Пиер Певел
Наследникът (32)

Есента на 1548 година
Ориал

Те бдяха над него денем и нощем. Грижеха се за него, лекуваха го, превързваха раните му, успокояваха треската му. Молеха се и пазеха вратата му. И никога не оставяха оръжието си.

Хроники (Книга за рицаря с меча)

Тази вечер, както му беше станало навик, отец Домнис почука на вратата на скромната къща, която Вард беше купил в Ориал за дъщеря си, в квартал „Кехлибарената ябълка“.

Нае му отвори, лицето й беше загрижено.

— Добър вечер, отче.

— Добър вечер, дъще. Как е той? — попита белият свещеник, докато влизаше.

— Малко по-добре, струва ми се — отвърна Нае.

Бързо огледа улицата, преди да затвори.

Ройс дежуреше в антрето, а Логан — в дъното на коридора, двете му шпаги бяха опрени на стената, той пазеше вратата към двора. Отец Домнис ги поздрави с кимване на глава, преди да тръгне по стълбата нагоре като човек, който добре познава мястото. На етажа мина покрай Лиронд, после пред Емрин, който му отвори вратата на една голяма стая. Вътре Йерас наблюдаваше улицата през полуспуснатите щори. Той погледна бързо към отец Домнис и продължи да наблюдава, а през това време свещеникът се приближи и седна до леглото на Лорн. Нае, която го бе последвала, остана тревожна на вратата, със скръстени ръце. Стаята беше потънала в полумрак. Беше пропита от миризма на пот, кръв и мехлем с кеш. Лорн спеше.

— Баща ви не е ли тук? — попита отец Домнис тихо.

— Не — отговори разсеяно Нае. — Отиде на пазар с Кай. Скоро ще се върне.

— Отиде да заложи ризниците ни — обясни Йерас, без да изпуска улицата от очи.

Белият свещеник се извърна на столчето си и погледна Нае въпросително. Тя тъжно кимна в знак на потвърждение, че това, което Йерас бе казал, е вярно. Парите започваха да не им достигат. Черните гвардейци, последвали Вард, живееха само от заплатите си. Повечето от тях бяха бедни, преди да постъпят в гвардията, а Кай беше обеднял, след като баща му го бе лишил от наследство. А ставаха вече петнайсет дни, откак бяха напуснали Ониксовата гвардия и живееха от оскъдните си спестявания. Вард приютяваше всички безплатно, но трябваше да се хранят. Скоро щяха да им потрябват и дърва за огрев, защото първият студ никога не закъсняваше да се спусне от планините на Лангър, които се извисяваха около Ориал. А кварталният аптекар продаваше скъпо отварите и мехлемите, от които се нуждаеше Лорн.

— Ще видя какво мога да направя — каза отец Домнис. — Може би принц Алдеран би могъл…

— Ако искаше да ни помогне, вече щеше да го е направил, нали така? — прекъсна го Нае раздразнено. — Като се започне с това да спести на Лорн червения камшик!

— Не зная дали това е било в негова власт. Но ще говоря с него. Сигурен съм, че ще ви помогне на драго сърце.

Нае вдигна презрително рамене.

— Крайно време е…

Не искаше да слуша да й говорят за Алан. В нейните очи той беше изоставил Лорн, както Върховният крал го бе изоставил преди четири години. Единият го беше изпратил в Далрот. Другият беше позволил да го измъчват. И всеки път Лорн за малко не беше заплащал с живота си. Какъвто бащата, такъв и синът.

Отец Домнис разбра и не настоя повече. Впрочем Лорн се събуждаше.

— Добър вечер, отче — каза Лорн дрезгаво.

И като присви очи в полумрака, добави:

— Защото вече е вечер, нали? Понеже сте тук.

Белият свещеник се усмихна.

— Да, синко. Вечер е… Как се чувствате?

— Още съм слаб. И съм малко гладен.

— Това е добър знак.

— Ще ида да ти донеса нещо за ядене — каза Нае и бързо излезе.

Лорн искаше да й благодари, но тя вече беше на стълбището.

— Тук сте в добри ръце — рече отец Домнис.

— Да, много добри ръце — отвърна Лорн тъжно.

И като се обърна към Йерас:

— Не си мръднал от този прозорец цял ден. Защо не идеш малко да седнеш и да ти отпочинат краката?

— Ама старият…

— Зная какво тревожи Вард. Но ако искаш, можем да се обзаложим, че никой няма да нападне къщата през следващия четвърт час. Слез долу да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Не съм и жаден.

Несменяемият Йерас почеса стария белег на гърлото си и продължи наблюдението на улицата, чиито обитатели и обичаен живот познаваше вече толкова добре, че веднага забелязваше и най-малката аномалия.

Когато пристигнаха в квартала, веднага след като бяха напуснали затвора, отнасяйки Лорн, който изглеждаше повече мъртъв, отколкото жив, бяха взели само най-неотложните мерки. Нищо не беше нито подготвено, нито организирано и никой не знаеше дали ще останат тук и за колко време. Мислеха само как да спасят Лорн, да му намерят убежище, където той можеше да получи грижите, от които толкова много се нуждаеше. Идеята да се обърнат към отец Домнис беше хрумнала на Нае. Тогава Логан и Йерас бяха прекосили Ориал тичешком под плющящия дъжд, за да доведат спешно свещеника, а през това време останалите правеха всичко по силите си, за да подредят къщата и да поддържат Лорн жив. С помощта на Нае свещеникът цяла нощ бе шил и превързвал раните на изтезавания, беше облекчавал болките и треската му. После, на сутринта, беше потвърдил това, които всички си мислеха — Лорн беше твърде слаб, за да бъде преместен. Следователно трябваше да останат тук и да се осланят на милостта на кралицата, на Естеверис и на Пурпурната гвардия. Всички бяха приели риска да бъдат арестувани, изправени на съд и осъдени. Но и въпрос не можеше да става да предадат Лорн без бой. Така че бяха барикадирали къщичката и вече две седмици денем и нощем стояха на пост.

Напразно.

Когато Нае се върна с подноса, който беше приготвила, Лорн беше легнал по корем и отец Домнис привършваше — изключително внимателно — свалянето на дебелата превръзка, покриваща гърба му. Нае сложи подноса с храна на една малка масичка и леко се приближи, после протегна шия, за да погледне иззад рамото на свещеника. Всички рани вече бяха зараснали, от тях бе останала само плетеница от черни, неравномерни линии, прилични на следи от стари изгаряния. Бяха здрави, доколкото рани, оздравени от Тъмнината, можеха да бъдат.

— Това е… чудо някакво — рече отец Домнис.

През всичките тези дни той бе могъл да повярва с каква бързина Лорн се възстановяваше. Не успяваше да свикне с това, разкъсван между изумлението и страха. Защото именно Тъмнината вършеше своето в тялото на Лорн. Тя го правеше по-силен, по-устойчив. Тя го спасяваше.

Но на каква цена?

— Не съжалявам, че извадих конците вчера — каза свещеникът. — Ако бях изчакал още, щеше да е грешка. Боли ли ви?

— Никак.

— Кешът би трябвало да помага.

— Той престана да го пие — каза Нае.

— Толкова рано?

Младата жена въздъхна.

— Той е мъж — обясни тя. — И смята, че няма заслуга за оздравяването, ако не страда…

Отец Домнис се усмихна.

— Така или иначе — каза той, като продължаваше да преглежда белезите, — човек никога не се отказва от кеша достатъчно рано. Но не се лишавайте от него заради принципа, рицарю.

— Зная какво е болка, отче.

Свещеникът смъкна ризата на Лорн на гърба му.

— Вече не е необходима превръзка. Но все пак внимавайте.

Помогна на Лорн да се обърне и да седне, облегнат на възглавници, които Нае сложи зад него.

— Добре ли си? — попита тя.

Лорн кимна усмихнат.

— Препоръчвам ви да станете веднага щом почувствате, че имате достатъчно сили — каза свещеникът.

— От три дни вече ходя.

— Какво? — възкликна Нае.

— Започнах с по няколко крачки в тази стая. С помощта на Йерас. А вчера излязох сам на двора.

— Кога беше това? — попита Нае ядосано.

— Ти беше излязла.

— Като по случайност…

— Може би е било малко рано — укроти положението отец Домнис. — Но вие не сте обикновен болен, рицарю. В това отношение мисля, че вие най-добре можете да прецените. И все пак не надценявайте силите си.

Нае сложи подноса върху колената на Лорн и напусна стаята с едно „Добър апетит“, в което нямаше нищо любезно. Лорн и отец Домнис се спогледаха, после свещеникът каза:

— Оставям ви да вечеряте на спокойствие.

И излезе, като затвори вратата.

Лорн остана за миг с поглед, вперен неясно къде, после въздъхна и погледна надолу към подноса, който Нае беше приготвила. Хляб, вино, шунка, сирене и чепка грозде. Достатъчно за един човек и предостатъчно за него, който не беше гладен, но знаеше, че трябва да възстанови силите си.

— Йерас?

— Да?

— Махни се от този прозорец и ела да похапнеш с мен, искаш ли?

Йерас се усмихна.

— На вашите заповеди.

* * *

В голямата стая на долния етаж отец Домнис намери Нае, която разговаряше с баща си в присъствието на Беор и Кай, които внимаваха да не се намесват. Вард и Кай току-що се бяха прибрали. На видно място на масата беше сложена кесията с това, което бяха получили за трите заложени ризници — всъщност достатъчно, за да издържат две седмици.

— Ти знаеш, че той вече става — каза Нае, застанала решително срещу баща си.

— Да.

— И че е излизал?

— И това също.

— Прекалено скоро е!

— Лорн знае по-добре от нас кое е добре за него, Нае.

— А, това не се знае.

— Не мислиш ли, че по-скоро трябва да се радваш, че се възстановява толкова бързо? — каза Вард меко.

— Да — рече Нае неохотно. — Но ако продължава толкова да прибързва, рискува да…

Развълнувана, тя не довърши думите си.

— Но какво те притеснява толкова? — разтревожи се Вард.

— Нищо — излъга дъщеря му. — Съвсем нищо…

Смутен, отец Домнис реши, че сега е моментът да извести за присъствието си, като леко се прокашля.

— Моля да ме извините — каза той, застанал на прага.

Вард се обърна и му се усмихна.

— Влезте, отче. Влезте, моля ви.

Свещеникът се приближи и забеляза, че Нае се възползва от това, за да избърше тайно една сълза, потекла по белега на бузата й. Двамата с Вард седнаха край масата, към тях се присъединиха Кай и Беор, който донесе чаши и бутилка и наля вино. Нае предпочете да ги остави. Да, тя добре знаеше, че Лорн щеше да замине веднага щом се почувства годен.

— Как е той? — попита Кай.

— Толкова добре, колкото изглежда — отвърна свещеникът. — Раните вече зараснаха. Още е уморен и изтощен. Но вече няма опасност за живота му.

— Тогава нищо повече не ни принуждава да останем тук — заключи Вард.

— Не. Дайте му още няколко дни, за да възстанови силите си, и Лорн ще може да язди нормално.

— Още по-добре.

— Още ли мислите, че сте застрашени тук? Дори и след като минаха две седмици?

Вард направи гримаса.

— В интерес на истината не знам какво да кажа. Наистина си представям, че ако нещо трябваше да се случи… Но това, в което съм сигурен, е, че повече няма какво да правим в Ориал.

— Освен това — намеси се Беор — Лорн бе прогонен от Лангър. Всеки ден, в който продължава да е тук, го поставя все повече извън закона.

— А вие? — попита свещеникът другите трима мъже. — Вие какво смятате да правите?

Вард се облегна на стола си и въздъхна.

— Без съмнение всеки от нас ще се върне към съдбата си…

И като стана, вдигна чашата си и добави:

— Но беше едно хубаво приключение, а?

Другите се съгласиха и всички вдигнаха наздравица.

* * *

През нощта Вард, който не можеше да заспи, стоеше сам и бавно отпиваше от чаша вино в голямата стая, когато Лорн дойде при него. Първата му реакция беше да стане и да иде да му помогне, но Лорн го спря с ръка.

— Добре съм — каза той.

Движенията му бяха сковани и леко куцаше. Но се държеше на краката си въпреки болките. Придърпа един стол към себе си и седна без помощ, а Вард му наля чаша вино.

— Благодаря.

Ръцете на Вард бяха голи и Лорн се загледа в племенните татуировки, които единствени издаваха произхода на стария ковач. Тогава си помисли, че почти нищо не знаеше за миналото на Вард. Той беше сканд като майката на Лорн, а после? Как беше дошъл във Върховното кралство? Как беше заслужил уважението и доверието на Върховния крал? Как беше станал кралски ковач? Тъй като Лорн го познаваше от детството си, струваше му се, че той е бил там цяла вечност. Че винаги е служил на Върховния крал, че винаги е живял в Цитаделата. И все пак…

— Нае се тревожи — каза Вард.

Лорн гледаше разсеяно и не отговори веднага.

— Не… не бива. Добре съм.

— Тя го знае. И дори много добре го знае. И вече не се тревожи за здравето ти.

Лорн смръщи вежди.

— Тогава защо?

— Защото знае, че скоро ще заминеш.

Лорн замълча.

— Права е, нали? — настоя Вард.

— Да.

— Къде смяташ да отидеш?

— Не знам. Извън Лангър. Далеч.

— И сам.

Лорн кимна.

Със заминаването си той се подчиняваше на присъдата за заточение, която тегнеше над него. Но най-вече отдалечаваше хората, които обичаше, от човека, в който се бе превърнал, и от опасността, която представляваше за тях заради Тъмнината. Може би искаше да избяга от погледите им преди очаквания упадък, тъй като властта на Тъмнината над него щеше само да нараства и така до края. Лорн се беше отказал да се бори и да се надява, единственият въпрос беше да разбере дали Тъмнината щеше да погуби първо тялото или ума му. Страх, омраза, презрение, жалост. Ето какво щеше да започне да вдъхва у хората рано или късно. Лорн искаше да си спести всичко това. Все още му оставаше достатъчно гордост и се надяваше само на едно: да намери смелост да сложи край на живота си, преди да е станало прекалено късно, за разлика от Върховния крал…

— Навън все още има хора, които желаят смъртта ти — каза Вард.

Лорн вдигна рамене.

— Ще ме забравят.

— Значи се отказваш.

— Всичко изгубих, Вард. От какво си мислиш, че се отказвам? От съдбата си?

— От задълженията си.

— Към кого? — подигравателно попита Лорн.

— Към твоя син. Алисия очаква син, нали така? Нали това ми каза?

Наранен, Лорн извърна поглед.

— Да.

— Като бягаш, като се отказваш, ти го изоставяш.

— Ама от какво се отказвам в края на краищата? — ядоса се Лорн. — Каква битка искаш да водя? И за кого? За какво?

— Още не се е родил, а ти вече го обричаш! Правиш сина си копеле.

Чуха леки шумове от стъпки по тавана в смълчаната къща. Сигурно бяха събудили Нае, чиято стаичка се намираше отгоре.

— Лоранс ще го възпитат, като скрият от него истината за рождението му — каза Лорн. — Повярвай ми, той ще е по-добре с тях, отколкото с прогонен баща, лишен от чест и увреден от Тъмнината. А и колко ли време ми остава, преди да…? — не довърши изречението си. — Алисия ще го обича — продължи след малко. — Ще го отгледат като благородник или почти. Сигурно ще стане приятел и другар на първия син на Енцио, както аз бях за Алан. Пожелавам му само да не прави грешката, която аз направих…

— Коя?

Горестна, дълбока болка помрачи погледа на Лорн. Не беше изпълненият с бунт и горчивина поглед на разгневен човек, а почти засраменият поглед на мъж, който се е отказал.

Гласът му стана напрегнат.

— Надявам се — отвърна Лорн, — че няма да си въобрази, че има собствена съдба и ще се старае да остане в сянката на своя покровител. Че никога няма да помисли, че е равен с него. Че ще остане на отреденото му място като добър, малък, признателен копелдак…

Натъжен, разтревожен, Вард сложи ръка върху китката на Лорн.

— Ама защо говориш така?

Лорн се усмихна отчаяно.

— Зная кой е баща ми — каза той. — Кралят ми призна.

В погледа на Вард се появи нерешителност.

— Ти си знаел — разбра Лорн. — Винаги си знаел…

— Не можех да ти кажа — обясни Вард с искрено съжаление. — Заклех се да пазя тайна. А и… а и какъв смисъл имаше?

— Да, какъв смисъл има? — повтори Лорн огорчено. — А баща ми? Той знаеше ли, че обожаваната от него съпруга е била любовница на краля? И кой друг, освен теб? — стана, докато Вард се колебаеше. — Не. Не ми отговаряй… За какъв дявол, нали?

Лорн се протегна, лицето му се сгърчи от болка, после уморено тръгна към вратата с тежки стъпки.

— Лека нощ, Вард.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Утре. Или вдругиден. След като говоря с хората.

— Говори първо с Нае.

Лорн спря за миг на прага.

— Добре — каза той.

Но не му се наложи да го прави.

Намери Нае горе на стълбите, седнала на последното стъпало, наметната с одеяло. Баща й и Лорн я бяха събудили, когато повишиха глас. Тя беше станала и дискретно, надавайки ухо, не беше пропуснала почти нищо от останалата част на разговора.

Лорн не знаеше какво да й каже.

Остана стъписан пред нея, а тя го гледаше ледено. Тъй като тя продължаваше да седи невъзмутима и мълчалива, той трудно проумя смесените чувства, които единствено погледът на Нае изразяваше. В очите й видя тъга, гняв, тревога, упрек и гордост.

— Съжалявам, Нае. Аз…

— Тръгни си утре, ако обичаш.

Тя стана, обърна се и без да каже и дума повече, се прибра в стаята си.

* * *

Тази нощ Лорн не спа.

Полежа малко на леглото си с втренчен в тавана поглед, после стана, облече се, като от време на време лицето му се изкривяваше от болка, опаса меча си и излезе. Ройс, който пазеше задната врата, се изненада, като го видя.

— Всичко е наред — каза Лорн, но далеч не го успокои. — Имам нужда да взема малко въздух и да си раздвижа краката.

— Искате ли да ви придружа?

— Не. Имам нужда и да остана сам, за да помисля.

Лорн излезе от двора, чувствайки неспокойния поглед на бившия наемник в тила си. Остави краката си сами да го водят из смълчания град. Под Голямата мъглявина, в тази вече прохладна есенна нощ, пълният покой на Ориал контрастираше със собствените му мъки. Околната тишина не успя да ги успокои и докато Лорн вървеше на посоки из улиците, едни и същи съмнения, едни и същи въпроси не преставаха да го терзаят.

Думите и упреците на Вард бяха попаднали точно в целта. Лорн продължаваше да е все така уморен и отчаян. Отвратен. Но не можеше да престане да мисли за Алисия и за своя син, до степен, че започна да се сърди на Вард. Защото всичко беше много по-просто, когато Лорн се беше отказал, когато всякакъв бунт, всякаква амбиция го бяха напуснали. В отказа има известно успокоение. Всичко е свършило и вече можеш да се оставиш да паднеш. Вече не се бориш. Повече не страдаш. И като престанеш да се надяваш, потъваш в един спокоен полумрак.

Но Вард му беше отнел всичко това.

Сега ново съмнение измъчваше Лорн и засилваше отчаянието му. Една част от него искаше да замине, да избяга и да изчезне. Друга му припомняше задълженията му към Алисия и детето. Имаше ли правото да изостави Лис на съдбата й, макар да беше убеден, че завинаги я е изгубил, като уби Форланд? Не я ли обичаше достатъчно, за да й се притече на помощ, без да чака нищо от нея в замяна? И можеше ли да понесе да обрече сина си през целия му живот да е роден без баща или — по-лошо — да е копеле на осъден и опозорен рицар, на лишен от чест предател? Защото нямаше никакво съмнение, че щеше да дойде денят, когато синът му щеше да научи тайната за своя произход и щеше да се срамува от това.

Да се срамува от баща си.

Да се срамува от кръвта и наследството си. Да се срамува от самия себе си.

Краката на Лорн сами го отведоха в квартала на червените павета. Изведнъж на един завой забеляза, че улицата му е позната и се приближи до затворената порта на Черната кула.

Някогашният генерален щаб на Ониксовата гвардия в Ориал беше пуст. Лорн се изненада, но тогава си спомни какво беше чул Вард да споделя с Нае: сега казармата на черните гвардейци беше в Кралския дворец, което никак не се нравеше на Лазурната гвардия. Но за Горланс беше важно да се доближи до кралицата и до властта — начин да задоволи амбициите си, като при това публично заяви безупречната си лоялност. Така Ониксовата гвардия се бе отказала от всякаква независимост. Сега тя представляваше рицарски орден, изцяло предан на Короната. Както винаги Естеверис беше изработил нещата много добре. Вместо да смаже или да разпусне Ониксовата гвардия той я бе подчинил.

Лорн си спомни онзи летен ден, когато — сам — с пръстена си на Пръв рицар на пръста, беше влязъл във владение на кулата. Беше едва миналата година, а като че ли цяла вечност беше изминала оттогава. Както всичко около нея, и главната кула беше просто една развалина. Сега, престроявана два пъти, тя все още се издигаше под елегантните спирали на Голямата мъглявина. Отначало времето, а после и огънят не бяха успели да я разрушат. Но там, където те се бяха провалили, може би забравата щеше да успее.

Тогава, в онзи ден, един ритник с ботуша се бе оказал достатъчен, за да влезе. Сега сигурно трябваше повече сила, за да разбие пешеходната врата до портала и…

Тя не беше заключена.

Невярващ, Лорн я бутна и влезе, като установи, че не е била разбита. Просто бяха забравили — или недогледали — да я заключат. Ето това вече означаваше много. Когато Ониксовата гвардия е била в своя апогей, множество Черни кули са се издигали по хълмовете на Ориал и дори в други градове. Тази беше последната — едновременно останка и символ. Това, че беше оцеляла през вековете, беше цяло чудо, но това, което Черните кули представляваха, никак не се харесваше на сегашната власт, която не можеше да търпи една от тях да остане. „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме.“ Също както първоначалната Ониксова гвардия, Черните кули не бяха само защитнички. Те бяха и пазителки. Те бдяха и се грижеха.

Лорн прекоси двора, като се питаше колко ли време Естеверис щеше да изчака, преди да разруши последната Черна кула, колко ли време щеше да мине, преди тя да бъде изравнена със земята, а камъните й продадени и теренът разчистен. Тази мисъл му се стори нетърпима и това го учуди. Не трябваше ли сега да не му пука за всичко това? След всичко, което бе изтърпял, каква цена можеше да придава на тази постройка? Нека Върховното кралство и Ониксовата гвардия да си се оправят помежду си. Той самият беше дал достатъчно много, достатъчно бе пожертвал…

Но не, той не го вярваше.

Лорн вдигна очи към главната кула и нейните кулички на ъглите, високи колкото нея. На бледата светлина на огромните съзвездия можеше да различи новите камъни и другите, по-тъмни, които бяха преживели пожара, в който той за малко не бе загинал парализиран и обезкървен. Споменът за силната болка се пробуди в хълбока му, там, където убиецът беше забил отровния си меч. Вкус на черна жлъч изпълни устата му и го накара да се изхрачи.

Ами ако предположеше, че няма да се откаже?

Ако предположеше, че от чувство за дълг или от гордост откаже да се признае за победен и реши още веднъж да се изправи срещу съдбата, какво можеше да направи, той, който бе изгубил всичко?

Вече беше никой…

Обезсърчен, Лорн реши да прогони тези мрачни мисли и почувства нечие присъствие. Някой го наблюдаваше отзад, като се мъчеше да не вдига шум. С ръце на кръста, той остана с лице към кулата и каза силно и спокойно:

— Който и да сте, съветвам ви да се покажете. Не ме карайте да дойда и да ви намеря.

Лорн знаеше, че дава на другия възможност да се измъкне или да го нападне, но нищо подобно не се случи.

— Рицарю? Рицарю Лорн? Вие ли сте?

Лорн позна гласа, който го викаше, и се обърна.

— Кадфелд?

Беше той.

Кадфелд беше един от обитателите на Червените павета. Побелял старец с големи сиви мустаци, който живееше от просия и от малкото, което му носеха старите книги, които събираше и продаваше евтино. Миналата година Лорн го беше спасил. После се бе привързал към този образован, приятен мъж, страстно независим, който искаше единствено да бъде оставен на мира и не пречеше на никого.

— Но какво правите тук, Кадфелд?

Старият човек пристъпи напред, облечен в чисти, закърпени дрипи, с разрошена коса и увиснали мустаци.

Усмихваше се.

— Принц Алдеран ми позволяваше да ползвам тук едно долапче за храна. Това се промени с другия, Горланс. Но сега, когато всички заминаха, си казах, че сигурно на никой няма да му се стори неуместно, ако се върна в моите скромни покои. Сгрешил ли съм?

— Не.

Лорн отново насочи вниманието си към главната кула, която се извисяваше над тях с цялата си маса и тъмнота.

— А вие, рицарю? Мога ли да ви попитам какво ви води тук в тоя час?

— И аз не мога да ви кажа какво точно. Сигурно носталгията… От колко време е изоставена кулата?

— Два дни. Дали ще разрушат всичко?

— Не зная. Но ми се струва повече от вероятно.

— И нищо ли не може да се направи?

— Боя се, че не.

— Колко тъжно…

Замълчаха, и на двамата им беше трудно да повярват, че Черната кула, старата й главна кула, мястото, на което се намираха, скоро — след като бяха съществували петстотин години — нямаше да ги има.

— Дори вие? — внезапно попита Кадфелд.

— Моля?

— Дори вие ли не можете да попречите на това?

Лорн въздъхна.

— Не.

— Тогава никой не може — заключи Кадфелд.

Лорн присви очи и почувства необходимост да се оправдае.

— Всичко изгубих, Кадфелд. С изключение на меча си и на няколко човека.

— Научих за изпитанията, през които сте минали, рицарю. Повярвайте ми, че наистина ви съчувствам.

— Благодаря.

— Впрочем, ако мога с нещо да ви помогна, доколкото ми позволяват силите… Неблагодарността на силните на деня е пословична, но аз не забравям, че всички ние сме длъжници.

Лорн не отговори, очите му бяха втренчени във вратата на главната кула. Старецът проследи погледа му и каза:

— Можете да влезете, ако желаете. Отворено е.

Без да каже и дума, Лорн изкачи стъпалата, водещи до вратата, бутна я и влезе, но не можа да продължи по-нататък, тъй като тъмнината в кулата беше непроницаема.

— Чакайте — каза Кадфелд.

Докато в тъмнината Лорн попиваше духа на това познато място, Кадфелд побърза и се върна с парче свещ; запали я с кибрита си.

— Ето — каза той.

Затрептя пламъче — мъничко насред голямата зала и сякаш изгубено след тихия мрак.

В едната от ъгловите кулички на главната кула беше витата стълба, водеща към горните етажи, а в другите две имаше кръгли зали. На приземния етаж едната от тези зали представляваше параклис, чийто вход, дълго време зазидан, миналата година беше открит по време на първите възстановителни работи. Този параклис беше много стар и беше претърпял много вандализъм, барелефите и стенописите му бяха изчоплени с длето. Очевидно беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята над олтара беше повредена до такава степен, че беше неузнаваема. За кой от Божествените ставаше дума? Нищо в историята, нито в традициите на Ониксовата гвардия не позволяваше да се изрази и най-малката хипотеза. Така че параклисът беше запазил цялата си загадъчност, както и криптата си, в която Лорн беше отгатнал присъствието на Тъмнината, без да може да го обясни.

Кадфелд гледаше как Лорн изкъртва дъските, препречващи входа на параклиса. Не зададе никакъв въпрос, нищо не каза, задоволи се да държи високо свещта, чийто восък се стичаше по пръстите му, но той не го забелязваше. Единствено Лорн го интересуваше и тревожеше.

Когато махна и последната дъска с голи ръце, Лорн — задъхан — остана като закован на прага, ням и неподвижен. Заинтригуван, Кадфелд пристъпи напред, за да погледне иззад рамото на рицаря. Параклисът не беше пощаден от пожара, разгорял се в кулата. Беше оставен както си е. Стените му бяха обгорели и дебел слой сажди покриваше всичко.

А върху олтара, разцепен от огъня, осветяван от светлината, влизаща през едно счупено стъкло, едно рижаво коте седеше и чакаше спокойно.

— Един меч и неколцина мъже — Ерклант I не е имал повече в най-мрачното време на последната Война на мрака — каза Кадфелд. — И въпреки това…

* * *

На сутринта Вард събра хората в голямата стая за изявлението, което Лорн беше обещал да направи. Чакаха само него. Вард го беше чул да се прибира на зазоряване. Не знаеше къде беше прекарал една част от нощта, а и Ройс не можа да каже нищо по този въпрос. Мъжете, които се съмняваха какво щеше да се случи, бяха мрачни и мълчаливи. Нае също присъстваше и мълчеше с безизразно лице.

Всички чуха стъпките на тавана, когато Лорн излезе от стаята си. Проследиха ги по стълбата и по коридора, после го видяха да се появява на вратата.

Беше облечен в ризницата си и носеше меча си.

Беше с ръкавици и ботуши.

А на рамото му имаше рижаво коте.

— Господа — рече той, — какво ще кажете да прибавим още една глава към легендата за Върховното кралство?