Пиер Певел
Наследникът (18)

Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте

Отново командвана от рицаря Лорн, Черната гвардия замина с армията на Върховното кралство за обсадата на Белия Арканте.

По онова време тя беше по-многобройна и по-силна от когато и да било и се стремеше единствено да се отличи и да си възвърне цялата слава. Но седмиците минаваха, а тя не участваше в нито един щурм, в нито една битка.

Хроники (Книга за Ониксовата гвардия)

Двамата конници спряха един до друг на хребета и за миг останаха мълчаливи. От мястото, където стояха, Арканте и околностите му се разстилаха пред погледа им на все още колебливата светлина на ранното утро. Величествена гледка. Първо се виждаше река Андор, чието бавно и мощно течение се простираше от огромната й делта чак до хоризонта, по бреговете й още се стелеше мъгла. После идваше Арканте — красив и бял, построен на остров насред реката и по бреговете от едната и от другата му страна, добре защитен от своите крепостни стени, ровове и укрепления, стърчащи отвън като гигантски каменни стрели. Там беше и обсадният лагер с калните му траншеи, с неговите кули, високи огради и ровове, палатките и влажните бункери, батареите на оръдията и бойните машини, наполовина скрити в земята.

За да разсее скуката си, принц Алдеран идваше тук всяка сутрин, когато не валеше, и понякога прекарваше по цели часове да наблюдава и размишлява, да измисля стратегии, за които знаеше, че са безполезни. Този ден Лорн беше дошъл с него, облечен в черната ризница на ониксовите гвардейци, носеше тъмните си очила и пръстена си на Пръв рицар на Кралството.

— Все така впечатляващо — каза той.

— Нали? Би трябвало някой художник или график да улови всичко това.

— Съмнявам се, че тази обсада ще допринесе особено за славата на Върховното кралство.

— Ще стане, ако Арканте падне.

— Още ли го вярваш?

Алан вдигна рамене.

— Налага се.

Бойни кораби, завързани с вериги, преграждаха Андор в горния и в долния край на града. Предназначението им беше да не допуснат Арканте да се снабдява с храна по реката. През деня веригите им спираха големите кораби, а оръдията им отблъскваха малките. През нощта задачата им беше по-тежка и въпреки постовете, патрулиращите лодки и плаващите фенери, които осветяваха Андор, малки лодки и плувци успяваха да преминат. Тази неподвижна флота за миг привлече погледа на Лорн. Повечето от корабите бяха под флага на Върховното кралство. Други принадлежаха на Ансгорн и Лорн трябваше да направи усилие, за да прогони Алисия от мислите си. Тя щеше да се омъжи за херцога на Ансгорн през есента и той така и не успяваше да приеме тази мисъл.

Далеч от тревогите на Лорн, Алан посочи с пръст по посока на три редута и каза:

— Ето там може да се реши всичко.

Лорн съсредоточи вниманието си върху това, което принцът му сочеше.

— Змиите?

— Да. Убеден съм, че с едно добре подготвено и добре проведено нападение…

Не довърши, погледът му беше замечтан.

Змиите представляваха три редута. Един главен в центъра — Голямата змия, и два по-малки встрани от него — Малките змии. Те представляваха главното отбранително укрепление, изградено пред крепостните стени, с които се свързваше — според шпионите — чрез един или няколко тунела, минаващи под пълните с вода ровове на Арканте. Самите редути бяха свързани помежду си с няколко свода, осеяни с бойници, а може би и с други тунели, за чието съществуване шпионите на Върховното кралство само подозираха. Изкопи, насипи и редици от наклонени колове пазеха Змиите, които освен това така бяха изградени, че да могат да поемат нападенията под кръстосан огън.

Алан подаде на Лорн далекоглед.

— Хубаво погледни — каза той.

Лорн махна очилата си и като долепи око до далекогледа, започна внимателно да разглежда Змиите.

— Е? — попита Алан. — Какво виждаш?

— Няма много хора — каза Лорн и върна далекогледа на Алан.

— Именно! Обзалагам се, че аркантците до такава степен се доверяват на Змиите, че не ги защитават толкова добре, колкото би трябвало.

— Рискован облог. Може би войските са скрити вътре. А дори и да не е така, други могат да дойдат много бързо от стените през тунелите.

— Ето защо става толкова важно да превземем мястото по възможно най-бързия начин. Достатъчна ще е една изненадваща атака и един пробив, за да…

— Пробив? И кой ще го направи този пробив?

— В този момент сапьорите прокопават тайна галерия към Голямата змия. Ако успеят да стигнат до нея, ще могат да сложат мини и ние ще можем да взривим тези мини точно преди да започнем нападението. И ето така се получава пробив.

Заинтригуван, Лорн се вгледа в линиите на Върховното кралство близо до Змиите и прецени голото пространство, което ги разделяше.

— Откъде тръгва подземната галерия?

— От онзи бункер там, между двете кули.

— А откога копаят сапьорите?

— Две седмици. Дъждът и принудата да работят в пълна тайна не им улесняват нещата, но инженерът, който отговаря за работата, ми каза, че са прокопали една трета от необходимото.

— Това не е малко. Какво казва Ирдел?

— Той не е информиран.

— Какво? Започнал си всичко това без неговото разрешение?

Погледът на Алан остана прикован в Змиите.

— Не съм казал, че възнамерявам да взривя мините и да дам заповед за нападение на своя глава. Но предпочитам да изчакам да дойде подходящият момент, за да му обясня моя план. Тогава той ще реши.

— Ще излезе, че му извиваш ръцете…

— В името на Божествените, Лорн! — ядоса се Алан. — Смяташ ли, че можем да победим в тази обсада, без да проявим дързост? А мислиш ли, че брат ми е способен на дързост? Ако не предприема нещо, зимата ще дойде, а ние все така ще сме си тук! Искаш ли да знаеш какво мисля? Ирдел не иска да води тази обсада. Никога не я е искал. И все още се надява на мирен изход от конфликта, който ни изправя срещу Арканте. И затова протака. Заповядва да копаят траншеи тук, да издигат прегради там. Прави план след план с генералите си. И разбира се, грижливо ме държи настрана.

Изненадан от този изблик на гняв, Лорн млъкна.

Зачака.

Алан се успокои и искрено разкаян рече:

— Прости ми, че се увлякох. Но вече не издържам да стоя тук и нищо да не правя.

Лорн забеляза, че ръцете на Алан леко трепереха.

— Разбирам те — каза той. — Аз също умирам от скука. Но брат ти е предпазлив генерал и това не е непременно лошо. Обсадата винаги е нещо продължително. Изучавал си същите текстове като мен. Знаеш, че повече градове са паднали с търпение, отколкото с насилие.

— Само ако Ирдел искаше да ме чуе…

— Аз съм най-изненадан от това, което научавам — че не е поискал да се присъединиш към неговия генерален щаб. Обаче ми се струва, че сега разбирам защо. Държи те настрана, за да запази собствения си авторитет. Знае, че всички те предпочитат пред него, Алан. Той не е нито сляп, нито глупав. Различията и разногласията, които ви разделят, са публична тайна.

— Винаги съм зачитал авторитета му на генерал и на по-голям — защити се Алан. — Никога не съм му се противопоставял пред други хора.

— И не е трябвало да го правиш.

Лорн извади от ръкава си едно зле напечатано листче лоша хартия, което подаде на Алан. Любопитен, Алан го взе.

— Листовка — обясни Лорн. — В Ориал и на други места се отпечатват стотици такива. И се намират навсякъде из лагера от няколко дни.

Алан бързо прочете листовката.

В нея се говореше за него, за всички качества, които притежава, но от които брат му е лишен, както и за законното желание на Върховното кралство да бъде управлявано от монарх, достоен за него. Все още не се казваше, че този монарх е Алан, а не Ирдел, но то не беше и нужно — все едно беше казано.

— Кой е могъл да отпечата това?

— Твоите привърженици.

— Но аз нямам партия!

— Това кара хората да вярват, че имаш.

Иронията на положението забавляваше Лорн повече, отколкото трябваше. За щастие, един конник пристигна в галоп и сложи край на разговора. Конникът беше млад коняр от кралския дом на Върховното кралство. Веднага след като спря коня си, той почтително поздрави Алан и каза на Лорн:

— Рицарю, Негово Височество принц Ирдел ви вика.

Лорн и Алан се спогледаха учудено.

— Върви да видиш какво иска брат ми от теб — каза Алан.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не. Ще остана още малко тук.

— Тогава ще се срещнем след малко. В лагера?

— В лагера.

Лорн и конярят подкараха конете и се отдалечиха.

* * *

Палатката на генералния щаб се намираше в средата на обсадния лагер. Разположена на едно възвишение, опиращо в хълм, тя беше пазена от многобройни часови и изолирана с траншеи, ограждения и няколко стражеви поста. За да стигнат до нея, Лорн и конярят трябваше да слязат от конете и да се изкачат по кални стъпала, издълбани в земята и покрити с дървени трупчета. След като извести за пристигането му, конярят въведе Лорн в палатката и се оттегли.

Принц Ирдел и тримата му генерали бяха наобиколили една маса, покрита с карти.

— Добър ден, рицарю — каза Ирдел.

Лорн се поклони почтително.

— Принце.

После поздрави всекиго от генералите с кимване.

Познаваше добре граф Д’Алвейн и херцог Дьо Мидхелт и знаеше, че са признати и високо ценени бойци и стратези. Но не знаеше почти нищо за младия виконт Елвин д’Ералс, който съвсем наскоро се беше присъединил към обкръжението на принца.

— Приближете се, рицарю. Искаме да ви поверим една мисия.

— На вашите услуги.

Като стъпваше по мръсен килим, Лорн се приближи до масата и видя картата, която беше разгърната върху другите. Представляваше провинция Арканте. Надраскани с червено мастило, тук-там по нея имаше отбелязани кръстчета.

— Погледнете добре тези кръстчета, рицарю — каза Ирдел. — На всяко едно от тях съответства нападение, проведено през последните три седмици против нас.

Лорн преброи девет кръстчета, всичките съсредоточени в една и съща област навътре от крайбрежието на Арканте, зад линиите на войските на Върховното кралство. Повечето бяха отбелязани на мястото на пътища, мостове, бродове — все удобни места за засада.

— Призраците? — попита Лорн.

— Виждам, че вече знаете — каза Мидхелт.

— Всички знаят, херцоже.

— Тези конници имат вече прозвище — въздъхна Алвейн. — Това е знак, че вече е съвсем крайно време да прекратим техните грабителства.

— Нападенията им са военни действия — уточни Ералс. — Не са грабителства.

Алвейн измърмори и размени с Мидхелт уморен поглед, който Ирдел се направи, че не вижда.

Принцът продължи към Лорн:

— Да, точно те са. Призраците, както започват да ги наричат. Те се двайсетина, може би трийсетина. И всеки път действат по един и същ начин. Повяват се незнайно откъде, поразяват грижливо подбрани цели и почти мигновено изчезват.

— Най-често през нощта — уточни Мидхелт. — Или на здрачаване.

— Не знаем кои са точно, но очевидно тези конници са дисциплинирани и закалени бойци. Ползват се с подкрепата на населението и може би дори имат съмишленици в нашия лагер. Освен това познават съвършено местността.

Лорн кимна в знак на съгласие.

— Какво очаквате от мен? — попита той.

— Искам вие и вашите ониксови гвардейци да проследите тези конници и да направите така, че да не са в състояние да вредят. Никой от ударите, които ни нанасят, не е смъртоносен, но хиляди убождания с игла могат да убият лъв. А сто могат да го подлудят.

* * *

Отново валеше, когато Лорн излезе от палатката на командването. Въздъхна, сложи си качулката и ругаеше наум, докато отиваше да вземе коня си. Тези непрестанни дъждове бяха необичайни за сезона. Може би това беше само някакъв каприз на небето, но някои започваха да виждат в тях знак, че Божествените дракони не одобряват обсадата на Арканте и Лорн почти беше съгласен с тях.

Както се бяха разбрали, Лорн намери Алан в лагера на Черната гвардия.

Черните гвардейци се бяха разположили в периферията на линиите на Върховното кралство, в една извивка, очертана от големи скали в подножието на стръмен склон. С реквизирано дърво бяха построили заслони, бараки и конюшни. Дори портал затваряше входа между скалите. Цветовете на Черната гвардия се вееха на един пилон под цветовете на Върховния крал, когото Лорн представляваше в качеството си на Пръв рицар на Кралството.

Под един навес Алан разговаряше с неколцина ониксови гвардейци, сред които и Вард, седнали около една маса. Чувстваше се в свои води и разговорът, който вървеше задушевно, прекъсна, когато Лорн се приближи. Това не се случваше за първи път. Всъщност откакто се беше върнал, на Лорн често му се беше случвало да има усещането, че Алан се чувства повече на място сред черните гвардейци от него. Йерас и Логан се бяха върнали на служба. Но заедно с Вард, те бяха единствените, които Лорн беше наел. Единствените, които познаваше. Всички останали бяха подбрани от Алан. И макар никой от тях с нищо да не беше показал, че оспорва неговата власт, Лорн знаеше, че трябва да се утвърди, да се наложи като техен истински шеф. Трябваше отново да си върне своята Ониксова гвардия и проследяването на Призраците беше тъкмо удобният случай.

— Е? — попита Алан, докато Лорн прекрачваше пейката, за да седне, и прие чашата, която Вард му подаде.

Лорн отпи глътка вино с мед, преди да обясни с няколко думи мисията, която Ирдел току-що му беше поверил.

— Най-накрая една добра новина! — зарадва се Вард.

Лорн се обърна към двамата ониксови гвардейци, които беше заварил на масата заедно с Алан и Вард. Единият беше младият, блестящ Древис. Другият се казваше Горланс — богат и високомерен благородник, когото Лорн подозираше, че се е присъединил към Черната гвардия не воден от идеал, а от амбиции. Каза им:

— Съберете всички в плевнята и не казвайте нищо за това, което чухте сега. Ще направя съобщение.

— На вашите заповеди — каза Древис.

Двамата черни гвардейци тръгнаха.

— Горланс няма да си сдържи езика — каза Вард полугласно.

Без да отговори, Лорн погледна подир Горланс, който се отдалечаваше към бараките под дъжда.

— Горланс не е най-добрият от мъжете — съгласи се Алан. — Но е изключителен боец. И двамата ще сте щастливи да е до вас при следващата битка — остави чашата си. — Кога тръгвате?

— Утре — отвърна Лорн. — Но аз си мислех, че би могъл да дойдеш с нас.

— Аз? Защо?

— Първо, защото умираш от скука и да напуснеш тоя кален лагер за известно време ще ти се отрази много добре. После, защото твоят тунел може да бъде прокопан и без теб. И накрая, защото познаваш моите хора по-добре от мен.

— Именно. Казвах си, че май прекалено много се задържам тук. Понякога имам чувството, че все едно ходя при годеницата ти…

Лорн се усмихна.

— Ти добре си се погрижил за нея, докато ме нямаше и винаги ще съм ти признателен за това. И пак ти казвам, Алан, ела с нас. Ониксовата гвардия все още се нуждае от помощта ти.

Лорн и Алан се ръкуваха топло.

— Добре — каза Алан. — С вас съм. Но ми позволи да кажа на Ирдел.

— Разбира се.

— Тунел ли? — учуди се Вард, след като помисли малко.

* * *

Тази нощ в своите покои Исандра Аркантска беше събудена от ръка, която леко галеше косите й. Отвори очи и леко подскочи, когато на светлината на свещта, горяща до леглото, видя лицето на Лукас, наведено над нея. С още влажни коси младият мъж нежно й се усмихваше. Погледът му бе по-влюбен от когато и да било.

— Лукас! — прошепна Исандра. — Но ти какво…?

Той я прекъсна с целувка, на която тя отвърна, като веднага му се отдаде. После лекичко го отблъсна и попита:

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да те целуна. И това е само началото.

— Бъди сериозен!

Не се бяха виждали от началото на обсадата, когато Лукас дискретно напусна Арканте, за да оглави отряд конници. Оттогава насетне непрекъснато нападаше войските на Върховното кралство зад техните линии, като удряше бързо и силно, после изчезваше и нападаше на друго място — няколко дни по-късно, — там, където не го очакваха.

Той се усмихна и отново я целуна, този път по-настойчиво.

Тогава Исандра забеляза, че косата му е мокра.

— Дошъл си с плуване!

— Отлично упражнение. И по същия начин ще трябва да си ида преди слънцето да изгрее.

— Това е лудост!

— Толкова ми липсваше.

Исандра почувства как я обля топлина, понесе я приятно усещане. Младостта, пламът и любовта на Лукас винаги побеждаваха съпротивата й. Беше още по-болезнено, защото той я обичаше, тя го знаеше много добре, нея, която беше на четирийсет години и повече нямаше да обича.

— Не искам да правиш така заради мен! — каза тя с лек укор. — Много е опасно! Обещай ми, че ням…

Разбра, че става смешна и млъкна.

Той продължаваше да се усмихва.

— Исандра…

— Да?

— Имаме само два часа.