Пиер Певел
Наследникът (31)

Началото на есента на 1548 година
Кралският дворец (Ориал)

От всички победи най-големите и най-истинските са тези, които се заличават сред забравата и мира. Няма по-лошо от триумфите, които ласкаят гордостта на победителите и унижават победените, защото задоволяват желанието за завоевание на първите и изпълват вторите с горчива ненавист, която не повяхва.

Хроники (Книга за войната)

Естеверис изчака три дни, преди да даде аудиенция на виконт Дьо Горланс, въпреки неговите непрестанни молби и няколко опита за натиск. Горланс беше богат и влиятелен; колкото амбициозен, толкова и горделив. Кралицата го ценеше и беше употребила влиянието си пред принц Алдеран, за да поеме именно той командването на Ониксовата гвардия. Беше станал един от най-известните мъже в Двора и точно поради това министърът го беше накарал да чака: искаше да затвърди авторитета си.

Седнал зад бюрото си, Естеверис изслуша Горланс спокойно, като прикриваше отегчението си и се учудваше на язвителността на виконта. Той беше все така бесен и тъй като го бяха унизили, искаше ни повече, ни по-малко главата на Лорн, на Вард и на останалите „дезертьори“. Неподчинение, предателство, посегателство срещу властта — мотивите изобилстваха. Освен това важно било да се даде пример.

„Важно е да се излекува наранената ти гордост“ — помисли си Естеверис.

Отегчаваше се, понеже знаеше от самото начало какво щеше да каже и да иска Горланс. Знаеше какво той, Естеверис, щеше да отговори и какво щеше да си помисли за това виконтът. Всичко беше написано и за министъра тази среща си беше чисто губене на време. Така че потърпя и когато най-накрая Горланс свърши, каза:

— Виконте, разбирам ви. И мога единствено да се съглася с вас. Обаче…

Като се направи, че подбира думите си, Естеверис стана и посочи с усмивка две кресла и една ниска масичка, на която бяха сложени чиния с пастички, две чаши и гарафа вино, подправено с кеш.

Двамата мъже седнаха един срещу друг.

— Чели ли сте Книга за войната? — попита Естеверис уж между другото.

— Да — излъга Горланс. — Струва ми се, че да.

— Тогава несъмнено помните главата, с която завършва. Тя разглежда въпроса за победата. Или по-скоро за победите, би трябвало да кажа, до такава степен те са многобройни и различни…

Както Естеверис очакваше, Горланс отказа чашата вино, която му поднесе.

— Какво искате да ми кажете? — нетърпеливо попита виконтът.

Министърът бавно отпи глътка вино и устоя на изкушението да отхапе от пастичките.

— Виконте, вие спечелихте.

— Как така? — попита Горланс високомерно.

— Вие командвате Ониксовата гвардия. Това командване ви бе поверено от принц Алдеран с ентусиазираното одобрение на кралицата. След известно време, и то много скоро, повече и дума няма да става за неприятния инцидент, за който сте толкова загрижен. Забравете, виконте.

— Да забравя? — възмути се Горланс. — Да забравя обидите, които ми бяха…

Естеверис го прекъсна, като вдигна ръка и се извини с усмивка.

— И по този въпрос също ви разбирам. Но си помислете, че бунтът, срещу който сте били принуден да се изправите, в крайна сметка се е оказал във ваша полза. Отървал ви е от черните овци. Мъжете, които са се обърнали срещу вас, нямаше ли рано или късно да оспорят властта ви? Сега вече имате пълна свобода да създадете отново Ониксовата гвардия. Със сигурни хора. Хора, които вече са ви доказали своята лоялност. И други, които ще изберете сам. Първата Ониксова гвардия вече я няма. Вашата е на път да се роди. Създайте я както на вас ви харесва, без повече да се тревожите за миналото.

Горланс се замисли.

Знаеше, че Естеверис има право, но беше прекалено горделив, за да го признае лесно. Трябваше да възрази някак и той рече:

— Изглежда, че дори не са напуснали Ориал. Че живеят в една къща в „Трите кладенци“. Кой знае какви ги вършат там?

— В „Кехлибарената ябълка“ — поправи го Естеверис.

— Моля?

— Живеят в квартал „Кехлибарената ябълка“. Не в квартал „Трите кладенци“. Хората ви търсят на погрешното място, виконте.

Горланс се втрещи.

Значи министърът знаеше.

Въпреки взетите предпазни мерки, въпреки наложената на всички заповед да пазят тайна, Естеверис знаеше, че Горланс търси Вард и останалите. И разбира се, знаеше защо. Виконтът изруга на ум и погледна министъра, който захапа със задоволство една пастичка — задоволство, което не се дължеше изцяло на лакомията, а по-скоро Естеверис се наслаждаваше на ефекта, който беше предизвикал.

— Не се бойте — каза той. — Държа ги под око още от началото.

— А Лорн? — възрази Горланс. — Той е жив и свободен. Ами ако го обземе желание за отмъщение?

— Лорн ли? — развесели се Естеверис.

Преглътна, остави пастичката, от която беше отхапал, облиза си пръстите и каза:

— Но Лорн изгуби всичко, виконте. Титлата си на Пръв рицар. Ониксовата гвардия. Жената, която обича, и детето, което тя носи. Честта си. Репутацията си… Той вече не представлява нищо. Нищо. Сега вече е достатъчно да изчакаме момента, в който Тъмнината окончателно ще го победи.

Отпи глътка вино и добави с вдигнат показалец:

— Но трябва много да внимаваме да не го направим мъченик. Нека изчезне, както и неколцината, които още са привързани към него. Нека изпадне в забрава, преди смъртта да го отнесе.

При тези думи Естеверис се изправи, за да покаже, че срещата е завършила. Горланс го последва със съжаление и тъй като не изглеждаше напълно убеден, министърът добави, докато го изпращаше към вратата:

— Не издигайте Лорн до вашето равнище, като го преследвате с отмъщението си. Какво ще спечелите, ако му отмъстите? Оставете го там, където е. Съберете хората си.

Говореше с тона на човек, който иска услуга, но Горланс знаеше какво означава това.

— Разбрахме ли се, виконте?

Горланс се погнуси при допира на ръката на министъра върху рамото му. Мразеше усмивката му и неискрения му поглед, но отговори:

— Да. Разбрахме се.