Метаданни
Данни
- Серия
- Върховното кралство (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Héritier, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Недка Капралова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Върховното кралство: Наследникът
Преводач: Недка Капралова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: Роман
Националност: френска
Печатница: „Litus“
Излязла от печат: 13.02.2017
Коректор: Габриела Манова
ISBN: 978-619-209-030-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2589
История
- —Добавяне
Краят на пролетта на 1548 година
Валанс
За целите на своята политика и за да заздрави властта си, херцогът пожела годежът на дъщеря му с херцог Ериан да се състои не в неговата столица, а във Валанс, чиито най-влиятелни семейства бяха враждебно настроени към него. На тази враждебност херцогът противопоставяше популярността, на която се радваше сред народа и сред гражданите, които, завладени от неговата щедрост и от новите свободи, които им беше дал, го обичаха и охотно го приветстваха. Така че му беше необходимо да запази подкрепата на обикновените хора, което никога не може да стане без няколко хубави прояви щедрост.
Следван от двайсетина конници и три великолепни карети, граф Брендал дьо Форланд пристигна в Двореца на принцовете, ескортиран от трийсет благородници и петдесетимата алебардчици, които херцогът на Сарм и Валанс беше изпратил да го посрещнат. Оръдейни залпове го бяха поздравили, когато премина през градските порти, след което кортежът беше тръгнал по улиците, украсени с цветя и знамена, под ритъма на барабаните и овациите на любопитната, весела тълпа.
Времето беше прекрасно, а гледката превъзходна, но най-силно впечатление правеше графът, облечен в ризница в черно и злато. Той беше най-големият син на херцог Ериан д’Ансгорн и — на трийсет и четири години — репутацията му на предан, честен и смел мъж предшестваше появата му. Всеки искаше да види оногова, който насред боя беше дал коня си на своя ранен стар коняр. Или който с шепа хора беше защитавал един мост в продължение на три дни и четири нощи, докато населението на едно малко градче успее да стигне до сигурно убежище. Всъщност не беше ли това случаят, когато беше изгубил едното си око и спечелил прочутия си белег? Или пък беше в битката при Лоенбор? Освен ако не беше при щурма на стените на Артозия. Или по време на един от онези турнири, каквито вече не се правеха никъде другаде освен в херцогството Ансгорн.
Тромпети засвириха, когато кортежът влезе в двора на Двореца на принцовете. Херцогът, херцогинята и дворът на Сарм и Валанс чакаха под огромен балдахин, който ги предпазваше от безмилостното валансанско слънце. Под друг балдахин стояха градските нотабили. Под трети — религиозните велможи. А под четвърти — великолепно облечени — знатните дами и господа от местното благородничество. Всички стояха прави сред почтителна тишина, готови да посрещнат граф Форланд с почестите, полагащи се на държавен глава. Защото чрез посредничеството на своя най-голям син след няколко дни херцогът на Ансгорн щеше да се сгоди за Алисия дьо Лоранс в катедралата на Валанс.
Следователно синът представляваше бащата.
* * *
— Знаеш ли, че си изнервяща — каза Ейлин, без да престава да наблюдава онова, което ставаше на двора.
От първия етаж на Двореца на принцовете тя гледаше през полуспуснатите щори на един прозорец, които хвърляха върху чаровното й личице сянка и светлина.
— Ето ти и друго — отвърна Алисия.
Зад гърба на приятелката си тя вървеше между манекените, върху които бяха сложени двадесетте празнични рокли от сватбената й прикя. Всички бяха коя от коя по-красиви и пищни. Всичките струваха цяло състояние и представляваха стотици часове труд, но въпреки това тя ги гледаше с безразличие.
— Ти трябваше да си на моето място — настойчиво продължи Ейлин. — Ти трябваше да дебнеш, а аз да се правя, че не ти завиждам за роклите. Между другото, само ще спомена, че бих убила за черната със сивия корсет и червените ширити.
Алисия погледната въпросната рокля и погали плата с уморена ръка.
— Не се женя за граф Дьо Форланд — каза тя.
— Ето, сестричке, кое е пълно със здрав смисъл — каза Денерио.
Седнал в едно кресло със заучено безгрижие, братът близнак на Алисия отпиваше от чаша ликьор от кеш. Той имаше същите русо-червеникави коси и същите очи с цвят на тъмен кехлибар като сестра си. Елегантен, изискан, той винаги беше предпочитал книгите. Много млад беше приет в Академията по магия в Арканте и оттогава учеше в Арканеума и се беше върнал едва преди няколко дни за годежа на Алисия.
— Това не пречи — каза Ейлин.
Между Алисия и Денерио съществуваше пълно разбирателство — до такава степен, че понякога й се случваше, макар да не го признаваше, да ревнува.
— Кое не пречи? — попита Алисия, след като размени с брат си усмивка, която Ейлин не можеше да види.
— Не пречи… — Ейлин подбираше думите си. — Не пречи да бъдеш под ръка с него през следващите дни и може би ще пожелаеш да узнаеш какъв е… При положение че това, на което прилича, е твърде добро — добави тя. — Дори по-добро от спомените ми…
— Наистина ли? — каза Денерио и стана.
Стигна до прозореца с няколко големи крачки.
На двора Форланд беше слязъл от коня. Държеше шлема си в ръка и вървеше уверено към херцога на Сарм, който също вървеше към него. Движеше се сдържано и със съвършена, спокойна увереност.
— Не му липсва външност — съгласи се Денерио.
— Де да беше само това — промърмори Ейлин.
— Какво казваш? — попита Алисия.
— Казвам, че сме прекалено далеч.
— Вие не сте длъжни да стоите тук. Но на мен ми е забранено да го виждам, преди да му бъда представена официално. Което няма да се случи преди… вдругиден вечерта, на вечерята.
— Това е идиотско — натърти Денерио.
— Каквито често са старите традиции. Тази е валансанска и нашият баща държи да я спазя.
— Най-вече не бива да засегнем нашите валансански приятели, нали? — иронично подхвърли Денерио, като се дръпна от прозореца.
Сестра му вдигна рамене и направи гримаса, която означаваше: „Аз какво мога да направя?“
Валансанското благородничество продължаваше да не приема съюза на двете херцогства — херцогство Сарм и херцогство Валанс — под една-единствена корона. Преди това влиятелните валансански семейства алчно си оспорваха властта и се редуваха, като прибягваха до интриги, подкупи и дори убийства, за да постигнат целите си. Сега, обединени зад виконт Лези дьо Латранд, те имаха един общ враг: Лоранс дьо Лоранс, херцог на Сарм и Валанс. За щастие, херцогът се ползваше с подкрепата на буржоазията и на дребното благородничество, чиито амбиции бяха задушавани от край време от знатните семейства, но които сега вече можеха да упражняват власт и да забогатяват. Радваше се и на благоразположението на народа, когото никога не забравяше да поласкае и да му предложи развлечения.
Така че по този начин херцогът правеше двоен удар, като организираше годежа на дъщеря си във Валанс, вместо в Аленсия — столицата на Сармското херцогство. Първо, защото публично заявяваше привързаността си към Валанс. А после, защото в този ден започваше седмица на празници, посветени на Гарлор — Драконът на Седемте Морета. Тази празнична седмица беше вписана от векове в традицията на Валанс, чийто дракон покровител беше Гарлор. Тя беше повод за пиршества, балове и игри и завършваше с надбягване на торани, пуснати по улиците на града. Обикновено тези празници се заплащаха от Принцовете, сиреч от Градския съвет. За да се хареса на нотабилите, херцогът беше поел да плати всичко от своя джоб тази година. А за да се хареса на народа, беше решил да харчи, без да прави сметка, освен че му предлагаше кралска сватба.
Обаче поемаше големи рискове.
Защото някои от привържениците на връщането към независимостта на херцогство Валанс бяха създали опасен заговор, наречен спада — или меч — на илерийски. В злобни пасквили членовете на Спада многократно бяха заплашвали със смърт херцог Дьо Лоранс, семейството му и съюзниците му. Смесваха политика, религия и защита на валансанските традиции и гледаха на годежа на Алисия — във Валанс и то по време на гарлорските празници — като на предизвикателство и оскверняване. Добре осведомен от шпионите си, херцогът знаеше, че трябва да приема заплахите на Спада много сериозно: организацията вече беше нанесла няколко удара, като всеки път оставяше върху жертвите кървав белег, който беше нейният подпис. Така че той веднага се беше настанил в Двореца на принцовете — седалище на Валансанската власт, — за да вземе всички необходими мерки.
— Вчера срещнах Лези — каза Денерио. — Ще речеш, че е побеснял. Сдържа се, но очите му са кървясали. Изглежда като някой, който страда от колики и се страхува от публична катастрофа…
Алисия изпухтя.
— Този не мога да го понасям — каза Ейлин, като престана да гледа през щорите.
В двора вече не се случваше нищо интересно. Придружен от херцога на Сарм и Валанс, Форланд беше влязъл в Двореца на принцовете.
— И аз също — въздъхна Алисия. — Прилича ми на лешояд, дебнещ мърша.
— А ако го накараме да побеснее още малко? — предложи Ейлин заговорнически.
— Не ми харесва, когато очите ти блестят така…
— На мен ми харесва — каза Денерио.
— Това никога не предвещава нищо добро — припомни му сестра му.
— Ами да, де!
Алисия помисли, после:
— Не — рече тя, като мислеше за сегашните и бъдещите си задължения. — Освен това май вече минахме възрастта, когато правехме подобни шеги, нали?
Погледът й се замъгли от тъга.
Бяха изминали два месеца, откакто майка й беше дошла да я вземе от вила Ливия. Чувстваше се по-добре. Спеше и макар невинаги да имаше охота — ядеше. Случваше й се да се смее и да забрави. Колкото до раната от убитата й любов, тя още я болеше, но поне вече не кървеше. Примирена, че трябва да живее, тя беше разбрала, че в душата й щеше да остане белег, нещо като чувствително втвърдяване, което всеки път, когато споменът го докоснеше, щеше да я кара тайно да потръпва и да събужда куп спомени — щастливи, нещастни, горчиво-сладки, непоносими и прелестни.
* * *
В полунощ в градините на Двореца на принцовете имаше великолепни фойерверки.
Те отбелязваха официалното начало на празниците, но пиршествата вече бяха започнали — по улиците и по дворовете. Смеховете, песните, музиката от цигулки, флейти и тамбурини станаха още по-силни веднага след последната заря, която — благодарение на известно подозрение в магия — очерта в синьо силуета на Дракона на Седемте Морета. Тогава празничните звуци се извисиха чак до Голямата мъглявина, докато падаха последните ракети — пламтящи и бързо угасени, отнесени от прохладен повей.
Алисия гледаше представлението от терасата на своите покои. После остана за малко сама, докато Ейлин дойде при нея, прегърна я почти любовно и сложи брадичка на рамото й.
— Все още мислиш много за него…
С поглед, зареян към града, блестящ от факли и цветни лампиони, които не виждаше, Алисия не отговори веднага.
— По-малко — каза тя някак със съжаление. — Сега вече мога да затворя очи, без да го виждам. Спя. Жива съм. Понякога прекарвам цели часове, без да мисля за него. Но… — трябваше да си поеме въздух. — Но понякога изведнъж си помислям за него. За него, мъртвия. Това сякаш ме блъска в корема и се питам защо правя това, което правя в момента. Защо чета книгата, която чета. Защо пиша писмото, което пиша. Защо… Всичко ми изглежда толкова отчайващо. Толкова тривиално. В такива моменти животът ми… животът ми се струва безполезен и ми се иска да съм мъртва, за да съм близо до него…
Алисия наведе глава.
Очите й се напълниха със сълзи.
Тихо. Без хълцане.
— Не говори така, Лис — прошепна й Ейлин, като я прегърна по-силно. — Пак ще обичаш. Животът е пред теб…
Тогава, като се съвзе, с влажни очи, но с блеснал поглед Алисия се изсмя леко и попита с горчивина:
— В Ансгорн?
Ейлин въздъхна.
— Кой знае?
* * *
На другия ден преди обяд Алисия се намираше в салона на своите покои с почетните си госпожици и няколко дами от двора на Сарм и Валанс, които бяха дошли да я посетят. Облечена в бледозелена рокля, с изумруди на шията и перли в тежкия си кок, Алисия седеше сама на един диван. Дамите и госпожиците бяха около нея, седнали в кресла, на табуретки или на възглавнички според ранга си. Приказваха си, шегуваха се, говореха за изкуство и поезия, обменяха клюки. Разговорът се въртеше най-вече около празниците на Гарлор, обявените увеселения и — разбира се — годежа на Алисия, който щеше да бъде отпразнуван в катедралата на Валанс в присъствието на цялата илерийска аристокрация. Тъй като не беше показана публично, роклята, която Алисия щеше да носи, предизвикваше доста обсъждания. Знаеше се единствено, че щеше да е синя, според сармската традиция, и дамите и госпожиците се опитваха повече или по-малко умело да измъкнат някакви сведения от Алисия. Спореха, разсъждаваха на глас, изказваха предположения и като дебнеха реакциите на бъдещата годеница, се мъчеха да отгатнат дали са близо до истината.
Тази игра забавляваше Алисия, която охотно се включваше в нея.
Но пък отегчаваше Ейлин. Първо, защото вече беше виждала прословутата рокля, тъй като беше присъствала на всички проби. А освен това, защото не обичаше да дели и дълбоко в душата си предпочиташе моментите, когато — потънала в нещастието си — Алисия искаше да бъде само с нея. Ейлин беше родена интригантка и неусетно смесваше истината за чувствата си със сметките, обслужващи интересите й. Беше способна да изпита искрени и страстни пориви, но — колкото от предпазливост, толкова и от гордост — пестеше обичта си и особено доверието си. Даваше ги единствено като привилегия и винаги очакваше — съзнателно или не — да й се отвърне с признателност. Тези, които обичаше, трябваше да я обичат с благодарност и да проявяват към нея особено почитание. Най-омразното нещо за Ейлин дьо Фелн беше да е една от многото.
Застанала права настрани, усмихната от учтивост и отговаряща само когато не можеше другояче, Ейлин разлистваше голям хербарий, сложен върху един аналой. Често поглеждаше през прозореца, като разсеяно слушаше разговора, който според нея беше съвършено глупав, и се мъчеше да не изглежда отчаяна. Всъщност презираше повечето от тези жени и се дразнеше, че Алисия им подражава. Наистина ли нямаха други грижи, освен цвета, плата и верева на някаква рокля? Знаеха ли, че се намираха на територията на Спада? Че агентите на херцога на Сарм вероятно вече бяха разбили няколко заговора? Че другите иредийски държави, засенчени от смазващата мощ на обединените херцогства Сарм и Валанс, мечтаеха да ги видят разделени? Че Върховното кралство обсаждаше Арканте? Че Ансгорн беше взел страната на Върховното кралство против бунтовния град, който беше негов съсед? И че трябваше да си идиот, за да не разбираш, че чрез разиграването на различни съюзи този конфликт щеше да се отрази чак в Иредия?
И когато една госпожица компаньонка избухна в непоносимо кикотене, Ейлин затвори малко по-грубо хербария, като предизвика стряскане, дължащо се на всеобща изненада и почти тревожна тишина.
— Времето е великолепно — каза Ейлин с най-чаровната си усмивка. — Дали да не излезем да се поразходим в градините?
— О, да! — възкликна същата госпожица. — Можем да поиграем на сляпа баба.
Ейлин и Алисия се спогледаха.
Погледът на Ейлин беше измъчен. В погледа на Алисия се четеше, че се забавлява, така че Ейлин се запита дали приятелката й не изпитваше удоволствие да я измъчва, когато приемаше придворните си дами.
* * *
По-късно някои си спомниха, че Ейлин беше поканила Алисия да излезе точно в този момент. Така че я обявиха за виновна за последвалата среща и за драмите, до които — според тях — тази среща доведе. Дали нарочно я беше предизвикала, за да си поиграе или от жестокост? Или беше поставила годежа на приятелката си под лошо предзнаменование без да иска? Не беше ли казано, че някои хора привличат нещастието върху близките си, без дори да се замислят? Ейлин дьо Фелн никак не беше обичана. Да я превърнат в предвестник на нещастието означаваше да прибавят просто още една зловеща черта към и така немного ласкателния й портрет на опасна интригантка.
Срещата стана в големия вестибюл на Павилиона на дамите, където бяха покоите на Алисия. С дамите и госпожиците, които я придружаваха, тя весело слизаше по стълбите, за да отиде в градината, когато Форланд и неколцина благородници, които говореха силно и вървяха бързо, се появиха ненадейно.
И за едните, и за другите изненадата беше пълна.
И притеснителна.
Но ако — тъй като Алисия и Форланд още не бяха представени официално — валансанските традиции забраняваха подобна среща, правилата на етикета се налагаха не по-малко. Сред шумолене на платове дамите и госпожиците веднага направиха реверанс и останаха така, с поглед сведен надолу, пред представителя на херцог д’Ансгорн. Колкото до благородниците, които следваха Форланд, те сложиха ръка на сърцето си, като се поклониха, и почтително, с единия крак зад другия, също застинаха в тази поза.
Само Алисия и Форланд стояха прави.
Тя на една площадка сред множество разноцветни рокли. Той в подножието на стълбата с очи, вдигнати към нея.
Размениха продължителен, мълчалив поглед.
Той беше поразен от ослепителната, крехка красота на Алисия. Тя го прочете в очите му и това я развълнува, поласка, но и се смути. Висок, масивен, той не беше привлекателен, нито дори приятен. И все пак от него се излъчваше някакво сурово и интригуващо очарование. Връщаше се от езда, ботушите му бяха прашни, а челото му още лъщеше от пот. Косите му бяха черни и гъсти, леко чупливи, разрошени, лошо подстригани. Лицето му беше загоряло, спокойно, преждевременно белязано от изпитания, което го правеше да изглежда по-стар. Белегът, който имаше на лявата си страна и минаваше през окото му, беше дълбок и неравен. Слепоочията му сивееха.
„Не — каза си Алисия. — Граф Брендал дьо Форланд не е нито привлекателен, нито приятен. Но е силен и мъжествен. И по някакъв начин дори е хубав.“
Форланд я поздрави, после каза:
— Господа.
И тръгна, последван от благородниците си.
* * *
Още същата вечер бащата на Алисия дойде да говори с нея.
Намери я в спокойната, тиха библиотека, потънала в сенки и приятни ухания на дърво, восък, кожа и хартия. Беше сама и четеше, въоръжени мъже пазеха изходите. Светлина падаше само от нейната свещ — крехък пламък, потреперващ сред този свят от стари подвързии и търпеливи сенки.
Една врата се отвори.
Херцогът влезе, предшестван от двама от своите стражи, които останаха на прага, но с ръка на меча и с очи, вперени внимателно наоколо, задържаха двете крила на вратата, така че факлите от коридора да могат да осветят вътре.
Изненадана, Алисия вдигна глава от книгата си. После я затвори, като позна баща си и зачака, блясъкът от свещта галеше профила й на контражурната светлина и трептеше по няколко букли от червеникаворусите й коси.
Херцогът седна до Алисия.
И понеже се колебаеше както всеки път, когато трябваше — когато беше малко момиченце — да й направи забележка, тя каза:
— Татко, уверявам ви, че срещата тази сутрин беше случайна. Наистина, аз най-много съжалявам, че стана така.
Което беше само наполовина истина, защото й беше харесала леката тръпка, която я бе обзела, когато срещна погледа на Брендал дьо Форланд, без да знае точно дали причината за това беше графът или изненадата.
Но херцогът на Сарм не разбра веднага какво имаше предвид дъщеря му. Присви очи, после, като разбра, тръсна глава и каза:
— Не, не става въпрос за това… Тази традиция е идиотска и повярвай ми, за да се развихрят, злите езици не изчакаха да срещнеш годеника си, преди да си му представена. Вече от седмици виждат злокобни предзнаменования навсякъде и предвещават, че този брак ще донесе само нещастие. На теб. На нас. На херцогствата и на цяла Иредия.
Алисия забеляза, че при тези думи баща й начерта с палеца си покровителствен знак в шепата си. Стори й се трогателно, но го запази за себе си и нищо не каза. Херцогът беше суров мъж. Висок и елегантен, брадата му беше леко по-тъмно сива от гъстата му коса, беше красив и впечатляващ. Титлите и отговорностите му го задължаваха при всякакви обстоятелства да излага на показ атрибутите на строгостта и могъществото — това беше част от властта му. Но понякога, в редки моменти като този позволяваше да се види — по незабележими подробности — известна уязвимост. Първия път, когато с изненада беше видяла у баща си тази частица човечност, Алисия беше още съвсем млада девойка. Тогава беше разбрала, че той не е безпогрешният, вездесъщ бог, както винаги бе смятала, и оттогава го заобича още повече.
— Тогава за какво става дума, татко?
Херцогът хвана ръката на дъщеря си и каза:
— Зная… Зная, че беше много нещастна…
Алисия веднага се развълнува и кимна, докато баща й продължаваше:
— След като Лорн изчезна… Трябваше да бъда там, при теб. За да ти дам сили. Да те утеша може би… Но аз…
— Зная — мило го прекъсна дъщеря му. — Вие бяхте твърде зает. За нищо не ви обвинявам.
— Не смятай, че не съм мислил за теб, Лис. Но преди да съм баща, аз съм херцог на Сарм и Валанс. Първият ми дълг е към моите херцогства, колкото и тежко да е това бреме понякога…
Херцогът остави изречението си недовършено и Алисия си помисли колко е уморен. Погледна към стражите, които стояха до вратата в сянката на стените, тези, които бдяха над нея, и тези, които придружаваха баща й. Помисли си за Спада и за вековните разделения между иредийските държави.
— Застрашени ли сме, татко?
Той я погледна с лека, разнежена усмивка. Тогава, усмихвайки се на наивността на въпроса си, тя се поправи:
— Искам да кажа: наистина застрашени? В опасност ли сме?
Херцогът стана мрачен. Поколеба се, но никога не беше лъгал дъщеря си, откакто беше станала на възраст да разбира коя е и какво представлява.
— Нашите шпиони твърдят, че заплахите на Спада трябва да се вземат много насериозно, Лис. Особено тук, във Валанс. Ето защо… — с широко движение херцогът посочи неподвижните, мълчаливи войници, пазещи изходите. — Ето защо е всичко това.
Виждайки неспокойния блясък, който пробяга през очите на Алисия, той добави:
— Все пак не мисля, че ти си в опасност. Както и брат ти Денерио.
— Но ти си.
— Да. Също и Енцио, разбира си, защото е мой наследник. И майка ти, в по-малка степен. Но не се тревожи прекалено. Нашите шпиони са навсякъде и аз лично подбрах хората, които осигуряват личната ни охрана. Всички са благородници и всички са от Сарм.
Алисия замислено кимна.
— И все пак, ще се почувствам по-облекчен, когато Денерио се върне във Валмир — призна херцогът. — И когато ти отидеш в Ансгорн. Там Спада няма да може да те достигне. Само тук тя е влиятелна и истински опасна.
„Там“ — помисли си Алисия.
Трябваше само да се прекоси Свещеното море. Това беше само един ден път и все пак изглеждаше толкова далеч от Иредия, от нейните дворци и изящество. Толкова далеч от живота, който Алисия беше водила досега.
— Късно е — каза херцогът и стана. — А имам и още работа.
Алисия също стана и се притисна към него. Изненадан и очарован, херцогът на Сарм и Валанс нямаше друг избор, освен дълго да задържи дъщеря си в прегръдките си.
* * *
Алисия се запозна официално с граф Дьо Форланд по време на церемония една вечер в присъствието на двора на Сарм и Валанс, но и на най-видните светски и религиозни сановници на двете херцогства. Херцогът, съпругата му и дъщеря му бяха седнали на подиум, с гръб към великолепен гоблен, представляващ морска битка, под величествени полилеи. Херцогът беше седнал в средата, с лице към врата, през която в уречения час Форланд влезе, след като публично беше известена появата му.
Облечен в сив костюм, едновременно елегантен и строг, графът пристъпи напред, последван от благородниците, които бяха дошли с него от Ансгорн. Всички застанаха на едно коляно пред естрадата и единствен Форланд се изправи, за да поднесе почитанията си на херцога, херцогинята и тяхната дъщеря. После, като се обърна леко наляво и надясно, той първо поздрави Еленцио и Денерио, после неколцина прелати и знатни благородници, сред които виконт Лези дьо Латранд. Тогава херцогът го посрещна с добре дошъл и му представи дъщеря си. Форланд се поклони пред нея и — съвсем протоколно — й направи комплимент според обстоятелствата. Тя му отвърна с учтиви думи и скромна усмивка, зачитаща условностите. Доволен, херцогът помоли ансгорнските благородници да станат. И докато оркестърът свиреше тихо и разговорите сред присъстващите се подновяваха, Форланд — преди да го обсеби някой придворен — има време да отправи към Алисия развеселен поглед, който сякаш казваше: „Ето, най-накрая се свърши с тази идиотска протоколна комедия.“ Тя също му се усмихна съучастнически, после обаче трябваше да отговори на майка си, която вече за втори път й задаваше един и същ въпрос.
Малко след това вечерята беше сервирана в огромна зала, украсена с трофеи и ловни сцени. Леко по-висока от останалите, почетната маса преграждаше помещението по ширина, с гръб към колосална камина, достатъчно висока и дълбока, за да може в нея да се пекат два вола. Другите маси бяха подредени покрай страничните стени, като по средата беше оставено голямо празно място. Оркестър, настанен в другия край на залата за приеми, точно срещу почетната маса, придружаваше дискретно ястията с леки мелодии.
Начело седеше херцогът, от дясната му страна беше съпругата му, а от лявата — граф Дьо Форланд. Макар и доста сдържан, той се оказа приятен събеседник. Той беше войник и страстен ловец, но също така и учен. Беше изчел толкова философи, колкото стратези и историци и знаеше наизуст цели пасажи от Хрониките. С херцога разговаряше за лов с кучета, за куртоазна любов — която според него беше все така жива в Ансгорн — с херцогинята и за епически поеми с Алисия. Заинтригувана и необичайно мълчалива, Ейлин на няколко пъти погледна възхитено към Алисия. И при първия удобен случай, възползвайки се от това, че Форланд и Еленцио обсъждаха достойнствата на вестфалдската стомана, тя се наведе и й прошепна:
— Твоят бъдещ съпруг наистина е много готин.
— Той не е бъдещият ми съпруг.
— Все същото. Но ти ако не го искаш, аз го искам.
Тогава Алисия направи жест, от който самата тя се изненада. Внимателно хвана китката на Ейлин, сякаш да я възпре.
— Не — каза тя.
Учудена, Ейлин сведе поглед към ръката на приятелката си. Погледът й блестеше развеселен и очарован.
— Не? — попита тя.
Алисия си дръпна ръката.
— Не исках да кажа това! — прошепна тя твърде убедително.
Седнал срещу нея, Денерио видя с крайчеца на окото си смущението на своята сестра близначка.
— Какво не си искала да кажеш? — попита той, прекъсвайки внезапно разговора, който водеше със съседката си.
— Нищо — излъга Алисия, като погледна изпепеляващо към Ейлин. — Абсолютно нищо.
Ейлин обаче тържествуваше.
— Вие тримата какво заговорничите? — намеси се Енцио.
Седнал малко по-далеч, по-големият брат на Алисия и Денерио попита доста високо. Усмихваше се, погледът му блестеше от превъзходното вино, което им сервираха.
— Алисия казваше, че няма търпение да танцува — каза Ейлин.
— Наистина ли? — учуди се Енцио.
И тъй като Алисия — хваната натясно — потвърждаваше, той се зарадва, без и за миг дори да си помисли, че Ейлин лъже. Дали малката му сестра си връщаше вкуса към живота?
Енцио беше по-голям от близнаците само с четири години. Но той съзря много бързо, подготвян от най-ранно детство да поеме наследството на своя баща и смазващите отговорности. Нито беше играл, нито беше израснал заедно с Алисия и Денерио, които го обожаваха, но го приемаха по-скоро като много млад чичо, отколкото като брат. А и самият той смяташе, че има към тях задължения, които не бяха само братски. След смъртта на Лорн му се искаше да подкрепи Алисия, да й вдъхне сили, но тя го беше отблъснала, както отблъскваше всички с изключение на Ейлин. Самият той страдаше много и като не знаеше какво поведение да възприеме спрямо сестра си, не беше настоявал и сега дори се упрекваше за тази малка подлост. Имаше чувството, че беше изоставил Алисия, като позволи тя да го прогони.
Енцио се обърна към баща си.
— Идеята е добра, нали?
— Отлична е! — каза херцогът.
Балът не трябваше да започне толкова рано, но и той също имаше желание да види Алисия, на която никога не беше отказвал нищо важно, най-накрая да започне да се забавлява. Освен това третото месно блюдо закъсняваше.
— Вашето мнение? — попита херцогът на Сарм и Валанс, като сложи ръката си върху ръката на съпругата си.
Смутена, херцогиня Ливерия се съмняваше, че дъщеря й има особено желание да танцува. А ако това беше така, тя се питаше защо. Беше я наблюдавала през последните седмици. Алисия като че ли беше по-добре и несъмнено трябваше да се поздравят за това, макар че без съмнение тя никога нямаше да престане — дълбоко в себе си — да обича Лорн. Но Елда беше предупредила Ливерия. Беше й казала за една случайна среща в Павилиона на дамите и за един дълъг, много дълъг поглед, разменен между Алисия и Форланд. Дали херцогинята трябваше да се тревожи? Трябваше ли да се страхува, че дъщеря й, чието сърце и душа все още кървяха смъртно наранени, ще намери утеха при граф Дьо Форланд? А какво можеше да изпитва той? Елда не беше пожелала да твърди нищо, но нейната интуиция рядко я беше лъгала.
— Освен това мисля, че третото месно блюдо доста се забави — добави херцогът на ухото на жена си.
Прекъсната насред мислите си, Ливерия се съвзе, усмихна се и каза:
— Мисля като вас, приятелю. Да танцуваме.
Доволна, Ейлин изтърпя без да мигне погледа на приятелката си, която се обърна към Форланд и любезно му каза:
— Само ако вие желаете, графе.
— Разбира се. С удоволствие.
Наистина само годениците можеха да поставят началото на бала. Форланд стана и галантно, подавайки ръка на Алисия, каза:
— Херцоже, с ваше позволение…
— Моля ви, графе.
Херцогът се изправи и плесна няколко пъти с ръце, за да помоли за тишина. Оркестърът млъкна, а разговорите стихнаха до шепот, докато Форланд и Алисия се придвижиха между двете големи странични маси до центъра на пространството, запазено за танцуващите.
Там застанаха лице в лице и зачакаха.
Скоро в огромната зала настъпи пълна тишина. Алисия и Форланд се усмихваха с доверие един на друг. После диригентът на оркестъра почука три пъти с тока на обувката си. Музикантите подхванаха бавен сармски танц и годениците започнаха да танцуват.
— Съжалявам, че ви хванах така неподготвен — каза Алисия. — Да обявим началото на бала не беше моя идея.
— Толкова непохватен ли ви се струвам?
— Не, не! Никак дори!
— Тогава не си обяснявам това чудо — призна Форланд, като я гледаше съучастнически.
Алисия леко се усмихна с разбиране.
— Много добре се справяте, графе.
— О, чакайте да започнат волтите. Или кадрилите. У нас танците са… по-прости.
— Ако се наложи, ще ви се притека на помощ.
— Още отсега ви благодаря.
Сармският танц свърши.
Алисия и Форланд се отдалечиха един от друг и се поздравиха, като останаха в тази поза, докато замряха и последните акорди. Бяха танцували в съвършена хармония, без никакво напрежение или непохватност, сякаш дълго бяха репетирали тази сарма заедно.
Настъпи кратък миг тишина.
После отекнаха възгласи, Ейлин и Денерио енергично ръкопляскаха. Херцогът и Енцио се бяха изправили, за да аплодират. Ликуването беше всеобщо, като се изключи херцогиня Ливерия, чиято усмивка беше застинала, а ръкопляскането й беше механично. Като се извърна на стола си, тя погледна през рамо и видя Елда, която стоеше в сянката по-мрачна от всякога.
Двете се разбраха.
* * *
Вече беше късна нощ.
На балкона на своите покои херцогиня Ливерия най-сетне можеше да се наслади на малко спокойствие и свежест. Все така облечена в роклята, която носеше на вечерята, тя беше пуснала косите си и беше развързала корсета си. Погледът й се рееше някъде далеч, а тя изглеждаше загрижена и уморена.
И така беше.
— Тя ми е дъщеря — каза, без да се обръща.
Нямаше нужда да я вижда, за да знае, че Елда е там — мълчалива и внимателна.
Неподвижна.
— Просто започва да си възвръща вкуса към живота — призна херцогинята. — Да се усмихва. Не искам да й го забранявам.
Млъкна. Чакаше.
После стана нетърпелива:
— Ама кажи нещо най-сетне, де!
— Графът й харесва — каза Елда със студения си, равен глас.
— Тя все още е уязвима. Има нужда да обича. Да бъде обичана.
— И тя се харесва на графа.
— Нищо не знаем за това.
— Напротив.
Херцогинята си пое дълбоко въздух.
Как нямаше дъщеря й да се харесва на Форланд? Харесваше се на всички мъже. Освен че беше дъщеря на херцога на Сарм и Валанс, тя беше красива, млада, жизнена, образована, интелигентна. И най-вече в този момент беше много уязвима.
— Мъжете обичат уязвимите жени — каза Елда, която съвършено следваше мисълта на херцогинята.
Подразнена, херцогинята се обърна ядосано.
— Те знаят към какво да се придържат. Графът знае, че тя ще се омъжи за баща му. Тя също го знае. Какво значение има дали ще си подари малко мечти преди това? Познавам дъщеря си. Не е влюбена, но има желание да е. Има желание да живее. Да бъде щастлива. Няма ли право на това?
— А графът? — попита Елда.
— Няма значение какво изпитва. Той е мъж на дълга и честта. Няма да си позволи да има чувства към тази, за която баща му трябва да се ожени. А още по-малко да се поддаде на тези чувства.
Отначало Елда замълча.
Но разбра, че трябва да отговори и каза:
— Да си пожелаем да бъде така.
Херцогинята отново й обърна гръб.
Размисли, после вдигна поглед към Голямата мъглявина, сякаш искаше да отгатне меандрите на бъдещето в млечните й спирали. Помисли си, че щом бъдат сгодени, Алисия и Форланд ще бъдат неразделни до заминаването им за Ансгорн. Спада не причиняваше ли достатъчно тревоги? Трябваше ли на всичкото отгоре да се тревожи за скандала, който щеше да избухне, ако…?
Въздъхна примирено.
— Наблюдавай ги — нареди тя.
* * *
Годежът беше отпразнуван в катедралата на Валанс, бляскаво осветена и украсена в синьо и бяло, под статуята покровителка на Дракона на Седемте морета. Времето беше великолепно и нищо не смути церемонията. Всички смятаха, че годениците са много хубава двойка и някои се улавяха, че съжаляват, задето Алисия дьо Лоранс се омъжва за бащата, а не за сина. Приветствани от тълпата на излизане от катедралата, те потеглиха в открита карета, а камбаните на града биеха с всичка сила, след тях тръгна дълъг кортеж до Двореца на принцовете. После имаше игри и балове в цял Валанс чак до зори, весели хора се виеха по улиците под лампионите, бомбички избухваха по паветата.
На другия ден някои се кълняха, че са видели как в нощната Голяма мъглявина се очертава силуета на дракон. По общо мнение това беше прекрасно предзнаменование.