Пиер Певел
Наследникът (21)

Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте

Дъждовете престанаха, слънцето изсуши калта и улесни работите по обсадата. Но нищо не се случи, принц Ирдел всеки ден нареждаше оръдията да стрелят, но не даваше заповед за нападение.

Хроники (Книга за Войната в Арканте)

Изминаха три дни от завръщането на Ониксовата гвардия.

Лорн ги посвети основно на организирането на връщането на телата на черните гвардейци, убити по време на похода срещу Призраците. Освен това трябваше да пише на семействата. Това му беше особено трудно. Как да намери подходящите думи, с които да се обърне при тези обстоятелства към съпругата или бащата? Прекара дълги часове сам, мислеше и зачеркваше, хабеше мастило и късаше хартия. Към петимата мъже, убити на полянката по време на нападението, се беше прибавил още един, който не беше оцелял от раните си.

Следователно имаше шестима мъртви.

Шест писма.

Шест траура…

Уморен, Лорн току-що беше запечатал последното писмо, когато някой почука на вратата на стаята му.

— Влезте.

Появи се Вард и като видя пакета с писма на масата, каза съчувствено:

— Как е? Привърши ли?

Лорн кимна тъжно.

— Да.

— Зная, че не е лесно…

— Те умряха по моя вина, Вард.

— Аркантците ги убиха.

— Под моето командване. Какъв капитан бих бил, ако не се чувствах отговорен за мъжете, които умират под моите заповеди?

— Такъв, когото не бих имал желание да следвам.

Лорн забеляза, че пръстите на дясната му ръка са изцапани с мастило, изруга и грабна един парцал да ги изтрие. Напразно. Мастилото беше засъхнало, трябваше му вода и сапун, за да успее. Раздразнен, Лорн хвърли парцала на масата и за малко не бутна перото и мастилото. Вард внимателно сложи перото легнало върху един лист. След това затвори мастилницата.

Лорн се изправи, направи няколко крачки мълчаливо, после се обърна към Вард и каза:

— Нищо не почувствах, Вард. Когато тези мъже умряха онази нощ, нищо не изпитах към тях в онзи момент. Нито мъка, нито съжаление. Нищо.

— Ти не можеше да си го позволиш. В разгара на боя…

— Не. Не е това.

— А какво е тогава?

Лорн се колебаеше, подбираше думите си. Не знаеше как да опише леденото безразличие, което беше почувствал тогава. Сякаш беше неспособен и на най-дребното чувство. И все пак си беше същият.

Друг, който беше същият като него.

— Важното е — каза Вард — какво изпитваш сега.

Лорн въздъхна, но не беше убеден.

— Да — каза той. — Сигурно…

Драконът на разрушението го беше предупредил, че неговият Дух от Тъмнина ще вземе превес. Така ли започваше всичко? С отсъствия и случайни приплъзвания към състояние на редуващо се съзнание?

Вард взе писмата.

— Ще имам грижата да бъдат предадени на когото трябва лично.

— Благодаря.

— Но си виках, че може би ще е по-добре, ако някой от нашите ги занесе.

Лорн се замисли, не беше ядосан, че са го налегнали второстепенни грижи.

— Това е добра идея — каза той.

— Мислех да изпратим Верман.

— Защо него?

— Жена му скоро ще ражда. За него това ще е удобен случай да иде да я види и може би дори да присъства на раждането на детето.

— В такъв случай нека да бъде Верман. Благодаря ти, Вард.

— Благодаря?

— Че си помислил за всичко това. Твоята помощ е много ценна за мен.

Вард вдигна рамене.

— А иначе — каза той — дойдох да ти напомня за срещата, която имаш, както ме беше помолил.

— По дяволите! Бях забравил… Имам ли още време да се преоблека?

— Точно толкова. Ще кажа да ти оседлаят кон.

* * *

Лорн се преоблече, преди да отиде в палатката на Алан в тръс. Нареди да известят за пристигането му и след като беше приет веднага, намери приятеля си, който тъкмо приключваше с обличането. Подпомаган от Одрик, стария му слуга, Алан трудно нахлузваше китела си.

Най-накрая успя, като лицето му се сгърчи от болка.

— Вино — заповяда той, като се отпусна на едно кресло.

Одрик побърза да сервира две чаши.

Алан изпи своята на един дъх и почака със затворени очи болката да попремине. Беше блед и по слепоочията му проблясваха капчици пот.

— Трябва да се пазиш — каза Лорн.

— Добре съм — излъга Алан.

— Знам точно толкова добре, както и ти, че това не е вярно. Ще направиш по-добре да си останеш в палатката тази вечер.

— И дума да не става.

Докато се измъкваха от скривалището на аркантците и си мислеха, че са се отървали, стрела от арбалет прониза рамото на Алан. От силата на удара той за малко не беше паднал от седлото и трябваше Лорн да го придържа и да язди рамо до рамо с него в пълен галоп. Спряха веднага, когато стана възможно, за да му окажат първа помощ, но Алан беше получил сериозни грижи чак когато се върнаха. Според лекарите животът му не беше в опасност, но раната му беше тежка и много болезнена.

— Боли те — настоя Лорн. — Изгуби много кръв. Трябва да си почиваш.

Алан подаде празната си чаша към Одрик.

— Още.

Обзет от съмнение, Лорн поднесе чашата към ноздрите си. Чашите бяха сребърни и не позволяваха да се видят, както при прозрачните, кехлибарените извивки, които бавно се поклащаха в тъмното вино.

Но ароматът не оставяше никакво място за съмнение.

— Това вино съдържа кеш — каза Лорн.

Това прозвуча толкова категорично като упрек, че Одрик си дръпна ръката в момента, когато наливаше на господаря си.

— Наливай! — заповяда Алан.

Старият слуга се подчини, после излезе, като остави гарафата.

— При това ти много добре знаеш какво ти навлече кешът — каза Лорн. — За малко не те уби. Направи те свой роб…

Алан отпи с удоволствие дълга глътка от ароматното вино.

— Не се бой. Количествата кеш, които употребявах по онова време, нямат нищо общо с трите капки ликьор, които Одрик е сипал в това вино.

— В тази смес има повече от три капки — възрази Лорн. — Но дори и да е вярно, така започва всичко. Или по-точно, така всичко започва отново…

— Имаш намерение да ми четеш морал, така ли? — попита Алан почти блуждаещо.

Лорн се поколеба, после се примири.

— Не — каза той.

Но той знаеше на какви поражения беше способен кешът.

Малко трябваше на човека да свикне с това много ефикасно болкоуспокоително, за да започне сигурен физически и психически упадък. В малки дози той предизвикваше лека еуфория, с която повечето успяваха да се задоволят. Но за други клопката можеше да е фатална. След няколко пропадания Алан за малко щеше да умре в една долнопробна пушалня, ако Лорн не го беше спасил преди няколко години. Тази тайна беше една от най-добре пазените във Върховното кралство, както и тайната за мъчителното оздравяване на принца при белите свещеници. Беше изстрадал много, за да се изтръгне от властта на кеша, и Лорн се страхуваше да не попадне отново под нея.

Усмихнат, Алан поиска да успокои приятеля си:

— Уверявам те, че не прекалявам с кеша. Вземам само когато болката е непоносима.

— Внимавай все пак.

— Обещавам ти да престана веднага щом рамото ми оздравее. Доволен ли си? Освен това гледай. Бутвам настрана тази чаша, пълна наполовина и няма да се докосна до нея. Преди пет години можех ли да го направя? Имам предвид без да треперя или да плача страдалчески — пошегува се Алан.

— Не — съгласи се Лорн с усмивка.

Алан стана. Цветът на лицето му се беше върнал и изглеждаше много по-добре.

— Шегата настрана — каза той, — но не мога да си позволя да изглеждам слаб точно сега. Ирдел вече ме държи настрана от своя генерален щаб. За него това ще е много удобен случай да ме изпрати някъде да се лекувам. Естествено, за мое най-голямо добро.

Лорн замълча, но трябваше да признае, че тези страхове не му се струваха безпочвени. Принц Ирдел не се доверяваше на Алан, чиято харизматичност и нарастваща популярност го засенчваха. И при това положение победата над Призраците и залавянето на водача им изобщо не помагаха за оправянето на отношенията между двамата братя.

— Знаеш ли, че подкупвам кралските лекари, за да лъжат, че раната ми не е опасна? Убеден съм, че от своя страна и Ирдел им плаща, за да му казват истината.

— И от вас двамата кой плаща по-добре?

— Представа си нямам. Единственото сигурно е, че проклетите лекари плюскат от две ясли.

— Щом като още не са те убили…

Алан избухна във весел смях.

— Никакъв риск! Аз съм им голям доход.

И като се извърна от Лорн, извика:

— Одрик! Ела да ми помогнеш, вместо само да подслушваш!

Старият прислужник дойде.

Алан застана с лице към него и докато Одрик закопчаваше китела му, каза:

— Впрочем Ирдел е научил за съществуването на моя тунел, докато ние преследвахме Призраците.

— И? — попита Лорн.

— Още нищо не ми е казал.

— Оставя те да се оправяш.

— Като че ли.

Със закопчан кител Алан се дооправи, като се гледаше — в лице и в профил — в едно голямо огледало. Доволен, позволи на Одрик да му сложи кожената превръзка, в която да лежи лявата му ръка, за да облекчи болката в раненото рамо.

— Тръгваме ли? — попита той. — В никакъв случай не бива да караме моя скъп брат да ни чака, нали?

* * *

Тази вечер принц Ирдел даваше вечеря.

Поканени бяха Алан и Лорн, тримата му най-приближени генерали — граф Д’Алвейн, херцог Дьо Мидхелт и виконт Д’Ералс, както и други, които бе пожелал да почете.

Поводът за тази вечеря беше завръщането на Ониксовата гвардия и победата, която тя беше извоювала. По случая навсякъде около голямата палатка на генералния щаб горяха факли и се вееха знамена. Факли, забити в земята, обкръжаваха хълма и очертаваха стъпалата, водещи до палатката. Часовите бяха удвоени.

Алан и Лорн дойдоха сред последните. Веднага след като известиха за пристигането им, Ирдел излезе да ги посрещне и възнагради брат си с внимателна прегръдка.

— Как ти е рамото?

— Много по-добре, благодаря ти.

После се обърна към Лорн:

— Добре сте дошли, рицарю.

— Благодаря, принце.

— Научих, че организирате връщането на телата на вашите хора, загинали в битките. Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да улесня нещата, непременно ми кажете. Тези мъже и близките им заслужават почести.

Лорн беше силно изненадан от предложението на принца, но не се съмняваше, че то бе искрено. Ирдел беше открит и справедлив човек, строг, който никога не пропускаше да изпълни дълга си. От най-ранното му детство цялото му възпитание беше преследвало една-единствена цел: да стане Върховен крал. Но не това го беше научило на състрадание и великодушие, които често засвидетелстваше. Добротата на Ирдел беше естествена. Онези, които смятаха, че е престорена или пресметната, се лъжеха, а тези, които я приемаха за слабост или наивност, винаги съжаляваха за грешката си.

— Документ, подписан от твоята ръка и подпечатан с твоя печат, ще гарантира, че ковчезите няма да бъдат отваряни на границите — каза Алан.

— Утре този документ ще ви бъде донесен, рицарю.

— Благодаря — рече Лорн.

Около тях другите гости разговаряха прави, повечето с чаша в ръка. Но разговорите постепенно замряха, когато забелязаха последния дошъл.

— Ти знаеше ли? — попита Лорн.

— Не — отвърна Алан, докато брат му се отдалечаваше от тях.

С вързани китки синът на граф Д’Аргор стоеше на прага между двама войници.

— Имам ли думата ви? — попита Ирдел.

— Имате я — каза Лукас.

Като кимна тържествено, Ирдел нареди да свалят веригите на Лукас.

— Добре сте дошли — каза той, преди да поведе — под учудените погледи на присъстващите — затворника към вече наредената маса.

Алан се усмихваше развеселен.

— Пустият му Ирдел…

* * *

В началото на вечерята смутените гости почти не говореха. Освен когато биваха принудени да отговарят, всеки седеше с поглед, забит в чинията си, или мълчаливо гледаше някъде встрани, докато Алан и Ирдел единствени поддържаха разговора.

Както всички останали, и Лорн се питаше защо Ирдел беше поканил Лукас на масата си. Доколкото го познаваше, жестът му беше по-скоро спонтанен. Но принцът не беше наивен. Лорн знаеше, че дори и да не преследваха определена цел, постъпките му никога не оставаха без последствия. За какво ли мислеше сега? Дали утвърждаваше властта си? Или даваше урок по рицарски дух? А може би отправяше послание към аркантците, като им показваше с какво уважение се отнася към един от тях? Или това послание беше отправено към хората от Върховното кралство? Към кралицата? Какъвто и да беше отговорът, Ирдел знаеше, че скоро за тази вечеря щеше да се говори в цялото Върховно кралство и дори в Арканте. Това не можеше да е случайно.

С помощта на виното Алан успя да затопли положението. Като задаваше въпрос на един и искаше уточнение от друг, посочвайки някого за свидетел, молейки друг да разкаже някой анекдот, той започна няколко разговора, които скоро оживиха масата. Представителите на Върховното кралство почти забравиха, че Лукас е противник. Впрочем всички те бяха благородници, а един благородник винаги има повече общо с друг благородник — дори чужд, дори враг и дори мразен, — отколкото с когото и да било другиго. Лукас също се отпусна и като видя, че в уважението, което му се засвидетелства, няма нищо престорено, се помъчи да бъде приятен сътрапезник. Всеки имаше някакви резерви, макар и не от лоши помисли, но вечерята стана изискана и непринудена, понеже нямаше как да е радушна и напълно лишена от задни мисли.

И тогава Алан — с онази непринуденост, която у него понякога граничеше с неделикатност — предложи да разкажат — според двете гледни точки — експедицията, проведена от Ониксовата гвардия против Призраците. Лорн и той щяха да разкажат онова, което те бяха преживели, а Лукас, разбира се, ако желае, трябваше да направи същото.

Лорн отклони поканата:

— Ти си много по-добър разказвач от мен, Алан.

И като се обърна към Лукас, който седеше от дясната му страна, добави:

— Освен това не знам дали това е отлична идея…

— Аз самият съм много лош разказвач — каза Лукас извинително.

— Наистина ли? — рече Алан.

Учудването му беше искрено, но продължи кратко. Като вдигна рамене, той мина към друга тема и започна да се шегува със съседа си по маса.

— Благодаря — каза Лукас на Лорн.

— Моля ви. Но не бива да се сърдите на Алан. Той… Той си е такъв.

— Знае ли, че стойностни мъже оставиха живота си в този сблъсък?

— Знае го. Самият той беше ранен.

— Човек не би познал.

На Лорн му се искаше да защити по-добре приятеля си. Но като го видя как избухва в смях от някаква шега, не намери какво да противопостави на оправданата горчивина на Лукас.

— Съжалявам.

— Вие няма за какво да съжалявате.

Тогава Лорн забеляза, че Лукас се беше превил на стола си.

— Боли ли ви?

— Ако препускахте в галоп четвърт левга с китки и глезени, завързани под корема на кон, и вие щяхте да видите как ще се чувстват ребрата ви…

— Не ни оставихте избор.

— Вие щяхте ли да се предадете, без да се опитате да направите нещо?

— Не.

Лорн отпи глътка вино и беше изненадан от въпроса, който Лукас му зададе:

— Какво мислите за тази война, рицарю?

— Независимо дали я одобрявам, или не, няма да я спре — отвърна Лорн след кратко колебание. — Служа на Върховния крал и на Върховното кралство.

— Вие сте смел и сте мъж на честта. Би трябвало да знаете какво е справедлива война, нали?

— Да.

— Е?

— „Дори най-справедливите войни започват и завършват с престъпление“ — цитира Лорн.

Лукас се замисли, после си спомни:

— Това е в Книга на Сентенциите, нали?

Лорн кимна тежко, преди да забележи мъжа, който беше влязъл — с шлем в ръка и с преметната през рамо кожена чанта — и заобикаляше масата забързано. Беше змейник от кралските съобщителни служби. Замръзнал и изтощен, той току-що беше кацнал.

Ирдел си избърса ръцете, преди да отвори писмото, което вестоносецът му подаде. Прочете го, благодари на змейника — който се оттегли — с кимване и като се обърна към гостите си, каза:

— Кралицата ме известява за скорошното си пристигане.

* * *

След вечерята, като излязоха от палатката, Алан предложи на Лорн да се приберат пеша.

— Прекалих с виното — каза той. — Малко чист въздух ще ми се отрази чудесно.

— Не бива да сме непредпазливи — възрази Лорн. — Нощем лагерът не е сигурен.

— Ти ще ме пазиш. А и все още мога да се защитавам с дясната си ръка, нали? — като подкрепи думите си с действия, Алан показа, че може да извади меча си. — Виждаш ли?

Лорн се поколеба, после направи знак на конярите, които чакаха, хванали конете им за юздите. Те разбраха и тръгнаха на почетно разстояние след двамата приятели към палатката на Алан.

Беше късно.

Тъй като армията се разбуждаше на зазоряване, лагерът беше тих. Тук-там по склоновете на хребетите около Арканте огньове осветяваха становете. Виждаха се черникавите отблясъци на жарави. Факли обозначаваха постовете. По-тъмни от нощното небе, дълги облаци преминаваха и скриваха от време на време Голямата мъглявина.

Както вървяха, Лорн забеляза, че Алан се усмихва под мустак.

— Какво ти е толкова забавно?

— Ирдел. Като се замислиш, дават му армия, за да победи Арканте, а какъв е първият скандал, който прави? Кани аркантец на вечеря.

Лорн се усмихна.

— Това е жестоко — каза той.

— Но е истина.

— Точно затова е жестоко. Но ти си твърде суров. Аз пък оценявам жеста му и поведението му.

— На бойното поле Лукас няма да се поколебае да те прониже с меча си.

— И обратното е вярно. Както е вярно, че при други обстоятелства бихме могли да се бием заедно срещу Иргаард например. Може би дори това ще се случи някой ден.

Алан се намуси.

— Няма значение. Рицарският дух днес вече нищо не значи. Той има значение, само ако всички го прилагат. Но сега е важно кой пръв ще извади меча. И кой ще удари преди другия.

— Позволено е да съжаляваме, че е така, нали?

— Това ли е мнението ти?

— Не точно — призна Лорн. — Приемам света такъв, какъвто е.

— Преди пет години щеше да ми отговориш с „да“.

Лорн показа каменния печат, който бележеше гърба на лявата му ръка.

— Беше преди това — каза той. — И това — добави.

Посочи с широко движение към лагера, обсадата и Арканте.

— Аз също не харесвам тази война, Лорн. Но трябва да се решим да я направим, ако искаме да свърши…

Помълчаха, докато преминаха покрай един охранителен пост, чиито часови не разбраха веднага кого проверяват заради тъмнината.

— Господа, бъдете сигурни, че ако ние…

Лорн го прекъсна лаконично:

— Всичко е наред.

Но Алан беше по-приветлив.

— Не се извинявайте за това, че изпълнявате дълга си — каза той. — Тези нощни дежурства сигурно са доста отегчителни, а?

Като не можеше да повярва, че един принц на Върховното кралство му говори и то толкова дружелюбно, човекът заекна:

— Аз… То… Занаятът го изисква.

— Тогава продължавайте да го изпълнявате все така добре. От това само ще спя по-спокойно. И понеже не мога да ви пожелая лека нощ, ви желая лека служба.

Сержантът смутено се поклони.

— Благодаря, монсеньор.

Лорн и Алан продължиха да вървят мълчаливо, после Алан попита:

— За какво говорехме?

— Ти казваше, че трябва да водим войната срещу Арканте.

— Сега, когато обсадата започна, да. Освен това Арканте заслужава да получи урок. Колкото и да е славен и независим, той е град на Върховното кралство. Няма правото да решава какви данъци да плаща на Короната. Нито какви почести трябва да засвидетелства.

Естествено, Алан мислеше за клетвата за вярност, която Исандра Аркантска беше отказала да положи пред кралицата. Лорн се сепна, после си каза, че Алан беше длъжен да поставя кралската власт над всичко. На Лорн му се случваше да забравя, но Алан — неговият приятел от детинство, на първо място беше Алдеран Лангърски, втори в списъка за наследяването на трона на Върховното кралство, откакто брат му Жал беше облякъл духовническото расо. Алан беше възпитан като принц. Монархическите и династическите принципи бяха изсечени в него в по-добър мрамор, отколкото идеите за мир, безпристрастност и дори справедливост.

— Не си ли съгласен? — попита той.

Лорн се усмихна.

— Понякога говориш като крал.

Алан вдигна рамене.

— Може би един ден ще бъда крал, но не става дума за това. Знаеш по-добре от мен, че някои войни са необходими. Тази не беше нужна от военна гледна точка. Може би дори е дипломатическа грешка. Но в политически план тя има смисъл. Когато победим Арканте, ще се покажем по-велики от всякога. Ще простим на един прекалено горделив град и ще се радваме да видим как той се връща в лоното на Върховното кралство. Занапред посланието, отправено към всички, ще бъде пределно ясно: предизвикайте властта на Върховното кралство и то ще ви опече.

Малко по-нататък пътят, по който вървяха, пое нагоре и Алан се подхлъзна в една локва и залитна. Лорн по рефлекс го задържа, но го хвана за превързаната ръка. Внезапната болка за малко не порази Алан, който успя да сподави вика си в стенание.

— Мамка му! — изруга Лорн. — Извинявай.

Алан беше пребледнял.

— Добре съм — рече той.

— Не говори глупости. Много добре виждам, че не си.

— Добре съм, де. Само трябва да поседна за малко.

Лорн се огледа наоколо си. Видя — през няколко палатки — огън, около който неколцина войници се бяха събрали, и се поколеба.

— Това ще е много добре — каза Алан, досещайки се за колебанията на приятеля си.

Лорн дискретно подкрепяше Алан, двамата се приближиха до лагерния огън и веднага щом се показаха на светлината му, Алан каза усмихнато:

— Добър вечер, войници. Ще бъдете ли така любезни да направите малко място за един принц, който леко надцени силите си?

Разговорите секнаха веднага, а войниците замряха невярващи и притеснени. После трима от тях бързо станаха, за да предложат столчето, бъчонката и касата, на които всеки от тях беше седнал.

Алан благодари и седна на столчето и докато Лорн се настаняваше до него, каза усмихнато:

— Аз съм принц Алдеран. А това е рицарят Лорн, за когото сигурно сте чували да се говори. С кого имаме честта?

Войниците се спогледаха колебливо, преди един от тях да рече:

— Аз… Казвам се Варнек, монсеньор.

— Радвам се да запозная с теб, Варнек — отвърна Алан.

— Аз съм Гаредион, монсеньор. За мен… За мен е чест!

— Добър вечер, Гаредион. Говориш с акцента на Орвал или се лъжа?

— Не, монсеньор. Там съм роден и израсъл.

— А ти?

— Бран на вашите услуги — отвърна мъжът, към когото се беше обърнал Алан. — И съм от Лангър, монсеньор. Като вас!

Тази проява на дързост разсмя останалите, след това войниците, които още не се бяха представили, го направиха един по един, а Алан намери по някоя любезна дума за всекиго. Понеже отначало не смееха да говорят, той им зададе въпроси и изслуша отговорите им — често смутени и колебливи — с внимание. Естественото му държане ги накара да се отпуснат. Интересът, който Алан проявяваше към тях, беше искрен и те го чувстваха. Един се осмели да зададе въпрос. После друг. Трети. На всички Алан отговори, без да си придава важности, докато един от тях най-накрая изрази тревогата си за бъдещето на обсадата: щяха ли да нападнат скоро? Разбира се, това беше първа грижа на всички тези мъже, разкъсвани от сутрин до вечер между съмнението и скуката, които не знаеха дали на другия ден щяха да са живи. Алан съумя да намери думи, с които да ги успокои. Вдъхна им смелост, разсея лошите слухове и не се погнуси, когато манерката с вино, която вървеше от ръка на ръка, стигна до него. Вдигна наздравица за Върховния крал и за Върховното кралство, преди да отпие жадно.

Лорн продължаваше да е нащрек и забеляза, че броят на любопитните около огъня се увеличава. Повечето бяха войници. Но имаше и неколцина представители на онзи пъстър народ, който винаги придружава армиите на война — готвачки, занаятчии, перачки, слуги, полеви свещеници, деца, просяци, проститутки. Загрижен за сигурността на Алан, Лорн се разтревожи. Образуваше се множество. Привлечени от мълвата, последните пристигнали стояха в сянката и трябваше да протягат врат или да се покатерят на високо, за да видят. На Лорн това не му харесваше. Достатъчно беше някой превъзбуден или пиян да се опита да посегне на принца и положението щеше да излезе извън контрол.

— Може би трябва да си вървим — прошепна Лорн.

— Всичко е наред. По-скоро се наслади на този миг — отвърна му Алан, като му подаде общата манерка.

Лорн се поколеба, после надигна манерката и отхвърли глава назад, за да пие от струята.

— За хубавата среща! — извика Алан и сръга Лорн на шега.

Лорн се задави и се поля, като предизвика всеобщия смях на присъстващите. Алан също се смееше, толкова чистосърдечно, че Лорн не можа да му се разсърди. Като добър играч той си обърса брадичката и се направи, че ще наплюе Алан, който се направи, че се крие зад един възхитен войник. Но Лорн не изпълни заплахата си, а подаде манерката на съседа си, в това време Алан продължи разказа си — едва започнат — за похода на Ониксовата гвардия срещу Призраците.

Докато го гледаше как завладява слушателите си, Лорн си каза, че Алан беше прав и не рискуваше нищо тук и тази вечер. И като се замислиш, най-изненадващото не беше това, че за Алан беше естествено да прекара известно време сред войниците си. А това, че те гледаха на него като на другар. Дължеше се на необикновената симпатия, която внушаваше, на топлината, която се излъчваше от него, и на онази смесица от скромност и непринуденост, която караше хората да вярват, че не се взема за това, което е: принц. Лорн знаеше, че Алан се чувства еднакво добре както с обикновените хорица, така и с могъщите. Но винаги се изумяваше, когато виждаше до каква степен както могъщите, така и обикновените хора се чувстваха добре с него, стига той да поискаше.

Не, наистина Алан нищо не рискуваше сред тези хора.

Напротив, всички в този миг щяха да дадат живота си без да се поколебаят, за да го защитят и пазят. Алан беше повече от популярен. Обичаха го и Лорн — докато го гледаше със смесица от възхищение и очарование как се смее и разговаря с тези войници, които сякаш познаваше отдавна — с изненада установи, че си мисли какъв велик крал щеше да бъде той.

* * *

Беше един часа след полунощ, когато стигнаха до палатката на Алан. Лорн беше уморен и нямаше търпение да се добере до лагера на Ониксовата гвардия. На Алан обаче не му се спеше. Беше леко пийнал, но доброто му настроение се дължеше не толкова на виното, колкото на хубавото време, което беше прекарал с обикновените войници. Но рамото го болеше. Знаеше, че няма да заспи, без да притъпи болката.

— Какво ще кажеш за една последна чаша?

— Ще кажа, че ще е в повече.

— Само една. Колкото да отмием вкуса на джибри от лошото вино, което пихме досега.

— Не, благодаря.

— Както желаеш…

Алан изглеждаше разочарован и за миг Лорн отново видя капризното момче, с което беше израсъл.

Усмихна се.

— Лека нощ, Алан.

Лорн вече правеше знак на един от конярите да му доведе кон, когато Одрик, който беше изчакал завръщането на господаря си, се показа на прага на палатката.

— Отец Домнис е тук, монсеньор.

Лорн и Алан се спогледаха учудено.

— Очакваше ли го? — попита Лорн.

— Съвсем не. Според последните новини, които имах за него, орденът му го беше повикал, за да го прати на мисия, за която не можеше да каже нищо.

— Дори на теб?

— Дори на мен.

Отец Домнис беше изповедникът на Алан. Беше бял свещеник и принадлежеше към ордена, посветен на култа към Ейрал — Драконът на светлината и на познанието. Лорн го ценеше високо. Но между Алан и отец Домнис връзките бяха особено силни. Всъщност свещеникът беше помогнал на Алан да се излекува от кеша и Алан смяташе, че дължи на него — както и на Лорн — това, че е жив. Единият беше спасил тялото му, а другият бе спасил душата му, като му върна смелостта и доверието в себе си. За да го остави близо до себе си, Алан беше направил отец Домнис свой изповедник, но свещеникът беше преди всичко съветник и доверено лице.

Лорн и Алан намериха отец Домнис седнал на масата пред останките от студена вечеря. Като ги видя да влизат, той стана и ги поздрави. Алан го възнагради с внимателна прегръдка с едната ръка.

— Ранен ли сте? — веднага се разтревожи белият свещеник.

— Стрела от арбалет — обясни Алан. — Боли, но ми се кълнат, че ще оцелея.

— Как стана?

— Дълга история.

— И се учудвам, че още не ви е стигнала до ушите — добави Лорн.

Отец Домнис размени с него искрено ръкостискане. Висок, широкоплещест, як, на петдесет години той имаше държането и движенията на бивш войник. Беше с ботуши и подстриган. Широк колан пристягаше бялата му роба, която носеше над панталони, и която имаше — на мястото на сърцето — избродирана с копринени конци драконова глава.

— Там, където бях, новините стигат трудно — обясни свещеникът.

Седнаха. Лорн и Алан се досещаха, че работата, която водеше отец Домнис, беше важна. Във всеки случай достатъчно важна, за да стои буден и да чака принца, вместо да си легне и да се срещнат на сутринта. Но изглеждаше изтощен, при това основателно: беше яздил много дни без почивка, за да пристигне възможно най-бързо.

— Какво става? — попита Алан.

Отец Домнис се поколеба. Не знаеше откъде да започне и реши да кара от най-същественото.

— Мечът на кралете е бил намерен отново — каза той.