Пиер Певел
Наследникът (40)

Краят на зимата на 1548 година
Кралският дворец (Ориал)

Единствено в смъртта настъпва истинско избавление. Защото нито нощта, нито забравата предпазват от мъките в този свят и от капризите на Божествените.

Хроники (Книга на Химните)

Нощта се бе спуснала над потъналия в сняг Ориал.

В Кралския дворец цареше тежка тишина. Всички говореха тихо. Пристъпваха внимателно. Най-дребното проскърцване на врата отекваше като тревожен вик. Захлопната врата караше хората да се стряскат. Слугите се носеха като неясни сенки, само подметките им вдигаха шум по паркета. Огледалата и прозорците вече бяха покрити с черни платна.

Целият двор се бе събрал пред кралските покои — нетърпелив и сериозен, почти трескав. Вече дори не беше въпрос и на часове. Очакваха всеки момент Върховният крал да умре и най-сетне да сложи край на годините агония. Вестоносците, които щяха да разнесат новината, бяха готови да скочат на седлата и да пришпорят конете. Във всяка църква камбаните бяха готови да забият на смърт веднага след камбаната на двореца. Още преди полунощ Ерклант Втори вече нямаше да го има, но какво щеше да остане след него? Несъмнено хората щяха да си спомнят, че Великото зло се бе стоварило над него и че бе умрял, без някой да разбере защо Божествените го бяха прокълнали, нито дали са му простили. Но хората не бяха загрижени толкова за Върховния крал и неговото царуване, колкото за бъдещето. Кой щеше да го наследи? Въпросът можеше да изненадва някои, но сред придворните вече се носеше слуха, че кралят е посочил принц Алдеран за свой пръв наследник.

В главното преддверие на кралските покои кралицата чакаше. С нея бяха двамата й синове — Алан и Жал, Естеверис, близки съветници, няколко дами и приближени господа и — според обичая — великите владетели на кралството, сред които херцог Дьо Фелн и граф Д’Аргор. Ирдел не присъстваше: уведомен колкото се може най-късно, той летеше със змей към Ориал, но нямаше да пристигне навреме, за да си вземе сбогом с баща си. В качеството си на капитан на Ониксовата гвардия Лорн също беше там, но стоеше настрана и угрижено мислеше. Дълго беше разсъждавал какво да направи със своя екземпляр от истинското кралско завещание, но не това го занимаваше в този момент, защото решението му бе взето. Обаче се страхуваше да не би Върховният крал да умре, преди той да успее да изпълни едно обещание, което беше дал пред себе си, когато чу последните думи на Вард.

— Благодаря ти, че си тук.

Лорн се извърна към Алан.

— Няма за какво.

„В края на краищата, бащата, който агонизира, е колкото твой, толкова и мой“ — каза си Лорн.

— Лекарите му току-що си тръгнаха — добави Алан. — Той е сам с изповедника си.

— Значи краят скоро ще настъпи.

— Да, скоро…

Потънал в мъка, Алан помълча за миг, после попита:

— Дали е бил лош крал?

— Струва ми се, че още е много рано да се каже.

— Разбира се, ти си прав. Но ако бе бил велик крал, щяхме вече да го знаем, нали? Какво ще остане от царуването му?

„Хаос“ — помисли си Лорн.

— Аз — каза Алан — ще бъда велик крал. Каквото и да се случи, заклевам се. И ако се възкача на трона, кълна се никога повече да не докосна кеш.

Лорн знаеше, че в този миг Алан беше искрен. Но знаеше също така колко струва обещанието на пияницата.

— Това е добре — каза той.

— Ще мога ли да разчитам на теб?

— Как така?

— Когато стана крал, ще бъдеш ли до мен? Бих искал да мога да разчитам на теб.

Лорн се сепна.

„Бих искал да мога да разчитам на теб.“

Същите думи, буквално съвсем същите Алан му бе казал преди две години на кораба, който ги връщаше от морето на Мрака. За да поиска помощта му предвид на едно несигурно и изпълнено с опасности бъдеще. Тогава си спомни и въпроса, който Лорн непрестанно си задаваше и на който Алан не бе отговорил: Откога принцът знаеше, че майка му подготвя неговото възкачване на трона? И откога го беше приел? Откога съзнателно мамеше всички? Кралицата беше разиграла комедията на отмъстителната, амбициозна жена, за да прикрие по-добре играта си. Ами ако Алан беше играл комедията на безгрижния принц?

— Винаги ще бъда до теб — излъга Лорн.

— Благодаря.

Алан го прегърна — прегръдка, която Лорн прие без угризения.

— Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за теб… — предложи Алан.

— Можеш. Бих искал… Бих искал да остана за миг до ложето на краля. Сам.

— Това няма да е трудно.

Изненадан, Лорн вдигна вежди.

Последния път, когато се бе срещнал с Върховния крал, беше вдигнал ръка против него. Така че не си представяше, че толкова лесно ще получи удовлетворение на молбата си, но Алан сам му даде обяснението:

— Той вече на няколко пъти те вика.

— Защо?

— Не зная.

* * *

Стаята беше изцяло обточена в черно. Прозорците бяха закрити. Тъмни чаршафи се спускаха около леглото с балдахин. Във въздуха се носеше силна миризма на тамян, която обаче не успяваше да прикрие смрадта на развалено месо. Огънят, който гореше в камината, пропукваше сред зловеща тишина.

Лорн влезе сам.

Приближи се до леглото, поздрави мълчаливо изповедника, който го задържа за лакътя и каза:

— Само няколко думи, моля ви.

Лорн кимна и остави черния свещеник да се отдалечи от леглото.

— Вие можете да направите много за упокой душата на краля, рицарю — каза изповедникът полугласно. — Той мисли… той смята, че трябва да получи вашата прошка. Дайте му я.

— Моята прошка? Не разбирам.

Притеснен, изповедникът скришом погледна към леглото, сякаш се страхуваше, че умиращият може да ги чуе.

— Кралят облекчи душата си от всичките си тайни по време на изповед. Някои от тези тайни ви засягат, но не зная какво вие…

— Говорете, отче.

— Кралят мисли, че вие сте причината за неговата болест. Това няма никакъв смисъл, но според него Божествените са му пратили Великото зло, за да го накажат заради вашето раждане.

Свещеникът замълча.

И тъй като Лорн сякаш лекичко се усмихваше при мисълта за това, което би могло да плаши краля, той се почувства длъжен да добави:

— Трябва да разберете, че кралят е в състояние на огромна слабост. Той вече не е с всичкия си разум, но мъките му са искрени. Насън говори за пророчество, което Пазителите са му разкрили. То разказвало за мрачни години за Върховното кралство, както и за принц, роден от чуждестранна кралица, предопределен да спаси трона. Този принц…

Лорн се обърна с гръб към свещеника.

— Не мисля, че аз съм предопределен да спася Върховното кралство — каза той, гласът му прозвуча зловещо, докато отиваше към леглото. — Оставете ни.

Изненадан, свещеникът не знаеше какво да каже.

Лорн седна на табуретката на изповедника, до смъртното ложе на краля. Смрадта, която се носеше от леглото, беше непоносима. Смрад на труп, забравен и прояден от червеи — смрадта на Върховния крал. Лорн почака свещеникът да излезе и да затвори вратата. После се наведе напред и рече:

— Татко.

Кралят лежеше по гръб, беше неподвижен. Клепачите му бяха затворени, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си. Устните му вече ги нямаше и оголваха жълтите му зъби, стърчащи от слабите, изсъхнали венци. Кожата на лицето му приличаше на овехтял гьон.

— Лорн? — прошепна той на един дъх, без да отваря очи. — Лорн, ти ли си?

— Аз съм.

— Ти… ти дойде. Аз… съм щастлив.

Лорн хвана ръката му — ръка с дълги нокти, лека и крехка, като стара птича лапа.

— Бях… лош баща за теб — продължи кралят. — Лош крал… Често те… много често те пренебрегвах… И те… осъдих. Отрекох се от теб… Несправедливо…

Кралят отвори очи и мъчително изви глава към Лорн.

— Прости ми — каза той. — Умолявам те. Прости ми, синко… Аз… Толкова се нуждая от прошката ти…

Лорн видя разкаянието и страха в погледа на баща си. Но не се трогна. Единственото чувство, което изпитваше, беше гняв, който потискаше от прекалено дълго, изчаквайки да настъпи неговият час.

— Страх те е, нали? — попита Лорн твърдо. — Страх те е, че си нарушил плановете на Божествените. И това е единственото ти угризение… Не се разкайваш за нито един от греховете ти, за нито едно от престъпленията, които си могъл да извършиш през твърде дългия си живот. Не се разкайваш, че си изнасилил майка ми. Нито че си предал доверието на баща ми. Само за това, че си ме създал. И сега от мен, от мен искаш прошка?

— Аз… Не съм изнасилил майка ти… Никога… аз…

Лорн бързо стисна ръката на краля. Старецът сдържа дъха си от болка.

— Не ме лъжи, старче! Не и тази вечер. Не и на прага на смъртта.

— Къл… кълна ти се — едва чуто пророни Върховният крал. — Аз… я обичах.

Лорн стисна юмрука си още по-силно. В ръката на умиращия една кост изпука като суха клонка. Кралят се изпъна. Искаше да извика или да се бори, но не беше способен да го направи, скован от изгнилото си тяло, което вече му позволяваше само едно — да страда.

— Пр… причиняваш ми болка — изплака старецът.

— Зная — Лорн се наведе толкова, че бузата му докосна бузата — пергаментова и смърдяща — на баща му. — Кажи ми, наистина ли смяташ, че Божествените те наказаха за това, че си ме създал? Много приказваш, старче. Твоят изповедник нищо не разбира, но аз разбирам. Пророчеството. Синът на Върховен крал и чуждестранна кралица. Алан и аз. Това прави един в повече, нали? По твоя вина. Но може би наистина имаш право. Божествените са те проклели.

— Аз… аз… — изломоти кралят, чиито очи се напълниха със сълзи от болка.

Със стиснат юмрук Лорн не слушаше.

— Кога го разбра? Сигурно при първите признаци на Великото зло. Когато лекарите и свещениците трябва да си признали, че не знаят как да те лекуват. Но кога разбра, че Божествените са те проклели? Това трябва да е било по-сложно, защото не е било лесно да избереш от всичките си грехове! Освен ако… освен ако Пазителите не са ти пратили един от техните Пратеници. Но какво значение има — Лорн замислено замълча за миг. — И все пак бих искал да знам едно нещо. Когато бях изпратен в Далрот, ти знаеше ли? О, не те осъждам, че ме изпрати на гибел. Зная, че не ти ме предаде. Но сигурно си видял в това неочаквана полза, случай да се отървеш от мен. Да премахнеш несигурността, която аз представлявам, като ме отстраниш от играта и ме лишиш от бъдещето ми. Дори не трябваше да правиш нещо. Просто трябваше да оставиш нещата такива, каквито са. Да оставиш на съдиите и палачите да си свършат работата. И кой знае? Може би Сивият дракон е искал точно това. Може би си бил намерил начина да поправиш грешката си и да получил прошката на Божествените! Колко ли трябва да си бил разочарован, виждайки, че Великото зло продължава да те разяжда…

Хватката на Лорн ставаше все по-жестока и две кости изпращяха в ръката на Върховния крал. Той се разтресе, изстена нещастно, което за него беше вик.

— Синко… Ум… умолявам те.

— А майка ми? Тя молеше ли те? Не, сигурен съм, че не е. Беше твърде горда за това. Макар и пленница, макар и робиня, тя завинаги си остана много повече кралица, отколкото ти някога си бил крал. Изтърпяла е. Оставила те е да се възползваш от нея и после е замълчала, завинаги. Защото е обичала съпруга си. Защото не е искала той да се разбунтува против този Върховен крал, на когото вярно служеше. А може би и защото не е искала той да ме намрази… Ти не помниш, но онази нощ Вард е бил дневален. Той не бе забравил. Но не мисли, че от вярност към теб е мълчал през всичките тези години. А защото майка ми го заклела да пази тайна.

— Аз… аз я обичах…

— И какво от това? Тя не те е обичала.

Изведнъж Лорн изви китката на краля и сякаш сноп вейки се прекършиха. Кралят изхълца. Няколко леки потрепервания на тялото му показваха, че се бори, после изчезнаха.

— Ст… Стражи! Норфолд! При мен!

Призивът на стареца беше едно пошушване, което не премина завесите на леглото му. Уверен в себе си, Лорн пусна ръката му, която провисна като стара ръкавица, пълна с кости.

— А сега чуй какво съм дошъл да ти кажа. Чуваш ли, татко?

Уплашен, кралят кимна.

— Да… Да…

— Чудесно. Тогава знай, че завещанията са били разменени. Остава само това, което си написал първо, онова, което сочи Алан за твой наследник. Кралицата и нейният министър се постараха и искам да знаеш, че не направих нищо, за да им попреча. Искам също така да знаеш, че притежавах един екземпляр от законното завещание — да, екземплярът, който беше предназначил за мен — за който се постарах никой никога да не прочете…

— Не… Не!

— Знаеш какво означава това. Или най-накрая си разбрал. Или Пазителите са те предупредили.

— Върховното кралство… Смъртта… Войната…

— Да, татко. Законните ти синове ще се разкъсат и ще потопят Върховното кралство в разруха и хаос. Ти вече няма си тук, за да го видиш, но можеш да си го представиш, нали? Твоето скъпо кралство скоро няма да го има. Това кралство, за което ти никога не си бил достоен, ще изчезне в пламъците. И хората ще помнят, че е станало по твоя вина. Заради това завещание Хрониките ще кажат, че последната ти постъпка е била да предизвикаш гибелта на Върховното кралство… И поданиците ти, също като Божествените, ще те прокълнат…

— Мил… милост…

Лорн се изправи невъзмутимо.

Сянката му падна върху агонизиращия крал.

— Сега — рече той — ще ти взема най-скъпоценното, което може да се вземе от един умиращ — малкото, което му остава. Сбогом, татко. Ще се видим в ада.

Изпълнен със спокойствие, Лорн сложи ръка върху лицето на Върховния крал.

Когато влизаше в стаята му, вече знаеше какво щеше да направи. Знаеше, че окончателно щеше да обърне гръб на човека, който бе до този момент и че щеше да изгуби душата си за сметка на Тъмнината. Откакто бе говорил със Скерен, откакто се бе върнал към справедливостта и съдбата си, Лорн се беше почувствал защитен от Тъмнината, въпреки няколко прояви на лошо настроение. Дори беше подчинил и принудил своя Дух от Тъмнина да му помогне срещу Лаедрас. Може би се залъгваше с илюзии. Може би беше на път да се излекува и това изглеждаше като изкупление. Но въпреки това, независимо дали имаше още някакъв шанс за спасение, или не, той на драго сърце се отказа от него, съзнавайки, че се жертва на олтара на отмъщението.

Нямаше нужда да натиска.

Стана лесно. Чаршафите едва помръднаха и Лорн можа да види ужаса, който заблестя, после отслабна в очите на омразния му баща.

* * *

Лорн остави Върховния крал на смъртното му легло, прекоси преддверието сред дълбока тишина, под погледите на всички.

— Кралят е мъртъв — рече той.

И излезе, без да се обръща.