Пиер Певел
Наследникът (10)

Пролетта на 1548 година
Планините на Аргор

Нищо, освен забравата в смъртта, не би могло да предпази един мъж от най-яростния сред враговете му.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Мъжът носеше тъмен воал, завързан като превръзка на очите му.

За миг застана неподвижен, с изпънато тяло, после се гмурна в езерото от височината на водопада, изчезна за една дълга минута и се показа по-нататък, встрани от разпенените води и водовъртежите. Преди това, както всяка сутрин, откакто беше възобновил тренировките си, той беше станал на зазоряване, за да бяга с равномерна крачка по стръмните пътеки, сам, погълнат от усилието си, облечен в ризница от метални халки и кожа, с меч, вързан на гърба му. Сега плуваше със силни, равномерни движения, които го изтласкваха напред, без да бърза. Пореше спокойните, чисти води на планинско езеро, в което се отразяха слънцето, скалисти хребети и заснежени върхове. Чуваше се само вятърът, шумовете от водопада, понякога далечният крясък на змей. Но сякаш душата му не живееше в това диво и величествено място. Тук мъжът можеше да бъде и първият човек на света. Или последният.

Казваше се Лорн Аскариан и вече беше умирал няколко пъти. Първия път в тъмниците и мрака на Далрот, където Тъмнината почти беше унищожила душата му. Втория път в ослепителната пещ на една жарава. Онази вечер го чакаха убийци. С лица, скрити зад кожени маски, те го бяха обездвижили с отровен меч, бяха заковали ръцете му за една пейка и го бяха оставили агонизиращ в неговата подпалена Черна кула. Имаше късмет, че можаха да му се притекат на помощ, а после да го лекуват. Но в продължение на дълги дни беше повече мъртъв, отколкото жив, и неспособен да говори. Близките му се страхуваха, че никога няма да се възстанови, страхуваха се и че няма да могат да го защитят, ако враговете му се върнеха. Така трябваше да умре още веднъж, а ковчегът му, пълен с камъни, да бъде положен в земята, докато самият той беше отнесен далеч от Ориал в най-голяма тайна. Нямаше никакъв спомен от пътуването. Когато най-сетне се изтръгна от дълъг, много дълъг кошмар, осеян с нетърпими страдания и гримасничещи маски, една зимна вечер той се събуди и научи, че е в Аргор.

Три месеца по-късно все още беше там.

И съвсем жив.

Лорн заобиколи с плуване острова в средата на езерото, после заплува към дървото, под което беше оставил нещата си. Стъпи на земята веднага, щом под краката му се появи почва, и като вървеше напред, до кръста във вода, се протегна, опъна косите си назад и развърза превръзката, която пазеше очите му от слънцето. Беше гол, от него се стичаше вода, гърдите му бяха нашарени с белези, чийто рисунък напомняше корените на дърво — корени, които тръгваха от сърцето, ставаха все по-тънки, разделяха се, минаваха по едното му рамо и покриваха левия му хълбок, като покриваха гърба му с дребни разклонения. Тези белези се дължаха на Тъмнината. Нямаше ги, когато се върна от Далрот. Беше ги открил, след като се събуди в Аргор и не му трябваше много време, за да разбере какво означаваха.

Лорн излезе от водата, като разкършваше раменете си, изпитваше болка. Облечен само в ленени панталони, които залепнаха по бедрата му, той седна кръстато на една плоска скала и зачака със затворени очи да изсъхне на слънцето. Чувстваше се добре, макар че споменът за болката измъчваше лявата му ръка.

Беше белязаната му ръка, тази, която след Далрот носеше печат от червен камък, вдълбан в плътта — печатът все така показваше старинната, проклета руна на Тъмнината, но камъкът се беше разбил от пирона, който беше минал през него. Лорн си спомняше ужасната болка, много по-страшна от болката, която усети, когато палачите заковаха дясната му ръка. Тогава му се струваше, че огнен език се издига от лявата му ръка, като топи всичките му кости, обхваща рамото му и разяжда тила му чак до темето. За малко щеше да изпадне в несвяст и единствено яростта, единствено гневът, роден от омразата, му беше позволил да издържи. Благодарение на това бе могъл да види как заколват Дарил, беше почувствал на устните си целувката на началника им и изоставен безпомощен в една обзета от пламъци кула беше имал времето да разбере, че ще загине изгорен жив…

… докато чу един познат глас да го вика, глас, който все още можеше да чуе сред стенанията и яростното пращене на пожара.

„Лорн! Лорн, тук ли си?“

Задуха студен вятър и Лорн почувства сякаш хиляди иглички се забиват в голата му, все още мокра кожа. Остана съвършено неподвижен, съсредоточен в дишането си, в необятността, която го заобикаляше и в тази сила, която трябваше да овладее, която чувстваше как се блъска в него, следвайки ритъма на сърцето му.

Накрая отвори очи.

Времето беше хубаво. Беше пролет, но често зимата се задържаше по-дълго във високите планини на Аргор. Лорн трябваше да се облече и да се раздвижи, ако не искаше студът да го победи. А и беше време да се връща.

* * *

Лорн нахлузи черните си панталони, ризата и ботушите си. Сгъна кожената си ризница в един вързоп, в който пъхна и меча си, заедно с ножницата и завърза всичко с колана си. С присвити клепачи огледа пейзажа наоколо със странното предчувствие, че преди да се върне отново тук, ще мине много време — а може би никога. Тогава различи силуета на Йерас, който стоеше на една височина, недостижима откъм езерото, и му направи широк знак, на който съгледвачът отговори. Заслепен от слънцето, което мъчеше до смърт разноцветните му очи, Лорн трябваше да сложи очилата си с опушени стъкла. После хвърли вързопа на едното си рамо и тръгна енергично.

Намери Йерас, който го чакаше на завоя на един път, седнал върху голям камък. На рамото му висеше чанта за дивеч, на кръста му беше запасан меч и той поправяше механизма на арбалета си. Беше едноок и на врата си имаше грозен белег от времето, когато го бяха помислили за мъртъв и го бяха оставили в Сивите степи в края на самоубийствена военна експедиция. По онова време служеше като съгледвач в армията на Вестфалд и беше оцелял благодарение на притъпеното острие.

— Разхождаш ли се? — попита Лорн с лека ирония.

— Ловувах.

— Чантата ти ми се струва доста празна.

— Нямах късмет — каза Йерас, като сложи стрела в арбалета.

— Случва се. Аз се прибирам, а ти?

— Аз също.

Тръгнаха заедно по пътя.

— Тук нищо не рискувам — каза Лорн по някое време.

— Това не е толкова сигурно — каза Йерас, като продължаваше да наблюдава околностите.

— Всички ме мислят за мъртъв, Йерас.

Съгледвачът вдигна рамене. Нямаше желание да аргументира убеждението си, но и нямаше да го промени.

Лорн се усмихна.

Йерас внезапно вдигна арбалета на рамото си и уби един заек на сто крачки от тях.

* * *

Като цяло замъкът представляваше огромна главна кула, заобиколена от крепостна стена с бойници. Разположен на скалист, остър връх, до който се стигаше по стръмна пътека, виеща се по склона на планината, той можеше да подслони един гарнизон и — ако е необходимо — да послужи за убежище на жителите на оределите съседни села. Командваше няколко от съгледваческите кули, които от левга на левга, от хребет на хребет отграничаваха графство Аргор и наблюдаваха набезите на гелтските племена. Именно тук, в тази отдалечена долина, недостъпна в продължение на седмици през зимата поради снеговете, затварящи прохода, беше скрит и лекуван Лорн.

Като минаха по подвижния мост, Лорн и Йерас с изненада видяха Орвен, който разговаряше на двора с Логан. Също като Йерас, Логан беше един от първите черни гвардейци, които Лорн прие — мълчалив и сдържан, той беше елитен наемник, спазващ Кодекса на желязото, както свидетелстваше белега, направен с нагорещено желязо на дясната му китка. Колкото до Орвен, той беше рицар с побелели коси и потъмняла от слънцето кожа, който вярно служеше като съветник на граф Теожен д’Аргор от над двайсет и пет години.

— Сир Орвен! — възкликна Лорн. — Как сте?

Прегърнаха се.

— Като върху стари крака — отвърна Орвен. — Но имам само тези.

— Радвам се да ви видя отново, Орвен.

— Аз също! Особено като ви намирам в добра форма. Трудно ми е да повярвам, че…

— Че не съм умрял тази зима?

— В известен смисъл, да.

За последен път се бяха видели, когато Лорн дискретно беше напуснал замъка на граф Д’Аргор, където беше останал достатъчно дълго, понеже трябваше да лежи. Когато си тръгна, животът му вече не беше в опасност. Но все още беше твърде слаб и куцаше, така че нищо не позволяваше да се мисли, че възстановяването му ще е толкова бързо.

— Това е… чудо — добави Орвен.

Изглеждаше доволен, но като че ли не можеше да повярва.

Орвен беше ветеран от многобройни битки. Беше видял много мъртви, осакатени и ранени. Така че знаеше, че това възстановяване на Лорн беше цяло чудо, необикновено. Ненормално. Смутен, той се помъчи да види очите на Лорн, но в тъмните стъкла на очилата видя само собствения си размит и деформиран образ.

— Ако това ви успокоява — каза Лорн тихо, — все още имам жестоки болки, които ме държат буден по цяла нощ. Което е върховно лекарство против кошмарите.

Това трябваше да прозвучи като шега и Орвен се принуди да го приеме като такава. Но тонът не беше шеговит. Напротив, Лорн изглеждаше страховито и дори заплашително, но само за миг, така че Орвен се усъмни в себе си и не знаеше какво да мисли.

Забелязвайки изведнъж, че имаше не един, а два оседлани коня, вързани на входа на кулата, Лорн се обърна и — разцъфнал целият в усмивка — видя Наерис.

— Нае!

Облечена като коняр, тя стоеше настрана, свенлива, нещо, което не беше в нрава й. Тя беше дъщеря на Рейк Вард, който — сам — беше успял да я отгледа чисто и просто като момче, каквото нямаше. Черните й очи блестяха. Тя се усмихваше, дългата плитка падаше на едното й рамо, беше хубава, въпреки белега на дясната й буза, получен по времето, когато Лорн, Алан и тя прекарваха летата заедно в Цитаделата.

Тъй като тя се колебаеше, Лорн се престраши и я прегърна. Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи, пронизана от тръпка, когато той я притисна към себе си.

— Нае — прошепна той. — Ако знаеш колко ми е приятно да те видя…

— На мен също — отвърна тя развълнувано.

Като я пусна от прегръдката си, той хвана ръцете й, облечени в ръкавици.

— А ръцете ти? — попита той.

Тя ги издърпа.

— Добре са — каза тя. — Скоро нищо няма да личи.

— Наистина ли? Много добре.

И като се отдръпна от Нае, Лорн попита:

— Но всъщност какво ви води насам вас двамата?

— Графът пристига — обясни Орвен. — Имаме преднина само от няколко часа.

* * *

„Лорн! Лорн, тук ли си?“

Лорн си спомняше какво беше почувствал, когато чу, че някой го вика сред грохота и пукането на огъня. Въпреки болката в обезкървените си крайници, се почувства така, сякаш му бяха вдъхнали нови сили за живот и му бяха върнали надеждата.

Задушаваше се сред пламтящата горещина, седеше на земята с разперени ръце и изпънати до болка рамене, с приковани длани към пейката, на която беше опрян.

Пламъците вече стигаха до краката му.

„Лорн! Отговори! Тук ли си?“

С мъка беше повдигнал глава.

И макар че очите му бяха пълни със сълзи, беше успял да различи слаб силует след пламъците и дима. Отново можеше да мърда. Малко. Въздействието на отровата намаляваше, но беше изчерпал последните си сили, докато се опитваше — напразно — да се освободи. Дали можеше да извика? Беше опитал и отначало се чу само някакъв стържещ звук. После опита отново и този път се чу да казва:

— Т… Тук!

И после по-силно, беше се изтощил напълно, докато повтори:

— Тук! Тук! Тук… съм!

Тогава Наерис се беше спуснала към него, като беше минала през разкъсваща огнена завеса, а в това време покривът вече започваше да се срутва около тях.

— Господи! Лорн! Но кой…?

— После… Клещи… Трябват ти… клещи…

— Какви клещи? Къде?

— В… ковачницата. Навън. Бързо…

При тези думи Лорн беше изгубил съзнание.

* * *

Когато граф Теожен д’Аргор пристигна, Лорн го посрещна на двора. Висок, тежък, Теожен обаче с лекота слезе от седлото. С него идваха трима рицари, сред които Лестер и Гаралт. Лорн ценеше Гаралт, но никак не харесваше Дориан дьо Лестер. Яхнал муле, натоварено с ловджийски чанти и колове, третият мъж беше стар коняр, чието име Лорн не знаеше, но си спомняше, че постоянно го беше виждал в Каларин — замъка на графа.

Теожен прокара широката си ръка по голото си теме и широко се усмихна, като видя Лорн. Беше облечен в бойна ризница и тежки ботуши, на кръста му висеше меч. Все така впечатляващ, прословутият му боздуган с перки се спускаше от седлото. Той никога не се разделяше с него.

— Графе.

— Рицарю.

Теожен сложи ръце на раменете на Лорн и го се вгледа в него.

— Добре — каза като на себе си. — Добре.

Без излишни превземки, той сякаш разглеждаше със задоволство творба, която беше създал или купил след дълго чакане — малко оставаше да накара Лорн да се завърти около себе си. Но погледът му беше повече от приятелски. Беше бащински.

И щастлив.

— Сигурно сте жадни и гладни — каза Лорн. — Влизайте. Масата вече е сложена.

— Ето това е приказка! — възкликна Теожен. — Но преди всичко…

Като се извърна леко, той извика:

— Салвен!

Старият коняр притича и му подаде една кожена чанта. Графът отвори чантата и извади от нея запечатано писмо, което подаде на Лорн.

— Пристигна преди три дни. За вас.

Лорн разгледа писмото и позна печата от черен восък на Върховния крал. После невъзмутимо го пъхна в ръкава си.

— Няма ли да го прочетете? — учуди се Теожен.

— Може би по-късно. Сега да идем да закусим.

Лорн покани графа да влезе, размениха потупване с Гаралт, кимна с глава на Лестер.

Конярят се зае с конете.

* * *

Докато се хранеха, Теожен, естествено, зае почетното място. Лорн беше седнал от дясната му страна и почти през цялото време разговаряха заедно. Откъснат от света, Лорн се оказа жаден да узнае какво се беше случило във Върховното кралство от миналата есен до сега. Така научи, че кралица Селиан, благодарение на новата си популярност, беше поискала полагането на клетва на празника на свети Аргюс да бъде отправено към нея. Научи и за кризата, която бе последвала от това, и му беше трудно да повярва, че Върховното кралство в момента се готвеше да обсажда Арканте. За щастие, Алан беше упражнил цялата си тежест, за да организира — под закрилата на Ониксовата гвардия — нови преговори, чийто изход скоро щеше да стане ясен.

— Следователно има известен шанс за мир — каза Лорн.

— Да. Колкото и нищожен да е.

— А какво се чува за Върховния крал?

Теожен помръкна.

— До нас рядко достигат новини от Цитаделата — каза той. — Но истината е, че вече се чака само да научим за смъртта на краля. Впрочем сигурно това е дало на кралицата достатъчно дързост да иска дребните и едрите васали да полагат клетва пред нея. И пак това е накарало някои от тези васали да се поддадат на този маскарад. Властта премина в други ръце, рицарю. Властта премина в други ръце…

Теожен се разкъсваше между презрението, яростта и примирението. Той беше някогашен боен другар на крал Ерклант II и познаваше славните му военни години. Беше и верен, и лоялен слуга на Върховното кралство, поради което кралицата го беше отстранила. Завърнал се в своите скъпи планини в Аргор, той се чувстваше остарял и безпомощно наблюдаваше необратимия упадък.

* * *

— Безпокоя ли те? — попита Нае, като подаде глава през открехнатата врата.

Лорн беше седнал на перваза на един прозорец, облегнат на камъка, със свито коляно. Погледът му се рееше някъде далеч, беше се замислил и нищо не виждаше.

Извърна глава към Нае и й се усмихна.

— Никога. Влизай.

Беше в средата на следобеда.

Нае влезе, затвори вратата зад себе си и се опря на нея, сякаш се страхуваше да се приближи повече до Лорн.

— Орвен е прав — каза тя. — Ти… Изглеждаш в отлична форма.

— Така е.

— В Каларин не можеше да вървиш без бастун. И трудно можеше да направиш повече от десет крачки в стаята ти.

Каларин беше името на замъка на граф Д’Аргор, където Нае беше останала, след като Лорн замина. Преди това на практика не се беше отделяла от него, след като му спаси живота. Тъй като за малко не го изгуби, не можеше да търпи да бъде разделена от него. Винаги бе била тайно влюбена в него и беше убедена, че ако я няма, на него веднага ще му се случи нещастие. Този неразумен страх я беше измъчвал през дните и нощите след пожара до такава степен, че се съгласяваше да излезе от стаята на Лорн само когато идваше Алисия. После се беше вразумила. Или по-скоро се беше примирила, като разбра, че баща й вече много се безпокои за нея. Освен това знаеше, че Лорн не я обича.

Във всеки случай не както тя би искала.

— За мен се грижиха и ме лекуваха много добре — обясни Лорн с намерението да успокои Нае. — Освен това тренирах. Всеки ден.

Което беше вярно, но не беше цялата истина.

Нае кимна.

— Добре — каза тя, преди да забележи, че Лорн държи писмото от Върховния крал.

То си беше все така запечатано.

— Още ли не си го прочел? — учуди се Нае.

— Безсмислено е.

— Така ли?

— Няма нужда да го отварям, за да разбера какво пише. Повикване. Какво друго искаш да бъде?

— Не зная.

— Ето — каза той, като й подаде писмото. — Виж сама.

Тя се поколеба, после пристъпи напред, за да вземе кралското писмо и го отвори — не без известно вълнение, — като счупи восъчния печат.

— Прав си — каза, докато очите й минаваха по редовете. — Върховният крал те вика. Трябва да отидеш в Цитаделата.

Лорн отново се беше обърнал към прозореца и към най-далечните хребети, които можеше да различи през лошите стъкла.

— Какво ти казах? — каза той уморено.

— Кралят… Той… те нарича „синко“?

— Да, понякога му се случва.

След което Лорн потъна в дълбоко мълчание.

* * *

Малко преди свечеряване Лестер видя как Лорн разговаряше с Логан, после яхна един оседлан кон и потегли в галоп. Заинтригуван, той отиде при бившия наемник в оръжейната зала и го попита:

— Лорн замина ли?

Логан тъкмо беше свалил връхната си дреха и навиваше ръкавите на ризата си.

— Да — каза той.

Лестер забеляза белега на дясната му китка.

Той означаваше, че Логан се беше заклел да почита Кодекса на желязото, който уреждаше правата и задълженията на наемниците. Наемниците на Кодекса на желязото образуваха братство. Бяха лоялни, компетентни и винаги спазваха поетите обещания. Имаха свои собствени закони и собствени тайни правила. Ако някой от тях бъдеше предаден, той знаеше, че ще бъде отмъстен. Ако обаче той извършеше предателство, тогава събратята му по оръжие поемаха задължението да го съдят и да го накажат според грешката или престъплението му.

— Знаете ли къде? — попита Лестер.

Логан издърпа своите остриета близначки от ножниците им и ги завъртя, като отиде в центъра на залата, за да си раздвижи китките.

Зае отбранителна позиция.

— Лорн ще се върне утре — каза той. — Извинете ме.

И започна да се упражнява.

* * *

Колибата се гушеше в една гънка на ливадата, на завет от вятъра, не далеч от изворче с бистра вода. Майрен беше облякла палтото си и се готвеше да иде да бере билки, когато чу коня. Спокойно остави торбата си на старата дървена маса, взе един кухненски нож и излезе на прага, като криеше оръжието зад гърба си.

Беше почти тъмно.

Лорн идваше по пътеката и държеше коня си за юздата.

— Добър вечер — каза той.

— Добър вечер, рицарю.

Като не се мъчеше повече да крие ножа, Майрен се върна в колибата и остави вратата открехната. Лорн върза коня си и я последва. Когато влезе, тя тъкмо събличаше палтото си.

— Излизахте ли?

— Нищо важно. Вечерял ли сте? Имам рагу, ако искате.

Малка тенджерка стоеше на топло на края на камината, близо до горящия огън, който беше единственото осветление в колибата, състояща се от една-единствена стая, изпълнена със сенки, в която се носеше мирис на дърво, земя и влажна слама. В дъното кремава завеса скриваше наполовина едно тясно легло.

— С удоволствие — каза Лорн. — Гладен съм.

Махна очилата си, които вече не му трябваха, откачи меча си от колана и седна. Тя му сипа в една дървена паница и мълчаливо го наблюдаваше как яде. Беше красива и млада, очите й бяха светлосини, а къдравите й коси — черни. Но в погледа й се таеше мъдрост, която идва само с опита, изпитанията и многото смърт.

Майрен беше вещица.

Тя познаваше растенията, отварите и обредите. Познаваше и Тъмнината и също като Лорн носеше нейния белег, само че беше родена с него, камъкът на нейния печат беше сив и беше вдълбан в кожата й зад дясното ухо, скрит от косата. Което не го правеше по-малко белег на Тъмнината и другаде, не в езическите места на планините на Аргор, сигурно щяха да я изгорят на клада. Тук се страхуваха от нея, но я уважаваха — или поне докато в долината не се появеше някой проповедник на Дракона-крал.

— Благодаря — каза Лорн, като остави лъжицата си в паничката.

Познаваше Майрен от една година.

Тя беше сред жените, които гелтските воини бяха отвлекли и които Лорн и неколцина други, водени от граф Д’Аргор, бяха освободили в края на кървава експедиция. Тъй като беше наясно с болестта, от която той страдаше тогава заради Тъмнината, тя му беше помогнала да преодолее една криза една вечер в бивака, по пътя на връщане към Каларин. След това една сутрин беше заминала, отнасяйки своята загадъчност.

И остави Лорн странно самотен.

„Ще я видите, ако Сивият дракон го пожелае“ — му бе казал тогава Теожен.

Майрен стана, за да иде да сложи паницата на Лорн в една кофа с вода.

— Как се чувствате? — попита тя, като се върна и седна отново до масата.

— Добре.

— Покажете ми.

Той свали ризницата и повдигна ризата си. После на светлината на огъня тя разгледа жилките, които тръгваха от сърцето на Лорн и се простираха върху рамото и хълбока му. Потърка някои с върха на пръстите си и каза:

— Престанали са да нарастват.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Това е добре.

Остави го да се облече сам и поднесе две чаши с медено вино. Чукнаха се, след като Лорн облече и ризницата си.

— Заминавам утре — каза той, след като отпи една глътка. — Върховният крал ме вика при себе си.

Тя го погледна.

— И вие заминавате, за да отговорите на неговото повикване?

Той се усмихна, без наистина да се учуди, че тя беше отгатнала, че той си беше помислил да си тръгне, но не за да отиде в Цитаделата.

— Наистина нямам избор, нали?

И той като тя не отговаряше, добави:

— Няма да остана до края на дните си тук. Сега, когато си върнах силите, мога да се възползвам от моята смърт, за да си отмъстя.

— На кого? На онези, които ви предадоха на времето?

— Не. Тях ги познавам и те нищо не губят, ако почакат. Сега ще си отмъстя на тези, които поръчаха убийството ми.

— Може би са едни и същи.

Лорн се намръщи.

— Съмнявам се.

Знаеше, че дължеше на Ирелис — организацията, чийто информатор беше и която сега беше ръководена от херцог Дьо Фелн — това, че беше обвинен в предателство и изпратен в Далрот. Но не я смяташе за способна да наеме убийци, за да го унищожи.

— Кралицата? — предложи Майрен.

— Може би да. Убийството напълно отговаря на нрава на тая никаквица.

— Или на Иргаард.

— Да — съгласи се Лорн. — Или на Иргаард.

Замисли се.

Унижена от поражението си в Ангборн, Черната хидра имаше всички основания да мрази Лорн. До степен да поиска да го убие? Възможно беше, но в такъв случай Лорн нямаше как да получи справедливост. Как да си отмъсти на едно от петте кралства и на Божествения дракон, който заемаше престола му?

Майрен отпи малко вино и каза:

— Пазете се от Тъмнината.

— Вече нямам кризи.

— Може да започнат отново. Особено в близост до силен източник на Тъмнина.

— Мислех, че вече Тъмнината ме закриля…

— Не е толкова просто.

Лорн въздъхна.

— Зная — каза той.

Майрен допи чашата си и стана.

— Прекарайте нощта тук, рицарю.

— Вие имате само едно легло.

— Да, но имам желание за мъж.

Тя отиде до леглото си и като развърза роклята си, остави я да падне на земята, прекрачи я и изчезна гола зад завесата.

* * *

Тръгнаха на другия ден сутринта.

Лорн, Орвен и Нае поеха по пътя за Каларин, а Логан и Йерас се запътиха към Ориал, където трябваше да чакат Лорн тайно да дойде при тях.

В Каларин Лорн се възползва за няколко дни от гостоприемството на граф Д’Аргор. Но не можеше да остане, без да поеме риска да бъде разпознат. Една нощ на най-високата кула на замъка той си взе сбогом с граф Д’Аргор, целуна Нае, която сдържаше сълзите си и възседна змея, който Орвен държеше за юздите. Тъкмо щеше да излети, когато един коняр дойде тичешком и подаде продълговат пакет на Теожен. Тогава Лорн видя, че графът му прави знак и се приближи.

Лорн чакаше.

Теожен разви обвивката и се показа дръжката на меч, после подаде пакета на Лорн.

— Вашият меч — каза той силно, за да надвика свистенето на вятъра. — Бил е намерен в пепелищата на Черната кула. Ще видите, като нов е.

Лорн безпогрешно позна ръкохватката — едновременно здрава и изящна — на меча, който му бе подарила майка му. Трябваше да устои на изкушението да го извади от ножницата.

— Но как? — изумено попита той.

— Принц Алдеран я намерил. Беше тъжна гледка и острието му беше изкривено, но е нужно повече от пожар, за да се унищожи добрата скандска стомана, нали така? При случай идете да благодарите на стария ковач, който я възстанови. Той се оттегли и живее почти като отшелник в планините, но за вашия меч се съгласи да запали още веднъж пещта на своята ковачница.

Теожен завърза здраво меча за седлото на Лорн.

— Не зная как да ви се отблагодаря, графе.

— Моля ви, рицарю. От моя страна аз се радвам, че той се върна навреме, защото, както видяхте, за малко щяхте да се разминете. Хайде! Попътен вятър!

Лорн направи кръг в небето под Голямата мъглявина за последен поздрав и потегли на юг — към Закрилящите планини и Цитаделата, където го чакаше Върховният крал.