея, като поемаше немалко рискове и знаеше какво може да очаква.

— Но ти направи правилен избор — каза Ейлин. — Аз не бих постъпила другояче.

— Наистина ли?

— Какво друго можеше да направиш? Да избягаш с Лорн?

— Не.

— Тази есен ще се омъжиш за човек, с когото ще се запознаеш още утре. А после? Дали наистина е толкова лошо? Ако беше дъщеря на мелничар, пак никой нямаше да те пита и щеше да се омъжиш за мелничар, а не за херцога на Ансгорн!

— Не съм познавала друг мъж, освен Лорн.

Ейлин вдигна рамене.

— Винаги е време да научиш нещо ново — рече тя шеговито.

Алисия не можа да се сдържи и се усмихна.

— Идиотка.

— Дори и да се съмнявам, че с херцог Ериан човек може да се забавлява особено. Той е съвсем малко не така мрачен, както приветливия му замък.

Този път Алисия избухна в смях.

— Ейлин, какво ще правя без теб? — попита тя с въздишка.

Тогава видя, че Ейлин помръкна.

И разбра.

— Дошла си да ми кажеш, че заминаваш, нали?

Ейлин кимна със съжаление.

— Получих писмо от баща ми.

— В Ориал ли се връщаш?

— Не. Отивам на обсадата на Арканте. Целият Двор отива там и баща ми иска да го придружа.

Алисия се вцепени. Вместо тъга сега тя чувстваше някакъв гняв, едно несправедливо чувство към Ейлин, която я изоставяше.

— Кога тръгваш?

— След няколко дни. Ще пътувам с армията, която Ансгорн изпраща на обсадата.

— Не трябваше ли граф Форланд да командва тази армия?

— Да.

Лоша завист сви сърцето на Алисия и тя се извърна към хоризонта.

— Уморена съм — каза тя. — До утре.

Ейлин излезе, без да каже дума.

* * *

На другия ден Алисия влезе в тронната зала, водена от Брендал дьо Форланд. Целият Двор на Ансгорн присъстваше и настана пълна тишина — нарушавана единствено от шумоленето на платовете и скърцането на подметките — когато рицари, барони, дами и съветници се отдръпнаха, кланяйки се почтително. След като изчакаха тежките врати напълно да се отворят, граф Дьо Форланд и Алисия тръгнаха бавно напред. Форланд тържествено се усмихваше и поздравяваше вляво и вдясно. Алисия, която беше в центъра на цялото внимание, гледаше право пред себе си, към херцога, седнал на своя трон, и устояваше на изкушението да потърси познатото лице на Ейлин. Изправена и безстрастна, Алисия беше красива, елегантна и изпълнена с достойнство, но по-бледа от обикновено. Глуха за бърборенето и комплиментите на новите си придворни дами, тя беше прекарала дълги часове в подготовка за това събитие. Леден студ свиваше гърдите й.

Херцог Ериан стана и тръгна към Форланд и Алисия — нещо, за което протоколът не го задължаваше. Искаше да се покаже вежлив и Алисия оцени още по-високо това внимание, защото той все още куцаше поради раната, която му беше попречила да иде в Сарм. Той беше висок, плешив, добре облечен, но се отличаваше от своите барони единствено по качеството на кожите и тъканите, които носеше. На колана му висеше стар ловен меч. Брадата му беше бяла и добре поддържана, а лицето му на патриарх беше белязано от бръчки и няколко почти незабележими белега. Без да е красив, в него имаше нещо представително, което вдъхваше доверие. На Алисия не й беше трудно да си го представи на бойното поле.

Срещнаха се в средата на голямата зала, между двете редици придворни, които стояха все така наведени в поклон. Алисия направи съвършен реверанс и изчака херцогът да й заговори.

— Госпожо, бъдете добре дошла в двора на Ансгорн. От днес нататък този замък е ваш дом и бих желал да приемете моето херцогство като ваше, без да чакате скорошната ни сватба.

— Благодаря, месир — отвърна Алисия, като се изправи с приветлива усмивка.

Форланд подаде ръката на Алисия на баща си, който я пое. Мисията приключваше тук. Той вече не беше отговорен за сигурността, нито за удобството на Алисия и се почувства, сякаш му я отнемат. Остана сам сред алеята, образувана от придворните, докато херцогът отвеждаше годеницата си към подиума и я канеше да заеме креслото, поставено до неговия трон.

Алисия седна и с кимване благодари на Форланд, който се поклони. После обгърна залата с поглед, съзнавайки, че този момент щеше да остане завинаги в паметта й. Дами и благородници — всички я поздравяваха, мълчаливи и неподвижни под гредите, украсени с гербове, които тя не познаваше. Скоро щеше да бъде тяхна херцогиня; скоро те щяха да бъдат нейни поданици. Но колко ли врагове или съюзници, завистници или интриганти, амбициозни имаше сред тях, с които щеше да трябва да се съобразява, ласкатели, от които да се пази? Алисия повдигна очи към гербовете на Ансгорн, които, обкръжени от оръжия и знамена, бяха поставени над вратата, през която бе влязла. За миг остана замислена и леко потрепери, когато херцогът плесна с ръце.

Всички в залата се изправиха. Музикантите засвириха. Разговорите дискретно се възобновиха. Без да изпуска присъстващите от поглед, херцог Ериан леко се наведе към Алисия и — като се усмихваше на един или на друг — я попита:

— Добре ли пътувахте, госпожо?

— Да, месир. Благодаря.

— Преходът не беше ли твърде изтощителен?

— Никак. Граф Дьо Форланд положи големи грижи за мен.

— Това е много добре. Обзалагам се, че синът ми се е наслаждавал особено на компанията ви. Никое друго поръчение не би му било по-приятно.

Алисия трепна, но не позволи да покаже никакво чувство. Дали херцогът знаеше нещо? Дали подозираше нещо, или забележката му беше от чиста галантност? Можеше ли някой вече да му е казал?

— Благодаря, месир. Херцогствата Сарм и Валанс са очарователни страни.

— За малко не го убиха там…

Алисия не мислеше, че херцогът ще спомене толкова бързо опитът за покушение срещу Енцио. Обърна се към него.

— Всеки ден благодаря на Боговете, че графът пожела да участва в това надбягване заедно с брат ми Енцио. Ако не беше той…

— Моят син е изпълнил само дълга си, госпожо. Всеки ансгорнски рицар щеше да постъпи по същия начин при подобни обстоятелства.

Алисия се опита да прочете нещо в профила на херцога, който — съвършено безстрастен — дори не я погледна. Искаше й се да продължи и да подчертае, че независимо от всичко вечно ще бъде признателна на сина му за това, което бе направил, но предпочете да се въздържи. Тогава, забелязвайки, че херцогът беше направил лека гримаса, намествайки се на трона, каза:

— Кракът ви сякаш още ви боли. Раната ви бавно ли заздравява?

— На моята възраст нощите са къси, а оздравяванията дълги. Така е.

— Злополука при лов, струва ми се.

— Един глиган. Преследвахме го, когато той изведнъж се обърна срещу нас и изкорми най-добрия ми кон. При падането кракът ми се заплете в един стърчащ корен. Раната се инфектира и ето, това е.

— Съжалявам много. Може би някое сармско лекарство…

Херцогът прекъсна Алисия, като хвана китката на ръката й, която тя беше положила между тях двамата върху облегалото на своето кресло. Жестът не беше нито нежен, нито повелителен. Показваше единствено — спокойно и уверено, — че херцогът иска Алисия да го изслуша внимателно.

— Госпожо — каза той спокойно, — благодаря за това внимание и за всички други прояви на внимание, с които бихте желали да ме удостоите. Но нека отсега да се разберем за нещо очевидно: аз не ви обичам и вие никога няма да ме обичате. Вие сте млада и красива. Аз съм стар и куц. Сивият дракон ви погажда много лош номер с желанието си съдбите ни да се съединят и вие можете да се утешавате единствено с мисълта моята да свърши, разбира се, преди вашата.

Алисия искаше да възрази, но херцогът стисна китката й и продължи:

— Моля ви, оставете ме да продължа. Благодаря.

Той отпусна леко хватката си. Ръката му стискаше китката на Алисия като гривна, без да я премазва, но достатъчно здраво и стегнато, за да й попречи да си издърпа ръката.

— Все пак ще изминат няколко години, преди да умра, и през тези години ще ви се наложи да сте моя съпруга. Ще направя всичко по силите си животът ви да е възможно най-приятен. Нищо няма да ви липсва и ще се радвате на независимост, за която много кралици ще ви завиждат. Няма да ви налагам присъствието си. Тъй като имам вече трима възрастни синове, мога съвсем разумно да вярвам, че потомството ми е осигурено. Така че, освен ако вие не желаете да стенете майка, ще трябва да ме приемете в леглото си само през първата брачна нощ, както повелява обичаят. След това ще бъде винаги според вашата воля и за нищо няма да ви принуждавам — в тази област, както и във всяка друга. От вас искам само едно: бъдете вярна на дълга и задълженията си. Към мен. Но най-вече към херцогството. Херцогинята на Ансгорн трябва да е безупречна, разбирате ли?

Алисия се поколеба преди да отговори.

— Разбирам — каза тя.

— Но вие още не сте херцогиня на Ансгорн, което означава две неща. Първо, че все още е възможно никога да не станете — годежът може да се развали. Второ, това означава, че ако изисквам да бъдете безупречна, смятано от този ден насетне, то предполагам, че невинаги сте била такава. Така че аз ще простя на Алисия дьо Лоранс това, което никога не бих простил на Алисия д’Ансгорн.

И като се обърна за пръв път към нея, попита, без да пуска ръката й:

— Това също ли го разбирате?

Тя разбираше твърде добре.

— В Ансгорн прелюбодейките ги бият с камшик и ги жигосват с нажежено желязо.

Срещайки погледа на херцог Ериан, Алисия се уплаши и се смути.

— Аз…

Но херцогът отново гледаше към залата.

— Поднасянето на почитанията ще започне, госпожо.

И пусна ръката на Алисия.

* * *

В продължение на три часа дворът на Ансгорн преминаваше, за да поднесе почитанията си на бъдещата херцогиня. Последва голямо пиршество и бал, по време на който херцогът, поради ранения си крак, помоли своите барони и рицари да танцуват с Алисия. Тя бе принудена да си даде вид, че се забавлява и — затворена в ролята, която й се налагаше да играе, като в задушаваща примка — да изчака, въпреки всичко, да остане сама в своите покои, за да може най-накрая да се отпусне. Веднага щом й се удаде, тя прогони придворните си, каза, че сама ще се съблече, настоя никой да не я безпокои. И веднага щом вратата се затвори, седна в най-отдалечения ъгъл на стаята, там, където никой не можеше да я чуе, и се разплака с лице, заровено в една възглавница, за да заглуши хлипанията си.

Плака много, наплака се на воля, като човек, който твърде дълго се е сдържал. Изплака страховете си, опасенията и гнева си, изхвърли от себе си всичко и вдигна глава едва когато се почувства облекчена и изтощена.

С все още пълни със сълзи очи Алисия се стресна, когато откри, че Ейлин стои на балконската врата.

— Какво…? Какво правиш тук? — попита Алисия, докато се изправяше.

— Доведох една приятелка — каза Ейлин и показа една стъклена бутилка. — Надявам се, че не виждаш нищо неуместно…

После влезе в стаята, сякаш нищо не се беше случило.

Алисия позна типичната форма на бутилка с бадемов ликьор, който обожаваше.

— Наистина нямам желание да пия — каза тя. — Остави ме, моля те.

— Имаш ли чаши? — попита Ейлин, като се оглеждаше наоколо.

Примирена, Алисия посочи един поднос, върху който бяха сложени няколко чаши, гарафа с вино и друга с вода. Ейлин отвори бутилката, напълни две чаши и подаде едната на Алисия, която я взе.

Двете млади жени седнаха на едно канапе.

— Какво става, Лис?

Алисия отпи глътка ликьор и каза:

— Херцогът знае. За нас с Лорн, онази нощ. Знае.

— Той ли ти го каза? — учуди се Ейлин.

— Не. Но ясно ми даде да разбера.

— Как?

Алисия предаде заплашителната реч, която херцог Ериан й беше държал насаме, преди почестите.

— Добре — заключи Ейлин. — Той знае. Или пък е чул да се говори за твоята любовчица със сина му и иска да сложи край.

— Но аз…

— Ти си игра с огъня, Лис. И дори и нищо да не се е случило, достатъчно е човек да види как те гледа Форланд…

Алисия не знаеше какво да отговори. Кимна и сведе очи, което разтревожи Ейлин:

— Защото наистина нищо не се е случило между теб и Форланд, нали?

Алисия се изправи.

— Не! — възнегодува тя. — Разбира се, че не!

— И не смяташ един ден нещо да се случи?

— Не!

— Добре правиш — Ейлин отново напълни чашите. — Нито с графа, нито с някой друг впрочем. Изглежда, херцогът не приема с лекота съпружеската вярност. Има си принципи. В наше време не знам дали трябва да му се възхищаваме или да го окайваме…

— Той ме уплаши — каза Алисия.

Отново потрепери.

— Вярвам го, да. Вероятно точно това е искал и го е постигнал. Но ти нищо не рискуваш, ако си безупречна, както казва той. Бъди разумна или много дискретна и всичко ще е наред.

— За жалост, не е толкова просто.

— Защо?

Алисия си пое въздух и прошепна на един дъх:

— Струва ми се, че чакам дете.

Ейлин пое удара.

— От Лорн?

— А от кой друг? — ядоса се Алисия.

— Да. Идиотско е от моя страна да те питам, но при тази изненада… — Ейлин бързо взе да смята. — Сигурна ли си?

— Не още.

— Защото вече ти се е случвало да ти прескача, ако добре си спомням, нали?

— Да, но не и два пъти едно след друго. И ако не прокървя в следващите дни…

Ейлин се замисли.

— Херцогът рискува никак да не му хареса.

— Не мога да чакам да се уверя напълно — каза Алисия като взе ръцете на приятелката си. — Помогни ми.

— Но как?

— Трябва да изпия черни билки. Ако чакам дете, бързо трябва да го изгубя. Иначе…

— Това може да те убие.

— Нямам избор! Не мога да съм бременна! Не мога!

Алисия едва се сдържаше да не се разплаче отново.

— Успокой се, Лис.

Ейлин прегърна Алисия и държа в ръцете си докато се успокои, после й каза:

— Помисли. Дори и да исках, не знам къде да намеря черни билки. Не казвам в Ориал. Но тук… И двете не знаем към кого да се обърнем. А представи си, че това стигне до ушите на херцога.

Алисия кимна примирено.

— Освен това — добави Ейлин — почти всички черни билки са смъртоносни отрови. Ако не са приготвени правилно, може да изгубиш живота си. Трябва да се знае. Трябват ни точните хора. Иначе е прекалено опасно.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да чакам и да се надявам.

— Не е сигурно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела с мен на обсадата на Арканте.

— Моля?

— Херцогът ти е казал, че ще те остави свободна, нали? Приеми го буквално и го убеди да тръгнеш с мен. И с армията на Ансгорн. Можем ли да мечтаем за по-добър ескорт?

Алисия започна да проумява идеята на Ейлин.

— Мисля, че херцогът ще приеме. А ако е необходимо, ще помоля сина му да се застъпи в моя полза…

— Докато пристигнем на обсадата, ще знаем дали си бременна, или не. И ако си, ще имаме свобода на действие. Ще можем да обмислим положението.

Широка усмивка освети лицето на Алисия, тя прегърна Ейлин и сдържа сълзите си, но този път това бяха сълзи от радост.

— Благодаря ти — каза тя. — Благодарение на теб си връщам надеждата.

— Не ми благодари, защото още не сме спечелили играта. Но ако мога да си позволя един съвет, избегни прелюбодеянието, защото не изглеждаш надарена за това. Една любовна нощ и забременяваш? Това наистина е несериозно…

* * *

Когато се върна в покоите си, Ейлин веднага седна, за да напише на баща си кодирано писмо, което един доверен слуга щеше да му отнесе още същата нощ.