Пиер Певел
Наследникът (28)

Началото на есента на 1548 година
Кралският дворец

Задържан по заповед на кралицата, рицарят не оказа съпротива и беше откаран в Ориал, където се върна и Дворът. Пътуваше с вериги на ръцете, ескортиран от Ониксовата гвардия, чийто затворник беше. За случая, по негова молба, принц Алдеран отново пое командването на черните гвардейци, защото искаше да пощади приятеля си.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Когато се завърна в Ориал, кралица Селиан дълго разговаря с Естеверис за делата на Върховното кралство, преди да даде аудиенция на принц Жал. Прие го в салона на кралските покои, в присъствието на министъра, който се направи, че иска да се оттегли, но тя го задържа. Кралицата прие по-големия от синовете си с доволна усмивка, когато той влезе уверено.

— Майко — каза той, — за мен е голямо удоволствие да ви видя отново.

След опита за убийство, който беше инсценирал, Жал беше изтърпял да мине времето, необходимо за разумно възстановяване. Сега се появяваше навсякъде в отлично здраве и оставяше хората да говорят, че по чудо е оцелял без последици от удар с меч на Тъмнината. Този меч беше истински и действително му беше нанесен удар, но с най-обикновено острие, от един съучастник, който беше внимавал да не увреди нито един жизненоважен орган. Този фалшив атентат беше постигнал двете цели, които кралицата преследваше тогава: да провали последните шансове за мир между Върховното кралство и Арканте и да направи от Жал герой — почти мъченик — на Църквата на пожертвания Дракон-крал.

— Дойдох да ви поздравя — добави Жал, като се поклони. — Чаках единствено завръщането ви, за да поема на път към Великата църква. Там ме очакват, както знаете. И вече доста дълго отлагах заминаването си.

Жал трябваше да се яви във Великата църква, за да бъде избран за кардинал от Светия Синод. На трийсет години той вече беше една от най-известните и най-влиятелните религиозни личности в Имелор. И сега, когато Драконът-крал го беше отличил от останалите, като го спаси от сигурна смърт, сега, когато всеки знаеше, че вярата му го беше спасила от разрухата на Тъмнината, издигането му сред духовенството, което и така беше главоломно, изглеждаше неудържимо.

— Кога ще се върнете? — попита Естеверис.

— Пътят е дълъг и ще ми се наложи да заобиколя Ансгорн. Освен това несъмнено ще бъда задържан от различни дела… Така че след първите снегове, мисля. Най-късно за Свети Аргюс. — Тогава Селиан и нейният министър се спогледаха, което Жал забеляза. — Какво има? — попита той кралицата. — Нали за това се бяхме уговорили?

— Да — отговори Естеверис. — Но положението се промени.

Пренебрегвайки министъра, Жал чакаше, като не изпускаше майка си от очи.

— Да седнем — предложи тя.

И веднага щом се настаниха в креслата, каза:

— Върховният крал е променил завещанието си.

— Кога? — попита Жал.

— Наскоро.

Жал се замисли.

Безполезно беше да пита в какъв смисъл е било променено кралското завещание. Тъй като предишният вариант посочваше Алан за наследник на трона, новият можеше единствено да възстановява правата на Ирдел. Жал се досещаше за скрупулите и може би за страховете, обзели баща му. Някога Върховният крал беше позволил на кралицата да го убеди, че Алан ще е по-подходящ от Ирдел да го наследи. Но с наближаването на смъртта несъмнено се бе уплашил от своята дързост. Беше се разтревожил за опасностите, на които би изложил Върховното кралство. Не рискуваше ли да го потопи в пълен хаос, като върви против династическите закони? Искаше ли последната му постъпка като крал да бъде и най-оспорваната, най-вредителната за мира? Не беше ли допуснал вече достатъчно грешки?

— Работихме твърде много. Пожертвахме твърде много, за да се провалим сега — каза кралицата.

Всъщност Жал знаеше какъв беше залогът за Върховното кралство, но най-вече за майка му, която — противно на това, което охотно показваше пред хората — никога не се бе стремила нито към властта, нито към славата, нито към богатството за самата себе си. Да, понякога беше действала, подтиквана от страст, и беше позволявала отмъстителната й природа да диктува постъпките й. Да, понякога се бе показвала като жестока и несправедлива. Но това, което беше направила през последните години, бе с една-единствена цел: да позволи на Алан да сложи на главата си короната на Върховното кралство. Малко я интересуваше дали я мразят и обвиняват за всички нещастия. И дори не я интересуваше дали ще пожертва живота си, или живота на когото и да било. Никоя цена не беше прекалено висока в името на това да се осъществи съдбата на Алан.

Защото ето за това ставаше дума: съдбата на Алан.

Грандиозна, историческа съдба, която бе разкрита на кралицата от едно загадъчно пророчество, за което Жал не знаеше големи подробности, но което като че ли твърдеше, че младият принц е призован да спаси Върховното кралство. Оттогава насетне кралицата сякаш изпълняваше някаква божествена мисия и не бе престанала да работи за изпълнението на това пророчество, да се опитва да ускори осъществяването му. И всичко й бе позволено, защото се подчиняваше на волята на Сивия дракон, за общото благо и за най-голяма слава на Върховното кралство.

За своя любим син.

Жал знаеше, че не е толкова привлекателен, че не е така харизматичен както Алан. За сметка на това обаче той беше по-търпелив и по-интелигентен, по-амбициозен, по-надарен за интригите. За известно време това го беше сближило с майка му, която в много отношения откриваше себе си в него. Но винаги беше предпочитала Алан и заминаването на Жал — когато той отговори на призива на вярата си — беше засилило връзките на обич и привързаност между кралицата и по-малкия от синовете й. Той не бе заминал. Той не бе изоставил любящата си майка заради култа към Дракона-крал…

А Ирдел?

Той не беше неин син.

По-лошо, беше син на първата съпруга на Върховния крал, обожаваната съпруга, в чиято сянка тя, Селиан, беше живяла през цялото време, след като се омъжи. Така че презираше Ирдел също толкова, колкото мразеше идеалния, трагичен и романтичен спомен, който майката бе оставила у Върховния крал, умирайки при раждането — завинаги млада, красива и обичана.

— Ако кралят умре утре — каза Естеверис, — всичко ще бъде изгубено.

— Нямаме време — потвърди кралицата. — Напразно ще бъде да се опитваме да накараме Върховния крал да си промени решението. Кой знае дали това все още е възможно? И кой знае дали смъртта няма да го споходи преди това?

— Какво сте решили да правите, майко? — попита Жал. — И какво очаквате от мен?

Тогава Жал изслуша подробностите на план, който вече бе приведен в действие и скоро щеше да приключи. Планът беше твърде брутален за неговия вкус, но трябваше да се предотвратят нежеланите последици възможно най-бързо. Спешно трябваше да се отстрани, с всякакви средства, опасността, която новото кралско завещание представляваше. След това можеха да завършат с подготвянето на всичко за деня, когато Алан щеше да се възкачи на трона на Върховното кралство.

— Може би ще е необходимо да ускорим малко нещата — подхвърли Естеверис.

Това беше начин да подскаже, че трябваше да се използват корупция, шантаж, заплаха или насилие — нещо, на което Жал нямаше какво да възрази.

Защото и той също мислеше, че всичко му е позволено.

Мисията му беше свята, свещена. И интригите на майка му, коронясването на брат му бяха само етапи по пътя към неговата голяма цел: с огън и меч, ако трябва, да покръсти Имелор и да наложи навсякъде, като се започне с Върховното кралство, култа на пожертвания Дракон-крал.

* * *

Седнал в тъмното на сламеника си, Лорн вдигна глава, когато чу, че вратата се отваря.

Вече четири дни, откакто беше задържан в затвора на Кралския дворец в очакване да бъде съден. И осъден. Защото за него нямаше никакво съмнение, че ще бъде признат за виновен за това, в което го обвиняват. Случаят беше твърде хубав. Ако Върховният крал не се противопоставеше, кралицата най-сетне щеше да може да се отърве от него. Лорн не се надяваше на никаква милост от страна на съдиите. А и какво всъщност рискуваше? Смърт — тъй като срещу него тегнеха обвинения в държавно предателство. Или Далрот. Пак. Всичко това решително имаше горчивия вкус на вече преживяно.

Влезе Алан.

Тъмничарят, който му беше отворил, закачи един фенер в килията, преди да излезе и да затвори вратата зад себе си, като остави двамата мъже сред колеблива светлина и тегнеща тишина. Алан си спомни, че в същата килия и под надзора на същия тъмничар беше затворен фанатикът, който се бе опитал да убие Жал. За миг отново видя на пода агонизиращия сред ужасни страдания мъж, черната жлъч на устата му и разядените му от Тъмнината вътрешности. Продължаваха да не знаят нищо както за него, така и за онези, които му бяха поръчали убийството, нито пък за меча в ръката му. Може би ставаше въпрос за меч на Тъмнината, който Алан тайно беше запазил с намерението да открие произхода му. Но какъв смисъл имаше вече всичко това? Всичко изглеждаше толкова отдавнашно…

Тъй като мълчанието ставаше прекалено, Лорн попита:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Алан се съвзе.

— Извинявай — каза той. — Но точно в тази килия умря мъжът, който искаше да убие Жал. От всички тъмници в този затвор… как е възможно…?

Лорн направи отчаяна физиономия.

— Драконът на съдбата проявява специално внимание към мен — иронично рече той.

Алан се огледа, за да седне някъде, но не видя нищо. Поколеба се, после, тъй като Лорн не изглеждаше да има желание да стане, клекна срещу него.

— Как си? — попита той.

Лорн вдигна рамене.

— Горе-долу. Какви са новините?

— Твоят случай далеч не е прост. Юристите, с които разговаря Естеверис, се претрепват. А дипломатите дават други предложения.

— Щастлив съм да го чуя.

— Да, можеш да си щастлив, защото това може да ти спаси живота.

— Как така?

— Първо ми направи място, за да мога да ти обясня.

Лорн се дръпна малко встрани и Алан седна на сламеника до него, и двамата с гръб към стената.

— Е? — рече Лорн.

— Казано и с една, и със сто думи, твоят случай е политическа и юридическа главоблъсканица. Ако останеше само до майка ми, вече щеше да си екзекутиран, без да мога да направя каквото и да било. Но нещата не са толкова прости.

— Благодарение на него — каза Лорн, като посочи пръстена на Първия рицар, който продължаваше да носи на пръста си.

— Благодарение на него — потвърди Алан. — По всеобщо мнение няма никакво значение дали си го свалил или не преди дуела. Тъй като единствен Върховният крал може да направи някого Пръв рицар и само той може да го развенчае. Следователно ти представляваше Върховния крал и Върховното кралство, когато се изправи срещу Форланд. Впрочем продължаваш да ги представляваш.

— Възхити се на двореца ми — прекъсна го Лорн.

Но принцът дори не направи опит да се усмихне, а продължи:

— Което е основание да бъдеш съден за държавно предателство. Нападайки Форланд, ти тежко навреди на политиката на Върховното кралство и на неговите отношения със съюзна държава. Ако беше посланик и беше обявил война на Ансгорн на своя глава, щеше да е почти същото. Разбираш ли?

Лорн кимна.

Отлично разбираше и до момента не научаваше кой знае какво.

— За да се обърка всичко докрай — продължи Алан, — моментът, в който уби Форланд, също поставя проблем. Според някои си го убил при дуел. Но според други дуелът е бил приключил, когато ти обезглави Форланд. Което те прави убиец.

Алан замълча в очакване на някаква реакция, която така и не дойде.

— Убиец — натърти той.

Но Лорн не отговори.

Изглеждаше сякаш беше някъде далеч, с очи, наведени към белязаната си ръка, чиято длан разтриваше. Духът от Тъмнина беше довършил Форланд — от проклетия или от каприз. Но признаването на този факт с нищо нямаше да помогне да се разреши случая на Лорн, тъкмо напротив.

— Лорн? — разтревожи се Алан.

— Кажи ми за Лис.

Алан смръщи вежди.

— Тя… тя се върна в Сарм. Бракът беше анулиран, а годежът развален, но… ти това го знаеш. Защо…?

— А детето? — прекъсна го Лорн. — Нашето дете. Ще го задържи ли?

— Да, несъмнено. Как да знам?

Изведнъж Лорн стана и отиде да се подпре с две ръце на отсрещната стена. Вече мислеше единствено за това, за това дете, което беше негово и което Алисия носеше.

— Тя трябва да го задържи, Алан. Не ми пука за останалото, но тя трябва да го задържи. Иначе съм направил всичко това за едното нищо.

Алан също се изправи.

Приближи се до Лорн и като сложи ръка на рамото му, каза:

— Вече нищо не можеш да направиш. Сега трябва да мислиш за себе си.

Лорн помисли, примири се и се обърна с лице към приятеля си.

— Дойдох да ти направя едно предложение — каза Алан.

Лорн кимна и заслуша внимателно.

— За да те съдят за държавна измяна, означава да се приеме, че си представлявал Върховния крал по време на дуела. А това означава да рискуваме война с Ансгорн, нещо, което Естеверис не иска. Подкрепленията, които Ансгорн беше изпратил на обсадата на Арканте, са се върнали, но според нашите шпиони остават мобилизирани на границата. Сиреч на херцог Ериан не му минава гневът. Очевидно само чака да употреби тази армия срещу Върховното кралство, но не може да го направи без… основателна причина.

— А загубата на син по време на дуел не е такава — каза Лорн.

— Не и ако този дуел е поради лична вражда. Дуелите за чест или справедливост са чести в Ансгорн.

— Следователно трябва Форланд да е бил убит от мен, Лорн, а не от Първия рицар.

— Точно така.

Лорн скръсти ръце недоверчиво.

— Аз обаче — каза той — трудно мога да си представя, че ще ме оставят да изляза оттук.

— Именно това е целта на моето посещение.

Лорн се усмихна подигравателно.

— Нека да позная. Предлагат ми да ми подарят живота, ако приема наказанието си и се съглася после да изчезна без шум и без сълзи. Лъжа ли се?

— Не.

— И какво наказание са ми приготвили?

— Ще бъдеш прогонен от Върховното кралство и охулен. Опозорен.

— И?

Алан си пое дълбоко дъх.

— Ще се признаеш за виновен в престъпление против владетел.

— Против Върховния крал?

— Не, против кралицата.

Лорн оцени този финес по достойнство.

— Идея на Естеверис? — попита той.

— Да.

Кралицата не бе коронясана.

И срещу нея не можеше да бъде извършено престъпление против владетел, тъй като нямаше правото да царува сама. Именно тук беше целият проблем, който нейното регентство поставяше и причината, която изтъкваха онези, които оспорваха властта й. Откакто се бе върнал, Лорн през цялото време бе един от тях. Но ако го обвиняха в престъпление против владетел, това нямаше ли единствено да признае нейната власт? Съвсем излишна изтънченост, тъй като Лорн — убеден — щеше да приеме да изчезне завинаги. Но това щеше да е един от онези дребни триумфи, които кралицата толкова ценеше, и към това виновно удоволствие щеше да се прибави и насладата от наложеното наказание.

Защото нямаше да е достатъчно Лорн публично да признае грешката си…

— Това е най-доброто решение — каза Алан.

— За Върховното кралство?

— За тебе! За тебе, за Бога!

И тъй като Лорн не отговори, Алан искрено добави:

— Нямаше да съм тук, ако не бях убеден. Приеми тази сделка, Лорн.

Лорн направи няколко крачки из килията, докато мислеше. После погледна Алан в очите и каза:

— Още съм Пръв рицар на Кралството. Ако ме обвинят, означава да обвинят краля. Да ме осъдят, означава да осъдят краля. Да ме измъчват, значи да…

— Но помисли — ядоса се Алан. — Кралски вестители бяха изпратени в Цитаделата. Баща ми знае всичко и чакаме отговора му до няколко дни. Наистина ли смяташ, че ще имаш доверието му още дълго? Че ще те спаси?

— Искам само да изчезна. И Ониксовата гвардия да бъде запазена.

— Тя ще бъде запазена. За останалото…

Лорн изправи рамене.

— Кажи на кралицата и на Естеверис, че в нищо няма да се призная виновен, докато не разбера решението на Върховния крал.

Алан се отчая.

— Добре. Така или иначе нищо не може да се направи преди това. Но не храни големи надежди. Свършено е, Лорн. Свършено. Баща ми няма да те спаси.

Лорн млъкна.

Върховният крал беше и негов баща и вече го беше изоставил, като позволи да го отведат в Далрот преди четири години. Пак ли щеше да го изостави? Щеше ли да позволи още веднъж да бъде осъден, опозорен, измъчван? Лорн не се съмняваше в това, но имаше нужда от това последно предателство, за да приключи с траура, който животът му представляваше.

Преди да излезе от килията, Алан се обърна на вратата и попита:

— Ще ми кажеш ли някой ден защо уби Форланд? Той беше победен и ти беше спечелил. Тогава защо?

В погледа на Лорн се четеше смущение.

* * *

Тази нощ Лорн потъна в неспокойния сън на преследвано животно.

Повлечен от кошмарите си, той се върна в тъмниците и коридорите на Далрот и не знаеше дали беше лудият, когото виждаше да бяга, или гладната сянка, която го преследваше. Беше смазан от страхове и страдания, в която една част от самия него се повтаряше. Виковете на измъчваните души го възбуждаха, макар че собственият му променен глас се смесваше в общия хор на болките. Тичаше между стени, които се поклащаха и една след друга пред него се отваряха врати и се виждаха все по-мъчителни гледки, чуваха се още по-страшни викове.

И изведнъж настана спокойствие и мрак.

Внезапно настъпи тишина.

И докато беше или си мислеше, че досега е бил окаян полугол бедняк, Лорн откри, че стои изправен, облечен в черната си кожена ризница с метални халки. В ръката си държеше шлем, а тежката му скандка беше на кръста му. Пръстенът с герба беше на пръста му, а печатът, който бележеше лявата му длан, разливаше по ръката му приятна топлина.

Зад гърба му вратата през която току-що беше минал, беше станала толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че през нея можеха да минат двайсет мъже в редица. Двете й крила бяха открехнати и очертаваха по земята дълъг килим от светлина, който леко се разширяваше. По смълчания мрак, царящ на това място, можеше да се отгатне, че помещението е огромно и Лорн го позна.

Беше в издълбаната планина, в която Драконът на разрушението бе пазен като затворник, откакто първият Върховен крал го бе победил и покорил преди петстотин години.

Лорн позна каменния подиум, до който стигаше светлината, четирите плоски съда около него, в които гореше огън, и двата трона, поставени на него — единият празен, другият зает от Ерклант I, облечен в броня, седнал на своя трон за вечни времена.

Пристъпи напред, а през това време вратата зад него бавно се затвори. Знаеше, че Серкарн го очаква. Драконът на разрушението го беше намерил и като използваше някогашната си власт, го беше призовал.

Сред тракането и скърцането на огромните арканови вериги, които го задържаха, драконът подаде глава на светлината на огньовете, осветяващи подиума, а останалата част от огромното му тяло остана скрита в тъмното. Лорн знаеше, че не е напуснал килията, в която бе затворен. Знаеше, че за тялото му — ако ли не само за душата му — няма никаква опасност и че колкото и действителна да му се струваше, близостта на Серкарн беше само илюзия. И въпреки това трябваше да сдържи порива на инстинктивен страх, когато върху него падна безмилостният поглед на тези очи, червеникави като две топки, пълни с разтопен метал. Те горяха от страст, от интелект и от една древна жестокост, каквато вече не съществуваше в света след края на последната Война на сенките. И приютяваха огнището на нечувана мощ.

— Ти дойде — каза Драконът на разрушението. — Това е добре.

— Имах ли избор?

— Не. Но можеше да създадеш повече трудности. Освен ако…

Драконът внимателно се вгледа в Лорн и се усмихна.

— Виждам — каза той. — Вече нямаш никаква власт над сънищата си, нали? Винаги започва така, Тъмнината винаги така започва делото си… Не ти ли го казах? Не? Трябва да съм забравил. Отначало нощем. После…

Лорн мълчеше, левият му юмрук беше свит около дръжката на меча му, прибран в ножницата. Да стои пред Дракона на разрушението беше все едно да се изправи пред тиха буря, огромна вълна, застинала изправена, бучаща и неподвижна, заплашваща да се отприщи и да отнесе всичко.

Но Лорн намери сили да попита:

— Какво очаквате от мен?

— Аз ли? — забавляваше се драконът. — Ами аз нищо не очаквам. Какво можеш да очакваш от този, който няма нищо и вече нищо не може? Разбира се, щеше да е съвършено различно, ако ме беше послушал — Серкарн се изхили. — Помисли си, че можеш да минеш и без моята помощ. Сметна, че можеш да покориш Духа от Тъмнина, който е в теб. И сега, погледни се…

Драконът протегна врата си, окован в нашийник, от който тръгваха вериги. Люспестата му муцуна се докосна до лицето на Лорн.

— Ама наистина, погледни се… — добави Серкарн.

Против волята си Лорн погледна в хипнотичните очи на Дракона на разрушението и сякаш в тях се отрази душата му. Тогава в него нахлуха спомени, до този момент потулени, спомени, които му разкриха кой беше той всъщност, когато неговият Дух от Тъмнина се отдадеше свободно на жестоките си, насилнически пориви. Връхлетя го вътрешна буря от образи, шумове, миризми и емоции. Видя се как излиза сам и окървавен от един пожар, залитащ и обезумял, от дланите му стърчат дърводелски пирони. Видя се в една лятна нощ в квартала на монетите как хладнокръвно убива двама стражи, които беше повалил и те лежаха в краката му. Видя се в нощта, когато пристигна в Ориал, как насилва една бедна жена, без да изпита истинско удоволствие, а само за да задоволи желанието си да кара другите да страдат, да ги унижава и подчинява. Накрая се видя как отрязва главата на Форланд с един съвършено премерен удар и се наслаждава на бликащата кръв.

Видя какво чудовище е и се олюля.

— Това… Това не съм аз…

— Напротив. И ти го знаеш много добре.

— Не съм аз!

— Недей да си мислиш, че Тъмнината дърпа конците, а ти си марионетката. Недей да си мислиш, че си някаква трагична, несъзнаваща нищо кукла, че нямаш вина за това, което Тъмнината те е принудила да направиш. Защото тя за нищо не те е принудила. Тъмнината не е твоя господарка. Твоят Дух от Тъмнина ти принадлежи също както ти му принадлежиш. Сега вече сте едно цяло.

Тогава в паметта на Лорн изплува друга сцена — срещата му с убиеца с кожената маска, който го беше измъчвал и изоставил обезкървен насред пожара в Черната кула миналата година.

Теас.

Той се казваше Теас и се беше върнал с намерението да убие Лорн, за да завърши онова, което бе започнал. Но сега Лорн си спомняше как, надарен с невероятна сила и с душа, по-студена от лед, беше хванал убиеца и го беше накарал да признае кой го е наел. Беше толкова лесно и толкова приятно да го накара да страда. Тъмнината беше негова господарка и съюзница. Беше ли се чувствал някога по-силен и по-доволен, колкото в онзи миг? А Лорн беше изпитал такова задоволство, когато закова Теас за стената, като го прободе с кама право в лицето!

Впрочем именно той беше почувствал това удоволствие, тази наслада.

Той и никой друг…

Изправен срещу дракона, Лорн изпитваше силно желание да избяга, макар да не можеше да избяга от самия себе си.

Но да избяга далеч. И за дълго.

Докато се изгуби.

— Тогава защо не се видях как извършвам тези деяния — попита той с разтреперан глас. — Ако наистина съм ги извършил в пълно съзнание, защо бяха скрити от мен?

Развеселен, драконът погледна жертвата си.

— Толкова ли си наивен? Смяташ ли, че твоята част от Тъмнина коварно е отблъснала тези спомени? Че тя ги е скрила? — Серкарн изпухтя презрително. — Другата част от теб ги е скрила. Ти самият! Тъй като си неспособен да приемеш постъпките си! И твърде слаб! И подъл!

— Не!

— Ти не искаше да видиш, Лорн. Не искаше да знаеш. Тъмнината те разкриваше такъв, какъвто си — пред самия теб. Такъв, какъвто винаги си бил и какъвто ще бъдеш до смъртта си. И трябва да благодариш на съдбата, която пожела да те събере с Тъмнината. Трябва да й благодариш, защото най-накрая знаеш истината за уродливото копеле, което си…

— Не! — изрева Лорн.

Всяка дума на дракона се забиваше в него като удар с меч. С наранена до болка душа, разбит, победен, Лорн падна на колене.

— Не… — пророни той още веднъж тихо.

Драконът на разрушението вдигна глава и отвратен се дръпна от проснатия на пода Лорн.

— Патетично… Как съм могъл да си представя, че ти би могъл да си ми полезен? Как Пазителите са могли да си помислят, че си достоен за твоята съдба? Ти! И съдба! Направи услуга на сина си, рицарю. Спести му срама да има баща като теб.

Лорн вдигна глава.

— Син?

— Да — каза драконът с престорено безразличие, което заблуди Лорн. — Все още виждам достатъчно далеч по пътищата на съдбата, за да ти го кажа. Ще се роди син от съюза ти с…

— Ще имам син? — Лорн се изправи — Или това е още някоя от лъжите ви?

— Защо да те лъжа?

— Син…

В сърцето на Лорн се зараждаше искрица надежда, но Серкарн реши веднага да я угаси.

— Аз обаче — каза той, — ако бях на твое място, нямаше да се радвам толкова да имам потомство…

И тъй като Лорн го гледаше неразбиращо, добави със злобна радост:

— Ти как мислиш, какво чудовище може да се роди от семе, пропито от Тъмнината?

Заслепен, бесен, Лорн размаха меча си и скочи към дракона, като нададе вик, който отекна в тъмнината на килията му.

* * *

Никой не посмя да събуди Алан. Така че едва на сутринта той бе уведомен и без да чака, бързо отиде в затвора на двореца.

— Какво сте му направили? — извика той, когато намери Лорн в килията му.

— Нищо! — защити се главният тъмничар, като инстинктивно отстъпи. С наведени очи помощниците му също стояха настрана. — Напротив, направихме каквото бе по силите ни, за да…

С вързани китки и глезени, Лорн се мяташе на сламеника си. Кърпа, завързана на устата му, заглушаваше яростните му викове, но не пречеше на черната жлъч да се стича по брадичката му.

Цялата му уста беше изцапана. Ризата му беше разкъсана. На челото му имаше рана, косата му беше покрита със засъхнала кръв.

Алан забеляза, че тъмничарят и помощниците му имаха белези от удари и ухапвания. Очевидно Лорн им беше създал доста главоболия.

— Случи се тази нощ — каза тъмничарят. — Рицарят изведнъж започна да крещи. Веднага притичахме и го видяхме как се блъска с все сила в стените. Беше като побеснял. Тогава се опитахме да го хванем, за да му попречим да…

— Разбрах.

Тъмничарят и помощниците му стояха на разстояние от Лорн. Спогледаха се тревожно като видяха, че принцът се приближава до него, но не посмяха да му попречат.

— Внимавайте, месир — рече тъмничарят.

Алан не искаше да чуе и се наведе над Лорн, който се мяташе във веригите си. Стенеше, лицето му се кривеше от гримаси. Очите му бяха като две слепи сиви топчета. Алан го погледа един дълъг миг състрадателно, после прошепна:

— Но какво си сторил на Божествените, за да заслужиш това?