Пиер Певел
Наследникът (26)

Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте

Принц Ирдел нареди да бъде издигнат великолепен дворец от дърво и платна. Върху колчета, поддържащи високи подове, бяха опънати огромни бели палатки над лакирани стени, прорязани от врати и прозорци. Издигнаха и кули и павилиони, някои свързани с мостчета и стълби, и над всичко се вееха огромни знамена. Виждаха се гербовете на Върховното кралство и на Петте кралства, станали провинции, които го съставляваха.

Както и знамената на съюзните народи, които участваха в обсадата, като Ансгорн, Ломбрия или Сармското херцогство. Ровове, насипи и двойна ограда защитаваха това място, където Дворът скоро се настани.

Хроники (Книга за първата война срещу Арканте)

Кралица Селиан беше облечена в ризница.

Предшествана единствено от авангарда на своя ескорт и от тръбачите и барабанчиците, които отмерваха стъпката, тя яздеше начело на кортежа, яхнала кон, покрит с наметало. Беше облечена в бяло и стомана. Беше ослепителна и всички погледи бяха вперени в нея на светлината на блестящото слънце. Щит с герб висеше на хълбока на коня й. С меч на кръста, тя носеше короната си върху качулка от блестящи халки, стоеше на седлото изправена и уверена.

Кралският кортеж — конници, карети и носилки — се изкачи по главната алея до мястото, което бележеше центъра на лагера. Тук, под огромен балдахин, украсен със знамена, пред просторния павилион, предназначен за кралицата и за важните особи от Върховното кралство, Ирдел чакаше, заобиколен от своите генерали и капитани. Лорн и Алан бяха сред тях. Двамата бяха все така в хладни отношения след жестоката им разпра, последвала неуспешната атака срещу Змиите. Все пак бяха решили да не показват нищо по време на това събитие, макар със сигурност да знаеха, че вече всички бяха наясно с техните различия.

Конниците от авангарда пристигнаха и образуваха почетна стража, през това време тръбачите и барабанчиците се подреждаха…

И внезапно спряха да свирят.

Появи се кралицата.

Ирдел се скова и пребледня. Лорн и Алан се спогледаха изумено. Никой под балдахина не очакваше да види кралицата облечена като коронован воин.

— Ето ти нещо неочаквано — продума Алан.

Лорн забеляза радостно пламъче в очите му.

Както всички присъстващи, и Алан мислеше, че изненадващото облекло на майка му означава, че тя възнамерява да поеме военните дела на Върховното кралство в свои ръце. Дали щеше да стигне дотам да отнеме на Ирдел командването на обсадата? Алан си казваше, че е настъпило времето на неговия реванш. Над брат му, разбира се, но и не само. Усети как по тялото му пробягна тръпка и се улови, че изведнъж е започнал да се надява да получи най-сетне роля, съответстваща на амбициите и заслугите му.

Роля като за него.

Най-сетне.

Алан се съвзе, видя как Ирдел излезе от сянката на балдахина, докато неколцина коняри поднесоха стъпало на кралицата и й помагаха да слезе от коня. Ирдел я поздрави почтително и я посрещна с добре дошла. Като й предложи ръката си, той я покани да влезе в павилиона на Върховното кралство, докато кортежът също слизаше от конете, а дами, благородници, нотабили и духовници от Двора заставаха в процесия зад тях.

Лорн видя Алисия, която мина покрай него и сякаш горещо острие прониза тялото му. Обичаше я и разбра — по бледото й изопнато лице, — че не беше щастлива. Беше подала ръка на един благородник, който като че ли се отнасяше с внимание към нея, но тя не го гледаше. Впрочем нищо не поглеждаше, очите й бяха вперени някъде далеч пред нея. Лорн усети как го обзема глуха ярост. За миг, за едно трепване на клепачите очите му се превърнаха в две черни стъклени топчета, което никой не забеляза, дори и той самият.

— Това е граф Дьо Форланд — пошушна Алан на ухото му.

— Най-големият син на херцога на Ансгорн.

— Да. Той командва армията, която Ансгорн ни праща. Тя ще пристигне до няколко дни. Но не знаех, че Алисия също е дошла.

— Аз също.

Алан и Лорн напуснаха балдахина и се отправиха към павилиона на Върховното кралство, където щеше да бъде сервирано голямо угощение.

— Ще се справиш ли? — попита Алан.

— С Алисия? — Лорн вдигна рамене. — Ще ми се наложи. Тя взе своето решение…

После смени темата:

— Не видях Естеверис.

— Доколкото знам, той е останал в Ориал, за да се оправя с текущите неща.

— Очарован съм да узная, че има кой да управлява кралството — отвърна Лорн жлъчно, което до такава степен изненада Алан, че за малко не се спъна.

Смутен, Алан погледна след Лорн, който се качваше по стъпалата на големия павилион, без да се обръща.

* * *

Следобед Ирдел показа на придворните укрепленията на обсадата, на разумно разстояние от аркантските оръдия, като спряха за по-дълго на височините, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Възмутен от идеята, че на войната може да се гледа като на представление, Лорн не участваше. Върна се в лагера на Ониксовата гвардия и намери там Вард, който, седнал под един навес, привършваше обяда си.

— Нещо не е наред ли? — попита Вард, като видя тъжната физиономия на Лорн, който седна при него.

Беше най-горещият час от деня.

Лорн се извърна към двора. Той беше почти пуст, като премазан под слънцето. Присви очи зад очилата и каза:

— Напротив.

Вард не му повярва.

Твърде уморен, Лорн си сипа чаша вино, която остави на масата.

— Ще трябва да наемем нови хора — каза Вард.

Разсеян, Лорн го погледна, сякаш му говореше на някакъв чужд език.

— Извинявай?

— Трябва да наемем нови. След похода ни срещу Призраците и щурма на Змиите ни остават около петнайсет боеспособни мъже.

Лорн отново погледна облятия от изпепеляващо слънце двор. Очите почти го боляха.

— Съгласен — каза той. — Какво предлагаш?

— Алан направи списък на кандидатите. Можем да започнем от него.

— Предполагам, че всички са аристократи.

Алан беше направил много за Ониксовата гвардия по време на отсъствието на Лорн. Но нарочно или не, я беше преобразил в елитен рицарски орден, към който целият отбран цвят на кралското благородничество мечтаеше да принадлежи. Това обаче не беше виждането на Лорн за Черните гвардейци.

— Да — каза Вард. — Всички. Поне доколкото си спомням.

— Нямам нищо против дребните благородници на меча, но нямам доверие на висшите аристократи. Да потърсим други.

— Къде?

— Нямам представа.

Лорн замълча с отсъстващ вид. Разтриваше с палец дланта на ръката си, белязана с онзи печат на Тъмнината, който дълго време беше покривал с кожена превръзка, но вече не криеше. Един кон изцвили. В небето се рееха огромни птици.

— Какво става? — настоя Вард. — Какво те измъчва?

— Алисия е тук — каза Лорн след кратко колебание. — Пристигна тази сутрин заедно с Двора.

— Какво прави тук?

— Не знам.

Вард помисли и накрая рече:

— Тя вече не е част от живота ти, Лорн.

— Знам.

— Наистина ли?

Лорн не отговори.

Помълча известно време, гледайки нанякъде, после рече:

— Тя е нещастна.

— Говори ли с нея? Тя ли ти каза?

— Не, но го знам. Защото и аз съм нещастен.

* * *

Дънкан дьо Фелн се отпусна в едно кресло, нареди да му донесат питие и вдигна краката си един след друг, за да свали слугата ботушите му. Виното беше студено и ароматно. Той се наслади на първата глътка със затворени очи и се върна назад в мислите си.

Беше уморен.

Уморен да се усмихва и да се харесва, да се кланя ниско, да ухажва кралицата с надеждата да си върне благоразположението й. Богат и влиятелен, херцог Дьо Фелн беше интригантствал против нея, смесвайки умело — без и той самият да знае какво точно да очаква — собствените си амбиции и интересите на Върховното кралство. Беше водач на Ирелис, която обединяваше онези, които — от сметки, завист или лоялност — оспорваха регентството, което кралица Селиан упражняваше и което претендираше, че замества отсъствието на кралската власт. Фелн беше повярвал, че е успял, когато кралицата беше най-силно критикувана и ненавиждана, а Върховното кралство — отслабено, обедняло — виждаше как границите му са застрашени от апетитите на противниците му, а и на няколко съюзници. Но играта се беше променила. Престижът на Върховното кралство беше възстановен след победата при Ангборн, данъкът, платен от Иргаард, беше напълнил отново хазната. Властта на кралицата биваше оспорвана от съвсем малък брой хора, а обсадата на Арканте дори й бе донесла одобрението на народа. Прогонен от Двора преди зимата, Дънкан отначало беше превил гръб. После, възползвайки се от неколцината верни сподвижници, които все още имаше в Ориал, внимателно бе подготвил завръщането си от разстояние, от своето херцогство Фелн.

Херцогът изпразни чашата си и трябваше само да я подаде и веднага един слуга я напълни. Обеща си тази да не я изпива много бързо.

Защото главата му трябваше да е бистра.

Когато войната срещу Арканте се бе очертала достатъчно ясно, Фелн веднага бе разбрал, че най-накрая му се предоставяше случаят, който бе чакал цяла зима. Добре осведомен, той внимателно следеше кризата, която кралицата бе предизвикала с искането си почитанията на дребните и едрите васали на Върховното кралство да й бъдат засвидетелствани на Свети Аргюс. Тъй като му беше забранено да напуска херцогството си поради условията на заточението си, на Фелн не му се бе наложило да избира дали да полага клетва, или не. Беше се поздравил за това, преди да разбере каква облага може да извлече от конфликта между кралицата и Исандра.

Първо, този конфликт трябваше да се превърне в конфликт между Върховното кралство и Арканте, способен да разцепи Върховното кралство. Убеден, че кралица Селиан желае задаващата се война, Фелн тайно беше предложил помощта и съветите си на Господарката на Арканте. Тъй като той беше отявлен противник на кралицата, Исандра се бе съгласила да го приеме и да го изслуша, без да разбира до каква степен помощта му беше користна, а съветите му — измамни. По такъв начин Фелн се беше постарал да я убеди, че кралицата няма да изпълни заплахите си, че ще отстъпи, че никога армията на Върховното кралство няма да обсади Арканте. Исандра му беше повярвала — за свое нещастие и за нещастието на своя град. Дали щеше да отстъпи пред настояванията на кралицата, ако не беше тайната намеса на Фелн? Нищо не беше по-малко сигурно, но херцогът не можеше да се задоволи само с надеждата, че събитията ще се обърнат в негова полза. И веднага щом войната беше обявена, той публично предложи своята военна помощ на кралицата.

Фелн остави чашата си, стана и се съблече. След това легна на една тясна маса, покрит с дебел чаршаф и зачака да го измият и масажират. Миришеше на конюшня и гърбът го болеше, тъй като беше яздил целия следобед, принуден да следва Двора по време на посещението, което принц Ирдел държеше да предложи на кралицата. Невъзможно беше да не отиде. Тъкмо обратното, Фелн трябваше да се усмихва, да се шегува закачливо, а имаше още толкова много неща да свърши. Въздъхна от облекчение, когато почувства ръцете на двамата си масажисти върху себе си.

Както се полага, кралицата беше приела помощта на херцогството Фелн.

Беше си дала вид, че се колебае, но Върховното кралство не твърдеше ли, че обявява война на Арканте, за да защити единството си? Така че как можеше да отклони предложението на една от най-мощните си провинции? Нали му беше необходимо да противопостави обединен фронт на горделивия град, който оспорваше неговата власт? Освен това всяка помощ щеше да е добре дошла, тъй като една обсада беше както разточително, така и рисковано начинание. Така че кралицата скоро бе призовала отново Дънкан дьо Фелн в Ориал и знамето на херцогство Фелн се вееше точно под знамето на Върховното кралство в обсадната армия, която беше поела на път под командването на принц Ирдел.

Херцогът обаче знаеше, че авторитетът му в Двора беше под въпрос, дори застрашен. Кралицата не беше глупава. Новата лоялност на Фелн не можеше да я заблуди и несъмнено дълго нямаше да я заблуждава — и сигурно не без сериозни гаранции. И дори тя да искаше да засвидетелства някакво първоначално доверие към херцога, Естеверис би се противопоставил. Фелн знаеше, че най-лошият му враг беше първият министър и съветник на Селиан. Знаеше, че шпионите на Естеверис го следят и че той само чака удобен случай да го изобличи. Така че Фелн трябваше да е особено предпазлив. Някой друг на негово място сигурно щеше да се мъчи да е безупречен и следователно недосегаем. Но да не заговорничи, дори и за малко, за него беше невъзможно.

След като го измиха с хладка вода, Фелн се отпусна под опитните ръце, които разтриваха мускулите му и отпускаха болезнените възли покрай гръбнака му. С притворени клепачи той се усмихваше леко, отпуснат от маслата, ароматизирани с кеш, които масажистите използваха. Ето точно от това се нуждаеше преди пиршеството и бала тази вечер. Дишането му стана равномерно и дълбоко. Обзе го приятна дрямка и той престана да мисли за Върховното кралство и за амбициите си.

Масажът свършваше, когато известиха за пристигането на Ейлин.

„Най-накрая“ — помисли си Фелн.

Не беше виждал дъщеря си от месеци, сиреч от тогава, когато тя беше отишла при Алисия дьо Лоранс в херцогство Сарм. Тъй като тя беше най-добрият му коз в игрите на влияние и власт, на него не му беше харесало това, че заминава, но не й беше забранил да го прави. Освен посрамения си авторитет беше почувствал и някаква глуха ревност. Как можеше дъщеря му да предпочита някой друг пред него, та било то и най-добрата й приятелка? Беше я наказал, като не отговаряше на изпълнените с обич писма, които тя непрестанно му пишеше, като се задоволяваше да потвърждава получаването на кодираните доклади, които тя ревностно му пращаше като шпионка.

Фелн стана и като разтвори ръце, се остави да го разтрият от краката до главата със сухи, грапави кърпи. Сега, когато Ейлин се бе върнала, той все още не беше готов да й прости отсъствието й. И макар че имаше огромна нужда от нея, реши да я посрещне хладно.

— Да влезе — каза той.

Когато дъщеря му се появи, той беше сам и стоеше с гръб към нея. Носеше само широко разтворена нощница без ръкави и разсеяно чоплеше в подноса с плодове и сирена, който винаги го очакваше след масаж.

— Добър ден, татко. Нямах търпение да ви видя — каза Ейлин.

Херцогът не отговори.

Ейлин се поколеба, после продължи:

— Както ви писах в писмата си, с голямо удоволствие разбрах за завръщането ви в Двора.

— Благодаря.

— Надявам се… Надявам се, че се чувствате добре тук.

Сега не беше уверената прелъстителка, каквато беше обикновено. Нито измамно простодушното момиче, което намигаше като куртизанка, каквато ставаше, за да се хареса на определени мъже. Насаме с баща си беше като свенлива, смутена девойка, влюбена, постоянно дебнеща някой нежен поглед или жест.

Фелн се обърна и отпи глътка вино, като гледаше дъщеря си над ръба на чашата. После продължи да я гледа, правеше се на безразличен, а тя не смееше да помръдне. Накрая остави чашата си и каза:

— Приближи се.

Щастлива, Ейлин си помисли, че иска да я прегърне. Подчини се, но баща й я спря преди да стигне до него.

— Там. Така е добре.

Тя престана да се усмихва и, застанала насред стаята, чакаше, без да разбира.

— Не по-далеч — добави херцогът и започна бавно да обикаля около дъщеря си.

Тя стоеше неподвижно и сдържа потръпването си, когато той се прилепи до нея и я прегърна нежно отзад, сложил брадичка на рамото й.

— Липсваше ми — прошепна той, докато развързваше колана, пристегнал талията на дъщеря му. — Много. Твърде много.

— Съ… Съжалявам.

— Не биваше да заминаваш. Имах… нужда от теб!

При тези думи с рязко движение Фелн махна колана на Ейлин. Тя потрепери, но се сдържа и продума:

— Алисия ми е приятелка! А и мога да съм ви полезна, нали? Трябваше да…

Не довърши думите си, като почувства, че баща й се опитва да развърже с една ръка връзките на роклята й. След като я развърза, херцогът дръпна връзката, която изсвистя и се освободи от първите илици. Дръпна още, после още веднъж, роклята се отпускаше все повече, накрая вече се държеше само на раменете.

— Ще трябва да те накажа — каза Фелн, като се отдръпна малко от Ейлин.

— Зная — каза младата жена задъхано.

Разтреперана, тя сведе глава.

Застанал зад гърба й, баща й оголи раменете й и горната част на роклята се свлече и застана на ханша й.

— След това — каза херцогът — всичко ще бъде простено и ще ти кажа какво да правиш. Алисия наистина е бременна, нали?

— Да.

— И може да е единствено от Лорн?

Ейлин потвърди.

— Отлично… Сега брой.

Първият удар с колана се стовари върху раменете на Ейлин.

— Едно…

* * *

Кралицата си почиваше, когато й известиха за пристигането на вестоносец.

— И какво от това? — каза тя.

— Той има заповед да ви придаде лично съобщението си, господарке — отговори капитанът на Лазурната гвардия. — Министър Естеверис го изпраща.

— Въведете го.

Като видя кой влиза през вратата, кралицата разбра, че съобщението няма да й бъде предадено лично в ръцете, а ще й бъде съобщено устно. Прогони придворните си дами и като се обърна към Далк, му каза:

— Слушам ви.

Изпълнителят на мръсните поръчки на Естеверис се огледа предпазливо наоколо си. Тези прегради от платно и дъски не му вдъхваха никакво доверие.

— Можем ли да говорим, господарке?

Кралицата кимна.

— Тихо — каза тя.

— Кралят изготвя ново завещание. Тайно е повикал учени и законотворци за тази цел.

Нямаше смисъл да пита как Естеверис го беше научил. Една от силните страни на министъра беше, че имаше шпиони навсякъде.

— За щастие — добави Далк, — някои от тези ерудити са привлечени на наша страна.

— Върховният крал в Цитаделата ли ги е събрал? — попита кралицата.

— Да, господарке.

— Там, където са недостижими. Нито пък можем да променим хода на събитията.

Кралицата замълча и се замисли.

Завещанието, което кралят променяше, посочваше Алан като наследник на короната на Върховното кралство. Никакво съмнение, че новото щеше да възстанови Ирдел в неговите права на първороден, което беше насочено против амбициите, които кралицата хранеше за своя син. Преди три години Върховният крал се беше оставил да бъде убеден, че Алан ще е по-добър крал от Ирдел и беше направил — тайно — своето завещание в този смисъл. След това Естеверис и кралицата бяха привели в действие всичко, за да подготвят Върховното кралство за коронясването на Алан. Най-напред като си осигуриха популярността на Алан. Но и като се мъчеха да покажат Ирдел във възможно най-лоша светлина, като убедят общественото мнение, че той няма необходимите качества и като го тласкаха към провал.

Така най-добре информираните вярваха охотно, че кралицата беше пожелала обсадата на Арканте заради омразата си към Исандра — последната любовница, която Върховният крал бе обичал, и от която тя винаги бе ревнувала. В това имаше известна доза истина, но реалните мотиви на кралицата бяха политически. На първо място ставаше въпрос да се обедини кралството срещу един общ доста непопулярен враг — гордостта и благоденствието на Арканте не се харесваха на мнозина. На второ място трябваше да се повери командването на Ирдел, като предварително се знаеше, че обсадата щеше да се проточи, независимо от обявената бърза победа. И на трето място трябваше да се припише единствено на Ирдел отговорността за този военен провал, да бъде заменен от Алан, да бъдат постигнати няколко победи и после да се договори с Арканте един почетен мир — и всичко това за прослава на Алан.

— Освен това — допълни Далк, — сигурно е, че Върховният крал няма да преживее есента.

— Кой друг знае?

— Все още никой, извън Цитаделата.

Новината беше от огромно значение и остави кралицата силно замислена.

Първата част от плана, измислен от нея и приведен в действие от Естеверис, беше протекла без никакви спънки през зимата. Разбира се — както беше предвидено, — граф Д’Аргор и неколцина други бяха отказали да се присъединят към коалицията против Арканте, но всички останали ги бяха последвали и дори херцог Дьо Фелн се беше включил. Втората част беше успяла, като надхвърли всички очаквания: дъждът беше забавил обсадните действия, предпазливостта и нерешителността на Ирдел бяха породили много критики и горчивина, а провалът на атаката срещу Змиите беше изкарал наяве различията между двамата принцове в полза на Алан. Толкова добре, че всичко беше готово третата част да започне.

Но нищо нямаше да се получи.

Ако наистина Върховният крал вървеше съвсем на зле, значи времето ги притискаше. Вече не ставаше въпрос да се повери продължаването на обсадата на Алан, а промяната на завещанието принуждаваше кралицата да вземе брутални мерки.

— Ще тръгнете обратно утре на зазоряване с моите заповеди — каза тя.

Далк се поклони почтително.

* * *

В стаята си в павилиона на Ансгорн, седнала пред едно огледало, Алисия сама слагаше обеците от накитите, които щеше да носи на пиршеството. Вярна на навика си, Ейлин влезе, без да известят за нея.

— Идваш тъкмо навреме — рече Алисия. — Помогни ми, моля те.

Ейлин се приближи и взе колието, което Алисия й подаде през рамо.

— Не се ли предполага, че херцогинята на Ансгорн трябва да има придворни госпожици? — попита тя, като закопчаваше украшението на гърба й.

— Първо, още не съм херцогиня на Ансгорн.

— Е, все едно си.

— Освен това исках сама да се приготвя.

Ейлин сложи ръце върху раменете на Алисия и като се обърна към нея в огледалото, попита шепнешком:

— Как си?

— Добре съм.

— Наистина? Лорн ще бъде тук тази вечер.

— Зная.

— Трябва да говориш с него.

— Не!

Ейлин заговори още по-тихо:

— Ами ако разбере, че…

— И как ще го разбере? — прекъсна я Алисия. — От кого? От теб?

Ейлин изчака, накрая Алисия сведе поглед и каза:

— Съ… Съжалявам. Прости ми.

Ейлин се наведе, прегърна Алисия отзад и й каза:

— В тези работи винаги има риск някой да проговори. Ти не си някоя селянка от Долен Лангър, която докарва седмо гърло за хранене!

Алисия се скова.

— Не. Аз съм Лоранс, която ще се отърве от едно копеле. И повярвай ми, не съм първата…

— Не говори така, Лис.

— Знаеш също като мен, че не мога да задържа това дете! Трябват ми тези черни билки.

— Това е първото ти дете. Черните билки ще го убият, но ти също поемаш голям риск, ако не бъдат приготвени както трябва…

Алисия се изправи и се обърна.

— Искам тези черни билки, Ейлин. И ако ти откажеш да ми намериш, ще потърся другаде.

Ейлин въздъхна.

— Говори с Лорн.

— Не.

— Той има правото да знае. И кой знае? Той би могъл да намери решение.

— Не.

— По дяволите, Лис! — извика Ейлин полугласно. — Не виждаш ли, че се опитвам да ти спася живота?

Объркването й беше истинско, макар че този разговор се вписваше в плана на баща й: „Посъветвай Алисия да се довери на Лорн. Сподели с нея тревогите си. Така, ако след това тя разбере, че той е научил от теб, ще може да повярва, че си била водена от желанието си да помогнеш…“ Това беше един от талантите на херцога — той знаеше как да използва за собствените си цели чувствата на другия. Най-добрите лъжи са тези, които почиват на истината.

— Помисли, Лис. Умолявам те…

Алисия погледна Ейлин право в очите. Нейните очи се напълниха със сълзи и тя повтори:

— Не.

„Тогава прости ми“ — помисли си Ейлин, като притисна приятелката си в прегръдките си.

* * *

Пиршеството беше сервирано под светлината на факли.

Покрити с бели покривки, избродирани със синьо и златно, масите бяха подредени в главния двор на кралския лагер, пред павилиона на Върховното кралство — там, където същата сутрин принц Ирдел беше посрещнал Двора. Под акомпанимента на тамбурин и флейта, музиканти свиреха на вивули, за да забавляват гостите, преди те да започнат да танцуват. Натрупани клади очакваха да бъдат запалени за бала. Колкото повече се стъмваше, Голямата мъглявина изгряваше все по-ясна, а нейните арабески и звезди изглеждаха като украшения от жив седеф по небесния свод.

На почетната маса Лорн се оказа седнал до Алан, през няколко стола от Алисия и от граф Дьо Форланд. Ядеше без апетит и пи малко повечко, като не можеше да се сдържи и да не наблюдава скришом тази, която продължаваше да обича. Тя се усмихваше и разговаряше учтиво със съседите си, бледа и красива, с често блуждаещ поглед. Деколтето й беше скромно. Носеше рокля в изумрудено зелено, избродирана в сребърно. Светлините на факлите подчертаваха крехкия й профил и възпламеняваха русо-червеникавите й къдрици, прибрани в кок.

Изведнъж музикантите престанаха да свирят.

Разговорите замряха. Приборите престанаха да потракват по чиниите, а чашите бяха сложени на масите, докато кралицата чакаше изправена. Настана тишина, чуваха се само шумовете на околната нощ и пукането на пламъците на факлите, напоени със смола.

— Благородни дами и господа… — започна кралицата.

Лорн слушаше разсеяно.

Играеше си с пръстена си на Пръв рицар и се възползва от това, че всички погледи бяха насочени към кралицата, за да се възхищава спокойно на Алисия, която никога не му се беше струвала толкова красива и уязвима. Най-сетне тя го забеляза. Погледите им се кръстосаха и останаха приковани един в друг. Отначало сериозни, после нежни. Лорн се усмихна. И несъмнено Алисия щеше да отвърне на тази усмивка, ако Форланд не беше сложил ръка върху китката й.

Това беше предупреждение, което я вледени, като й напомни жеста на херцог Д’Ансгорн онзи път, когато я беше заплашил едва прикрито. Издърпа ръката си, а в това време Лорн посрещна без да трепне спокойния, убийствен поглед на Форланд. От другия край на масата Дънкан дьо Фелн не пропускаше нищо от този безмълвен двубой.

Отекнаха ръкопляскания.

Прекратявайки схватката си с Форланд, Лорн видя, че кралицата сяда, а Ирдел се изправя, за да говори на свой ред. Алан ръкопляскаше механично, с протоколна усмивка на уста. Като се наведе към него, Лорн го попита:

— Какво става?

— Майка ми току-що поднови доверието си в моя брат. Той запазва командването на обсадата.

Лорн знаеше, че Алан смяташе да замести Ирдел.

— Ти знаеше ли?

— Да. Майка ми ми го каза преди малко.

След аплодисментите Ирдел започна реч според обстоятелствата.

— Какво ще правиш? — попита Лорн.

— Тук няма никаква полза от мен. По-добре да се върна в Ориал. Впрочем като че ли майка ми иска точно това.

Лорн наблюдаваше Ирдел и се питаше какво ли може да чувства. Несъмнено известно удовлетворение, защото ако му беше отнето командването, това щеше да означава ужасно непризнаване, направо унижение. Но дали беше щастлив? Със сигурност не. Той никога не беше одобрявал тази обсада. Ръководеше я само защото дългът му повеляваше така и пак от задължение щеше да продължи да го прави. Повече от всякога Ирдел беше в плен на ранга и рождението си, пленник на съдбата си, пленник на ролята, която се предполагаше, че трябва да играе. Обаче тази роля, помисли си Лорн, му беше отредена от кралицата. И не беше ли написала тя всъщност, заедно с Естеверис, всяко едно от действията на пиесата, която се разиграваше в момента? Внезапно обзет от особено чувство, нещо средно между обаяние и тревога, Лорн забеляза, че бяха обградени от декор от дъски и платна.

Театрален декор.

Приветстван не така възторжено, както кралицата, принц Ирдел седна, след като обеща ако не победа, то поне възможно най-щастлив изход от обсадата на Арканте. Тогава музикантите засвириха прелюдията на испанския танц павана и всички, които искаха, станаха да танцуват. Запалиха големи огньове. Мъже и жени се подредиха в редици едни срещу други, поздравиха се и едновременно подхванаха елегантна, хармонична хореография.

Лорн забеляза, че Алисия и Форланд бяха станали от масата.

Отначало ги потърси сред танцьорите, после ги видя малко по-далеч, в полумрака. Алисия говореше с Ейлин, притискана от Форланд, който чакаше встрани, но цялото му държане изразяваше нетърпение. Двете млади жени се прегърнаха и Алисия побърза да отиде при Форланд, който я придружи с военна стъпка до павилиона на Ансгорн. И за единия, и за другия вечерта бе приключила.

Лорн стана и отиде при Ейлин.

— Какво става? — попита той, като гледаше как Алисия и Форланд се отдалечават.

— Нищо — отвърна Ейлин със загрижен вид.

— Очите ми служат, за да виждам, Ейлин. И не говоря само за тази вечер. Какво става?

Ейлин излъга непохватно.

— Заблуждавате се, рицарю.

Лорн я хвана за ръката.

— Познавам Лис поне толкова добре, колкото и вие. Достатъчно ми е да я погледна, за да разбера, че нещо не е наред. Сигурен съм, че вие знаете за какво става въпрос, така че ми кажете!

Ейлин се направи, че се колебае.

Погледна наоколо притеснено, после, сякаш вземаше внезапно решение, каза:

— Не тук. Елате.

Отведе Лорн настрана и без той да забележи, размени поглед с баща си, който, седнал все така до масата, кимна отдалеч. Веднага щом се увери, че никой не може да ги чуе, тя избута Лорн на едно тъмно място и му каза:

— Първо ми обещайте, че никога няма да кажете на Лис, че аз съм издала тайната й.

— Тя ще се досети.

— Обещайте!

— Обещавам.

— Обещайте и че няма да направите нищо, което да я компрометира.

— Добре — каза Лорн, като много добре знаеше, че лъже.

Ейлин млъкна, целейки по-голям ефект.

— Е? — нетърпеливо попита Лорн.

— Тя се страхува.

Лорн почувства как гърдите му се стягат. Дишането му веднага стана учестено.

— От какво? От кого?

— Не… не мога да кажа…

— От кого? — настоя Лорн, като наблягаше на всяка сричка.

— От херцога! — продума Ейлин.

Въздъхна, сякаш това признание я беше накарало да се почувства по-добре.

— От херцог Ериан? — учуди се Лорн. — Но защо?

— Той знае. За вас и Алисия, онази нощ във Валанс. Знае или се досеща.

— И какво от това?

— Заплашил я е. Дал й е да разбере, че няма да търпи и най-малката забежка и й припомнил съдбата на прелюбодейките в Ансгорн…

Алисия се страхуваше.

Разтривайки с палец ръката си, белязана от Тъмнината, Лорн се мъчеше да мисли спокойно, въпреки гнева и силното желание да счупи нещо, които го обземаха. Ейлин почака, като го гледаше изкъсо под вежди. Толкова добре го изигра, че Лорн се досети за онова, за което тя искаше да се досети.

— Има и нещо друго — каза той.

— Не!

— Да! Криете нещо от мен!

— Кълна ви се, че не! — излъга Ейлин.

Лорн се ядоса, от него се излъчваше заплаха.

— Говорете! — заповяда той глухо.

Ейлин отстъпи пред него искрено разтревожена. Той не носеше очилата си и в тъмното очите му блестяха от гняв. Ейлин си даде сметка, че дори и да извика за помощ, никой нямаше да дойде достатъчно бързо.

Но трябваше да изиграе играта докрай.

— Кълна ви се, че не зная н…

Лорн я зашлеви толкова силно, че тя падна на земята.

— Искам да знам! — побесня той.

И тогава, като си пазеше лицето с ръка, Ейлин почти извика:

— Тя е бременна! Алисия! Лис е бременна!

За Лорн ударът беше жесток.

Той отстъпи крачка назад, почти се олюля, внезапно успокоен.

— Тя носи вашето дете — добави Ейлин на един дъх.

Лорн не можеше да мисли, беше като пиян, сграбчен от вихрушка от емоции. Погледна объркано Ейлин, която ставаше от земята.

— Нашето дете… — прошепна той.

И като си върна изведнъж енергията, каза:

— Трябва да говоря с нея.

— Невъзможно.

— Трябва да говоря с нея сега!

Тъй като той вече се обръщаше да тръгне, Ейлин трябваше да го задържи.

— Ама помислете! Алисия е в павилиона на Ансгорн! Как мислите да отидете при нея? Наистина ли смятате, че Форланд ще ви остави да влезете?

Тя имаше право.

— Не — призна Лорн, като размисли. — Не, но… Но тя може да излезе!

— Алисия никога не е сама — възрази Ейлин. — Павилионът се охранява.

— Ще намери начин. Кажете й… Кажете й да ме намери след два часа. Ще я чакам… — Лорн се съсредоточи. Трябваше да намери някое място, което да е дискретно, спокойно и близо до павилиона на Ансгорн. — Ще я чакам в малкия двор, близо до конюшните.

— Вие сте луд!

— Трябва да говоря с нея!

— Тя ще откаже. Няма да дойде.

Лорн помисли, изчака малко и съвършено уверено хладно заплаши:

— Или Лис ще дойде, или аз ще отида при нея. Бъдете убедителна. Искам само да говоря с нея, та дори и да е за последен път.

* * *

Тя дойде.

Лорн, който не знаеше дали трябваше да се надява, се отлепи от една купчина, когато позна леките й стъпки. Балът продължаваше. Чуваше се музиката и смеховете, които се носеха в нощта. Но тук, в двора, където Лорн беше определил среща на Алисия, всичко беше спокойно и тихо. Бледа мека светлина се спускаше от Голямата мъглявина.

Тя беше.

Сама.

Алисия стоеше неподвижно, с ръце в ръкавите, облечена с наметало, чиято широка качулка, падаща върху раменете, скриваше лицето й.

Отначало Лорн не посмя да тръгне към нея.

— Ти дойде — каза той по-сурово, отколкото му се искаше.

— Ти не ми остави никакъв избор.

— Не ми се сърди. Исках да поговорим.

— Добре тогава, говори. Ще те изслушам.

Алисия се държеше студено. Твърде студено. Лорн разбра, че това беше просто защита и се приближи до нея. Тя не помръдна, но в последния момент размаха една кама.

Смутен, Лорн замръзна на едно място.

— Оръжие? — попита той. — Но защо?

Беше наранен, обиден.

Алисия започна да трепери.

— Не… Не знам — призна тя и сведе очи.

Пусна камата, а Лорн я взе в прегръдките си. Тя се прилепи към него с буза, опряна на гърдите му, и рече:

— Струва ми се, че полудявам…

Лорн нищо не каза.

Съвсем спокойно погали Алисия по гърба, почувства, че тя се отпуска и той също се почувства по-силен.

— Вярно ли е? — попита той след малко.

Тя разбра за какво говори той.

— Да.

— Какво ще правиш?

— Не мога да задържа това дете, Лорн.

— Тогава какво?

— Има начини. Отвари, които акушерките приготвят.

— Черните билки.

— Да.

Лорн сложи ръце върху раменете на Алисия и леко се отдръпна от нея, за да може да я погледне в очите.

— Моля те — каза той. — Не прави това. Много е опасно.

— Нямам избор.

— Разбира се, че имаш!

— Много добре знаеш, че нямам.

— Аз ще те закрилям. Ще закрилям и двама ви, и теб, и детето.

Тя се ядоса.

— Но не става дума за това! — каза тя и се отдръпна.

Лорн остана безмълвен.

Алисия се успокои почти веднага и каза тихо:

— Не става въпрос за мен. Нито за теб. Нито дори за него — добави тя, като сложи ръка на корема си. — Става въпрос… — тя посочи наоколо си с широко движение. — Става дума за всичко това! За Върховното кралство. За Ансгорн и за Сарм. За баща ми. За моята роля и моите задължения. Аз съм Алисия дьо Лоранс. Скоро ще бъда херцогиня на Ансгорн и не можем да направим нищо, за да променим всичко това.

— Напротив, можем. Мога да те отвлека. Да те освободя. Да бъда до теб, когато родиш нашето дете, докато Драконът на смъртта ни раздели.

Тя се усмихна, разнежена, понеже той беше искрен и мечтаеше. Дълго се гледаха. По този начин тя му каза, че го обича, но няма да избяга от съдбата си. Той й отговори, че я обича и че се примирява. Той разтвори ръцете си и тя се сгуши в него.

— Бих те отвел толкова далеч, колкото трябва — прошепна той. — И ще те обичам, както никой няма да те обича.

— Зная — отвърна тя, като сдържаше сълзите си.

— И все пак, заклевам те, не убивай нашето дете.

Тя искаше да му отговори, но изведнъж нещо я разтревожи. Почувства, че макар Лорн да продължаваше да я държи в ръцете си, в мислите си вече не беше с нея. Разбра, че не бяха сами и със свит от страх стомах се обърна.

Видя мъжки силует и четири други зад него.

— Не се бой — каза й Лорн, докато Форланд вървеше към тях.

Синът на херцог Д’Ансгорн се мъчеше да запази достойнство. Но гласът му потрепери, когато каза:

— Госпожо, отдръпнете се от този мъж.

Алисия се поколеба.

Така или иначе, Лорн я държеше.

— Не се приближавайте — заплаши той.

Извади меча си, като с другата си ръка продължаваше да държи Алисия, после застана в профил и насочи своята скандка към Форланд и четиримата рицари, които го придружаваха.

Те също извадиха оръжията си.

— Пуснете я да си върви — каза Форланд.

Жестоки чувства се бореха в него: гняв, срам, ревност. Честта на рода му и на Ансгорн беше опетнена. И ако можеше да понесе мисълта, че тази, която обича, е сгодена за баща му, вместо за него, това тя да е с друг мъж му се струваше като двойно предателство.

Протегна ръка.

— Елате, госпожо.

— Не — каза Лорн и притисна Алисия към себе си.

Форланд беше известен като изключителен боец и не беше сам. Лорн се съмняваше, че ще може да се справи срещу петимата, но беше готов да опита късмета си. Без да му личи, преценяваше къде и как да нанесе първата си атака, когато Алисия изведнъж се освободи от прегръдката му.

Той я погледна объркано.

— Прости ми, Лорн — помоли тя.

— Приближете се, госпожо — каза Форланд.

— Не! — извика Лорн и сграбчи Алисия за ръката.

Жестът му изненада всички.

— Лорн! — промълви Алисия.

— Пуснете я! — заповяда Форланд и извади меча си от ножницата.

Готов за бой, той тръгна напред. Неговите рицари направиха същото и тъй като Лорн ги очакваше, Алисия се уплаши, че може да се случи най-лошото. Знаеше, че Лорн няма да отстъпи. Видя го как пада под ударите на петимата противници и — в отчаянието си — извика на Форланд:

— Брендал, не!

Лорн се вцепени.

В паметта му се върна един спомен.

Спомен, който не знаеше, че е запазил, но който неговият Дух от Тъмнина върна в съзнанието му и чиято точност го порази, без да може да се усъмни в неговата истинност.

„Брендал?“

Онази нощ във Валанс, когато се бяха срещнали на малката тераса на Кулата на птиците, Алисия не беше познала Лорн веднага и беше попитала:

— Брендал?

Развълнуван, нетърпелив, тогава Лорн не беше обърнал внимание. Но сега всичко му се струваше ясно. Сега действителността го порази. Сега разбираше, че Алисия си е мислела, че ще се срещне с Брендал, когато бе дошла на онази среща.

Онази тайна среща.

Любовна.

Невярващ и побеснял, Лорн гледаше Алисия.

— Не заради мен… Не заради нас херцог Ериан те е предупредил — каза той. — А… а заради вас двамата!

Колкото и бегъл да бе, виновният поглед, който Форланд и Алисия размениха, струваше колкото всички признания, взети заедно. Лорн пусна Алисия и като посочи презрително корема й с брадичка, попита полугласно:

— Поне от мене ли е това копеле?

Веднага съжали за думите си.

Лицето на Алисия се беше променило напълно. Тя погледна Лорн право в очите със смесица от ужас и отвращение и се дръпна от него, сякаш в този момент изведнъж откриваше, че той беше някакво чудовище, опасност.

— Не. Лис, не исках… Моля те… Прости ми, Лис. Прости ми!

Но нищо от това, което можеше да каже, нямаше никакъв шанс да стигне до Алисия. Лорн го разбра и отчаянието, омразата, която изпитваше към себе си, го разгневиха още повече. Печатът на Тъмнината изгаряше дланта му. Разкъсваща лава обхващаше ръката му.

Форланд ледено попита:

— Очаквате ли дете, госпожо?

Алисия сведе очи, неспособна да лъже повече.

Форланд стисна юмруци.

— Ще ви бъде поискано да дадете сметка за всичко — обеща той.

И като се обърна към Лорн:

— На вас също, рицарю.

Лорн го измери с поглед пренебрежително, след това се изплю върху ботушите му.

— Можете да започнете от мен.

* * *

Оркестърът свиреше, гостите танцуваха.

Все така весел, балът продължаваше сред нощната прохлада. Големите огньове бяха замрели, но осветлението беше осигурено от дузини факли, които слугите постоянно сменяха и на чиито пламъци проблясваше сатенът на роклите, коприната на накитите, златните и сребърни нишки на брокатите, сиянието на бижутата, както и радостта, желанието и опиянението в погледите.

Напълно отсъстваща, Ейлин танцуваше, без да се забавлява, когато баща й я отне от кавалера й. Като се довери на сведенията, дадени му от дъщеря му, той анонимно беше посочил на Форланд мястото и часа на срещата, която Лорн беше определил на Алисия. След това сигурен и вече щастлив от резултата, Фелн само трябваше да изчака донесението на неколцината добре разположени около мястото информатори.

И това никак не закъсня.

— Утре — каза той, като започна бърз танц с дъщеря си — Форланд ще убие Лорн или Лорн ще убие Форланд. Разбрали са се да се срещнат на зазоряване за дуел.

С фалшива усмивка на уста Ейлин почувства, че й прилошава.

— А Алисия? — попита тя разтревожено.

— Признавам, че не смеех да се надявам на толкова много — продължи Фелн, като се направи, че не е чул. — Скандал, да. Но дуел между принц на Ансгорн и Първия рицар на Кралството! Даваш ли си сметка? Съмнявам се, че това ще се размине без сериозни политически и военни последици първо за Върховното кралство, а след това за тази обсада. Какво ли не бих дал да видя изражението на Селиан, когато научи новината!

— А Алисия? — попита Ейлин, като повиши глас.

Херцогът се направи на изненадан.

— Е, какво?

— Как е тя? — нетърпеливо попита дъщеря му. — Къде е?

— Не зная — отвърна Фелн незаинтересовано.

Това, разбира се, също беше фалшиво.

Но имаше желание да поизмъчи малко Ейлин.

— Едно, две, три — отброи той, за да си оправят стъпките. — Постарай се малко повече, какво ще кажеш?

* * *

Седнал на една табуретка, Лорн грижливо точеше острието на своята скандка върху бруса. Беше сам с Вард в залата, където черните гвардейци се хранеха, и чакаше зората, която скоро щеше да дойде. Не беше спал.

Лорн беше разказал всичко на Вард, като се започне от бременността на Алисия и се стигне до начина, по който беше предизвикал Форланд на дуел. Вард не беше попитал нищо, когато видя Лорн да идва посред нощ заедно с Алисия. Не беше направил никакъв коментар, докато слушаше неговите обяснения и продължаваше да мълчи и да гледа през прозореца. След по-малко от час Лорн щеше да се изправи срещу най-големия син на херцог Д’Ансгорн в лагера на Ониксовата гвардия, сиреч там, където единствен Първият рицар на Кралството — в името на Върховния крал — имаше власт. Никой следователно не би могъл да забрани тази среща, при условие че тя се проведе според законните правила. Но дали беше законосъобразна? И Лорн не се ли излагаше на опасността да бъде обвинен в предателство, тъй като Ансгорн беше съюзник на Върховното кралство в тези времена на война? Вард беше мрачен и разтревожен. Не си позволяваше да одобрява или осъжда този дуел, но мислеше, че какъвто и да е изходът, Лорн щеше да плати скъпо.

Като умре.

Или като изгуби всичко, освен живота си.

— Благодаря — каза Лорн като продължаваше да точи острието си.

Вард се обърна към него.

— За какво ми благодариш?

— За това, че не ме съдиш. Че не се опита да ме разубедиш да участвам в този дуел.

— Това не означава, че го одобрявам.

— Знам.

На вратата се почука.

Лорн погледна въпросително към Вард, който хвърли един поглед през прозореца и каза:

— Горланс е.

Лорн се усмихна накриво.

— Новините се разпространяват бързо — иронично рече той. — Да влезе.

Вард отвори.

Безупречно облечен, Горланс влезе, но остана на прага, застанал мирно, с меч на кръста и шлем в ръка. Лорн продължи да си точи меча, дори не вдигна очи, когато попита:

— Какво искате?

— Рицарю — каза Горланс, — идвам при вас като говорител на ониксовите гвардейци.

— На всички?

Горланс се поколеба.

— На повечето.

— Значи на неколцина…

През прозореца Вард забеляза четирима-петима от черните гвардейци, които в другата част на двора като че ли очакваха Горланс. Без съмнение се бяха разбрали с него. Като видяха, че Вард ги наблюдава, те сякаш се разколебаха и се върнаха в помещението, откъдето бяха излезли.

„Жалки бунтовници“ — помисли си Вард.

— Слушам ви — каза Лорн, като проверяваше с пръст колко добре е наточено острието.

— Рицарю, ние се безпокоим за възможните последици от вашия дуел с граф Дьо Форланд — каза Горланс, като гледаше някъде далеч пред себе си.

— Възнамерявам да победя — каза Лорн спокойно. — Но съм трогнат от вашата загриженост.

Горланс се смути.

Откакто отново беше поел командването на Ониксовата гвардия, подозренията на Лорн по отношение на Горланс и на неколцина други непрекъснато се потвърждаваха. Тези мъже бяха добри бойци и смелостта им беше истинска, но те не се бяха присъединили към черните гвардейци заради идеала. Вместо да служат на Ониксовата гвардия, те се надяваха да си послужат с нея, за да задоволят гордостта или амбициите си. А и дали щяха да се включат в нея, ако не я командваше принц на Върховното кралство? Несъмнено имаше неколцина, които мислеха, че ще изгубят правата си, когато Лорн беше поел командването след Алан, и Горланс беше един от тях. Произхождаше от най-висшето и богато благородничество на Върховното кралство и трудно понасяше да се подчинява на сина на прост оръжеен майстор.

— Нашите тревоги се отнасят до Ониксовата гвардия — възрази Горланс. — Ние мислим, че…

— Вашите тревоги засягат единствено вас, Горланс — прекъсна го Лорн. — Страхувате се, че този дуел ще навлече безчестие върху Ониксовата гвардия, а следователно и върху вас. Но за нея изобщо не ви пука.

— Рицарю!

— Вие сте тук единствено за да си подсигурите гърба — продължи Лорн, без да повишава тон. — Искате да подчертаете несъгласието си, за да можете да се дистанцирате от Гвардията и от мен утре? Е, добре, направихте го. Потвърждавам тук и сега, че съм запознат с вашите възражения и Вард може да свидетелства, че е така.

Объркан, Горланс се обърна към Вард, който го гледаше мрачно и потвърди, като направи знак с глава.

— Сега излезте — добави Лорн. — И знайте, че ако все още сте част от Ониксовата гвардия, то е, защото не мога да ви изгоня, без да обидя принц Алдеран. Именно благодарение на него ви е връчена тази ризница и пак благодарение на него все още я носите.

— Рицарю, държа да ви уверя, че…

— Излезте.

Лорн не беше повишил глас, но тонът се беше повишил.

Горланс излезе, а Вард затвори вратата с крак, като се усмихваше против волята си.

— Ти никога не си харесвал тоя тип, нали?

— Никога.

Чуха приближаването на коне.

— Вече? — изненада се Лорн.

Все още беше тъмно, небето на хоризонта едва побледняваше. Лорн отиде до прозореца, като прибра меча си в ножницата и видя двама конници, които влязоха в двора. Единият беше Алан, гологлав, по риза и с навити ръкави; другият беше Одрик.

Лорн излезе на прага. Алан скочи от седлото и като остави на слугата си грижата да завърже конете, влезе в столовата, без дори да погледне към Лорн.

— Оставете ни — каза той на Вард.

Вард се оттегли с поклон, докато Лорн влизаше.

— Пази вратата — каза му Лорн.

Вард кимна.

— Откажи се от този дуел — заповяда Алан веднага щом Лорн затвори вратата.

— Не.

— Все още има време.

— Съмнявам се.

— Още има време, щом ти казвам, че още има време! — вбеси се Алан. — Откажи се от този дуел!

Съвсем спокоен, Лорн възрази:

— Не можеш да ме принудиш. Никой не може.

Имаше право и Алан го знаеше. Двамата мъже се измерваха с поглед известно време, после Алан каза:

— Ти си Пръв рицар на Кралството. Представляваш Върховния крал и въплъщаваш неговата власт. Ако се дуелираш с Форланд и го убиеш, това ще е все едно че Върховното кралство обявява война на Ансгорн.

— Тогава ще е по-добре да умра.

— Не се шегувай, Лорн! Ако продължаваш да се инатиш…

Лорн го прекъсна:

— Няма да се бия в качеството си на Пръв рицар.

— Тогава ще бъдеш обвинен в предателство. И осъден.

— Зная.

Лорн беше решен.

Алан въздъхна и отчаяно каза:

— Няма да мога нищо да направя за теб, Лорн.

— Искам от теб единствено да закриляш Алисия.

— Алисия?

— Обещай ми, че ще се увериш, че нищо няма да й се случи. Каквото и да стане. Ако не го направиш заради мен, направи го заради нея. Заради Енцио.

Тъй като не знаеше какъв ангажимент поема, Алан се поколеба.

— Моля те — настоя Лорн.

— Къде е тя?

— Тук. В една стая. Логан и Йерас я пазят.

Алан сякаш падна от небето.

— Какво? Тя… тя е тръгнала с теб?

И понеже Лорн не отговаряше, Алан се досети.

— Ти си я отвлякъл? — извика той.

— Къде мислиш, че можеше да отиде? Не можех да я изост…

— Ама ти наистина си полудял!

Тонът се повиши.

— Нямах избор! — възрази Лорн.

— Нямал си избор? Ама ти даваш ли си изобщо сметка какво говориш?

Лорн погледна настойчиво Алан в очите, после каза:

— Алисия носи моето дете.

Думите му паднаха като гръм от ясно небе и оставиха Алан смаян.

— Алисия носи моето дете — повтори Лорн. — Но не може да го задържи, ако трябва да се омъжи за херцог Д’Ансгорн.

И тогава Алан разбра това, което до този момент нямаше никакъв смисъл за него. Това, че Лорн беше предизвикал Форланд под въздействието на гнева, изглеждаше разбираемо, особено ако ставаше въпрос да защити Алисия или честта си. Но как можеше да продължава да упорства за този дуел сега, на спокойна глава, когато можеше да прецени последиците от него?

— Искаш да спасиш детето — каза Алан. — Искаш скандал, за да се разкрие съществуването на това дете. И ако Алисия не се омъжи за херцог Ериан, вече нищо не я принуждава да абортира.

Лорн наведе очи, смутен, но все така решен.

— Това е единственото решение.

— За тебе може би. А за Лис? Помисли ли за последиците за нея? Готвиш се да й причиниш такова нещастие…

Лорн не отговори.

* * *

Граф Дьо Форланд пристигна на разсъмване, придружен от един рицар и един щитоносец. Слезе от коня и тръгна сам към средата на двора, където го чакаше Лорн. Двамата мъже бяха в пълни бойни доспехи. Ризницата на Лорн беше черна, без друго украшение, освен герба на черните гвардейци, извезан на сърцето. Ризницата на Форланд беше от сива стомана, великолепно украсена с позлатени релефни фигури: истински княжески доспехи, отлично изработени, нови, които обаче нямаха нищо общо с парадно облекло и в които графът изглежда се движеше без никаква трудност. А Лорн чувстваше, че скоро ще да му стане трудно, тъй като беше свикнал с гъвкавата ризница от кожа и метални халки, създадена от Вард за Черната гвардия. Впрочем, ако стародавните правила на рицарския дуел оставяха свободен избора на оръжие, то те налагаха доспехите.

На кръста на Лорн беше препасана вярната му скандка.

Форланд носеше само един меч на колана си, но щитоносецът, който вървеше след него, носеше дълъг, тежък меч, прибран в ножница, готов да бъде изваден. Форланд притежаваше необходимата сила да борави с този меч с една ръка. Но не носеше щит и Лорн се досети, че щеше да си служи с меча най-вече с две ръце — доказателство, че имаше доверие на ризницата си, за да отбива атаките, които той нямаше да успее да парира. От своя страна Лорн беше предпочел малък кръгъл дървен щит, обточен с желязо. Закачен на лявата му китка, щеше да издържи колкото може на ударите на тежкия меч.

Лорн извърна глава към Алан и Вард.

Те стояха на входа на главната сграда, заедно с още неколцина черни гвардейци, сред които Логан, Йерас, Ройс и Кай. Други образуваха група около Горланс под навеса на конюшнята. Всички бяха мрачни. Безизразни. Неподвижни. Облечени в черно и въоръжени, те сякаш носеха военен траур. Погледът на Лорн срещна очите на всеки един от тях, после се върна към Алан и Вард — те и двамата вече не се надяваха Лорн да се откаже. Лорн вдигна поглед и видя Алисия, която гледаше от един прозорец — бледа, разстроена, гледаше го както се наблюдава бедствие, уплашена и невярваща.

Погледът й беше умоляващ.

Лорн свали пръстена си и го показа на Форланд, който кимна. Но съвсем не си правеше илюзии. Жестът изобщо не беше достатъчен, за да отклони от Върховното кралство всякаква отговорност в това начинание, но поне спазваше формалностите. Подхвърли пръстена на Вард. Но Алан го улови, докато летеше.

Форланд спусна наочника на шлема си, а в това време Лорн нахлузи тежките ръкавици, закачени на колана му. На свой ред и Лорн си сложи шлема, внимателно го намести и стегна каишката. След това извади меча си, а Форланд извади своят от ножницата, която неговият щитоносец му подаде.

Щитоносецът се оттегли сред пълната тишина, нарушавана единствено от скърцането на подметките му по отъпканата земя.

Противниците застанаха мирно един срещу друг и Форланд каза:

— Смърт или помилване?

— Смърт или помилване — отговори Лорн достатъчно силно, за да бъде чут от всички.

Условията на дуела бяха обявени: той щеше да завърши само със смъртта на единия боец или ако победителят помилваше живота на победения. Лорн си наложи да се въздържи и да не погледне за последно към Алисия. Щеше му се тя да разбере. Правеше това за нея, за тях двамата, за детето, което тя носеше.

За това дете, което сега вече щеше да живее, каквото и да се случеше…

Форланд нападна.

Лорн отби удара и отвърна с няколко силни удара — десен, ляв, десен, ляв, които принудиха Форланд да отстъпи и да се защитава. Лорн искаше да наложи своя ритъм на двубоя. С дългия си меч Форланд имаше предимството на по-голямата дължина, но беше по-бавен. Така че Лорн трябваше да разчита на бързината си, ако искаше да вземе преднина, с риск да се умори малко.

С риск да се покаже непредпазлив.

Това несъмнено щеше да е от полза с някой друг, но не и с Форланд, който с право беше смятан за един от най-добрите рицари в Ансгорн, и Лорн вече се убеждаваше, че репутацията му не е преувеличена. Форланд не само беше изключителен боец. Беше и добър стратег и веднага щом усети, че ръката на Лорн започна да се уморява, не се задоволи само да отбива ударите, но започна да напада, така че блокира скандката на противника си.

Ударът беше жесток.

Лорн за малко не изпусна меча си, докато ръката му отхвърча назад и го оголи странично. Форланд нанесе удар. Лорн ловко го избягна, опита се да нападне, но неуспешно. Форланд удари пак и този път засегна Лорн по хълбока. Мечът на Форланд се удари в нагръдника на бронята в същото време, когато Лорн стоварваше скандката върху рамото на Форланд. Беше удар, който отсича ръка, но също като Лорн, и Форланд беше спасен от бронята си. Скандката изкриви нараменника му, но не успя да го разцепи. Графът се олюля, зашеметен от удара.

И Лорн не беше по-добре.

Двамата противници се отдалечиха един от друг — разтърсени и вече задъхани.

Предпазливо, заплашително, те очертаха въображаем кръг с дебнещи стъпки, без да се изпускат от очи — колкото да си поемат въздух. После Лорн скочи и атаката се поднови, още по-ожесточена. Лорн и Форланд нанасяха и отбиваха удари, нападаха и се отбраняваха. Бяха се преценили взаимно и знаеха, че са равни. Графът имаше предимство като сила, но Лорн го компенсираше като гъвкавост. Разликата беше в опита и в издръжливостта. Или в интелекта и в хладнокръвието.

Нападения, отблъсквания, отпори — Лорн и Форланд се биеха според правилата, но нищо не си спестяваха. Подлъгваха се, залагаха си капани, не се колебаеха да използват юмруци или рамене. Нанасяха си ужасни удари, които понякога попадаха точно в целта и щяха да ги убият, ако не бяха доспехите им. Особено Форланд разчиташе много на своята ризница и оставяше без отпор атаките, които преценяваше, че не могат да пронижат бронята му. По този начин можеше да нанася удари, когато някой друг би парирал, и принуждаваше Лорн непрекъснато да се защитава. А Лорн използваше малкия си щит, за да отбива атаките, вместо да ги блокира, защото тежкият меч на графа много скоро можеше да разбие щита. Надяваше се противникът му да се умори и да допусне грешка, но онзи изобщо не отслабваше. А Лорн губеше силите си. Ефекта от безсънната нощ започваше да се чувства. Задушаваше се под шлема си, а потта изгаряше очите му.

В край на сметка той направи първата грешка.

Лорн не видя удара с юмрук, насочен към него. Все едно боздуган го удари по слепоочието и го зашемети под шлема му. По рефлекс вдигна меча си и отби един, втори, трети удар, който Форланд ожесточено му нанасяше с две ръце и накрая успя да изтръгне скандката от ръцете на Лорн. С дясната си ръка, изтръпнала от болката, Лорн вдигна щита си и успя да отклони удара, предназначен да го обезглави. Шлемът му се беше извил накриво, той едва виждаше и знаеше, че в крайна сметка късметът му щеше да се изчерпи. Тогава нападна, без да мисли, изненада Форланд, блъсна го като таран и като го улови през кръста, го повдигна и го пусна да падне тежко на земята. Форланд се строполи сред дрънчене на железа, повлечен в падането си от тежестта на бронята. Възползвайки се от това затишие, Лорн отстъпи, хвърли ръкавиците си и със здравата си ръка започна да се мъчи да разхлаби ремъка на шлема си. Най-накрая успя да го отвърже и да го махне, очите му бяха измъчени до смърт от потта и слънцето, но той облекчено дишаше най-сетне с пълни дробове.

Докато животът се връщаше в дясната му ръка, Лорн видя, че Форланд се изправя. Все още залитайки, той се впусна към меча си, но не бе достатъчно бърз. Форланд се нахвърли върху него и вече нападаше отгоре надолу с едно „хоп“ като дървар. Лорн хвана щита си с две ръце. Отби удара, после още един, като почти застана на едно коляно. При третия удар малкият щит се разцепи, но Лорн успя да отклони големия меч вляво и с обратното движение удари графа по лицето с останките от щита, като употреби цялата тежест на тялото си. Ударът беше толкова жесток, че строши с трясък щита. Шлемът на Форланд отлетя с разкъсан ремък.

Форланд се спъна. Голяма треска се беше забила в окървавената му буза, но той се съвзе, а в това време Лорн вдигна меча си и застана в отбрана. Форланд бавно извади треската, която остави зееща рана. Погледът му искреше от омраза.

Нападна.

Лорн избягна и удари.

Сред мъртвата тишина се чу шум от стомана, пронизваща стомана. Форланд се вцепени. Нито той, нито Лорн, никой не помръдна в продължение на секунди, които продължиха сякаш цяла вечност.

Скандската стомана беше победила ансгорнската стомана.

През нагръдника на украсената позлатена броня мечът на Лорн се беше забил в корема на Форланд, над дясното му бедро.

Лорн изтегли меча си, който проскърца.

Със сгърчено в гримаса лице Форланд падна на колене, но остана прав. Победен, но с достойнство. Чакаше последния удар. Предизвикваше с поглед Лорн, който — изтощен — дълго го гледа съсредоточено и размишляваше.

Лорн беше победител.

Сега вече скандалът заради бременността на Алисия щеше да попречи на съюзяването на семействата Лоранс и Ансгорн. Беше постигнал целта си. Детето му беше спасено. Оставаше му единствено да понесе последиците от постъпките си, защото дали го искаше или не, дали носеше или не легендарния пръстен, той беше Пръв рицар на Кралството. Нека да го обвинят в предателство, ако искат. Нека го съдят и осъдят. Нека го опозорят и хвърлят в затвора.

В края на краищата, нямаше да му е за първи път.

А после кой знае? Форланд имаше шанс да оцелее от тази рана. Все още беше възможно Върховното кралство и Ансгорн да намерят мирно решение на този проблем. Форланд беше жив. Следователно най-лошото не се бе случило. А и Алан изглеждаше в известна степен облекчен.

Лорн грубо изтри меча си в ръкава си, преди да го прибере и да се обърне към Форланд. Докато щитоносецът и рицарят, които придружаваха графа, бързаха към тях, Лорн вдигна очи към Алисия.

Все така застанала на прозореца, тя беше плакала, но клепачите й сега бяха сухи. Погледът й изразяваше едновременно объркване и признателност.

Признателност?

Дали искаше Лорн да пощади Форланд? И защо?

„Брендал“.

Очите на Лорн се превърнаха в черни топчета за едно мигване. И докато щитоносецът почти беше дошъл при тях, за да даде първа помощ на господаря си, Лорн се обърна кръгом, като изведнъж извади меча си и с протегната ръка разцепи въздуха хоризонтално.

Бликна кървава струя.

Главата на Форланд се търколи в прахта, в същото време страхът обзе всички, а Алисия крещеше.