Пиер Певел
Наследникът (9)

Краят на пролетта на 1548 година
Валанс

Според легендата Гарлор — Драконът на Седемте морета, един ден се преобразил в първия торан, за да спаси от вълните корабокрушенците, които се хванали за хълбоците му. Отвел ги до брега и там с копитото си, докато слънцето било в своя апогей, очертал границите на града, който трябвало да построят за него. Така се родил Валанс, който оттогава насетне не преставал да почита Синия дракон и така процъфтял.

Хроники (Книга за иредийските градове)

Херцогът на Сарм и Валанс стоеше на балкона на предната фасада на двореца на принцовете. Беше заобиколен от семейството си, като се изключи най-големият му син. Слънцето блестеше, по небето нямаше почти нито едно облаче. Пред двореца се бяха струпали хора, хора имаше и по прозорците на горните етажи на къщите. Но украсената със знамена улица беше странно тиха в този час, както бяха и другите големи улици във Валанс. Всички водеха на едно и също място в сърцето на града и скоро часовникът щеше да отброи пладне.

Също като всички, и херцогът наблюдаваше горната част на улицата мълчаливо. Застанала до него, жена му беше безизразна като мрамор, устните й бяха пресъхнали и стиснати. Неясна тревога стискаше гърлата в топлия въздух. С воал на главата, който я предпазваше от слънцето, Алисия беше повече от тревожна. Тревожеше се за Енцио, разбира се, но не само. Чакането се проточваше, тя стисна ръката на Денерио, който се опита да я успокои с една доста неуверена усмивка…

Алисия подскочи, когато отекна първият удар на камбаната.

После се съвзе, докато цял Валанс крещеше и броеше.

— Две!… Три!… Четири!…

Дори херцогът и херцогинята се включиха в играта, загрижени да направят добро впечатление пред валансанците. Денерио ги последва.

— Осем!… Девет!…

Алисия отброи само дванадесетия удар и сдържа едно потръпване.

— Дванайсет! — закрещя тълпата весело, викове „ура“ и ръкопляскания се носеха от всички квартали на Валанс.

Избухнаха бомбички.

— Тръгнаха — каза Денерио.

Алисия кимна, неспособна да говори.

Голямото надбягване на торани се провеждаше в последния ден от празниците на Гарлор. Това беше върховият момент, най-сакралният, този, за който мъжете на Валанс се подготвяха от месеци и за който някои от тях умираха. То следваше пет трасета по улиците на Валанс, като всяко тръгваше от различно място, но всички се събираха в старата арена. Всяка година трасетата се обсъждаха разгорещено от кварталните комитети, той като градът преживяваше, променяше и задължаваше към изменения. Трябваше обаче трасетата да са еднакви. Никое не биваше да е по-късо или по-лесно от друго. Всички трябваше да вземат еднакъв кръвен данък и по този начин да дадат на всекиго възможност да докаже стойността си, като рискува живота си.

— Чувам ги — каза херцогът.

И наистина към тях се носеше глух тропот, сякаш въздухът започваше да трепери.

— Ето ги! — извика Денерио.

От прозорците, балконите, стрехите, по които бяха насядали безгрижни хлапета, се понесоха весели, насърчителни викове.

Алисия се напрегна.

* * *

Еленцио дьо Лоранс тичаше.

Бягаше наред с други двеста мъже, облечен също като тях в бяла риза и сини панталони — цветовете на Дракона на Седемте Морета. Блъсканицата още не беше започнала. Бягащите се движеха като цяло или почти, без да се бутат. Но лицата бяха напрегнати. Тревогата беше осезаема. Всеки беше съсредоточен и се ослушваше.

Форланд тичаше до Енцио. Бяха се разбрали да останат заедно колкото е възможно и тъй като и двамата бяха в добра форма, пестяха силите си и дишаха равномерно. Енцио участваше в надбягването, защото беше син на херцога, който искаше да се хареса на народа и на градските нотабили на Валанс. Не беше нужно да си валансанец, за да участваш в Голямото надбягване. Но пък трябваше да си го правил поне веднъж в живота си, за да бъдеш валансанец. Това, че най-големият син на херцога лично беше пожелал да участва, свидетелстваше за уважението и почитта, които семейство Лоранс изпитваха — колкото и това да не се харесваше на противниците им — към Валанс и неговите традиции.

Що се отнася до Форланд, ако той беше там в този ден, то това беше заради Алисия. Беше присъствал на един разговор, когато тя беше научила от устата на Енцио, че смята да участва. Беше пребледняла, защото знаеше, че надбягванията с торани на празника на Свети Гарлор всяка година вземаха многобройни жертви, повечето от които мъртви или тежко ранени.

— Но защо? — беше попитала.

— Налага се — беше отвърнал брат й.

— Ами ако това е чиста лудост? Ами ако те убият? Татко ли го изисква от теб?

И тогава, понеже Енцио не отговори, а сълзите — смесица от тъга и гняв — напълниха очите на Алисия, Форланд обяви, че той също ще участва в надбягването. Алисия дълго го беше гледала, смутена и незнаеща какво да мисли. Той се беше усмихнал спокойно, а погледът му казваше: „Ще го пазя.“

Тя се беше почувствала успокоена. Признателна може би…

В далечината отекнаха гърмежи и крачките на бегачите веднага станаха по-дълги.

Бяха гърмежи от бомбички. Смесиха се със свистенето на ракетите, които зрителите изстрелваха между краката на тораните, които току-що бяха освободени в началото на петте трасета за бягане. Беше въпрос на минути тораните да настигнат бегачите на всяко трасе. Бомбичките известяваха приближаването им. Както и виковете на публиката и чаткането на дървените обувки по паважа.

Енцио почувства, че нещо сякаш го тласна в гърба и усети, че тораните наближават. Устоя на изкушението да се обърне и добре направи: пред него един мъж стъпи накриво и падна и той трябваше да го прескочи. Знаеше, че някои бегачи щяха да се мерят с тораните на улицата: опитваха се ловко да ги избягнат, да ги ударят по челото с ръка, да скочат върху тях и дори да ги яздят, хванати за рогата им. Енцио нямаше такова намерение. Смяташе да стигне до арената преди и последният торан да влезе в нея и вратата да бъде затворена след него. Тогава трябваше да откъсне от тораните сините панделки, закачени на рогата им. Игрите свършваха, когато и последната панделка бъдеше открадната или когато последният мъж напуснеше арената — изтощен, ранен или мъртъв. Енцио не се надяваше да спечели игрите. Но да се отличи в арената щеше да е подвиг, който дълго време да се помни.

Оставаше обаче да я стигне тази арена…

С помощта на страха и паниката надбягването се превърна в блъсканица. Сърцето на Енцио биеше лудо, слепоочията му горяха и на него му се струваше, че усеща дъха на тораните в гърба си. Сега двамата с Форланд бягаха, без да мислят, в една малка група, която първите торани вече бяха задминали. Избягваха ги, водени от инстинкта си и най-тежкото за тях беше да запазят здравия си разум. И да не пропуснат да видят нещо. Страхът от падане беше най-голям, защото тогава стъпкването беше сигурно. Но трябваше да се внимава и за другите бягащи, както и за тораните, чието поведение понякога беше непредвидимо.

Тораните бяха бикове, чиито глави и вратове бяха покрити до раменете с черни люспи на влечуго със синкави отблясъци. Дебелите им рога и копитата им, под чието чаткане от паветата изскачаха искри, имаха същия метален вид. Агресивни и мощни, мъжките торани нападаха с готовност и не пускаха, щом веднъж бяха хванали жертвата си. В олелията и лудостта по улиците на Валанс те бягаха най-често с наведена глава, като събаряха и отхвърляха бегачите, които се окажеха на пътя им. Понякога обаче някой торан внезапно се обръщаше или спираше, за да се нахвърли върху нещастниците. Никой не оцеляваше.

Един торан, който бягаше с всички сили, докосна Енцио и блъсна един бегач без дори да намали.

— Отпред! — изкрещя Форланд.

В долната част на улицата, по която се спускаха, се беше образувало струпване около три побеснели торана, които с чела и рамене, лепкави от яркочервена кръв, тъпчеха и вдигаха на рогата си неколцина бегачи. Така че между тораните, жертвите им и смелчаците, които се опитваха да отвлекат вниманието на животните, за да спасят хората, улицата беше напълно задръстена.

А отзад идваха други торани.

Енцио си даде сметка, че двамата с Форланд щяха да попаднат в клопката.

— Там! — каза той, като набра малко преднина.

Форланд погледна балкона, който Енцио сочеше с пръст, и разбра.

Възползвайки се от устрема си, Енцио стъпи на един каменен праг и скочи във въздуха. Сграбчи ръба на балкона и като се оттласна, успя с едно движение да се закачи за един парапет с глезена си. Увиснал хоризонтално, тогава можа да подаде ръка на Форланд, който се затича, хвана се за китката му и си вдигна краката в мига, когато тораните минаха под него.

— Добре ли сте? — попита Енцио.

— Добре съм — отвърна Форланд.

— Ще ви пусна.

Форланд кимна и гъвкаво се приземи.

Докато Енцио падаше до него, той видя тораните, настигащи бегачите, които не бяха проявили рефлекса да се спасят на високо и не можеха да отидат по-нататък заради блъсканицата. Не можа да сдържи една болезнена гримаса, когато един мъж, наръган с рога в кръста, беше хвърлен във въздуха.

Двамата с Енцио се извърнаха.

Улицата им се стори странно спокойна, пуста, като се изключат няколкото проснати тела и куцащите, които някак се изправяха.

Последните торани бяха минали, но улицата си оставаше блокирана в долната си част.

— Още имаме време да стигнем до арената — каза Енцио, чието дишане се беше успокоило.

— А откъде? — попита Форланд.

Беше клекнал до един ранен, на когото помагаше да седне.

— Ще се оправите ли? — попита той тихо.

И тъй като мъжът кимна признателно, Форланд се изправи.

— По малките улички — каза Енцио, който мислеше единствено за арената.

— Позволено ли е?

Енцио се отдалечи с малки крачки, без да отговори.

След като се поколеба, Форланд го последва, спомняйки си за мълчаливото обещание, което бе дал на Алисия. Двамата мъже си помогнаха да прескочат една от дъсчените огради, които препречваха входа на една напречна улица, после хлътнаха в лабиринт от малки тесни улички.

— Трябва да ме видят на арената — почувства се длъжен да обясни Енцио, докато тичаше. — Не е моя вината, че улицата беше непроходима.

— Разбирам — каза Форланд.

Тонът му показваше, че разбира, но не одобрява.

Кварталът, през който минаваха, беше стар и беден. Беше и пуст; всички валансанци се бяха струпали покрай трасетата на надбягването или в близост до арената — само привилегировани богаташи можеха да си позволят място на пейките. Енцио с мъка се ориентираше и няколко пъти трябваше да спре на някоя пресечка, за да помисли. Напрягаше слуха си и се доверяваше на инстинкта си. Форланд го следваше, без да казва нищо, но някакво безпокойство, отначало смътно, нарастваше у него.

— Следят ни — каза той по някое време.

Вглъбен, Енцио забави отговора си.

— А? Какво?

— Следят ни. Не се обръщайте и продължавайте да вървите напред.

— Сигурен ли сте?

Форланд се усмихна отчаяно: от колко ли засади беше оцелял?

— Да — каза той. — Въоръжен ли сте?

— Не. Правилата на надбягването го забраняват.

— В края на тази улица надясно или наляво трябва да тръгнем?

— Струва ми се наляво.

— Добре. Започваме да тичаме веднага след като завием.

— Разбрано.

С крайчеца на окото си Енцио дискретно погледна към горната част на улицата, но нищо не видя. Не знаеше какво беше разтревожило граф Дьо Форланд. Но независимо от всичко чувстваше, че трябва да му се довери. Колкото до това кой би могъл да желае да посегне на живота на големия син на херцога на Сарм и Валанс, в това нямаше нищо сложно…

Спада.

Сам, без оръжие и застрашен в чуждия град, Енцио се почувства по-уязвим от когато и да било. И като се страхуваше, че всеки момент може да чуе как изсвистява стрела, той се готвеше да се затича с всички сили, когато някакви мъже излязоха от уличката, по която двамата с Форланд мислеха да тръгнат.

Спряха.

В същото време други двама мъже дойдоха отзад. Хванати натясно, Енцио и Форланд бяха в клопка. Без да се наговарят, двамата застанах гръб в гръб. Енцио почувства как устата му пресъхва и стисна юмруци. Страхуваше се, но присъствието на Форланд му даваше сили. Помисли си, че ако има мъж, до когото — след смъртта на Лорн — би искал да бъде по време на битка, то това е той.

— Вие тръгвайте — каза на Форланд един от заговорниците от Спада, който имаше лек акцент. — Нямаме работа с вас.

— Напротив. След като подлеци се обединяват, за да убият невъоръжен човек, те имат работа с мен.

Убийците бяха петима.

Въоръжени с мечове, четирима от тях бяха облечени като участници в надбягването на Гарлор. Само този, който беше говорил, не беше в бяла риза и сини панталони. Дрехите му бяха от лен и кожа и носеше широка барета, наклонена над дясното ухо.

— Както желаете — каза той презрително. — Но не…

Форланд нападна.

В ръката му се беше появил меч и той удари — изненадващо — единия от двамата убийци, които препречваха пътя им. Форланд го намушка три пъти в корема, преди да го обезоръжи и да го хвърли на земята през рамото си.

— Енцио! — извика той, като му хвърли меча на убиеца.

Енцио хвана меча още докато летеше във въздуха и навреме се обърна срещу мъжа с баретата и двамата му другари. Издърпа и изби две меча със своя, ловко избягна третия, удари с лакът единия, с глава — другия, а с върха на острието прониза гърлото на третия. В това време Форланд се биеше с втория си противник. Меч срещу сабя — битката беше неравна. Или поне това може би си помисли убиецът, преди Форланд да го хване за китката, да му счупи лакътя и с рязко движение да му пререже гърлото с опакото на острието. Енцио също беше отстранил още един противник. Размина му се с драскотина по бедрото, но хълбокът му се оказа прекалено близо до мъжа с баретата. Онзи замахна, без обаче да довърши движението си. С вдигната ръка той политна назад и падна възнак — мечът на Форланд беше забит в окото му.

На Енцио му беше необходим само миг, за да разбере, че битката вече беше свършила, бяха спасени, а около тях на паветата лежаха пет трупа.

— Благодаря — каза той. — Ако не бяхте вие…

— Ранен сте.

— Нищо сериозно. Но вие как така…? Този меч…?

Форланд се усмихна.

— Цял късмет е, че не знаех правилата на надбягването, нали?

* * *

Раната не беше толкова лека.

Форланд я превърза с ръкава, откъснат от ризата на единия от убийците, после претърси труповете, преди да помогне на Енцио, който чакаше седнал, да се изправи. Енцио направи гримаса от болка — кракът го болеше прекалено много, за да може да отпусне цялата си тежест върху него.

— Ще ви помогна — каза Форланд.

Енцио и Форланд, който го придържаше, стигнаха в Двореца на принцовете възможно най-бързо. Не привлякоха ничие внимание, когато тръгнаха по оживените улици. Докато игрите завършваха на арената, градът беше пълен с ранени участници, които се прибираха у дома, куцайки или носени от други. Форланд непрестанно се оглеждаше за други убийци, но напразно.

— Забелязахте ли, че мъжът с баретата имаше лек акцент? — попита Енцио.

— Да, но не можах да разбера какъв точно.

— Аз разбрах.

Веднага щом пристигнаха, за Енцио се погрижиха най-доверените слуги на семейството. Въпреки това Форланд остана плътно до него, докато го отнесоха в стаята му, сложиха го да легне и повикаха спешно личния хирург на херцога на Сарм и Валанс. Форланд настоя да удвоят стражите, после остана да наблюдава как хирургът и неговите асистенти зашиха раната и сложиха чиста превръзка. Тогава влязоха херцогът и херцогинята — забързани и разтревожени. Тъкмо се връщаха от арената, Алисия и Денерио вървяха непосредствено зад тях.

— Добре съм! — побърза да каже Енцио. — Добре съм.

Херцогът се обърна към своя хирург. Той кимна успокояващо, преди дискретно да се оттегли.

Алисия седна на леглото и взе ръката на брат си.

— Ранен ли си? Кажи ми!

— Няма нищо, сестричке. Но няма да правя чудеса на бала тази вечер.

Алисия се изправи и погледна брат си не толкова с гняв, колкото измъчено.

— Видяхте ли? Не ви ли казах? Това надбягване беше…

— Не ме рани торан, Лис — прекъсна я Енцио.

Тя го погледна невярващо.

— Какво?

— Вие там ли бяхте, господине? — попита херцогинята Форланд.

Стоеше права, бледа, безизразна и тревожеща.

— Да, госпожо. Там бях.

— Еленцио, какво се случи? — попита херцогът.

Денерио беше сложил ръка върху треперещото рамо на своята сестра близначка, докато Енцио разказваше за надбягването, отклоняването и засадата. Всички Лоранс бяха около леглото. Форланд свенливо остана настрани.

— Да се отдалечим от надбягването беше идиотско — каза накрая Енцио. — Но исках да стигна навреме на арената. И най-вече не съм си и помислил, че може да бъда нападнат — обърна глава към Форланд. — Моята непредпазливост ни постави в опасност и двамата, графе. Моля да ме извините.

Форланд отговори на неговото извинение с лек, куртоазен поклон.

— Благодаря, графе — каза херцогът на Сарм и Валанс. — Ако не бяхте вие…

— Моля ви. Впрочем тези убийци заплашваха и моя живот.

— Те ви предложиха да си вървите — възрази Енцио.

— За да ме нападнат по-добре в гръб, убеден съм.

Денерио благодари на Форланд с кимване на глава и признателен поглед. Херцогинята направи пред графа дълбок реверанс, а дъщеря й, която беше изненадана от този жест, веднага я последва.

— Благодаря, господине. Никога няма да можем да ви се отблагодарим напълно.

— Дами, моля ви, изправете се.

Което те направиха, като Алисия остана със сведени очи.

— Дали са били от Спада? — попита Денерио.

— Кой друг? — рече херцогът.

— Това, което не разбирам — намеси се Алисия, — е как тези мъже са могли да предвидят къде да ти направят засада. Ти самият не си знаел, че ще се отклониш от надбягването…

— Не го бяха предвидили — отвърна Енцио.

Форланд извади от ризата си един подострен рог от торан.

— Четирима от тези петима мъже — каза той — бяха с бели ризи и сини панталони. И всички имаха такива в себе си.

Херцогът разгледа рога, без да го докосва. Представи си го потънал в тялото на сина му, в плътта от неговата плът.

— Следователно са смятали да те убият по време на надбягването — каза той. — Без съмнение като се възползват от някое сблъскване. После тялото ти щеше да бъде намерено проснато на земята и наръгано от удари с рог…

— Но ти си ги изненадал, като си напуснал надбягването — продължи Денерио. — И тогава те е трябвало да импровизират.

— Което означава, че са те наблюдавали от самото начало — каза Алисия.

— Нищо ли не забелязахте? — попита херцогинята.

— Не, майко.

— Не — каза Форланд.

— Представям си как са били твърде погълнати да тичат пред разярените торани — иронично подхвърли Алисия.

Тя знаеше, че майка й винаги е била склонна Енцио да участва в надбягването на Гарлор. Дори подозираше, че идеята за това е била нейна, ако не и на онази проклета Елда. Денерио сдържа усмивката си, но херцогинята не разбра. Херцогът обаче реши, че е по-добре да сменят темата:

— А водачът им? Как изглеждаше?

Енцио описа мъжа с баретата колкото можа, като подчерта:

— Имаше лек алгерски акцент.

Херцогът посрещна смутено тази новина.

— Ето кое обяснява всичко! — каза херцогинята.

— Наистина ли? — учуди се Алисия.

— Не — отсече херцогът. — Това нищо не доказва. Всеки може да прати някой алгерски наемник.

Ядосана и високомерна, херцогинята вдигна рамене. Под студения си вид тя винаги бе била по-склонна към гняв и отмъщение от съпруга си.

— Вашата предпазливост ви заслепява, приятелю — каза тя.

Алгера беше едно от петте кралства, сиреч — заедно с Върховното кралство, Вестфалд, Валмир и Иргаард — една от главните нации в Имелор. Днес западнала, тази морска сила живееше в спомена за старата си слава и в собствената си легенда. Дълго време беше държала в окупация и владяла херцогството Валанс, чиято аристокрация и традиции всъщност бяха алгерски. Оттам идваха надбягванията с торани и арената. Оттам идваше и враждебността на старата местна аристокрация към херцога на Сарм, който, също като валансанския народ, беше илериец.

— Алгера има прекрасни причини да поддържа Спада — добави херцогинята. — Било с надеждата един ден да си върне херцогството Валанс. Било най-малкото с надеждата да го види паднало в ръцете на господари, които да са по-благосклонни към алгерските интереси…

Форланд прецени, че за него беше време да се оттегли.

Поздрави и дискретно напусна стаята на Енцио. Но в коридора чу Алисия, която го викаше, докато го настигаше:

— Графе!

Той се обърна.

— Госпожо?

Тя се приближи — развълнувана и леко задъхана.

Светлината нахлуваше през високите прозорци, гледащи към градина на първия етаж. Бяха сами, като се изключат неколцината стражи, които пазеха вратата на Енцио в края на коридора и не можеха да ги чуят.

— Графе, аз… — подбираше думите си. — Благодаря, графе. Благодаря, че спасихте живота на Енцио.

— Моля ви. Всеки ансгорнски рицар щеше да постъпи като мен.

— Което с нищо не намалява заслугите ви. Нито моята признателност. Как бих могла да ви се отблагодаря, графе?

Той се замисли.

„Не искай нищо“ — каза си наум.

Но разкъсван между дълга си и зараждащите се чувства, които отказваше да признае, почувства как губи сили пред кехлибарените очи на Алисия и поиска единственото нещо, което можеше да си представи, без да нарушава твърде много честта и условностите:

— Ако… Ако искате, когато сме сами и само когато сме сами, наричайте ме с малкото ми име.

Тя се усмихна на този толкова свенлив и сдържан мъж и сякаш двамата размениха целувка.

— Съгласна съм, Брендал. А за вас ще бъда Алисия. Когато сме сами.

* * *

Тази вечер беше последния бал.

Той беше най-хубавият и най-изисканият. Беше в Двореца на принцовете, под изрисуваните тавани на големите салони, отворени към терасите и градините, където бяха опънати големи бели тенти. Всичко блестеше — златните съдове, кристалът — на светлината на стотиците запалени свещи, бижутата на дамите, шевиците на роклите и мъжките костюми. И Голямата мъглявина сякаш искреше — бяла и чиста на фона на мастиленосиньо небе.

Цялата сармска и валансанска аристокрация присъстваше на празника. Както и цялата богата едра буржоазия. И посланиците. И дамите и владетелите, дошли от съседните илерийски страни. За да отговорят на очакванията им, десетки слуги работеха усърдно. За да бъдат удовлетворени, бяха сервирани най-отбрани ястия и вина. Присъстващите пиеха, разговаряха, шегуваха се, смееха се или танцуваха. Оркестърът свиреше само увлекателни и весели, танцови и песенни мелодии.

След неуспешното покушение срещу Енцио за момент херцогът бе помислил да отложи бала. Но това беше немислимо — нещо, в което съпругата му лесно го убеди. Трябваше да се държат сякаш нищо не е станало, да покажат сила и спокойствие, да дадат най-хубавия бал и да покажат, че Лоранс бяха новите господари на Валанс. Впрочем никой нищо не знаеше за тази засада, като се изключат тези, които я бяха поръчали. Да го признаят публично означаваше да окажат прекалено голяма чест на Спада. Не, официално Енцио беше ранен от рог, докато смело участвал в надбягването с торани. Тази история беше изцяло в негова прослава и в прослава на Лоранс. Колкото до противниците, те би трябвало прекрасно да знаят какво да очакват, а Дворецът на Принцовете беше усилено охраняван.

— За какво мислиш? — попита Ейлин, като отиде при Алисия с чаша вино в ръка.

— За нищо — излъга Алисия.

Ейлин не знаеше абсолютно нищо за опита за покушение над Енцио и така трябваше да си остане. По този въпрос херцогинята беше съвършено ясна и очи в очи беше поискала от дъщеря си да запази всичко в тайна. Алисия беше обещала. Ейлин беше най-добрата й приятелка, но също така беше дъщеря на херцог Дьо Фелн и умела интригантка. И ако верността и обичта й към Алисия бяха искрени, беше невъзможно те да бъдат измерени. Самата тя несъмнено не можеше да го направи.

— Наистина ли? — настоя Ейлин.

— Наистина.

Изпълнена с подозрение, тя проследи погледа на Алисия и се заблуди. В съседния салон Енцио разговаряше, заобиколен от неколцина благородници и чаровни госпожици, които виждаха единствено него. Стоеше прав, подпрян на един бастун.

— Не се тревожи — каза Ейлин. — Енцио е силен. Нужен е повече от един удар с рог, за да го повали. А и защо му беше да иде да бяга пред тези торани? За да се прави на горд? На красив? Понякога мъжете са такива идиоти…

Алисия се усмихна.

— Права си! — възкликна тя.

След което открадна чашата на приятелката си, изпразни я на един дъх, остави я където й падне и с блеснал поглед хвана ръката й.

— Ела! — каза тя весело.

Изненадана, но очарована, Ейлин се остави да я повлече.

— Къде отиваме?

— Да танцуваме!

— Да танцуваме?

Оркестърът, който свиреше на терасата, тъкмо беше започнал кадрил. Лесно си намериха двама кавалери — други две двойки и с тях танцуваха сложен кадрил, като двойките непрестанно се разделяха и събираха в зависимост от стъпките, кръговете и фигурите.

След кадрила Алисия поиска да продължи да танцува.

Последваха бранла, волта, вестфалдски танц и накрая един бърз и весел, който Алисия танцува с Денерио и когато завърши, беше задъхана и доволна. Чашата на Ейлин не беше първата за тази вечер. Беше изпила няколко преди това и се чувстваше добре. Сякаш се беше освободила от огромна тежест.

— Ама какво ти става? — учуди се Ейлин, като последва Алисия на терасата.

Опряна на един парапет, Алисия си пое дълбоко въздух с удоволствие.

— Струва ми се — каза тя, — че отново започвам да се чувствам щастлива…

— Ти си пияна.

— Малко. Но не е това. То… Не виното ме прави щастлива. А по-скоро това, че благодарение на него си позволявам отново да бъда щастлива. Щастлива. Разбираш ли?

— Да, разбирам. И се радвам.

Ейлин беше искрена и се усмихваше.

Те се прегърнаха нежно и останаха така, докато Алисия забеляза един прислужник, който чакаше, и се отдръпна от Ейлин. Като видя, че най-накрая е забелязан, прислужникът пристъпи напред и подаде малка бележка, сложена върху поднос.

Ейлин на шега го грабна.

— Тази бележка е за мен — каза Алисия.

— Много пък знаеш — забавляваше се Ейлин.

— Само да му погледнеш физиономията — отвърна Алисия, като посочи прислужника.

Той наистина трудно сдържаше притеснението си.

— Благодаря — каза му Ейлин. — Можете да вървите.

Тъй като Алисия го беше успокоила с поглед, прислужникът си тръгна, докато Ейлин разглеждаше бележката.

— Наистина — каза тя, като я подаде на приятелката си престорено начумерена. — За тебе е.

И като продължи да играе с очи, вдигнати към небето, и показалец, сложен на красивите си устни, добави:

— Питам се от кого ли би могла да е тази бележка…

Алисия разгъна бележката и я прочете.

— Е? — нетърпеливо попита Ейлин.

— Някой ми определя среща.

— Кой? Форланд?

— Не зная.

— Какво?

— Не зная. Няма подпис.

— Още по-добре!

— Погледни и ти.

Което Ейлин направи, след като взе бележката.

— „Малката тераса на Кулата на Птиците — прочете тя. — Полунощ“. Ужасно романтично. Но наистина няма подпис.

Тогава с крайчеца на окото си Алисия видя, че Елда ги наблюдава от един прозорец.

— Елда ни гледа — каза тя. — Задръж бележката. Сложи я в ръкава си, сякаш е твоя.

— В моя ръкав… — въздъхна Ейлин и завъртя очи, като пъхна бележката в корсета си. — Ще отидеш ли?

— Мислиш ли, че е Форланд?

Ейлин вдигна рамене.

— Кой друг? Не че искам да те засегна, разбира се…

Ейлин се замисли.

Форланд се беше държал повече от дискретно през цялата вечер. Дори на Алисия й се стори, че я отбягва и тя си беше казала, че той навярно е съжалил бързо за краткия миг на близост, който бяха споделили в коридора на покоите на Енцио. Но кой друг, както каза Ейлин, кой друг освен него можеше да си позволи дързостта да й предложи тайна среща?

— Е? — настоя Ейлин, която най-много от всичко обичаше да наблюдава от първия ред някоя любовна интрига. — Ще отидеш ли?

* * *

Тя отиде, сърцето й биеше до пръсване и се чувстваше по-жива от когато и да било.

Кулата на Птиците приютяваше пойните птици на двореца. Намираше се на спокойно място, отдалечено от бала, музиката и смеховете, които тук се смесваха в еднообразен шум под Голямата мъглявина.

Удари полунощ, когато Алисия излезе на малката тераса, където някой я чакаше…

Някой.

Но кой?

Не беше престанала да си повтаря каква лудост беше да отиде на среща с големия син на херцог Д’Ансгорн, чиято съпруга скоро щеше да бъде. И сега, едва сега си даваше сметка, че тази среща може и да е клопка. Начин да я привлекат настрана, далеч от стражите и часовите. Баща й беше казал, че тя не е цел за Спада. Но именно поради това, не беше ли още по-уязвима, понеже никой не мислеше, че действително е заплашена? А херцогът не беше ли признал, че ще се чувства напълно спокоен, едва когато тя бъдеше далеч в Ансгорн?

Изведнъж я обзе страх.

Видя се изгубена, заобиколена от сенки, там, където единствена Ейлин знаеше къде се намира.

Трябваше да откаже.

Да избяга.

Но в този момент избухна първата ракета от фойерверките, която я накара да подскочи и прогони сенките от терасата.

Алисия видя силует, който вървеше към нея.

Силует на мъж.

— Брендал? — каза тя.

„Когато бъдем сами.“

— Аз съм — каза мъжът, докато над тях избухваха сини и червени звезди.

Алисия позна гласа, без да може да повярва.

Позна силуета му.

— Аз съм, Лис… Съжалявам.

Стоеше пред нея.

Беше Лорн.