Метаданни
Данни
- Серия
- Върховното кралство (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Héritier, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Недка Капралова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Върховното кралство: Наследникът
Преводач: Недка Капралова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: Роман
Националност: френска
Печатница: „Litus“
Излязла от печат: 13.02.2017
Коректор: Габриела Манова
ISBN: 978-619-209-030-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2589
История
- —Добавяне
Пролетта на 1548 година
Херцогство Сарм
Но тя толкова силно го беше обичала с тялото и душата си, че сякаш смъртта нищо не можеше да промени. Дните минаваха. Както и нощите. Без покой.
— Майка ти пристигна, Лис — каза Ейлин дьо Фелн, като влезе изневиделица.
Алисия дьо Лоранс четеше в стаята си.
Елегантна и просторна, ухаеща, стаята беше потънала в полумрак, който запазваше прохладата, светлината проникваше през щорите на жълти, издължени вълни. Единственият шум, преди да влезе Ейлин, идваше от прелистваните страници и от вятъра, който подухваше в кедрите навън.
Алисия не вдигна глава от книгата си.
Ейлин прекоси енергично стаята и широко отвори един прозорец, нахлу поток от силна светлина, който заслепи Алисия и я принуди да си закрие лицето с ръка.
— Ейлин!
Но Ейлин не я слушаше.
Отвори и другите два прозореца и накрая стаята потъна в жива, топла светлина. После се обърна към приятелката си и скръсти ръце. Красива, миловидна и кокетна, тя полагаше големи грижи за лицето си в цвят на лилия, с малка, очарователно очертана коралова уста. Очите й искряха. Черни къдрици обгръщаха изящното й личице.
— Пак си чела цяла нощ, нали?
Алисия остави книгата си.
— Ти никога не си обичала книгите — каза тя уморено. — Не можеш да разбереш.
— Не се дръж с мен като с глупачка, става ли? Вече мина обяд, а майка ти те чака.
Алисия отметна една златисточервена къдрица от бузата си.
— Зная какво иска от мен.
Беше бледа и нещастна. Златото, което искреше в тъмните й очи, беше избледняло. Бузите й бяха хлътнали, а погледът й бе помръкнал. Но от това красотата й беше станала още по-крехка, по-изящна и ценна. Още нямаше двайсет и пет години, а вече преживяваше траура на една огромна любов.
— Аз също зная. И ще направиш добре да я изслушаш.
— За какво ми е?
Ейлин въздъхна.
Съчувствено седна до приятелката си и взе ръцете й в своите.
— Зная, че го обичаше, Лис. Но времето минава и това… — обгърна стаята с поглед — не знам какво е това, но не е живот.
Говореше не само за тази стая, от която приятелката й изобщо не излизаше, но и за отшелническия живот, който Алисия водеше тук от месеци, като отказваше всякакви посещения и не отговаряше на писмата, които получаваше. Единственото, което правеше, беше да чете. Четеше и четеше, отново и отново, книги, от които не запомняше и ред, но които я опиваха като лошо вино. Четеше до изтощение, понякога потъваше за няколко часа в сън и забрава, откраднати преди зазоряване.
Ейлин нежно галеше слепоочията й с върха на пръстите си и Алисия повдигна към нея отчаян поглед.
— А какво искаш да направя? — попита тя умоляващо.
Той се казваше Лорн.
Беше го обичала, както се обича само веднъж, а за мнозина такава любов беше невъзможна. Внезапната му смърт я беше опустошила, издълба в нея ледена пропаст, в която всичко потъна. Над изпепелената й душа се бе спуснал мрак. И оттогава насетне тя живееше, но беше само сянка, отсъствие, жалба, свита болка.
— Какво искаш да направя? — повтори Алисия.
Развълнувана, Ейлин целуна устните на разплаканата си приятелка и я прегърна.
— Не те карам да забравиш, Лис.
— Дори не можах да поговоря с него, след като се върна! — проплака Алисия. — Не можах да му кажа, че го чаках и че го обичам! Но защо, защо Сивият дракон ми върна Лорн само за да ми го отнеме веднага след това?
— Не зная.
Ейлин остави Алисия да се наплаче в прегръдките й.
— Аз… Наистина не зная — добави тя.
* * *
Вила Ливия представляваше голяма, красива постройка, изгубена във вътрешността на страната, потънала сред поля, лозя и кипариси. Имението принадлежеше на Ливерия дьо Лоранс, херцогиня на Сарм и Валанс, която всяка година идваше тук да прекара лятото далеч от оживлението и смърдящите канали на Аленсия. Обожаваше това място до такава степен, че го беше прекръстила: Ливия беше умалително от Ливерия. Тук въздухът беше чист, дните минаваха спокойно, а пейзажът бе очарователен.
Херцогинята обядва на терасата под един бял балдахин, седнала с лице към алея със столетни кедри, през чиито крехки клони преминаваха лъчите на сармското слънце в този пролетен следобед. Красива и улегнала, тя беше изпълнена с достойнство като жена, която познава положението си и държи на него. Пи малко, хапна едва-едва, бързо поиска да разчистят масата и извади тънка пура от един калъф.
Елда, компаньонката й, я погледна укоризнено.
— Зная — каза херцогинята. — Но никой не може да ме види, а и ти няма да тръгнеш да разправяш, нали?
Всъщност множество въоръжени мъже стояха около терасата.
Ботушите им все още бяха прашни, те принадлежаха към ескорта, без който херцогинята на Сарм и Валанс не отиваше никъде. Дали наистина ги беше забравила? Те стояха мълчаливи и безстрастни, зорки, готови да извадят шпагите. Други войници пазеха околностите на вилата. А трети наблюдаваха пътищата наоколо.
Не по-малко от петдесет конници придружаваха херцогинята този ден. По принцип двайсетина бяха достатъчни за обикновени пътувания в границите на херцогството. Но напоследък докладите на шпионите бяха станали тревожни, така че успяха да убедят херцога да вземе изключителни мерки. На въпросите на съпругата си беше дал фалшив отговор, за да не тревожи никого, без да се налага: херцогството беше призовано да се бие заедно с Върховното кралство в конфликта, който се очертаваше с Арканте, и трябваше да се вземат мерки още отсега. Херцогинята не беше глупава, а освен това беше осведомена от собствените си шпиони. Знаеше, че опасността не идва от Арканте и неговите съюзници, а от Валанс — братското херцогство.
Херцогинята запали пурата си, наслади се на първата глътка тютюн, после бавно продължи да пуши, като се мъчеше да се отпусне със затворени очи и облегната назад глава. Наистина това място я успокояваше повече от което и да било друго. Обикновено живееше във Вила Ливия само през лятото. Сега я преоткриваше през пролетта и си мислеше, че може да живее тук през цялата година.
Хубава мечта, разбира се.
— Добър ден, майко.
Отвори очи и нежно се усмихна.
— Добър ден, Алисия.
Усмивката й застина.
Не беше виждала Алисия от зимата и сега я виждаше все така повехнала. Новините, които получаваше в двореца Лауренсини в Аленсия, не й бяха позволили да прецени състоянието на дъщеря си. Разбира се, знаеше, че е нещастна. Знаеше всичко за смъртта, която я бе връхлетяла и съсипала. Но бяха изминали шест месеца, откакто смъртта беше отнесла оногова, когото Алисия обичаше. Херцогинята се беше надявала… Не. Херцогинята беше искала да вярва, че дъщеря й се чувства по-добре.
Почувства се виновна — чувство, което рядко изпитваше.
И това, че си казваше, че задълженията й на херцогиня бяха по-важни от майчинския й дълг, не я утеши. А всъщност именно заради този принцип днес беше тук.
* * *
Докато я целуваше, Алисия видя как изненадата в погледа на херцогинята отстъпи място на тъга и на известно разочарование. Сякаш виждаше собственото си отражение в някакво безмилостно огледало. Смути се. Чувство, напомнящо срам, я накара да се почувства несигурно, но нищо не показа.
И за какво?
Алисия знаеше, че майка й няма да направи нищо, за да я утеши. Още си спомняше деня, когато трябваше да бъде убита заради падане и счупен крак една кобила, която тя обожаваше. Тогава беше на единайсет години и беше напълно съкрушена, още повече че тя я яздеше, когато колибата й беше паднала. От херцогинята разплаканата Алисия получи правото да чуе само тези думи: „Не трябваше да падаш.“ Единствен баща й я беше подкрепил, като я остави да се наплаче на воля в ръцете му.
Алисия поздрави Елда.
Както винаги тя стоеше права и встрани. Както винаги беше облечена в сиво и бежово. И както винаги мълчеше, като наблюдаваше всичко. Двете с херцогинята се бяха запознали в манастира. Бяха на една и съща възраст, но Елда изглеждаше по-стара с десетина-петнайсет години. Също като чертите й, и силуетът й беше слаб и без никаква грация.
Елда отговори на поздрава на Алисия с кимане на глава.
— Ела — каза херцогинята, като стана. — Да се поразходим.
Забрави пурата си на масата, хвана дъщеря си за ръка и я поведе към алеята с кедрите. Алисия с облекчение видя, че Елда — без обаче да ги изпуска от поглед — не идва след тях. Като дете Алисия дълго време беше убедена, че Елда е вещица. Днес разпознаваше в нея черната съвест на майка си; тази, чиито съвети винаги бяха правилни, но рядко белязани с милосърдие. Тя беше гласът, който никой не искаше да чуе, но се налагаше да слуша — гласът на необходимостта и на дребните споразумения с правдата и морала в името на висши интереси.
Няколко войника ги последваха от разстояние, други тръгнаха от двете страни на алеята, като наблюдаваха околностите, майката и дъщерята повървяха известно време мълчаливо под сенките на кедрите, под клони, полюшвани от лек ветрец. Херцогинята вървеше спокойно, след малко каза:
— Баща ти купи това място за мен, знаеш ли?
— Не, не знаех.
— Подари ми го, когато разбра, че съм бременна с Енцио. Гадателите уверяваха, че ще родя момиче, но баща ти беше убеден, че ще е момче. Не искаше и да чуе за друго. Син! Беше полудял от радост.
С носталгична усмивка на уста херцогинята замълча, унесена от щастливите спомени, които Алисия не познаваше, но не искаше да прекъсва потока им. Повървяха, без да кажат дума до края на алеята.
— Като дете бях прекарала прекрасни лета тук. Имението принадлежеше на Силиери. Приятели на семейството на майка ми. После те го изгубиха… а годините минаха.
Обърнаха се към вилата и се загледаха в кафявите й керемиди, стените и сводовете й от сух камък, балконите и капаците на прозорците от тъмно дърво. Елда ги наблюдаваше от терасата. Следобедът преваляше.
— Вилата все така си стоеше тук — каза херцогинята. — Но отдавна беше изоставена. Както и цялото имение впрочем… И ето какво направи баща ти за мен. Мечта, в която прекарах някои от най-щастливите си дни. И както знаеш, ти си родена тук.
— Това… Това е великолепен подарък.
— Да, това е великолепен подарък — поде отново херцогинята. — Това е великолепен подарък, но твоят баща никога не ме е обичал.
Хваната неподготвена, Алисия не знаеше какво да каже.
Не беше толкова наивна, за да вярва, че баща й и майка й бяха сключили брак по любов. Бракът им беше посветен на съюзяването на две богати и могъщи семейства, а не на две влюбени сърца. Но за пръв път херцогинята говореше за това пред дъщеря си. Беше възпитана да се доверява малко и никога да не се оплаква — от свян или от гордост, което често е едно и също.
— Дойдох да те взема, Алисия.
— Разбрах.
— Стават вече месеци, откакто живееш тук като отшелница. Това повече не може да продължава. Ти си Лоранс, Алисия. И вече не си дете. Имаш задължения и отговорности. Нали не смяташ до края на дните си да страниш от светския живот? Не смяташ да се замонашиш?
Тя очакваше отговор, който Алисия едва пророни:
— Не.
— Тогава вече е време да поемеш отговорностите, които се полагат на името и ранга ти. Не можеш да продължаваш повече да се окайваш в този траур.
Със сълзи на очи Алисия се възпротиви:
— Но аз не се окайвам в…
— Няма значение! Достатъчно.
Алисия млъкна.
С наведена глава, тя се остави майка й да я отведе до една каменна пейка, обрасла с мъх, и седна до нея. За миг поседяха мълчаливо сред шума на клоните, после херцогинята каза:
— Баща ти беше повече от търпелив към теб.
Алисия разбра.
Значи не ставаше дума само да се върне към светския живот. И сякаш за да я убеди, майка й допълни:
— Скоро ще навършиш двайсет и пет години, Алисия…
— Кой? — попита младата жена с глас, който трепереше повече, отколкото й се искаше да покаже.
— Херцог Ериан д’Ансгорн.
Алисия бавно кимна.
— Кога?
— Тази есен.
Алисия знаеше, че нищо не можеше да направи.
След няколко месеца щеше да бъде омъжена за мъж, когото никога не беше виждала, но за когото знаеше, че е на годините на баща й. И за миг не се съмняваше, че всичко беше уредено до най-малките подробности. Датата на годежа, мястото на церемонията, списъкът на поканените. Размерът на зестрата й, разбира се. Дори цветът на роклята й.
Гледайки право пред себе си, херцогинята каза:
— Зная, че тази истина ще ти се стори отвратителна, но ти имаше късмета да познаеш истинската, красивата любов. Това е много повече от онова, което бе дадено на мен. И е повече от онова, което ти бе обещано, когато дойде на този свят.
Очите на Алисия отново се напълниха със сълзи.
— Зная, майко.
— Тогава изплачи го, Алисия. Сега. Наплачи се до насита, но никога повече не започвай отново. Изплачи и последната от сълзите си. Плачи за Лорн тук и за последно. После си спомни коя си и ела при мен.
При тези думи херцогинята стана и тръгна, оставяйки дъщеря си толкова сама, колкото никога не се беше чувствала. Отдалечи се с бавно и достойно. И макар че нищо не показа и никой нищо не разбра, погледът й се замъгли, когато чу как дъщеря й избухна в сърцераздирателен плач.
* * *
Херцогинята се върна на терасата, без да се обърне, придружена от шума на равномерните си стъпки по чакъла. С мраморно лице тя седна и след миг направи лек знак с глава на Елда. Тя разбра и тръгна. Седнала сама на пейката в края на алеята, Алисия продължаваше да плаче.
Елда се върна заедно с Ейлин дьо Фелн и остана права, а младата жена седна.
Херцогинята не удостои Ейлин с поглед. Не я харесваше. В нея виждаше интригантка и изкусителка, при това още по-опасна, защото си придаваше невинен вид. Приличаше на баща си, за когото най-доброто, което можеше да се каже, е, че е умел политик, а най-лошото — че е безогледен кариерист. Ейлин беше негово творение и съучастница. За него тя беше прелъстявала, манипулирала и предавала. Може би дори беше предизвикала гибелта — буквално и преносно — на виконт Дьо Беорден, който я остави вдовица и много богата малко след като се бяха оженили. Виконтът беше възрастен и беше обществена тайна, че имаше болно сърце. Но всички бяха единодушни, че богатството му идваше тъкмо навреме, за да запълни хазната на Фелн, най-вече след като виконтът беше оставил завещание, особено благоприятно за неговата толкова млада и толкова красива съпруга…
Но следвайки правилните съвети на Елда, напоследък херцогинята се беше сближила с Ейлин. Първо, защото тя умееше да бъде прагматична. Освен това, защото не се съмняваше в искреното приятелство, което Ейлин изпитваше към дъщеря й. Двете заедно можеха да убедят Алисия.
— Трябваше да ме предупредите доста преди… — каза херцогинята след доста дълго мълчание.
— Преди кое? — отвърна Ейлин. — Във всеки случай, Лис не беше готова. Познавам я добре.
— Аз съм й майка.
— Да. А аз я познавам по-добре от вас.
Вбесена, херцогинята се извърна към Ейлин. Но тя издържа изпепеляващия й поглед, без да трепне, и отби удара:
— Впрочем, нали за това ме повикахте, независимо от всичко лошо, което мислите за мен?
Херцогинята не отговори. След като се овладя, тя отново насочи вниманието си към дъщеря си.
— Освен това — добави Ейлин, — именно за доброто на Лис приех да ви помогна да я накарате да напусне това място. За нейното собствено добро, защото тя умира тук. Не за доброто на двете херцогства. Не за да служа на интересите на вашата политика.
Иронична усмивка сви устните на херцогинята.
— Трябва ли да разбирам от това, че от любов сте се омъжила за виконт Дьо Беорден? Смъртта му трябва да ви е съсипала…
— Нямам ли право да се надявам на нещо по-добро от брак по сметка за Алисия? Освен това днес аз съм млада, богата и свободна. По-свободна, отколкото сте вие и отколкото някога сте била, госпожо. И по-свободна, отколкото ще бъде някога дъщеря ви, ако последва вашия път.
— Съществува само този път.
— Наистина ли? Тогава трябва да се очертаят нови.
— И си мисля, че точно това правите, Ейлин. Вие чертаете вашия път.
Ейлин не си спомняше да е чувала досега херцогинята да я нарича с малкото й име. При сегашните обстоятелства в това нямаше нищо топло, нито приятелско, но младата жена реши да покаже най-милата си усмивка. Тя приличаше на баща си и знаеше, че нищо нямаше да спечели от повишаване на тона.
— На кого е обещана Алисия?
Херцогинята се поколеба.
— Хайде, де! — каза Ейлин. — Не съм ли заслужила да узная? Всичко вече е уговорено, нали? И сигурно новината скоро ще бъде обявена.
Но херцогинята невъзмутимо мълчеше.
Ейлин беше заинтригувана и се забавляваше, погледна въпросително към Елда, после се обърна към херцогинята:
— Наистина ли? Няма ли да ми кажете? Страхувате се, че ще разкажа на всички? Че ще объркам нещата? Искате ли да се закълна, че ще мълча?
После подигравателно продължи:
— Готова съм да се закълна в гроба на покойния ми възлюбен съпруг, ако желаете…
Херцогинята прие шегата като проява на лош вкус, обаче Ейлин беше права: положението ставаше нелепо. Освен това Алисия не криеше нищо от най-добрата си приятелка.
— Херцог Д’Ансгорн — каза херцогинята.
Ейлин престана да се усмихва.
— Херцог Ериан д’Ансгорн — повтори тя, като се обърна по посока на Алисия. — Хубав брак…
Съчувстваше й, докато една част от нея обаче вече обмисляше това, което току-що беше научила, под друг ъгъл, различен от личния и сантименталния. Херцогството Ансгорн беше богата държава, васална на Върховното кралство. Ейлин иронизираше само наполовина, като каза, че това ще бъде хубав брак — той щеше да е от полза и за двете фамилии. Но член на фамилията Ансгорн не можеше да се ожени свободно за чуждестранна принцеса. Необходимо беше съгласието на Върховния крал, което означаваше — като се имаха предвид обстоятелствата, — че кралицата беше дала съгласието си. Защо? Каква изгода имаше от това, при положение че се задаваше гражданска война? Нямаше никакво съмнение, че кралица Селиан и Естеверис, първият й министър, се надяваха да извлекат политическа облага от този брак. Брак, за който при първа възможност Ейлин трябваше да предупреди баща си. Защото всичко, което беше в интерес на кралицата, вредеше на амбициите на херцог Дьо Фелн.
Ейлин се стресна — Елда беше плеснала с ръце, за да повика слугите.
Смрачаваше се.
Запалиха свещи на терасата и трябваше да занесат фенери на войниците, които бяха останали около каменната пейка, за да пазят Алисия. Херцогинята нареди да сервират лека вечеря, до която едва се докосна, и чакането продължи в мълчание.
Докато накрая Ейлин не издържа.
— Стига толкова — каза тя и стана.
— Къде отивате? — попита херцогинята.
— Да говоря с дъщеря ви.
— Забранявам ви!
— Хайде, бе! — промърмори Ейлин.
Тръгна да слиза по стълбите на терасата, когато усети, че я хванаха за китката. Обърна се — Елда я държеше. В този момент я обзе гняв, който се мъчеше да сдържи. Лош пламък се появи в очите й, а чаровното й личице се превърна в ледена маска.
Впила поглед в Елда, тя отчетливо рече:
— Пусни. Ме.
Елда не трепна, но погледна въпросително херцогинята. Тя въздъхна и примирена й направи знак да остави Ейлин да върви. Когато ръката на Елда се отпусна, младата жена се освободи от нея с неприязнено движение.
— Благодаря — рече тя, преди да се отдалечи към тъмната маса на редицата от кедри.
Пътьом грабна един свещник, около който вече танцуваха нощни насекоми.
* * *
Алисия вече не плачеше, когато Ейлин седна до нея и сложи свещника на земята. Очите й бяха сухи, гледаше някъде в далечината и мислеше.
— Значи херцог Ериан, а? — каза Ейлин след малко.
— Да.
— Съжалявам, Лис.
— Нищо не можеш да направиш. Нито пък аз.
— Можеше да е и по-лошо.
— Мисля, че никога не съм го виждала.
— Аз съм го виждала. Не точно гадняр, по-скоро суров. Чест, дълг, рицарство. От тоя сорт. Съмнявам се, че в замъка Ансгорн е много забавно.
— Ериан би могъл да ми бъде баща.
— И какво? Баща ти съвсем не е зле.
— Ейлин…
— Това, което искам да кажа, е, че зрелите мъже си имат своето очарование. Разбира се, не са така силни и енергични. Но са не по-малко пламенни и доста по-… — Ейлин търсеше подходящата, благовъзпитана дума. — Много по-внимателни. Освен това са имали време да се поучат от грешките си. Слушаш ли ме?
— Много добре. А Ериан какъв е?
Ейлин се поколеба.
— Ами… Доколкото си спомням, е по-скоро грозен. Съжалявам, че ти го казвам, но това е истината.
Алисия вдигна рамене.
— Добре е да знам какво да очаквам.
— Никога не съм виждала първата му съпруга. Но май е била много красива. Или невярна. Защото най-големият син на херцога е… Ммм! Ако останеше до мен…
— Само за това мислиш! — продума Алисия, която не можа да се сдържи и се усмихна.
Страхувайки се да не би войниците да ги чуят, тя шепнеше.
— Кой? Аз? — учуди се Ейлин.
— Хайде сега!
— Не толкова, както ти го казваш. Всъщност това е въпрос на уважение. Смятам, че отказът от удоволствията е оскърбление към тях.
Алисия се разсмя, но бързо стана отново сериозна. Приятелката й я хвана за ръката и настъпи мълчание.
— Тази нощ пак го сънувах — каза Алисия.
И като се обърна към Ейлин, призна, разтърсвана от вълнение:
— Беше толкова истинско, толкова хубаво, толкова сладко отново да е при мен…
— Не, Лис! Не! — тонът на Ейлин беше съчувствен, но твърд. — Не можеш да продължаваш да…
— Зная! — възпротиви се Алисия. — Зная… — добави вече не така пламенно.
Много добре си спомняше Лорн на смъртното му легло, отпуснатата му ръка, която държеше, и ледените му устни, които целуна за последно. Успокои се, изтри сълзите, които мокреха клепачите й, и меко каза:
— Толкава е хубаво да вярвам в това, разбираш ли? Толкова е хубаво…
Сложи глава на рамото на Ейлин, която я прегърна.
— Да, Лис. Разбирам. Но Лорн е мъртъв, а ти, ти си жива. Животът… Твоят живот продължава и трябва да вземеш най-доброто от него. Та макар и само заради него. Мислиш ли, че той би искал да си нещастна?
— Не — призна Алисия. — Но аз познах щастието в неговите прегръдки.