Било поради безразличие, било защото искаше да си даде време да помисли добре, било защото връщането в Ориал го караше да мисли, че там бездруго щеше да се върне към съдба, която искаше да оттласне, Лорн пропътува на кон, без да бърза дългите левги, които разделяха Закрилящите планини от столицата на Върховното кралство. Пътуването му беше самотно и спокойно, доколкото една душа, обитавана от Тъмнината, можеше изобщо да е в мир.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Ориал се простираше върху девет хълма, който обграждаха десети, зает изцяло от комплекса на Кралския дворец. Прекосявана от река Ейрдър, столицата беше огромна, до такава степен, че никой не знаеше точния брой на кварталите, някои от които преминаваха в други или пък — миниатюрни и притиснати — често се оказваха забравени. Той беше столица на Лангър, преди да стане столица на Върховното кралство. Беше градът на всички Върховни крале, а преди тях, преди Войните на мрака, когато Божествените дракони царуваха, беше градът на Ейрал — Белия дракон на светлината и на познанието. Днес Ориал беше политическото и дипломатическо сърце на Върховното кралство, което означаваше и на цял Имелор. По-населен и арогантен от когато и да било, той благоденстваше, опасан от високи крепостни стени и винаги закрилян против Тъмнината от Бдителните кули, които валмирските магове някога бяха построили за него. Десет укрепени порти пробиваха стените му, като главна беше Бялата порта — наречена така, тъй като беше посветена на Ейрал.

Лорн се смеси с тълпата от търговци и пътници, които чакаха да влязат в Ориал. Те идваха от всички провинции на Върховното кралство и от други страни. Под топлото слънце и в надигналия се прахоляк хората вървяха бавно и говореха лангрийски, вестфалдски, алгерски, иредийски и дори естурийски или скандски сред крясъци на животни, разправии, заплахи, призивите към ред на войниците, които задържаха тълпата, скърцането на каруците със стока и на ръчните колички. Лорн нарочно беше избрал най-посещаваната и най-задръстената с хора сред портите на столицата. Държеше коня си за юздата, а скандският му меч беше затъкнат на гърба. Лявата му ръка беше увита, все едно е ранена, за да скрие каменния печат, който я бележеше. Лорн беше свалил черните си очила, но понеже беше принуден да пази по-светлото и по-слабо от очите си, го беше скрил под дебела препаска, която го правеше да изглежда като едноок. С черните си коси, дълги до раменете, и загорелия си тен лесно можеше да мине за чуждестранен наемник. За сармец например. Или за валмирски заговорник. Авантюристите и войниците изобилстваха в Ориал и никой — надяваше се Лорн — нямаше да се учуди да види, че идва още един.

И все пак по-добре беше да е предпазлив.

Разбира се, Лорн беше мъртъв и поради това се съмняваше, че някой ще го търси. Но шпионите на министър Естеверис наблюдаваха плътно както Върховното кралство, така и неговата столица. Те бяха навсякъде: на градските порти, в хановете, на тържищата. Разбира се, имаше и доста изявени информатори, на които министърът плащаше заплати. Но най-вече беше публична тайна, че всяко сведение можеше да струва пари и човек нищо не губеше, ако съобщеше за подозрителни движения или за пристигането на нов съсед. Това можеше дори да донесе голяма печалба, само да знаеш към кого да се обърнеш, а сведението да се окаже полезно за полицията. Така че беше достатъчно нещо съвсем незначително, по което някой да забележи Лорн, и някой агент на Естеверис — от усърдие или по навик — да реши да се заинтересува от него. Кой можеше да каже какво щеше да излезе от това?

Копиеносци и арбалетчици стояха на пост на влизане и на излизане под двата големи свода на портата на Ейрал. Други стояха вътре, на тротоарите. Те принадлежаха към Пурпурната гвардия, чиито двайсет полка отговаряха за крепостните стени и за улиците на Ориал. Жестоки и подкупни, те на драго сърце злоупотребяваха с властта си, за да се обогатяват, всички ги ненавиждаха, но не от тях Лорн се страхуваше най-много. Боеше се от онези, които не се забелязваха лесно. Онези, които дебнеха отдалеч или изглеждаха заети с нещо друго. Онези, за които не можеше да се оглеждаш, без да привлечеш вниманието им и веднага да станеш подозрителен. Онези, които — може би — също като него се бяха смесили с пътниците.

След като тъпка на едно място под свода — на горещината и в полумрака, — Лорн се намери на открито със задоволство, което внимаваше да не му проличи. Спря за миг, направи се, че се колебае накъде да поеме, после — като се надяваше, че не го следят — тръгна по една улица, по която имаше само ханове и конюшни. Знаеше, че не се е измъкнал. Първо, защото може би го бяха забелязали — в такъв случай този, който го дебнеше, щеше да изчака да се отдалечи, за да започне дискретно да разпитва за него, когато най-малкото очаква. А освен това, защото се намираше в „свободен квартал“, където предпазливостта беше особено препоръчителна.

В Ориал свободните квартали не заслужаваха името си. Разположени до портите или до търговското пристанище, те бяха свободни само доколкото пътниците имаха правото да престоят в тях няколко дни без да представят паспорт. На другите места всеки беше длъжен да обяви самоличността си пред хазяите или ханджиите, които бяха длъжни да водят точен регистър на разположение на властите. Така че свободните квартали приютяваха чужденците, авантюристите, пътуващите търговци. Бяха квартали и на всякакви видове търговии и контрабанда, където можеше да се купи всичко, стига да има цена. Но тъй като гъмжаха от доносници, в крайна сметка се оказваха най-наблюдаваните квартали на столицата. Естеверис знаеше всичко, което ставаше там, всичко, което се даваше под наем и се продаваше. Слуховете твърдяха също, че от посредник на посредник министърът получава своя дял от всяка печалба. Главорезите от Пурпурната гвардия също не се лишаваха.

Лорн остави коня и нещата си в една конюшня. След това, тъй като беше жаден, бутна вратата на една кръчма с нисък таван и също толкова мрачна. Виното беше средна ръка, но пивко. Лорн го изпи, като се ослушваше, неизвестен и мълчалив, седнал заедно с други мъже на голяма маса, излъскана с восък за свещи. Всички говореха само за обсадата на Арканте. Тъй като преговорите, поискани от принц Алдеран, се бяха провалили, като за малко не бяха стрували живота на брат му — епископа на Стал, армията се готвеше да се присъедини към частите, които вече обграждаха Арканте. Голяма армия, която лагеруваше в околностите на Ориал и чието командване щеше да поеме принц Ирдел. Толкова голяма впрочем, че хората се питаха дали Върховното кралство щеше да може да я издържа дълго време. На което някои отговаряха, че Арканте бързо ще сложи оръжие, а други предричаха дълга обсада и скорошно налагане на „изключителни“ данъци. Така или иначе, не завършваха ли винаги по този начин капризите на могъщите? С нови данъци?

Лорн не остана дълго.

Напускайки успокояващия полумрак на кръчмата, той присви очи на слънцето и се отдалечи спокойно. Като дебнеше с крайчеца на очите си, направи няколко кръга, завъртя се по едни и същи улици и когато се увери, че не го следят, влезе в един от многобройните параклиси, посветени на Ейрал, с които градът се гордееше, освен с църквите си и с великолепната си катедрала.

Но съвсем не го избра случайно.

Параклисът беше скромен и спокоен, през стъклописите проникваше жълто-синя светлина. Пейките бяха почти празни, а клисарят, който дремеше в един ъгъл, седнал на един стол, едва отвори очи, когато Лорн влезе и се приближи до олтара.

Свещи от бял восък горяха под статуята на Белия дракон, а на ноктите му бяха закачени малки хартийки, свити на руло и завързани с разноцветни панделки. Тези хартийки бяха все послания, отправени към Ейрал: молитви, желания, молби, благодарности. Свещениците редовно ги отнасяха и когато вятърът духаше от юг, ги изгаряха с тържествена церемония, така че димът да отнесе мислите на вярващите до планините на Лангър, където Ейрал ги приемаше. Обикновено цветът на панделката отговаряше на естеството на посланието. Така че имаше най-вече бели, сини и червени. Няколко бяха жълти. А имаше и две-три зелени.

Но никоя не беше черна като тази, която Лорн използва, за да закачи — на четвъртия нокът на дясната лапа на статуята — малкото руло, което беше приготвил и в което нищо не пишеше.

* * *

— Учителю?

Сибелиус вдигна глава от тежкия том, който четеше, седнал на работната си маса.

— Да?

— Един посетител.

Главният архивар се изненада. Неочакваните посещения бяха повече от редки в Кралските архиви, от които като че ли никой не се интересуваше. И все пак Архивите бяха паметта на Върховното кралство, което сега беше застрашено от амнезия поради липса на персонал и на финансови средства. В Кралския дворец неколцина министри и съветници смятаха, че всичките тези стари бумаги в края на краищата струваха твърде скъпо.

— Името му?

— Не зная, учителю. Пътник е. Каза, че иска да ви предаде много ценен документ.

Любопитството на Сибелиус се пробуди. Кой ли можеше да идва да го види в неговия отчайващ свят от прах, дърво, хартия и мастило? И какъв можеше да е този документ?

— Добре — каза той. — Ще го приема.

Младият слуга излезе, като остави време на Сибелиус да стане и да се пооправи. Минал шестдесетте, той беше среден на ръст, но леко прегърбен от годините, които беше прекарал наведен над книгите. Погледът му беше буден, брадата му беше грижливо подрязана и на слепоочията се сливаше с корона от къса коса — брадата и косата му бяха еднакво чисто бели. Пръстите му бяха изцапани с мастило, беше облечен скромно и си изтупа ръкавите, за да махне праха по тях.

Влезе един мъж, чийто силует се стори странно познат на главния архивар. Но тъй като книгите не обичаха нито слънчевите лъчи, нито пламъчетата на свещите, източниците на светлина бяха редки в Кралските архиви. Полумракът не позволи на Сибелиус веднага да познае посетителя. Трябваше Лорн да пристъпи напред и да махне превръзката от дясното си око.

— Добър ден, Сибелиус.

Поразен от изненада, Сибелиус за малко не извика, но Лорн бе по-бърз — хвана главата му с лявата си ръка и му запуши устата с дясната.

— Всичко е наред, Сибелиус. Не съм призрак и не съм дошъл да ви тормозя. Чисто и просто съм жив, но трябваше да ме мислят за мъртъв. Сега може ли да си махна ръката?

Главният архивар кимна и Лорн го пусна.

— Лорн! — възкликна Сибелиус тихо. — Лорн! — повтори той, като отиде да се увери, че вратата на кабинета му е добре затворена. — Лорн!

След пожара в Черната кула той беше от онези, които бдяха над леглото на Лорн, докато той агонизираше, после от онези, които му отдадоха последна почит. Беше носил траур за него.

— Съжалявам, че ви изиграх този лош фарс, приятелю. Но в интерес на истината не аз съм авторът.

Сибелиус трябваше да седне.

Беше видял Лорн мъртъв. Студен. Неподвижен.

— К…? Как?

— Дрога, направена от един валмирски маг алхимик. Изпийте я и ще изглеждате като труп в продължение на три дни. Впрочем съвсем същото усещане имате и когато се събудите…

— Но защо?

— Казах ви: по-добре беше да ме смятат за мъртъв. За моя сигурност. В противен случай онези, които се опитаха да ме убият, щяха да се върнат — рано или късно — и да довършат делото си.

Естествено, Сибелиус разбираше.

Но изумлението му беше толкова голямо, че му беше трудно да мисли, да успокои емоциите си, да направи връзка между всички мисли, които се блъскаха в главата му. Отчасти продължаваше да не вярва и трябваше да се убеждава отново и отново, да си повтаря непрекъснато, че не сънува, че Лорн чисто и просто беше тук, пред него. И че беше жив.

И изведнъж сякаш получи просветление.

С влажни очи и широка усмивка на уста Сибелиус стана и отиде да прегърне горещо Лорн.

— Лорн! Лорн, приятелю! Ако знаете какво щастие е за мен да ви видя отново! Толкова е…

— Ненадейно? — рече Лорн шеговито.

— Да! Ненадейно! Но не се подигравайте. Вие сте знаели. И сте си мислели, че все някой ден ще се върнете. Но ние… Ние…

Сибелиус спря, отдръпна се от Лорн, изведнъж го изгледа подозрително и попита:

— Защото все пак не съм аз единственият, който…?

Лорн се засмя.

— Не, Сибелиус! Не!

— Тогава кой знаеше? Или по-точно: кой знае?

Лорн се замисли.

— Не много хора. Алан и граф Теожен. Нае. Вард. Логан и Йерас.

В този списък липсваха няколко имена, но Лорн не искаше да каже повече.

— Не и Алисия? — учуди се главният архивар. — Нито брат й Еленцио?

— Не. Това, че нищо не знаят, ги пазеше — както тях, така и мен. Това се отнася и за вас.

— Да. Да, разбира се — каза Сибелиус.

Въпреки това обаче той не успяваше да сдържи известно огорчение. Огорчение, че може би е бил преценен като недостоен за доверие. Или по-просто казано, че е бил държан настрана от важна тайна. А сега, когато се съвземаше от чувствата си, най-горделивата част от него смяташе, че е заслужавал да знае. Почувства се истински наранен — в името на приятелството.

Лорн се досети какво мисли архиварят.

— Не аз избрах кой да знае и кой не — каза му той. — Дори не бях в съзнание. Алан и Теожен са решили всичко. Те организираха и направиха всичко. А без тях може би днес щях да съм мъртъв.

— Но вие сте жив, приятелю! — отново се зарадва Сибелиус, като прогони лекото недоволство, появило се у него.

Той беше добър и великодушен мъж.

Но най-вече беше искрен приятел, зарадван истински, че отново вижда своя другар. Главният архивар изпитваше към Лорн близост, сякаш бяха братя по оръжие.

— Но аз продължавам да си мисля — каза той като смръщи вежди. — Вие не ми казахте дали кралицата знае. Знае ли?

— Тя смята, че съм мъртъв и това е много добре. Дори ми се ще да продължи да мисли така колкото се може по-дълго.

Сибелиус се ококори.

— Все пак не мислите, че тя е могла…?

— Аз я унизих в Ангборн. Съмнявам се, че изобщо някога ще ми го прости.

— Но чак пък да нареди да ви убият!

— Има и други заподозрени. И за да може най-добре да се отдели вярното от невярното, ми е необходимо още известно време да остана в сянка. Ето защо дойдох по този начин при вас.

— Значи не възнамерявате да… възкръснете?

— Не.

— Вашето доверие е чест за мен, рицарю. С мен вашата тайна е в безопасност.

— Зная, Сибелиус.

— Мога ли да направя нещо за вас? Искате ли ви подслоня? Моят дом е и ваш.

— Не. Това би означавало да ви изложа на опасност. А може би шпионите на Естеверис ви наблюдават.

— Мислите ли? — разтревожи се Сибелиус.

Лорн се усмихна безразлично.

— Ако научите, че е точно така, много ли ще се изненадате?

Главният архивар се замисли над въпроса.

— Не — съгласи се той. — Излиза, че нищо не мога да направя, за да ви помогна, така ли? Имам малко пари.

— Нямам нужда от пари, благодаря. Дойдох просто да поздравя един стар приятел. Стар приятел, когото впрочем ще изложа на опасност, ако остана по-дълго…

* * *

Кръчмата се намираше близо до търговското пристанище на Ориал, в квартала на корабите. Това беше един от най-лошите квартали в града, където моряци, авантюристи, контрабандисти и крадци идваха да търсят развлечение и да въртят далавери. Неговите улички и пасажи образуваха истински лабиринт, в който Пурпурната гвардия влизаше само в краен случай. Кръчмите и публичните домове никога не затваряха. Задните дворове бяха видели много прерязани гърла, а някои необитаеми места бяха истински гробища.

Лорн трябваше да се наведе, за да влезе.

Като остави вратата да се затвори зад него, той огледа залата, изпълнена с дим от лули, долнопробни пури и газови лампи. Беше претъпкана и мрачна, ниска, смърдяща. Шумът от разговорите беше оглушителен.

Лорн привлече само няколко безразлични погледа. Видът му на наемник тук не правеше никакво впечатление. Той видя едно свободно място на тезгяха и тръгна натам, заобиколи една маса, на която моряци пиеха и се смееха с няколко пияни жени, облакъти се и поръча чаша бира, която плати веднага.

Бирата не беше толкова лоша, колкото можеше да се очаква. Силна и ароматна, тя му подейства добре и той си даде сметка, че трябва да внимава с нея, за да не се напие.

Повика мъжа с кожена престилка, който му я беше сипал от една от бъчвите, подредени край стената зад него, и попита:

— Има ли кеш вътре?

Мъжът кимна утвърдително.

— Още една? — попита той.

— Може би по-късно.

Мъжът вдигна рамене и престана да се интересува от Лорн, който се обърна с гръб, опрян на тезгяха, и обиколи залата с поглед. Докато посръбваше от бирата си, се запита колко ли може да е часът и дали трябваше да чака още дълго. И ако не дойдеше нито Йерас, нито Логан, къде можеше да избере да прекара нощта? Може би това, че отблъсна гостоприемството на Сибелиус, не беше толкова добра идея.

В края на краищата щеше да е само за една-две нощи…

Млада жена стана от масата на моряците и за да стигне до тезгяха, се промъкна между Лорн и съседа му. Лорн се дръпна достатъчно, без да мърда от мястото си.

— Съжалявам — каза момичето със закачлива усмивка.

Развързаният й корсаж позволяваше да се види пищна гръд.

— Няма нищо — отвърна Лорн.

Погледът му се спря за миг върху гърдите на младата жена, която забеляза и се усмихна поласкана. Като повика кръчмаря по име, тя поръча три гарафи орвалско вино.

— Бъчвата е празна — отвърна мъжът. — Трябва да ида да взема друга от избата.

— Ами направи го.

— Не искаш ли нещо друго?

— Не.

Безразлична към недружелюбния поглед, който й отправи кръчмарят, младата жена се обърна към Лорн и почти прилепена към него, започна да го разглежда без притеснение, с лека усмивка на устните и пламнал поглед.

— Казвам се Лив — каза тя.

Лорн само кимна, докато гледаше настрани.

— Отдалеч ли идваш? — настоятелно продължи тя.

— Не.

— Ама така изглежда.

Той не отговори.

— Не ти ли харесвам? — попита тя.

Лорн отпи глътка бира.

— Вече си заета.

— Какво? С тия типове?

— Да.

— Не съм се оженила за тях…

Лорн не отговори.

Моряците, на които момичето правеше компания, я държаха под око и бяха престанали да се смеят и да разговарят.

— Не ми каза името си — каза момичето, като се приближи още повече.

Предизвикателно притисна гърдите си към ръката на Лорн. Той остана безразличен и отвърна:

— Да, не ти го казах.

— Жалко — прошепна Лив на ухото му. — Защото знаеш ли какво? Ами, струва ми се, че между теб и мен би могло много добре да се…

Не довърши.

Лорн беше хванал китката й дискретно, докато тя се опитваше да му открадне кесията, закачена на колана. Той едва беше помръднал, но хватката му беше здрава и безмилостна. Стисна още по-силно, изви ръката й и младата жена се смръщи, като леко наклони рамото си.

— Ти… причиняваш ми болка…

— Зная. Но ще те заболи още повече, ако се дърпаш.

Намръщени, моряците започваха да подозират нещо.

— Пусни ме. Ако… ако обичаш.

— Идваш с мен — каза Лорн, като остави празната си чаша.

— Къде?

Тя го гледаше смутено.

Всичко, което в началото й беше харесало у този мрачен мъж, на когото личеше, че е опасен, сега я тревожеше. Изведнъж й се стори хладен и безчувствен. В светлосиньото му око блестеше черен пламък, а под превръзката, която скриваше дясното също се долавяше лошо проблясване.

— Ще видиш. Усмихни се. Направи знак на приятелите ти, за да ги успокоиш.

— Не. Не искам.

— Не ме принуждавай да ти счупя лакътя.

Тя се уплаши и се подчини, докато Лорн вече я мъкнеше към вратата и я държеше под ръка, прилепнала към него. Когато излязоха от кръчмата, навън вече беше тъмно. Сигурен, че моряците ще тръгнат след тях, Лорн бутна крадлата в една уличка, после в друга и стигнаха до покрит двор, заринат със стари дъски и натрупани чували.

— Остави ме да си вървя — умоляваше Лив. — Извинявай. Не исках…

Понеже Лорн беше отслабил хватката си, тя се опита да се освободи, но успя само да му обърне гръб, все така здраво хваната в ръцете му.

— Пусни ме!

Застанал зад нея, той бръкна в корсажа й и хвана едната й гърда.

— Не! Пусни ме!

Но той не я слушаше. Очите му се бяха превърнали в две черни, блестящи топки. Отдавна дремещата Тъмнина, която го обладаваше, искаше своята дан.

Лорн бутна Лив до една каса и грубо я наведе напред. Челото на младата жена се удари в дървото. Докато я държеше така, тя разбра, че той бърка в панталоните си. Разбра какво щеше да й се случи. Не й беше за пръв път и тя знаеше, че беше по-добре да не се съпротивлява.

По-добре беше да изтърпи.

— Не — изстена тя. — Моля те, не така. И аз го искам. Не така…

Очите й се замъглиха.

* * *

— Ще ни я оставиш ли после? За тебе ще е чиста, а за нас ще е загрята…

Трима мъже се приближаваха по уличката.

Някакви мърляви главорези, жестоки и доволни.

Задъхан, с едната ръка опряна на гърба на Лив, Лорн се обърна към тях и ги погледна с черното си като обсидиан око.

— Какво каза? — попита единият от мъжете.

Без да знаят защо, те започваха да се чувстват не толкова уверени.

— Когато има за един, има и за четирима, нали? — опита се да се пошегува най-високият от тримата.

Лорн ги изгледа пренебрежително, докато си закопчаваше колана.

— Но ако предпочиташ да те оставим на мира… — каза единият от тях.

Вече не се усмихваха.

Този път видяха мрачен блясък в окото му и се уплашиха. Но там едва се виждаше. Можеше и да са се объркали. Можеше да е само отражение върху…

Стана изневиделица.

Лорн скочи върху тях, преди те да успеят да реагират. Не извади меча си. Удари единия по гърлото и му премаза гръкляна. Почти в същото време хвана другия за яката и грубо го наведе напред точно върху вдигнатото си коляно, като му счупи носа, зъбите и челюстта. Третият мъж искаше да извади меча си. Твърде късно. Лорн го сграбчи за китката, вдигна ръката му и я изви. Бандитът падна на колене със сгърчено лице, парализиран от болката. Нещо в Лорн искаше да кара другите да страдат. Изви още повече ръката. Лакътят се счупи с пращене.

И мъжът изрева.

Лорн се олюля сякаш викът го беше ударил.

От черни очите му станаха сиви, после стъклени и накрая нормални с три премигвания и без да разбира, Лорн видя уличката, тримата мъже, единият от които се задушаваше на земята, и онова разплакано момиче, уплашено, с което смътно си спомняше, че излезе от кръчмата, но кога? И как? Струваше му се, че се събужда от неспокоен сън, в който е потънал, и сега внезапно се измъква от него.

Двамата бандити, които все още се държаха на крака, се възползваха от объркването на Лорн, за да избягат — накуцвайки, — като изоставиха другаря си да агонизира. Лорн ги гледаше как се отдалечават. После се обърна към момичето, към… Лив?

Да, тя се казваше Лив.

Но какво щеше да й направи в тази уличка? Или какво й беше направил? Все така объркан, той искаше да й каже нещо, но тя се нахвърли върху него като фурия. Удари му няколко плесници, преди той да реагира и да я хване за китките.

— Престанете! — повтаряше той. — Не искам да ви сторя нищо лошо! Спрете, аз…

Тъй като тя не го слушаше, трябваше да я отблъсне. Тя падна назад и се удари, после, изгубила изведнъж всичките си сили, се разплака. Той се опита да посегне към нея, но тя се сви и извика:

— Остави ме, мръснико! Разкарай се… Разкарай се!

Той се поколеба и този път тя се разкрещя:

— Разкарай се!

Тогава той се уплаши и избяга.

* * *

Йерас тъкмо щеше да бутне вратата на кръчмата, когато чу, че го викат. Обърна се и видя Лорн, който излизаше от една близка уличка.

— Едва сега ли пристигате? — попита Йерас.

— Да — излъга Лорн.

— Всичко наред ли е?

Блед и разсеян, Лорн не отговори веднага.

— Да — каза той.

— Наистина ли?

Лорн забеляза моряците, които се връщаха, след като напразно ги бяха търсили — него и момичето. Трудно му беше да мисли и имаше едно-единствено желание: да избяга.

— Всичко е наред. Да се махаме оттук.

Заинтригуван, на Йерас му се искаше да разбере от какво като че ли трябваше да бягат. Обаче Лорн вече се беше отдалечил.

— Хайде! — настойчиво и тихо подкани Лорн. — Накъде?

Йерас го настигна.

— Квартала на монетите — каза той и мина пред него, за да показва пътя.

* * *

Прекосиха Ориал през нощта, като заобикаляха, за да избягнат кварталите, които спазваха вечерния час. Потънал в мислите си, Лорн следваше Йерас разсеяно с риск понякога да се блъсне в него, когато спряха на ъгъла на някоя улица, за да проверят дали пътят е чист. Почти не говореха и се криеха всеки път, когато бившият разузнавач чуваше да се приближава патрул. Кварталът се намираше близо до крепостната стена. Беше простолюдно място, по-скоро спокойно, където беше приятно да се живее. Пристигнаха без премеждия.

— Тук — каза Йерас.

Минаха през една постройка, после поеха по стълби, прекосиха галерия над един двор, други стълби, които ги изкачиха на един допълнителен етаж и стигнаха до врата, на която Йерас почука.

Веднъж. Два пъти. Веднъж.

— Това е условният сигнал — каза той.

Лорн кимна: щеше да го запомни.

Вратата се отвори и с едната от остриетата близначки в ръка Логан ги въведе, после затвори и заключи след тях. Лорн се озова в голяма таванска стая, обзаведена скромно, в дъното чаршафи, заковани на гредите, отделяха три тесни легла от преплетени ремъци. Подът беше от грубо дърво. В няколко чинийки горяха свещи.

— Ето — каза Йерас, сякаш се извиняваше. — Това е всичко.

— Ще свърши работа — каза Лорн. — Спокойно ли е?

— Много.

— А в случай на нужда?

— През покривите — отвърна Йерас, като посочи малка стълба, поставена под голям кръгъл прозорец.

— Отлично.

Тогава Лорн се отпусна и тримата се прегърнаха.

— Радвам се да ви видя отново.

— Ние също, рицарю — каза Йерас с усмивка.

Логан потвърди с кимване, преди да прибере меча близо до леглото си.

— Гладен ли сте? Жаден? — попита Йерас, като посочи една разклатена маса и три разнебитени стола около нея.

— Не много — каза Лорн.

— Това също е добре. Защото се страхувам, че храната ще е оскъдна, за това пък лоша.

Йерас донесе бучка овче сирене, парче сланина и черен хляб, увити в една кърпа. Логан сложи чаши и бутилка вино на масата.

— За щастие, виното е още по-лошо — добави Йерас. — Това е почти успокоително.

— Пари ли нямате? — учуди се Лорн.

В Аргор той беше дал доста добра сума на своите хора, преди да тръгнат за Ориал.

— Наемът ни струва цяло състояние — обясни Логан.

Лорн не можа да се въздържи и огледа критично обстановката.

— Предполагам, че гледката си заслужава, иначе…

Йерас се усмихна.

— Всъщност — каза той — това, което плащаме най-скъпо, са въпросите, които собственикът не задава. И тези, на които обеща да не отговаря, ако Пурпурната гвардия го попита.

— Разбирам — каза Лорн.

Логан беше сипал вино в трите чаши. Вдигна своята и каза:

— Добре дошъл в Ориал, рицарю.

* * *

Докато вечеряха, Лорн почти нищо не разказа за престоя си в Цитаделата. Нито каза нещо за срещата си със Скерен, нито за разкритията на Върховния крал, нито за това, което се беше случило после. Нищо не каза и за това, което беше доверил на Сибелиус. Но се осведоми колкото можа по-добре. Беше изпратил Логан и Йерас в Ориал, за да подготвят пристигането му, за да бъдат те там негови очи и уши, докато го няма. И се бяха разбрали, че ще ги предупреди за идването си като закачи — с черна панделка и в различен параклис в зависимост от деня — желание на четвъртия нокът на дясната лапа на статуята на Ейрал. В този момент те знаеха къде да го намерят същата вечер или най-късно на другия ден.

Тъй като все още бяха част от черните гвардейци, Логан и Йерас имаха ако не пълни, то поне точни сведения за последните преговори между Върховното кралство и Арканте. Говореше предимно словоохотливият Йерас, а в това време Логан се грижеше за любимите си шпаги.

— Преговорите можеха да завършат добре, което щеше да е от полза както за Върховното кралство и за Арканте, така и за принца и за Ониксовата гвардия. Но опитът за убийство, насочен против Жал, провали всичко.

— Един-единствен мъж, така ли?

— Това е, което знаем.

— Чух да се говори, че е използвал острие на Тъмнината.

— Истина е.

— И разбраха ли кой е?

— Той нападна, като викаше „За Арканте! За Ирелис!“ След това телохранителите на епископа за малко щяха да го пребият от бой. За щастие, черните гвардейци проявиха по-голямо хладнокръвие и успяха да го затворят на сигурно място.

— Къде е той сега?

— В тъмниците на Кралския дворец.

— В такъв случай най-накрая ще каже каквото знае. И ще издаде съучастниците си, ако има такива.

Недотам убеден, Йерас сви рамене.

— Несъмнено — каза той.

— Какво? — попита Лорн. — Мъжът не е ли разпитван?

— Напротив. Но според всички черни гвардейци, които са били в досег с него, това е някакъв фанатик. Луд.

— И все пак някой трябва да е сложил меча на Тъмнината в ръката му, нали? Това не е нищо.

— Разбира се.

Замислен, Лорн изпи на един дъх чашата си и веднага съжали.

— А Алан? — попита той. — Как се справя?

Йерас се поколеба.

— Досега — каза Логан, като прибра съвършено смазаното острие на единия си меч — не се е проявил като недостоен за уважение.

Както често биваше при Логан, казаното беше едновременно малко и много. Заедно с Вард, Йерас и Логан бяха последните от неколцината ониксови гвардейци, които Лорн лично беше наел — Дуайн беше умрял на крепостните стени на Саарсгард, а Лиам, тежко ранен, беше принуден да се оттегли. Така че те на времето бяха една шепа, но никой не можеше дори да си представи какво можеха да направят заедно. Завинаги ги свързваше братство по оръжие и безрезервна вярност към Лорн. И точно по причина на тази вярност им беше трудно да приемат, че някой друг, освен него, ще ръководи Черната гвардия. Нито Логан, нито Йерас оспорваха това право на Алан. Знаеха, че това беше необходимо, за да оцелеят ониксовите гвардейци, а принцът имаше най-голямо право да поеме командването след своя приятел Лорн. Освен това, както Логан беше подчертал, Алан не се беше показал недостоен за уважение. Но въпреки всичко това, че той командваше черните гвардейци, за тях беше някак нередно — почти като предателство или светотатство. Така че Логан и Йерас доброволно бяха напуснали Ониксовата гвардия след „смъртта“ на Лорн. Първо, защото тази лъжа им позволяваше да отидат с него в Аргор, а те нямаше да го изоставят за нищо на света. Но и защото им спестяваше задължението да служат под заповедите на Алан заедно с тези, които този принц — твърде амбициозен в очите на Логан — не беше закъснял да наеме.

— Ониксовата гвардия — каза Йерас — ще стане пак Ониксовата гвардия, само когато вие я командвате отново, рицарю.

Лорн предпочете да не отговаря.

Той стана, прозя се и посочи плетените легла.

— Кое е моето?

— Лявото. Чаршафите са чисти.

— Благодаря. Утре сутрин ще напиша едно писмо, което някой от вас ще иде да занесе в Белия дворец. Но сега съм много уморен. До утре.

— До утре, рицарю.

— До утре — каза Логан.

* * *

Лорн не можеше да заспи.

Това, което му се беше случило тази вечер, не излизаше от ума му и макар да не си спомняше почти нищо, мисълта, че Тъмнината го беше надвила, го плашеше. Разбира се, Майрен и Драконът на разрушението го бяха предупредили, всеки по свой начин, тя — за да го предпази, а той — за да го заплаши. Но да знае, че е обсебен от Дух от Тъмнина беше едно нещо, а да го изпита, се оказа съвсем друго. Доколкото Лорн можеше да си спомни, Духът се проявяваше за пръв път, но как можеше да е сигурен? Дали Духът можеше да се пробуди когато си иска? Можеше ли да тласне Лорн да извърши какво ли не? Лорн знаеше, че Духът нямаше да направи нищо, за да му навреди пряко, защото по този начин щеше сам да се обрече. Но ако Духът не представляваше опасност за Лорн, беше опасен за другите.

Лорн беше извадил голям късмет тази вечер.

Какво щеше да стане, ако тримата простаци не си бяха помислили, че може да се възползват от далаверата? Единият беше мъртъв, а другите си бяха тръгнали в доста окаяно състояние. Но колкото и жалко да изглеждаше всичко това, то беше най-малкото зло. Ръцете на тези мъже със сигурност бяха изцапани с кръв, а на съвестта им лежаха не малко лоши деяния — или поне Лорн се опитваше да се убеди, че е така. Ами момичето? Какво беше направила, за да заслужи Лорн да я завлече насила в онази уличка? Какво ли насилие беше изтърпяла? И накрая, кой ли щеше да е следващата жертва? Защото за Лорн нямаше никакво съмнение, че това щеше да се повтори, а той нищо не можеше да направи…

Отстъпвайки пред умората, накрая потъна в неспокоен сън.

* * *

Нарбио не знаеше защо тази вечер в кръчмата на пристанището, където беше дошъл да изиграе последните си бронзови монети, този мъж — а не някой друг — беше привлякъл вниманието му. Инстинкт може би. Или този скандски меч, който носеше на гърба си. Разбира се, Нарбио не знаеше, че този едноок мъж в ризница от кожа и метални халки беше мъртвец. На пръв поглед по нищо не се различаваше от наемниците, които Ориал привличаше, както извор привлича зверовете.

И все пак…

Нарбио бързо беше разбрал, че нещо не беше съвсем наред между едноокия и момичето. Не знаеше какво, но беше ясно, че тя не го следваше напълно по свое желание, когато излязоха забързано от кръчмата. Моряците, на които момичето правеше компания и дискретно ги преджобваше от началото на вечерта, също се бяха усъмнили. Или може би не им харесваше, че са ги изиграли. Както и да е, но те също бяха станали и Нарбио трябваше да се сблъска с тях, за да ги забави. И тук пак инстинктът. Но ако едноокият подготвяше някой подъл номер, по-добре беше да му даде време да го започне, нали така?

Когато моряците излязоха от кръчмата, едноокият и момичето вече бяха изчезнали в тъмното. За Нарбио също беше много късно. Но докато моряците бяха тръгнали да търсят наслуки по улиците, Нарбио се беше задоволил да чака на един ъгъл. Пак инстинктът. И наистина, след известно време едноокият се върна. Сам. Нарбио нямаше време да се запита какво се беше случило с момичето, за което изобщо не му пукаше. Пред кръчмата едноокият се беше срещнал с един мъж, който беше дошъл да го търси, и двамата веднага бяха тръгнали заедно.

Нарбио ги беше проследил чак до квартала на монетите. Тия типове криеха нещо, това беше сигурно. Какво? Нямаше никаква представа и смяташе, че не е негова работа да го разбира. Впрочем сержантът на Пурпурната гвардия, към когото се беше обърнал, беше на същото мнение. За доказателство му беше наредил да се омита веднага след като му плати.

Което Нарбио беше направил, без да се обръща.

* * *

Два дни по-късно, когато се стъмни, Лорн отиде сам в Белия дворец. Мястото носеше най-различни имена, но всички те не успяваха да опишат какво представляваше като цяло: игрален дом, къща за удоволствия, театър, библиотека, убежище, място за срещи — официални или нелегални, светски или частни, понякога срамни. Но в Ориал това беше преди всичко генералният щаб на Лилиите. Заемаше цяла група къщи, като от улицата се виждаше само една висока бяла стена, и се състоеше от множество постройки, дворове и градини, които преминаваха едни в други. Имаше няколко входа и тайни пасажа, един от които — както се твърдеше — водеше направо в Кралския дворец.

Лорн почука четири пъти и каза:

— Оникс.

Ниската врата беше открехната почти веднага — точно колкото да може да мине с едното рамо напред — и веднага след това се затвори. Красива девойка в сива рокля го чакаше с факла в ръка в една тъмна стая. Без да каже дума, Лорн свали качулката си и последва момичето, като се питаше дали беше нова или просто слугиня. Тя вървеше пред него по мрачен, влажен коридор, после тръгнаха по тясна стълба, която изкачиха все така безмълвно.

Когато стигнаха горе, младото момиче изчезна пред една врата, която Лорн бутна и влезе сам. Излезе в красив вътрешен двор, осветяван от Голямата мъглявина, по колоните на галерията над него се виеше бръшлян. Пристъпи напред и веднага разбра, че го наблюдават. Няколко осветени прозореца гледаха към двора, но там като че ли нямаше никого. Значи го наблюдаваха от друго място, в което нямаше нищо изненадващо, защото Белият дворец беше буквално осеян с прозорчета, плъзгащи се стени и скрити врати. Лорн не си направи труда да разбере откъде точно го наблюдават. Беше безполезно и макар че да се чувства дебнат му беше особено неприятно, не мислеше, че тук е в опасност.

Една врата под галерията се отвори в мига, когато сваляше превръзката от окото си. Той изчака спокойно, после се поклони с уважение пред тази, която идваше.

— Добър вечер — каза госпожа Мерил.

Висока и слаба, елегантна, тя протегна ръка. Лорн я пое и я целуна, отгатвайки в полумрака първите мотиви на великолепната татуировка, която се губеше под ръкава на роклята на Мерил и стигаше до рамото й, за да продължи — несъмнено — и върху гърба й. Със своята сложност, изисканост и дължина татуировките на Лилиите показваха ранга на тези, които ги носеха. Това не бяха обикновени татуировки, а магически, живи, които се променяха и преставаха да се развиват при онези, които напускаха ордена. Лорн никога не беше виждал татуировката на Мерил и нямаше представа какъв е рангът й, но знаеше, че е много влиятелна.

— Добър вечер, госпожо.

— Много ми е приятно да ви видя отново, рицарю.

— Благодаря.

— Да седнем, желаете ли?

Тя посочи една каменна пейка, на която седнаха един до друг, като Лорн се мъчеше да устои на очарованието, което тя упражняваше върху него. Чувстваше се добре, отпуснат, изпитваше доверие. И знаеше, че това е клопка.

— Не се страхувайте — каза госпожа Мерил със съучастническа усмивка. — Тук имате само приятели.

Лорн се усмихна: до такава степен ли беше прозрачен?

Лилиите бяха известни както със своята красота, така и с ума, културата и любовните си таланти. Дискретни и ревностни, те съставляваха орден от елитни куртизанки, които служеха също така и като пратенички, шпионки, посреднички, договарящи във всякакъв вид обществени или частни дела. Защитаваха всички интереси при подходящата цена, но този, който защитаваха най-добре, беше техният. С годините бяха започнали да играят важна политическа и дипломатическа роля в Имелор. От тях се страхуваха и ги уважаваха и може би им приписваха по-голямо влияние, отколкото действително имаха. Те обаче си оставаха преди всичко опасни съблазнителки. Според една добре позната в Имелор поговорка умееха да се харесват, както убийците умеят да убиват. И най-опасните не бяха винаги тези, които хората си мислеха — добавяше се понякога…

— Най-напред, как е граф Теожен? — попита госпожа Мерил.

— Чувстваше се много добре, когато се разделихме.

— Възстанови ли се след онова падане?

Лорн се стресна.

Наистина през зимата граф Д’Аргор беше паднал от кон по време на лов и се беше разминал само с леко натъртен глезен. Така че това не беше някакъв особено тежък инцидент. Случка, която не заслужаваше да бъде съобщена, освен на някой, който е до такава степен добре осведомен, че знае всичко — както важното, така и случайното.

Лорн се усмихна отново, този път усмивката му изразяваше съучастие.

Мъжът, който той беше преди една година, сигурно щеше да се задоволи да замълчи и да не се замисля много-много, но той каза:

— Не си правете труда да ми показвате влиянието си. Вече ми е известно. И ме интересува единствено доколкото може да ми е от полза.

Госпожа Мерил не трепна.

Беше се запознала с Лорн преди една година в Аргор, точно когато беше обявен за Пръв рицар от Върховния крал, но още не беше започнал да възстановява Ониксовата гвардия. По онова време Лорн беше освободен преди три месеца от Далрот и й беше направил впечатление на измъчен и наранен човек. Днес беше само измъчен.

Мъките бяха излекували раната.

— Както желаете — каза тя. — Но няма да спечелите нищо, ако се държите грубо с мен.

— Уморен съм от игри и преструвки.

— В Ориал? Пожелавам ви много удоволствие, рицарю.

— Именно. Нямам намерение да подхващам отново тази игра.

Госпожа Мерил изгледа Лорн предпазливо.

— Наистина ли?

— Искам само едно: да открия хората, които опитаха да ме убият. Зная, че графът ви е натоварил да проучите кои са били. Това е причината за моето посещение. Какво открихте?

Лилията се поколеба.

— Носеха кожени маски — настойчиво продължи Лорн. — Маски, чиито мотиви се променяха. И мога да ви уверя, че не им беше за пръв път.

В началото на своето оздравяване при граф Д’Аргор спомените му все още се смесваха с кошмарите, които беше преживял, докато лежеше между живота и смъртта, и Лорн имаше известни съмнения. Изваяни маски, чиито деликатни, хармонични арабески бавно се движеха, сякаш оживени от собствен живот? Дали изобщо беше възможно? А дали най-вероятното не беше, че от момента, когато го бяха отровили с три удара с меч в хълбока, до мига, в който Нае го беше спасила от пожара, бълнуване и действителност са се смесили непоправимо в ума му?

Лорн беше повярвал, че е така и несъмнено още щеше да продължава да вярва, ако два съвършено ясни спомена най-накрая не бяха осветлили — като фарове, отстраняващи мъглата, — събитията с безспорна светлина. Първият от тези спомени беше за очите на шефа на убийците — толкова бледосиви, че изглеждаха бели, за които Лорн в същия този миг си беше казал, че никога няма да ги забрави. Вторият спомен беше целувката на този мъж, който бе повдигнал маската си отдолу, за да допре устните си до Лорн, преди да го остави агонизиращ сред пламъците. За тези очи и за тази целувка Лорн нямаше никакви съмнения.

И никога нямаше да има.

— Дори само благодарение на маските им — добави Лорн — сигурно ви е било лесно да откриете убийците, не е ли така?

— Не се заблуждавайте. Не беше лесно.

— Но все пак успяхте.

— Да.

— Слушам ви.

Госпожа Мерил подбираше думите си, после, като снижи гласа си, каза:

— Разберете, че ни се наложи да вдигнем воала върху една от най-добре пазените тайни на валмирците.

Валмирците?

Изненадан и заинтригуван, Лорн се приведе напред. Как беше възможно маговете от Валмир да са замесени в това?

— Знаете ли какво представлява ложата „Наказание“?

— Една от ложите на Арканеума.

Арканеум беше събранието, което управляваше Валмир. То оглавяваше множество ложи, на които бяха възложени различни компетентности и отговорности. Ложа „Наказание“ беше това, което се доближаваше най-много до един вид валмирско Министерство на войната. С тази разлика, че Валмир нямаше армия и разчиташе на Върховното кралство да защитава границите му. Лорн го знаеше много добре, още повече че се беше бил известно време по границите на Валмир против далатските племена.

— Както всички правителства — продължи госпожа Мерил, — Арканеумът има своите шпиони, подставени лица и убийци. Те заместват армията във Валмир и всички или почти всички принадлежат към ложа „Наказание“.

— Тогава моите убийци…

— Не. Те не принадлежат към ложа „Наказание“. Или по-точно вече не са част от нея. Отделили са се и са създали братство, което наричат „Ардат ен Освехир“ — „Синовете на Освехир“. И предлагат услугите си за цени в злато.

— Освехир. Драконът на сянката.

Заедно с Дракона на тъмнината и Дракона на забравата Освехир беше един от тримата хтонични дракони, които бяха започнали Войните на мрака и за малко не бяха успели да разрушат света.

— Нищо чудно няма в това, че заявяват принадлежността си към Освехир — каза госпожа Мерил. — Тези убийци обичат мрака. Благодарение на магия те се движат в него, а най-добрите от тях дори напълно потъват, за да излязат отново по-далеч.

— Магове ли са?

— Валмирците се кълнат, че не са. Но на тях вече им беше много трудно да признаят, че са създали чудовища и че тези чудовища са се изплъзнали от контрола им. Съмнявам се, че ни казаха всичко…

Лорн размисли, после рече:

— Магове или не, тези Синове бяха само изпълнители. Ще си отмъстя, когато мога, но кой ги е наел?

— Някой могъщ, в това няма никакво съмнение.

— Какво? Не знаете ли кой е бил?

Госпожа Мерил избра да отговори от името на Лилиите.

— Ние не знаем.

— А изобщо опитахте ли се да разберете? — ядоса се Лорн.

Отговорът дойде ясен и отсечен:

— Не.

Лорн млъкна.

— Преценихме, че това ще ни струва твърде скъпо — обясни лилията.

— Скъпо? Да проучите! Ще платя.

Госпожа Мерил се усмихна.

— Забогатели ли сте, рицарю? Всъщност не става дума само за пари.

— А за какво тогава?

— За услуги. За услуги, които ще ни бъдат направени, и за услуги, които ще трябва да направим един ден. Някои, които бяха наши длъжници, ще престанат да бъдат. А на други ще ни се наложи да обещаем много. Твърде много може би. И всичкото това за какво?

Лорн се усмихна горчиво.

— Значи ли това, че аз и Лилиите не преследваме една и съща цел? — иронично рече той. — Не ме ли уверявахте в това при първата ни среща у граф Д’Аргор? Вие и аз заедно? За благото на Върховното кралство?

Госпожа Мерил спокойно издържа погледа на Лорн, в който се четеше гняв и презрение. И заяви:

— Преди малко казахте, че сте уморен от преструвки, е, сега е мой ред да бъда груба. Вие и ние да работим заедно за благото на Върховното кралство? Но това беше преди!

— Преди?

— Преди да ви убият. Преди да изчезнете. Тогава бяхте Пръв рицар на Кралството. А сега кой сте? Вие сте мъртъв, рицарю. Което означава, че вече сте никой.

* * *

Лорн си тръгна мрачен и ядосан от срещата си в Белия дворец. Когато се върна в къщата в квартала на монетите, намери Логан и Йерас, които го чакаха разтревожени.

— Какво става? — попита той, като закачи скандския си меч на стената.

— Разни мъже задават въпроси из квартала. Доносници. А Логан казва, че патрулите на Пурпурната гвардия са се увеличили.

Лорн се обърна към бившия наемник, който потвърди с кимване на глава.

— Това може и да няма нищо общо с нас.

— Може би — съгласи се Йерас. — Но е по-доб…

— Но е по-добре да сме предпазливи, да! — извика ядосано Лорн. — Зная.

Логан и Йерас се спогледаха предпазливо, докато Лорн беснееше. Точно от това се нуждаеше сега! Дали полицията на Естеверис вече беше по следите им? И ако е така, как се беше случило? Противно на онова, което си мислеше, може би Лорн е бил забелязан още с пристигането си в Ориал. Или преди това, в някой хан по пътя към столицата. Или може би след това, в кръчмата на пристанището. В крайна сметка нямаше значение. Йерас и Логан също можеше да са привлекли вниманието към себе си. Как можеше да се разбере?

Каквото и да беше станало, Лорн трябваше да ги изпревари.

— Трябва да се срещна с Алан — каза той.

* * *

Рейк Вард гледаше калаената гарафа, която държеше в ръцете си, сложена на масата. В гарафата беше останало малко вино на дъното и Вард се колебаеше. Вече беше изпил една гарафа в повече. И други две след това. Обаче едва усещаше действието на опияняването.

Опияняване, в което впрочем нямаше нищо приятно.

Вард се чувстваше ужасно уморен.

Стар.

Тази вечер виното беше жалък приятел, но той нямаше по-добър. Сам на масата си, Вард изпразни гарафата на един дъх и вдигна ръка към сервитьорката.

— Още една.

— Сигурен ли сте? — попита жената.

На устните й имаше мила усмивка и погледът й беше пълен със състрадание. Не обичаше да гледа как Вард пие, както пиеше тази вечер.

— Сигурен — каза той.

— А няма ли да е по-добре да се качите? Има една свободна стая. Вече е късно и скоро ще затваряме.

— Още една гарафа, Ларя.

Сервитьорката вдигна рамене със съжаление и тръгна към кухнята. Вард беше от редовните посетители. Посещаваше „Грифона“ от една година и понякога спеше на етажа. Ханът беше чист и спокоен, добре поддържан, близо до генералния щаб на Ониксовата гвардия в квартала на червените павета. Храната беше добра. Черните гвардейци с удоволствие идваха тук да се отпуснат и да пийнат по едно.

Ларя се върна с пълна гарафа. Докато минаваше през салона, черните гвардейци, които бяха седнали заедно на друга маса, я спряха.

— Колко такива е изпил? — попита Кай, като посочи Вард с брадичка.

— Прекалено много, месир. Опитах се да го накарам да разбере, но…

Младият мъж кимна.

— Понякога слуша — добави сервитьорката. — Но не и тази вечер.

— Благодаря, Ларя.

— На вашите услуги.

Кай се обърна към другарите си на масата.

— Какво ще правим? — попита той.

— Не мисля, че е редно да правим каквото и да било — каза Енград.

— А вие, Ройс?

Ройс направи гримаса.

— Не зная.

— Онзи ден нямаше сили да се прибере — настоя Кай. — Прекарал е нощта навън.

— От кого знаете? — попита Ройс скептично.

— От ханджията. Намерил Вард рано сутринта под един заслон. И с голяма мъка го завлякъл в една стая. Нямало да се справи, ако слугата от конюшнята не му бил помогнал.

— Всички вече пихме повече от разумното — отбеляза Енград.

— Но според ханджията това не се случва за пръв път — уточни Кай.

Както всички ониксови гвардейци, той изпитваше най-голямо уважение към Вард. Някогашен кралски ковач, Вард беше един от най-верните и близки бойни другари на Върховния крал, преди да стане първият, когото Лорн Аскариан наема в своята Черна гвардия. За Кай Вард беше легенда. Той въплъщаваше това, за което — присъединявайки се към ониксовите гвардейци — Кай се беше отказал от титлата, ранга и богатството си. Но се боеше, че вижда как тази легенда го разочарова.

— Защо търси забрава във виното? — запита се той на глас.

Нито един от другарите му не отговори. Ройс нямаше двайсет години, когато му се наложи да изостави всичко вследствие на дуел. Енград беше рицар без земя и добре познаваше мизерията. И двамата знаеха какво може да накара един мъж да пие. И двамата бяха преживели дълги, самотни вечери, когато тъгата и умората са като ситен дъжд, който те смразява до костите, чак до душата.

— Мисля, че е време да се прибираме — каза Ройс.

Другите двама се съгласиха и станаха, след като оставиха няколко монети на масата.

— Чух да казват, че Вард иска да напусне гвардията — каза Енград.

— Тогава защо не го прави? — попита Ройс.

Кай наблюдаваше Вард в другия край на кръчмата.

— Защото битката не се напуска насред най-яростния бой — каза той. — Тръгвайте. Ще ви настигна.

Без да чака, той мина между масите — повечето празни по това време на вечерта — и стигна до масата на Вард. Той пиеше направо от гарафата, погледът му беше прикован някъде и празен.

— Вард? — рече Кай.

Вард бавно повдигна очи към него.

— Да?

— Аз съм с Ройс и Енград. Понеже стана късно, ние се връщаме в Черната кула.

— Разбрано.

— Искате ли да дойдете с нас, вместо да вървите сам след малко?

— Не, благодаря.

— Смятате ли да спите тук?

— Може би.

Кай се почувства неудобно и не знаеше какво повече да каже.

От своя страна, Вард разбра какво се опитваше да направи младият мъж и като видя притеснението му, въздъхна и каза:

— Добре съм, Кай. Не се тревожете за мен.

— Добре — каза Кай със съжаление. — Тогава… До утре за проверката?

— До утре.

Кай още не беше напуснал хана, а Вард — по-самотен от всякога — отново започна да пие. Погледът му отново стана празен и втренчен, а мислите му препускаха в най-различни посоки.

Когато извести Алан за намерението си да си тръгне, решението му беше взето току-що и той не се беше отказал от него — за момента — само защото черните гвардейци преживяваха лош момент. Той обаче се стремеше към почивка и освен това изобщо не ценеше онова, в което се бе превърнала Ониксовата гвардия. Да, командваше я принц с кралска кръв. Да, сега беше по-многобройна, по-богата и по-добре екипирана от когато и да било. Да, тези, които бяха наети, бяха все мъже на дълга и опитни бойци. Но богати или бедни, всички те бяха благородници. А Лорн беше наел един странстващ войник, един бивш каторжник, един наемник, един дезертьор… и един стар ковач. С Алан Черната гвардия се беше превърнала в един вид рицарски орден.

Какво ли щеше да си помисли Лорн, когато се върнеше?

Като вдигна гарафата си, Вард мълчаливо се чукна за здравето на Лорн и отпи голяма глътка, преди да се замисли какво щеше да прави, когато напуснеше черните гвардейци. Колебаеше се дали да се върне в Цитаделата, или да замине за Аргор. Интуицията му казваше, че дългът го зове при Върховния крал. Но в Аргор щеше да бъде с Лорн, от когото нямаше никакви новини. Щеше да иде при Нае, неговата дъщеря, която ужасно му липсваше. Най-накрая щеше да намери покой, далеч от интригите и светската суета. Беше посветил живота си в служба на Върховното кралство. Не беше ли направил вече достатъчно? Трябваше ли да чака да се превърне в изнемощял старец, който няма желание дори да си свали ризницата и да закачи меча?

Някой седна на масата му и прекъсна размишленията му. Вард се поклащаше на стола си. Не погледна натрапника, но каза дрезгаво с глас, в който звучеше заплаха:

— Не си уцелил случая, приятелю. Тази вечер нямам желание за компания. И тъй като не липсват свободни маси…

— А аз си мислех, че ще ме почерпиш една чаша. Какъв съм наивен.

Вард позна гласа на Лорн, после лицето му, скрито в сянката на качулката. Изненадата му беше толкова голяма, че за малко не политна назад заедно със стола си и Лорн трябваше здраво да го задържи за лакътя. Щом столът застана стабилно, Вард тревожно огледа салона, преди да се наведе напред и да попита тихо:

— Ама ти какво правиш тук?

— И аз се радвам да те видя.

— Тъкмо това е мястото за шегички! Този хан е известно сборище на Пурпурната гвардия. Тук и стените са шпиони на Естеверис! Отдавна ли дойде?

— По-малко от половин час. Достатъчно време, за да…

— Не тук! В Ориал!

— Преди два дни. Малко е трудно да те проследи човек, знаеш ли?

— Пих. И изобщо не очаквах посещението ти. Извини ме, че съм малко стреснат.

— Прощавам ти на драго сърце. Защото знам, че сърцето ти е чисто.

— Това е то. Шегувай се, хлапе. Като нищо някой доносник вече те държи под око.

— Зная. Оня тип, който се прави, че спи, седнал с гръб към стената, на масата в дъното. Зад дясното ми рамо.

Вард бързо погледна.

— Мислиш ли?

— Мисля. Дали да не излезем? Ще можем да поговорим по-спокойно и малко чист въздух ще ти се отрази много добре, струва ми се.

— Добре. Но може би ще трябва да ми помогнеш да стана. Само малко.

* * *

Неподвижен, с ръце скръстени на гърдите и дишайки равномерно, той наблюдаваше всичко изпод клепачите си, които изглеждаха затворени. Така че видя как двамата мъже станаха и с известно усилие, като единият поддържаше другия, тръгнаха към изхода.

Доносникът знаеше кой е Вард.

Обаче другият му беше непознат и дори не беше успял да зърне лицето му. Сигурно беше обаче, че Вард го познава. Защото не го беше прогонил, а тази вечер беше отказал на всички да седнат при него. Следователно Вард, най-старият от действащите черни гвардейци, беше срещнал човек, който му беше достатъчно близък, за да си позволи да седне на масата му без да е поканен, и който смяташе за необходимо да крие лицето си под качулка.

Заслужаваше си да се проверят някои неща.

Доносникът изчака двамата мъже да излязат, после стана и прекоси кръчмата.

Без да бърза.

Първо, защото не искаше да привлича вниманието. После, защото със скоростта, с която старият Вард вървеше, жертвите му нямаше как да му се измъкнат.

Така че шпионинът се оказа още по-изненадан, когато излезе от хана и откри, че улицата е пуста. Примига и си каза, че ако двамата мъже са тръгнали надясно, още трябваше да може да види силуетите им на светлината на Голямата мъглявина. Следователно бяха тръгнали наляво, преди да свият някъде при първа възможност.

Доносникът ускори крачка и стигна до първата пряка, но и там нямаше никого.

Нито надясно.

Нито нал…

Без да разбере как, доносникът изведнъж се оказа лице в лице с мъжа с качулката, който му се усмихваше и го удари право в челюстта. Последва удар с коляно, който го преви на две. И накрая удар по тила, който го уби.

Той се строполи.

— Ето на̀ — каза Лорн, като си разтриваше ръцете. — Виждаш ли? Казах ти. Това е оня тип, който се правеше на заспал на масата в дъното.

— Браво. Нищо не ти убягва — отвърна Вард. — Но аз продължавам да си мисля, че поемаш големи рискове, като се показваш в квартала. Макар и по тъмно.

— Първо, не се показвам наистина. Освен това трябва да се видя с Алан. Дискретно. Можеш ли да го уредиш?

— Кога?

— Утре или вдругиден.

— Ще стане по-скоро вдругиден.

— Разбрано. Накъде сега, когато сме сами?

— Насам.

* * *

Излязоха от квартала на червените павета, после на една спокойна улица Вард отвори една врата с ключ, който държеше у себе си.

— След теб — каза той.

— Къде сме? — попита Лорн, като влезе в тъмен коридор.

— У дома — отвърна Вард и затвори вратата. — Тук ще сме на спокойствие. Почакай за малко.

Опипом намери една свещ и огниво с прахан в една ниша в стената на височината на рамото си. Запали свещта и като мина напред, обясни:

— Купих тази къща с наградата, която Алан ми даде за моите големи и лоялни заслуги. Същата награда очаква Йерас и Логан в хазната на Гвардията. Впрочем те как са?

— Добре.

— Те също са тук, в Ориал, нали?

— Да. Живеем в квартала на монетите.

— Нямам търпение да ги видя тези двамата.

Влязоха в една стая, която изглеждаше по-голяма, понеже беше почти празна. Въздухът миришеше на спарено. Капаците бяха затворени. Малкото мебели бяха покрити с бели чаршафи и в полумрака можеше единствено да се различат формите им.

Вард запали втора свещ от пламъка на първата и я подаде на Лорн.

— Ей сега се връщам — каза той. — Чувствай се като у дома си.

Когато се върна, завари Лорн седнал на пода, с гръб, опрян на стената, свещта беше сложена пред него между разтворените му крака. Вард седна вдясно от него и леко се намръщи, когато коленете му се сгънаха, после му подаде едната от две бутилки ароматно вино, които беше отишъл да донесе.

— Сигурен ли си, че е разумно? — попита Лорн.

— Веселото вино прогонва тъжното. А аз съм дяволски доволен да ви видя отново, рицарю.

— Аз също.

— За нас? — предложи Вард, като вдигна бутилката.

— За нас.

Махнаха восъчните тапи, чукнаха се и отпиха по глътка. Виното беше добро и те го оцениха, но и по-лошо щеше да свърши работа.

— И за баща ти — добави Вард с уважение.

Лорн прие и бутилките се чукнаха втори път, после отпиха по една голяма глътка. За миг Лорн си помисли дали Вард знаеше кой беше истинският му баща. После се замисли за майка си.

Той носеше нейното име.

Според скандската традиция Лорн не носеше фамилното име на баща си, а на майка си. Това беше доказателство за любов. Майката на Лорн беше пленничка, която един скарх — варварски цар от Скандия — беше подарил на Върховния крал наред с други подаръци, за да скрепи един политически и военен съюз. Селения Аскарин беше дъщеря на победен крал и беше воин — красотата й беше равна на гордостта й. Еран Фаргалд се беше влюбил в нея от пръв поглед и бе пожелал да се ожени за нея. Като не знаеше какво да я прави, Върховният крал на драго сърце се беше съгласил и така една есенна вечер в Ориал оръжеен майстор от Върховното кралство се бе оженил за скандска принцеса. Фаргалд беше любящ съпруг и уважаваше вярванията и обичаите на съпругата си. Така че беше пожелал Лорн да носи нейното име. Тя се казваше Селения Аскарин, което означаваше Селения, дъщеря на крал.

Той щеше да бъде Лорн Аскариан.

Син на крал.

Тъжна ирония…

— Добре ли си? — попита Вард.

Лорн се отърси от мислите си.

— Да — излъга той.

Старият ковач за миг се загледа в него, той не беше глупав. После попита:

— Как е Наерис?

— Добре е. Остана в Каларин. Раните й заздравяха. Вече е съвършено възстановена.

— Като че ли и ти също.

— Да. Добре съм.

— Тя щастлива ли е?

Лорн се сепна.

— Нае? Да… Да, така мисля.

— Знаеш ли, тя е влюбена в теб. Винаги е била.

— Зная.

— Но ти не си.

— Не, не я обичам както тя ме обича.

Вард въздъхна.

— Опитай се да не я направиш много нещастна. И я уважавай. Винаги. Само за това те моля.

Лорн кимна в знак на съгласие, преди да отпие глътка вино.

Настъпи мълчание, после Лорн посочи къщата, като завъртя ръката си, и попита:

— Ще ми обясниш ли?

— За Нае е. Не е за мен. Не е палат, но поне така тя ще има собствен покрив. Нотариалният акт е на нейно име. Но ще съм по-спокоен, ако знам, че ще бдиш над нея.

Лорн се обърна към Вард и впи поглед в неговия. Видя огромна, почти отчаяна умора. Това го разтревожи.

— Какво става, Вард?

— Нищо. Чувствам се стар, това е.

— Но защо?

— Вероятно защото съм. Роден съм преди много време, Лорн. Видял съм много неща. Повечето бяха грозни и се страхувам, че следващите никак няма да станат по-хубави. Можеш ли да повярваш, че ще воюваме против Арканте?

Тревогата на Лорн нарасна.

Вард разбра и реши да го успокои. Напрегна се да се усмихне и като на игра удари едно рамо на Лорн.

— Но ти си прав — каза той. — Пих много и разправям всякакви глупости. Забрави го и вместо това ми кажи за какво си дошъл в Ориал. Още ли си Пръв рицар на Кралството?

— Такъв съм — Лорн се поколеба. — Е, ако искам.

— А ти не искаш.

— Вече не знам какво искам. Надявах се да се възползвам от това, че ме смятат за мъртъв, за да открия кой се опита да ме убие, но не мисля, че ще успея да разбера повече от това, което зная, като остана в сянка.

— А какво точно знаеш?

— Чувал ли си за Синовете на Освехир?

Вард потръпна, като чу името на Дракона на сянката.

— Не — каза той. — Но това не предвещава нищо добро.

Тогава Лорн му обясни какво беше научил от устата на госпожа Мерил за валмирските убийци.

— Повярвай ми — каза накрая, — с удоволствие ще ги заставя да си изядат собствените черва. Но тези Синове на Освехир бяха само изпълнители. А аз искам да разбера кой е дал заповедите.

— А Лилиите отказват да открият това за теб.

— Не и за хубавите ми очи във всеки случай.

— А за очите на един Първи рицар, който ще им бъде задължен, така ли?

— Разбра.

Вард се замисли. После попита:

— Затова ли искаш да се видиш с Алан?

— И затова.

— В такъв случай е най-добре да не се бавим. Докато се криеше, без да мърдаш, смъртта те пазеше. Но сега, когато се върна, рискуваш да те открият. А ако враговете ти те намерят преди официално да се върнеш към живота, няма да имат никакви скрупули да те премахнат. Така и така си мъртъв, нали?

Лорн се усмихна леко и млъкна.

— Какво те тревожи? — рече Вард след малко. — Познавам те. Неспокоен си.

Смутен, Лорн дълго се колеба.

Но как да признае, че в него има Дух от Тъмнина? Как да признае, че този Дух го прави опасен? И най-вече как да признае, че се осланя на илюзията, че нещата може би ще да се подобрят? Че Духът от Тъмнина няма повече да се проявява или че ще намери начин да го овладее, независимо от това, което Драконът на разрушението му беше известил?

Лорн знаеше, че е слаб.

Искаше да живее на всяка цена и се чувстваше изправен срещу собствената си подлост, която му пречеше да признае нещо очевидно и да извлече всички последици от това: той беше чудовище.

Така че реши да излъже, макар да знаеше, че разноцветните му очи го издават.

— Всичко е наред — каза той.

* * *

Срещнаха се два дни по-късно, по тъмно, в парка на катедралата, посветена на Белия дракон. Парадът на армията на Ирдел беше завършил следобед и Лорн предпочете да избегне преддверието, където разваляха трибуните на светлината на факли. Пристигна по-рано и зачака, както беше уговорено, близо до един фонтан встрани от главните алеи.

Нощта беше ясна и прохладна под мирната Голяма мъглявина.

След няколко минути Лорн чу как чакълът скърца под нечии подметки. С ръка на меча, той отстъпи крачка назад и застана зад един храст, в този миг видя, че някой се приближава.

Мъж.

С меки ботуши и кожена ризница, покрит с качулка.

Лорн разпозна стъпките и силуета на Алан. Но остана скрит достатъчно дълго, колкото да се увери, че никой не го следи. За да дойде, самият той беше взел предпазни мерки, за които не знаеше дали бяха необходими. Откакто кварталът на монетите изглеждаше наблюдаван по-внимателно от обикновено, Лорн се чувстваше ако не дебнат, то най-малкото застрашен като самотен войник на вражеска територия. Основателно или не. Обаче нямаше никакво съмнение, че Естеверис шпионираше Алан. И как ли можеше да бъде другояче? Оставаше само да се надява, че Алан е бил достатъчно предпазлив.

Лорн пристъпи напред.

— Тук съм — каза той.

Алан се усмихна и свали качулката си.

— Лорн! — възкликна той сякаш с изненада.

Колебаеха се.

После Алан пристъпи напред и двамата се прегърнаха — срамежливо и непохватно. От двамата Лорн беше по-притесненият, чувстваше се като затворник на самия себе си.

— Как се чувстваш? — попита Алан.

— Чудесно.

— Никакви усложнения? Наистина?

— Само белези, които, за щастие, не навредиха на чара ми.

Принцът повярва на тази лъжа. Размениха още няколко леки, приятелски думи, после Алан попита:

— Беше ли в Цитаделата? Видя ли баща ми?

— Да, срещнахме се.

— И?

— Той е съвсем зле. Съжалявам.

Алан помръкна и седна на ръба на фонтана.

— Мислиш ли, че трябва да ида при него?

— Не зная.

Лорн замълча.

Алан му беше приятел от детинство. А сега беше и негов полубрат. Дали знаеше? А ако научеше, как ли щеше да реагира? Хрониките свидетелстваха, че кралските копелета невинаги бяха приемани от законните наследници. Рано или късно те се оказваха династична заплаха и винаги ги подозираха, че имат скрити амбиции. Лорн си каза, че сред всички тайни, които пазеше, тази несъмнено беше най-опасната.

Наруши мълчанието:

— Разкажи ми за Ониксовата гвардия.

Алан въздъхна и започна:

— Сега тя наброява трийсет мъже — каза той. — А Черната кула е напълно възстановена. Видя ли я?

— Отдалеч.

— Постарах се колкото можах, докато те чаках, но се боя, че не успях да нося цветовете на ониксовите гвардейци достатъчно високо. Дори се страхувам, че ги изложих на провал. Присъства ли днес на триумфалния парад на Ирдел?

— Не.

— Аз присъствах. От кралските трибуни. Разбира се, майка ми наказа мен пред очите на всички. Но Черната гвардия също беше държана настрана, сякаш не беше достойна да бъде приветствана. И това стана по моя вина.

— Защото кралицата е искала да те накаже?

— Тя не обича да й се съпротивляват.

— А ти защо й се съпротивляваше? За да браниш Гвардията, нали?

Алан се сепна.

— Откъде знаеш?

— Познавам те, познавам и кралицата.

Алан присви очи подозрително.

— Вард ти е казал, истина ли е?

— Да — призна Лорн с дяволита усмивка.

Като добър играч, Алан на свой ред се усмихна.

— Както и да е — каза той като стана, — но аз не съм ти. Харесваше ми да командвам Ониксовата гвардия. Това беше чест, но е време да се върнеш. Още ли си Пръв рицар?

— Да.

— Тогава няма място за колебание. Черната гвардия заминава да се бие в обсадата на Арканте, Лорн. Тя се нуждае от теб и несъмнено и ти се нуждаеш от нея.

Лорн се замисли.

* * *

Два часа по-късно Лорн се връщаше в квартала на монетите и продължаваше да мисли, без да е сигурен, че е взел правилното решение. Но мнението му се изясни окончателно, когато откри, че групата къщи, където се намираше скривалището, наето от Логан и Йерас, беше обградена. Пурпурни гвардейци се разгръщаха дискретно, като тръгваха от главните улици и започваха да наблюдават малките улички и пасажите. Капанът скоро щеше да е затегнат и вече нямаше да има излизане.

Нито пък влизане.

Скрит под навес, откъдето можеше да наблюдава един сержант, който тихо даваше заповеди, Лорн прецени положението. Очевидно Пурпурната гвардия беше тук заради него и неговите хора. Готвеше се да разбие тяхната врата и разчиташе да ги залови, докато спят. Без съмнение очакваше да се бие, защото всички бяха в пълно въоръжение.

Лорн незабелязано се върна назад.

Да, полицията на Естеверис наистина работеше добре. Как беше успяла вече да ги забележи? Тя не знаеше с кого има работа, защото в противен случай нямаше да рискува да арестува Първия рицар на Кралството — независимо дали е действащ, или не. За сметка на това обаче беше събрала достатъчно елементи, за да прецени, че подобно обкръжаване щеше да е необходимо против тримата мъже, които нелегално се бяха настанили тук. Може би вече беше разбрала кои са Йерас и Логан и в такъв случай разпитът на двама бивши ониксови гвардейци нямаше как да не се хареса както на Естеверис, така и на кралицата, ако се предположеше, че тя е уведомена за тази операция.

Лорн се плъзна между две къщи и стигна до пуст заден двор. Оттам тръгна по една уличка, която дискретно го доближаваше до скривалището. Логан и Йерас вероятно спяха. За да стигне до тях и да ги предупреди, Лорн трябваше да изпревари пурпурните гвардейци, без те да го забележат, преди окончателно да обградят квартала.

После…

После щяха да импровизират.

Лорн тръгна през един тесен пасаж и излезе в дълъг двор, притиснат от къщите. Прекоси го с котешки стъпки и стигна до една решетка…

… затворена с верига и тежък катинар.

— Мамка му!

Но Лорн не можа да продължи да ругае.

— Кой е там? — извика глас зад гърба му.

Лорн спокойно се обърна.

Двама пурпурни гвардейци го гледаха. На коланите им имаше къси шпаги, а в ръцете им — оловни палки. Единият вече държеше свирката си готова на устата.

— Всичко е наред, момчета — каза Лорн, като вдигна ръцете си и тръгна към тях.

Ако дадяха тревога, Лорн знаеше, че ще съумее да се отърве от тях и да се измъкне. Но това без съмнение щеше да отприщи атаката — макар и преждевременна — срещу скривалището, където Логан и Йерас щяха да се окажат хванати в клопка.

— Какво? — настойчиво продължи Лорн. — Не ме ли познавате?

Гвардейците се спогледаха, после присвиха очи към Лорн, който все така се приближаваше с леко наклонена глава така, че да не могат да го видят добре.

От двамата гвардеецът със свирката беше по-подозрителен.

— Кой си ти? — повтори той. — Името ти!

Лорн го изненада с удар с юмрук в слънчевия сплит, от който му спря дъхът, точно преди да удари мълниеносно другия с лакът под брадичката и да го задържи докато пада, за да не вдигне шум. Превит на две, първият се опираше на една стена с едната си ръка, а с другата се мъчеше да надуе свирката. Лорн го довърши със силен удар с коляно в корема и го остави бавно да се свлече на земята, стенейки.

За момент Лорн погледна двамата гвардейци в безсъзнание.

Очите му се превърнаха в блестящи черни топчета.

Невъзмутимо, той извади меча си и заби върха на острието в тила и на двамата. Това бяха два кратки, точни удара, нанесени безмилостно. След това прибра меча в ножницата и без да мисли повече за тях, спокойно огледа двора. Тъй като не можеше да мине през заключената решетка, погледна нагоре към покривите.

* * *

Логан не спеше.

Когато чу, че от външната страна на кръглото прозорче се чука, той разтърси Йерас, който дремеше събут, но облечен на своето легло, и отиде да види.

Предпазливо. С меч в ръка.

Лорн почука още веднъж по дебелото стъкло и веднага щом различи силует през него, залепи голата длан на лявата си ръка. Логан позна печата на Тъмнината и веднага отвори.

— Вземете вашите и моите неща — каза Лорн полугласно. — Бързо. Пурпурната гвардия обгражда квартала.

Логан и Йерас не зададоха никакви въпроси. Приготвиха се мълчаливо и събраха вещите в три вързопа, които подадоха на Лорн. После и те излязоха през прозорчето и издърпаха след себе си малката стълба, която позволяваше да се стигне до него. Оставиха я безшумно, докато Лорн затваряше прозорчето.

Вече се отдалечаваха по покривите, когато Пурпурната гвардия разби вратата. Разминаха се за минута-две.

— Къде отиваме? — попита Йерас.

— Там, където никой няма да посмее да дойде да ни търси — отвърна Лорн. — Дори и Естеверис.

Поеха към Черната кула, сами и мълчаливи под огромното небе и Голямата мъглявина.

* * *

На другата сутрин Далк влезе в празния таван.

След като не намериха никого, при положение че бяха сигурни, че двамата или тримата мъже, които искаха да задържат, живеят там, пурпурните гвардейци бяха претърсили навсякъде. Малкото мебели бяха преобърнати или счупени. Леглата бяха изтърбушени. Разкъсани чаршафи се валяха по пода. Но безредието не беше толкова голямо. Онези, които бяха живели тук нелегално, се задоволяваха с малко и не бяха оставили кой знае какво.

Застанал насред тавана, Далк дълго го разглежда, като оглеждаше всичко с професионален поглед в търсене на някакъв детайл, нещо нередно, нещо, което да привлече вниманието му. Той беше талантлив копой. И умееше да се доверява на интуицията си.

Но нищо не забеляза.

Беше дошъл твърде късно. В състоянието, в което се намираше, това място не можеше да му каже каквото и да било. Далк обаче усещаше, че беше по следите на важен дивеч…

Далк не помръдна, когато един сержант от Пурпурната гвардия влезе, като буташе пред себе си един доносник, който обикновено се подвизаваше в свободния квартал на корабите, близо до търговското пристанище. Далк беше наредил да му го доведат, защото — ако се вярва на докладите, които беше прегледал — всичко беше започнало с този мъж.

— Оставете ни, сержант.

Сержантът излезе.

Застанал неподвижно, Далк се направи, че не обръща никакво внимание на доносника, а през това време той чакаше, внимателен и несигурен. Нарбио не знаеше какво точно се иска от него, но знаеше кой е Далк. В Ориал всички знаеха. Далк беше довереният човек на министър Естеверис. Неговият шпионин и убиец. Неговият изпълнител на мръсни поръчки. Говореше се, че Далк няма нито душа, нито съвест и че убива, без никога да изпитва угризения. Но това, което най-много притесняваше Нарбио, беше, че Далк никога не си даваше труда да отиде някъде за нищо. Ако беше тук, значи работата беше важна. А Нарбио знаеше, че в една важна работа за такъв като него имаше само лоши удари. Действително доносникът бързо можеше да се превърне в неудобен свидетел.

— Този мъж — каза изведнъж Далк, без да удостои Нарбио с поглед. — Онзи, когото си проследил миналата вечер до тук. Разкажи ми за него.

— Беше висок. Едноок. Заплашителен. Наемник, струва ми се.

— Едноок?

— Имаше превръзка на едното си око. Дясното, мисля.

— Това не означава, че е бил едноок.

— Вярно е, месир.

— И какво друго?

Нарбио помисли.

— Нищо, месир. Това… това е всичко, което си спомням.

Далк помълча малко, после каза спокойно:

— Свободните квартали гъмжат от наемници. Кажи ми тогава, Нарбио, ако в този не е имало нищо особено, защо си го последвал, защо него, а не някой друг? По твой вкус ли беше?

Нарбио не разбра кое го разтревожи най-много. Името му в устата на Далк? Или жлъчта в последния въпрос?

— Не зная — каза той, като отчаяно търсеше отговор, който да задоволи шпионина на Естеверис. — Не зная… Може би… — и изведнъж се сети. — Може би меча му. Да, меча му!

Далк изглеждаше заинтригуван.

— Какъв меч?

— Този мъж. Той носеше меч на гърба си. Скандски меч. Точно затова го забелязах.

За пръв път Далк се обърна към Нарбио.

— Сигурен ли си в това? — попита той.

— Убеден съм, месир. Аз съм от Самаранд. Скандските мечове са рядкост и там, но могат да се видят повече, отколкото тук. Категоричен съм. Беше скандско острие.

Далк се замисли, заставяйки Нарбио да чака.

— Това е добре — каза той накрая. — Можеш да си вървиш.

— Благодаря, месир.

— Като излезеш, поискай от сержанта да ти плати за сведението. И не напускай квартала на корабите до нова заповед. Ако имам други въпроси, бих искал лесно да мога да те намеря.

— Да, месир. Благодаря, месир.

Нарбио излезе, щастлив, че се е отървал толкова леко.

Но не поиска пари от сержанта и дори избегна да срещне погледа му, когато излезе на двора. Всъщност побърза да се прибере вкъщи, събра оскъдните си вещи, взе малко пари назаем и напусна Ориал, заминавайки за Самаранд след по-малко от два часа.

* * *

Далк отиде при своите хора на двора, където те говореха със сержанта и неколцина от пурпурните гвардейци. Като благодари на гвардейците, той изпрати един от своите за подкрепление и заедно с другите четирима се запъти към свободния квартал на Бялата порта. Благодарение, между другото, на разпита на собственика беше сигурен, че знае кои бяха двамата наематели на тавана: Логан и Йерас, и двамата бивши ониксови гвардейци. Верни от самото начало, те бяха изчезнали след смъртта на Лорн Аскариан и също като него не изпитваха особена симпатия към кралицата или към Естеверис. Опасни мъже, чието завръщане не вещаеше нищо добро. И които трябваше да бъдат следени, още повече че се бяха установили нелегално в Ориал. Ако нямаха нищо за криене, защо бяха наели този таван за толкова висока сума? Защо не бяха потърсили гостоприемството на Черната кула? Нямаше никакво съмнение, че там щяха да бъдат приети с разтворени обятия.

Като стигна до това заключение, Далк вече имаше абсолютно основание да се интересува кой беше онзи, когото Логан и Йерас бяха приютили. Но се водеше преди всичко от интуицията си, сега вече затвърдена от свидетелството на Нарбио.

Далк се чувстваше обзет от възбуда, която много рядко го връхлиташе и никога не го беше подвеждала.

Скандски меч.

Мъжът, с когото се беше срещнал Йерас в квартала на корабите, носел скандски меч. Несъмнено беше същият, който беше убил двама пурпурни гвардейци близо до тавана предишната нощ. И пак същият, който беше позволил на Логан и Йерас да изчезнат от мястото в последния момент. Но Далк познаваше само един мъж, който имаше скандски меч. Също бивш ониксов гвардеец.

Но мъртъв.

В квартала на Бялата порта Далк изчака да дойдат неговите шпиони, които беше изпратил да разпитват. Сега вече разполагаше с петнадесетина мъже и ги прати да прегледат конюшните в квартала. Беше решил да започне с квартала на Бялата порта, защото тук пристигаха най-много пътници. Но беше категорично решен да разшири проучването си и да претърси всички свободни квартали в Ориал, ако беше необходимо.

Оказа се ненужно.

След около час един от неговите хора му съобщи, че са намерили това, което търсят.

Разбира се, това не беше доказателство в буквалния смисъл на думата, не.

Но несъмнено беше нещо, с което можеше да се появи при Естеверис, без да го вземат за луд.

* * *

Естеверис прие Далк в личния си кабинет.

Дранис дискретно съобщи за идването му и Далк влезе през една скрита врата веднага след като министърът остана сам, и ясно и точно му обясни какво беше открил, както и това, което подозираше. Естеверис го изслуша, пръстите му, отрупани с пръстени, бяха събрани като камбана, после се замисли.

Накрая каза:

— Лорн е жив. Странно, но това няма да ме изненада чак толкова… А може би той не е единственият, който има скандски меч в цялото Върховно кралство.

— Не, монсеньор. Но сред хората, които биха могли да се срещат с бивши черни гвардейци, виждам единствено него.

— Това би могъл да е някой, който по този начин му отдава почит. Може би дори някой, който е наследил меча му. А знаем ли точно какво се е случило с този меч? Струва ми се, че той не беше обикновен. Ставаше дума за меча на майката на Лорн, нали?

— Точно така. Но не, не знаем какво е станало с този меч.

Естеверис въздъхна.

— Вече е много късно да се тревожим — каза той на себе си. — Подробностите… именно вниманието, насочено към подробностите, променя всичко. Винаги.

Отхапа от една от онези пастички с мед, по които беше луд, и добави:

— Колкото до превръзката…

— Ако очите ми не понасят силната светлина и не мога да нося очилата си, без да поема риска да ме познаят — каза Далк, — може би ще скрия по-чувствителното око под превръзка. Което освен това ще е и хубаво средство да си променя външния вид.

— Или пък този човек е едноок.

— Едноок, пристигнал на кон, носещ белега на Цитаделата, монсеньор. Описанието, което ми даде собственикът на конюшнята, не оставя никакво съмнение. Мъжът, яздил този кон, и онзи, когото са посрещнали Логан и Йерас, е един и същ човек.

Естеверис замълча, докато преглъщаше пастичката си.

— С една дума — каза той, — според теб Лорн не е мъртъв. Пристигнал е от Цитаделата преди няколко дни и тайно се е срещнал с двама от бившите си хора. И какво е правил през това време в Ориал?

— Не зная.

— Ако не грешиш, ето ти един въпрос, на който ще е твърде добре да отговориш бързо.

След като отпрати Далк, Естеверис каза на Дранис, че не желае да го безпокоят и се замисли. Първо се запита дали изобщо беше възможно Лорн да е жив. Можеше ли да е оцелял? Съюзниците му имаха ли необходимите средства да накарат всички да повярват в смъртта му и да го крият, докато оздравее? На тези въпроси Естеверис трябваше да отговори с „да“. Първите имена, които му дойдоха наум, бяха на принц Алдеран и на граф Теожен. На всичко отгоре планините на Аргор бяха идеалното място за тайно възстановяване. И бързо, ако се замислеше. Но в Далрот Лорн вече беше оживял от ада. Така че можеше да започне отново.

Естеверис изпрати Дранис да помоли кралицата да го приеме. Сигурен, че ще бъде приет, той бързо тръгна към кралските покои и вървеше по коридорите на двореца с толкова загрижен вид, че никой не посмя да го заговори. Беше разтревожен. Според него Лорн се беше върнал нелегално в Ориал само по една причина — да си отмъсти. Какво ли беше открил вече? За какво точно се подготвяше? Нямаше значение. Лорн представляваше заплаха, която трябваше да бъде унищожена възможно най-скоро. За щастие, той беше уязвим. Неизвестността, на която се бе радвал до този момент и която му бе позволила да действа тайно, вече можеше да се обърне против него. Но трябваше да се вземат незабавни мерки и дори може би драстични, преди Лорн да излезе от тази сянка, в която — ако е необходимо — все още можеше да бъде елиминиран без шум и трясък. Докато ако се върнеше отново на сцената…

Приет след кратко, чисто формално чакане, Естеверис намери кралицата в компанията на принц Алдеран. Кралица Селиан беше тревожно пребледняла и министърът разбра, че широката й усмивка е само привидна. Очите на кралицата блестяха с ужасяващ огън.

— Идвате тъкмо навреме — каза кралицата с престорена радост. — Щях да пратя да ви повикат.

Забелязвайки развеселения вид на Алан, министърът се поклони почтително.

— На вашите услуги, господарке.

— Виждате ли, двамата с принца решихме, че е настъпил моментът да ви разкрием една тайна, в която твърде дълго ви държахме. Но съм убедена, че ще разберете, като научите за какво става дума.

Естеверис се насили да се усмихне и се обърна към Алан, който му каза:

— Лорн е жив.

Министърът прие новината с едно трепване на клепачите. След което погледна кралицата и разбра, че тя се мъчи да запази приличие. Защото и тя, разбира се, току-що беше научила новината от устата на сина си.

И съвършено справедливо беше полудяла от ярост.

* * *

Докато Алан говореше с майка си, Лорн вече беше — както се бяха разбрали — напуснал Ориал. Яздеше един кралски змей и летеше на юг към Валанс.

Към Алисия.

Към следващата част или към съдържанието

Пиер Певел Наследникът (15)

Метаданни

Данни

Наследникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Краят на пролетта на 1548 годинаОриал

Пиер Певел
Наследникът (15)

Краят на пролетта на 1548 година
Ориал