Пиер Певел
Рицарят (79)

Глава 18

„Понеже кралят толкова държи да запази Саарсгард, нека поеме защитата му!“ Това бяха последните думи, които кралица Селиан изрече в гнева си, преди да отплава на своя кораб, изоставяйки Саарсгард на отмъщението на Иргаард. Дворът я последва — тревожен и забързан, — така че останаха само шепа мъже, които да защитават крепостта и честта на Върховното кралство. Но един принц също остана.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

Следобедът свършваше.

От стените на Саарсгард Лорн наблюдаваше корабите на Върховното кралство, които изчезваха в далечината, плаващи във вече тъмни води. После погледът му се обърна към платната в черно и червено на иргаардския флот, хвърлил котва в опустялото пристанище.

— Според теб колко души са? — попита той.

Алан се смръщи.

— Десет кораба. Четирийсет души на кораб.

— Значи четиристотин.

— От които една трета моряци. Но и те умеят да се бият.

— Четиристотин… — повтори Лорн на себе си.

После, като се изправи, рече:

— Слънцето скоро ще залезе, Алан. Време е да тръгваш.

— И дума да не става.

— Това се отнася и за теб — добави Лорн, като се обърна към Енцио.

Облегнат на една огромна бомбарда, обърната към морето, Енцио драскаше нещо с графит в един тефтер.

— Лоша новина, приятели — каза той. — Според моите изчисления ние сме точно в обсега на иргаардските оръдия.

— Корабни оръдия — възрази Алан. — Ефикасни срещу някоя дървена черупка, но не и срещу каменни стени.

— Вярно. Но техните стрелци ще имат достатъчно време да нагласят оръдията си в тези спокойни води. И благодарение на запасите на пристанищния арсенал доста време ще имат и барут, и гюлета…

— Вие чувате ли ме? — попита Лорн, като повиши тон.

— Не — отговори му Енцио, като поправи една траектория. — Обсадното изкуство е наука, изискваща цялото внимание, което може да й се отдели.

— Алан — настоя Лорн, — ти си принц на Върховното кралство. Твоят живот струва повече от тази крепост.

Не за пръв път Лорн се опитваше да убеди приятеля си да замине. Преди него Естеверис напразно се беше опитвал, докато дойде моментът за отплаването. Що се отнася до кралицата, тя не беше казала и дума, когато научи новината.

— Лорн е прав — каза Енцио, без да вдига очи от бележника си.

— Чуйте кой говори! — възпротиви се Алан.

— Аз съм само сармски благородник. В моите вени не тече кръвта на Върховните крале.

— А сега ми се прави и на скромен…

Най-големият син на херцога на Сарм и Валанс се усмихна леко.

— Лорн — каза Алан, — ти знаеш също като мен, че ние тук не просто защитаваме една крепост. И дори да ставаше въпрос само за това, нали това е волята на краля? На моя баща? Какъв син ще бъда, ако тръгна против волята на баща си?

„Само ако знаеше…“ помисли си Лорн.

— Ирдел не прояви чак такива скрупули — каза той.

— Не намесвай брат ми в това. Първо, той е принцът престолонаследник. Второ, сигурен съм, че прави всичко възможно да накара майка ми да промени решението си да изостави Саарсгард. Повярвай ми, ако флотът ни дойде на помощ, ще го дължим на Ирдел. И той ще го командва.

Лорн искаше да възрази, но принцът не му даде възможност.

— Моето място е тук, Лорн. Тук. На тези стени. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нещо от много време насам. Ще защитаваме Саарсгард и ще върнем принца-дракон в дома му.

Почти наивната увереност на Алан трогна Лорн.

— Освен това — добави Енцио — присъствието на Алан би могло да ни спаси живота. Защото ако не заради него, не виждам никаква причина, която би накарала кралицата да се върне, за да направи нещо друго, освен да събере труповете ни…

— Това е така — каза Алан.

— Добре, така да бъде — каза Лорн. — А ти, Енцио? Каква е твоята основателна причина да останеш?

Енцио се усмихна широко.

— Само това липсваше — един сармски принц да се откаже там, където един принц на Върховното кралство проявява упорство — каза той.

— А, ето че сега си принц! Какво стана със скромния благородник, който беше преди малко?

— Виж сега! Всички благородници от Сарм и Валанс са в една или друга степен принцове.

— Мислех си, че е обратното — пошегува се Алан.

— Много смешно. Припомни ми да те убия в дуел като свърши обсадата.

Тогава Алан и Енцио забелязаха мълчанието на Лорн, който отново наблюдаваше пристанището.

Усмивките им изчезнаха.

— Енцио, колко време смяташ, че ще можем да удържим тази порта?

От пристанището към крепостта вървеше път, покрит с плочи, който преминаваше между две укрепени врати. Тази, която Лорн сочеше, беше първата — вратата на пристанището.

— Не дълго — каза Енцио, който отново беше станал сериозен. — Тези, които ще я защитават, ще са под обстрела на оръдията.

— По този повод… — каза Лорн, като гледаше огромната бомбарда, до която бяха застанали.

В бързането си да отстъпи мястото на Иргаард, Върховното кралство не беше изчакало подписването на договора и беше започнало да опразва Саарсгард. Така по-голямата част от неговия гарнизон вече се беше оттеглила заедно с оръдията на крепостта, с изключение на дузина стари бомбарди, които бяха прекалено тежки и масивни, за да бъдат пренесени.

Но пък можеха да бъдат обърнати.

— Никога няма да успеем да удържим тези стени — каза Лорн. — Трябва бързо да се изтеглим в Твърдината. И ще е най-добре, ако врагът не успее да използва тези огнени муцуни срещу нас.

— Да ги натъпчем с мортири — предложи Енцио. — Това все още си остава най-бързият способ.

— А защо да не ги използваме срещу иргаардския флот? — попита Алан.

— Прекалено опасно е — каза Лорн. — Може би тези бомбарди вече не са в добро състояние. Могат да избухнат в лицата ни.

— Освен това — продължи принцът, като мислеше на глас, — ако си послужим с тях, може би няма да имаме време да ги направим безопасни…

— Точно.

В този момент дойде Лиам заедно с Каел Дорсиан — с вързани ръце между двама войници от гарнизона. Идваха от тъмниците, където Лиам беше отишъл да доведе затворника по заповед на Лорн. Дорсиан гордо понесе недотам приветливите погледи на Алан и Енцио.

— Отвържете го — каза Лорн.

Войниците освободиха Дорсиан от железата, които връзваха ръцете му.

— На какво дължа честта? — попита той.

— Виж.

Дорсиан се приближи до бойниците. Видя иргаардския флот в пристанището и платната на последните кораби на Върховното кралство, изчезващи в далечината. После се обърна към крепостта, която му се стори странно тиха.

— Какво става?

Лорн му обясни положението с няколко думи. Дорсиан го изслуша — отначало изненадан, после възхитен и… смутен.

— Значи ти току-що си започнал война между Върховното кралство и Иргаард…

— Само ако победим в тази битка. Ако я изгубим, Върховното кралство ще поднесе извиненията си, Иргаард ще ги приеме и в крайна сметка договорът ще бъде подписан. Но ако спечелим…

— И какви са шансовете ви?

— Никакви, така да се каже.

— Зная, че основната част от гарнизона вече напусна това място. Колко хора имаш, за да защитаваш тази крепост?

— Останали са трийсетина войници от гарнизона.

— Трийсет!

— Алан има двайсет войници от неговия ескорт. Енцио — десет.

— А твоята Ониксова гвардия? Колко мъже наброява?

— Четирима.

Дорсиан се изхили.

— С вас тримата, ако смятам правилно, това прави по-малко от седемдесет меча. А отсреща колко са? Петстотин?

— По-малко.

— И имат оръдия.

Лорн не отговори.

Като се обърна към морето, Дорсиан размишляваше, докато разтриваше разранените си китки.

— Аз какво правя тук? — попита той сериозно.

— Искаше да се биеш, за да попречиш Ангборн да бъде отстъпен на Черния дракон, нали?

Дорсиан се сдържа да не се разсмее, но на лицето му се изписа цинична усмивка.

— Ето значи какъв избор ни предлагаш — на мен и моите съмишленици. Да умрем, защитавайки стените, или да чакаме да бъдем екзекутирани в затвора… Сега по-добре разбирам защо вчера искаше да възвърнем силите си. Почти повярвах, че си ни донесъл храната от добро сърце…

— Лорн ти предлага възможност да се биеш и да умреш като благородник — каза Енцио. — Това е повече, отколкото заслужаваш.

Засегнат по болното място, Дорсиан искаше да отговори, но се въздържа.

— Освен това — уточни Лорн — само на теб предлагам тази сделка. Или ще се биеш заедно с нас, или се връщаш в килията.

— Не разбирам. А моите хора?

— Те са свободни да си тръгнат или да се бият. Не задължавам никого да защитава Саарсгард против волята си.

— Освен мен. Благодаря за тази чест.

— И искаме да ни дадеш честната си дума, че ще бъдеш лоялен, Каел — настоя Алан.

Енцио повдигна очи към небето с отчаян вид.

— Имате я — каза Дорсиан, след като помисли за миг. — Но не отговарям за моите хора.

— Аз ще говоря с тях — каза Лорн.

* * *

Събрани в един двор, всички вдигнаха поглед към Лорн, когато той се появи на една галерия над тях. Придружаваха го Алдеран — принц на Върховното кралство, и Еленцио дьо Лоранс, следвани от лейтенанта на ониксовите гвардейци и Каел Дорсиан, които останаха по-назад.

Свечеряваше се.

Голямата крепост беше тиха и вече потънала в мрак.

Лорн огледа за миг мъжете, които се бяха събрали да го чуят. Там бяха останалите от гарнизона на Саарсгард, тъмните, неподвижни силуети на ониксовите гвардейци, войниците от охраната на Алан и Енцио и затворниците, изкарани от тъмниците на крепостта. Това правеше няколко десетки мъже, чиито имена Лорн нямаше време да научи.

Като си пое дъх, той каза:

— Когато слънцето залезе, един принц-дракон ще настъпи насам. Ще настоява да отворим портите на Саарсгард и да изоставим Ангборн. Ще иска да сложим оръжие. Ще иска да се предадем и да му отстъпим това място…

Лорн замълча. От известно време каменният печат на лявата му ръка го сърбеше, но не беше казал на никого. Дискретно раздвижваше пръстите си — единственото му желание бе зараждащата се болка да спре.

— На това аз ще отговоря „не“! — продължи той, като удари по парапета с юмрук, облечен в черна кожена ръкавица. — Независимо от многобройните им войски. Независимо от техните дракове и гущери. Въпреки техните кораби и оръдия, обърнати срещу нас, които сме една шепа хора — ще им отговоря, че за да преминат тези врати, ще трябва да ги съборят и да надвият тези, които ги защитават. Ще бъдете ли заедно с мен? — попита той силно.

Посочи Алан с лявата си ръка и не можа да овладее една болезнена гримаса, докато повдигаше ръката си. Белегът от Тъмнината вече истински го болеше. Болката бързо беше обхванала цялата ръка и се качваше към рамото. За жалост, усещането му беше твърде познато. Бдящите кули бяха предпазвали Лорн в продължение на няколко седмици, но сега бяха далеч.

Алан разбра, че нещо не беше наред. Но като се съвзе, Лорн продължи да говори:

— Ще бъдете ли заедно с един син на Върховното кралство? — попита той. — Ще се биете ли заедно с него, когато Иргаард поиска да превземе тези стени? Или ще оставите друга кръв, не вашата, да се смеси с кръвта на един принц?

Лорн отново замълча.

Някои помислиха, че това е ораторска пауза, но всъщност той беше обладан от горещина и погледът му беше замъглен. Алан и Енцио забелязаха едрите капки пот, които мокреха слепоочията му и се спогледаха тревожно.

— Ако ви питам — продължи Лорн, — то е, защото не очаквам от вас да се биете против желанието си. Всички, които сте тук, сте свободни да си тръгнете, без да опетните честта си, освободени от клетвите си. Защото битката, в която ще участваме, няма да е битка за победа. Ще е битка за честта. За нашата чест. За честта на Върховното кралство. И за честта на Върховния крал, чиито цветове се развяват над нас.

Всички се извърнаха и вдигнаха очи, когато Лорн посочи с пръст знамето с вълчата глава. То се вееше високо над главната кула, над знамето на Върховното кралство. Някои отдавна не бяха виждали този герб.

Лорн се измъчваше. Прилоша му и опрян на парапета, той полагаше огромни усилия, за да не припадне. Енцио поиска да се приближи, за да го подкрепи, та макар и като го хване за лакътя. Но Лорн сухо му направи „не“ с глава. И дума не можеше да става да прояви и най-малка слабост.

— Искате ли да видите как цветовете на Черния дракон ги изместват? — продължи той. — Тук ще се изправят мъже! Тук мъже ще воюват, ще страдат и ще умрат за своя крал! И ако накрая не победят, всеки изминал час, в който са се съпротивлявали и са се били, ще бъде победа! И всяка получена рана! И всеки нанесен удар, всяка пролята капка кръв, всеки убит враг! Ще бъдете ли сред тези мъже?

За малко да отстъпи, но се съвзе.

— Изборът е ваш — каза той по-тихо. — Попитайте сърцата си. Направете своя избор по съвест, но не се бавете, съдбата е тук! Тя наблюдава и нетърпеливо чака. Така че решавайте. Решете днес какъв човек сте и какъв спомен ще оставите след себе си!

При тези думи Лорн се дръпна извън полезрението им, краката му се огънаха, а в това време на двора се извисяваха възгласи „ура“ и бойни викове. Енцио побърза да му помогне да се задържи прав. Алан пристъпи напред, за да привлече вниманието. Веднага започнаха да го приветстват, той размаха меча си и извика:

— Утре ще победим или ще умрем! Утре тези, които са избрали да се бият, ще могат да се нарекат мои братя по оръжие! Но знайте, че Върховният крал не очаква от вас да бъдете войници! Очаква от вас да бъдете герои!

* * *

Докато навън продължаваха възторжените възгласи към Алан, никой не забеляза, че Лорн, поддържан под мишниците, почти беше внесен вътре. Докато Лиам пазеше на вратата, сложиха Лорн да легне на една пейка.

— Искаш ли вода? — попита Енцио.

Лорн кимна.

Болеше го тялото, но не само. Противно на всякаква логика и на всякакъв разум, в Ориал понякога се беше оставял да го залъгва илюзията, че се е освободил от Тъмнината. В края на краищата може би ритуалът на вещицата в планините на Аргор се беше оказал по-ефикасен от предполагаемото. И дългото пребиваване под благотворното влияние на Бдящите кули можеше да довърши оздравяването му, нали? Кой можеше да каже? Разбира се, дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това е невъзможно. Но как да не повярва? Как да не се надява? Но съмнението вече не беше позволено. Тъмнината беше ревнива, лоша господарка, която не го беше изоставила и изглежда си доставяше злобното удоволствие да напомня за себе си в най-лошите моменти.

Енцио помогна на Лорн да пийне малко вода.

— Благодаря — каза Лорн. — Вече съм по-добре.

Вярно беше.

Болката и треперенето бързо изчезваха.

— Ама какво му е? — попита Дорсиан.

— Нищо — начумери се Енцио.

— Как така нищо?

— Лорн е изтощен от умора, това е.

— Мога да разпозная криза на Тъмнината, когато я видя, Енцио.

— Тогава защо питаш? — ядоса се сармският благородник, като се обърна рязко към него.

Влезе Алан.

— Мисля, че имам правото да зная — настоя Дорсиан. — Както впрочем и всички, които ще решат да последват Лорн в тая авантюра.

Алан разбра за какво ставаше въпрос.

— Кажи само една дума за това на хората — заплаши го той — и ще те изкормя. Разбра ли?

Дорсиан не отговори.

— Спрете! — заповяда Лорн, който се съвземаше.

Той се изправи.

— Не беше криза — добави той. — Само… тревога…

— Добре ли си? — попита Енцио.

— Много по-добре, благодаря. Скоро нищо няма да личи.

Обърна се към Дорсиан:

— Както виждаш, наистина няма за какво да се безпокоиш.

— В Далрот ли го…?

Дорсиан не довърши въпроса си.

— Да — отговори Лорн. — Но се чувствам по-добре, уверявам те.

Изправи се, без да залита.

Тогава Лиам открехна вратата и като подаде глава, каза:

— Стъмни се, рицарю.

— Идваме, Лиам.

Лорн махна очилата си. Вече нямаше нужда от тях.

* * *

Лаедрас се появи на кон и с плащ покриващ задницата на животното, той застана пред укрепената врата, която бранеше пътя, водещ от пристанището към крепостта. Облечен в ризница от черна стомана, украсена с кървавочервени мотиви, той беше ескортиран от четирима факлоносци и двама драка, яхнали бойни гущери.

Като внимаваше да застане на безопасно разстояние от бойниците, зад които се виждаха силуети, той спря, изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че са го видели, и попита високо и спокойно.

— Вразумихте ли се? Саарсгард ще падне и вие го знаете също като мен. Пощадете живота си! Не го жертвайте заради лудостта на един умиращ крал, който се е оттеглил от света и вече ви е изоставил!

Принцът-дракон успокои коня си, който неспокойно тъпчеше.

— В името на Иргаард ви заповядвам да отворите тези врати и да предадете крепостта. Вървете си сега и ще бъдете пощадени и свободни!

Измина известно време в мълчание, след което вратите се открехнаха пред Лаедрас. После оттам излезе един мъж с наведена глава, след него втори, трети, а след тях всички онези, които бяха решили да живеят.

* * *

— Двайсет — преброи Енцио.

— Очаквах да е по-зле — призна Лорн.

— Вече сме едва петдесетина — каза Алан.

Бяха застанали на върха на една от бойните кули, които защитаваха укрепената врата. Осветявани от факли, гледаха как се отдалечава колоната на тези, които бяха отказали да останат, да се бият и вероятно да умрат, за да се вее знамето на Върховния крал над Саарсгард. Повечето бяха войници от гарнизона, към които се бяха присъединили и неколцина от привържениците на Дорсиан.

— Трудно е да им се сърдиш — каза Алан.

— И кой може да каже дали накрая и ние няма да съжаляваме, че не сме направили същия избор като тях? — попита Енцио.

— Затворете! — нареди Лорн.

Тежките дъбови крила, подсилени със стомана, бавно се затвориха и решетката се спусна.

— Вие направихте своя избор! — извика принцът-дракон, преди да пришпори коня си и да се отдалечи. — Вече нищо не може да ви спаси!

За миг тримата приятели останаха смълчани.

— Няма да нападнат преди изгрев-слънце — каза Енцио. — Това ни оставя нощта, за да се подготвим и да отпочинем поне малко.

При тези думи един иргаардски кораб изстреля оръдеен залп. Повечето снаряди минаха над вратата, но няколко улучиха. Дори един от тях разруши един зъбер на върха на кулата, където се намираха Лорн, Алан и Енцио. Не бяха ранени, но ударът ги изненада повече от всичко друго.

— Не мисля, че ще можем да си починем — каза Лорн и преди да застане на закрито, долетя втори залп от снаряди.

Обстрелът продължи през цялата нощ.