Пиер Певел
Наследникът (19)

Лятото на 1548 година
Ансгорн

И макар да обичаше Лорн, макар да разбра, че бе обичана от него, тя го отблъсна, защото беше обещана на херцог Ериан и замина при него в Ансгорн.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Беше първият й ден в Ансгорн.

От прозореца си Алисия гледаше пристанището, където стоеше на котва корабът, който я бе довел тук. Морето се простираше докъдето поглед стига, чак до един неспокоен хоризонт, помрачен от далечна буря. Силен вятър духаше отвън и развяваше пердетата.

— Госпожо?

Алисия позна гласа на една от прислужниците, оставени на нейно разположение, и не се обърна.

— Какво има?

— Граф Форланд ви моли да го приемете.

— Нека влезе.

Алисия изтри сълзите си, съвзе се и се обърна към вратата, когато Форланд влезе.

— Добър вечер, госпожо. Не бих искал да се натрапвам…

— Не се натрапвате, графе.

— Зная, че сте пожелали да останете сама за известно време.

— Няма нищо.

Форланд се приближи.

— Идвам да се уверя, че нищо не ви липсва, госпожо.

— Много мило.

— Всичко ли е както вие желаете?

— Да — излъга Алисия. — Благодаря.

— Покоите ви? Гардеробът ви и новите ви бижута?

— Херцогът е много щедър. Нямам търпение лично да му благодаря.

— А вашите придворни дами и госпожици бяха ли ви представени?

— Да, графе. И не се съмнявам, че ще се разбираме много добре, когато се опознаем.

Новият живот на Алисия започваше.

Разбира се, той беше започнал в деня, когато във Валанс Алисия се беше сгодила за херцог Ериан чрез пълномощие. Но до този момент тя винаги бе била заобиколена от близките си и бе живяла в позната обстановка. Сега вече беше на друго място. Макар че бракът й с херцог Ериан щеше да бъде отпразнуван чак през есента, още отсега трябваше да се облича, да прави косата си и да се натъкмява според модата и обичаите в Ансгорн. Дамите и господата от Сарм, които я бяха придружили дотук, щяха да отплават на следващия ден. Колкото до Ейлин, тя щеше да придружи Алисия до столицата, но в крайна сметка и тя щеше да се върне във Върховното кралство. Алисия дьо Лоранс трябваше да се подготви да стане — сама — Алисия, херцогиня на Ансгорн.

Форланд и Алисия, застанали един до друг, се обърнаха към морето.

За миг останаха мълчаливи, после графът, след известно колебание, каза:

— Представям си до каква степен всичко това е изпитание за вас. Съжалявам. И искам единствено да съм ви полезен и приятен.

Полезен и приятен.

Алисия се усмихна нежно, като си мислеше, че Форланд през цялото време не беше преставал да е именно такъв. Дори след нощта, която беше прекарала с Лорн и внезапно се беше отдръпнала. Форланд се беше направил, че нищо не забелязва. Поведението му с нищо не се бе променило и беше останал към нея същият почтителен и предвидлив благородник. Знаеше, че той я обича, беше по-млада от него само с няколко години, а щеше да стане негова мащеха. Но знаеше също така, че той беше мъж на честта и верен син. Форланд винаги щеше да я обича тайно — от уважение към нея и към собствения си баща. Как беше могла да си играе с мисълта за тази забранена любов? Не беше сигурна, че знае отговора и не можеше да познае онази, която беше преди, когато живееше в плен на един свят, в който Лорн вече го нямаше.

Но всичко това вече беше много далеч.

— Разбира се — продължи Форланд, — ще видите, че Сареза бледнее в сравнение с Валанс или Аленсия. И аз пръв ще се съглася, че не е нито Ориал, нито Арканте. Но не всичко е толкова отчайващо в Ансгорн. Няма съмнение, че ще заобичате нашето старо херцогство като ваше.

Алисия се извърна към него.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ви от все сърце.

Искреността на Алисия развълнува Форланд, той се смути, не знаеше какво да отговори, поздрави я с кимване и излезе. Алисия го гледаше как излиза през вратата и си мислеше, че може би има право.

Може би един ден щеше да започне да обича Ансгорн.

Може би щеше да намери ако не щастие, то поне спокойствие с херцог Д’Ансгорн.

И може би утре щеше да прокърви, помисли си тя, като прокара ръка по оплодения си корем.