Пиер Певел
Рицарят (63)

Глава 2

За да стигне до Свободните градове, кралицата реши да се спусне по течението на Ейрдър и нареди във великолепните кораби да бъде обзаведен Плаващ дворец, който, по мнението на мъдреците, беше едно от най-големите и великолепни чудеса на Имелор.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

Препуснал в бърз галоп, Лорн потъна в гората. Двама конници го следваха. Също като неговия, и техните коне бяха отлични. Нервни, расови, мощни. И те препускаха с всичка сила.

Легнал върху врата на своя кон, Лорн препускаше по тясна пътека. Отдясно и отляво го шибаха клони и минаваха близо до главата му. Той рискува да погледне назад и видя, че по-бързият от конниците го настигаше.

Усмихна се, развълнуван и уверен.

Докато не се дръпнеше от пътеката, никой не можеше да го изпревари.

— Ти мамиш! — извика му Алан.

Лорн избухна в смях.

— Наистина ли? И кой те кара да идваш след мен в гората?

Принцът се начумери, но се успокои при мисълта, че Еленцио също беше последвал надпреварата, без да мисли. Доста странно, но да знаеш, че не си единственият, попаднал в груба клопка, винаги носи известно успокоение.

Лорн видя, че изведнъж пътеката пред него се разделя на две.

Той тръгна надясно, докато Алан пое веднага наляво.

— Лош избор! — извика Лорн.

— Ще видим!

Енцио продължи да преследва Лорн. И тъй като знаеше какво прави и предпочиташе да преценява пътя си, вместо да предизвиква противниците си, спечели преднина. Лорн си даде сметка с известно закъснение, тъй като беше прекалено зает да дебне Алан сред дърветата и шубраците.

Лорн и Алан изскочиха от гората заедно, следвани наблизо от Енцио.

— Енцио мами! — изрева Лорн. — Прекалено е сериозен!

— Както винаги! — весело подхвърли Алан.

Сармският благородник се задоволи да се усмихне и пришпори коня си.

Тримата конници вече препускаха нагоре по един хълм и към дървото на върха му. Лорн и Алан яздеха почти един до друг, но Енцио беше съсредоточен и неговият кон имаше сили, докато приятелите му бяха изтощили своите. Изравни се с тях, промуши се помежду им и скоро имаше малка преднина. Другите двама напразно се напъваха. Малката преднина се превърна в една дължина и крачка след крачка Енцио ги изпревари значително.

С един скок той прескочи един храст, пред който Лорн и Алан се отказаха.

Двамата спряха конете си.

— Ама той как го направи? — запита се принцът.

Задъхан и възхитен, той гледаше как Енцио се отдалечава сред облак прах.

— Нямам представа — призна Лорн. — Разбира се, някой, който не ни познава, би си помислил, че Енцио е яздил по-добре от нас своя кон…

Започнаха да заобикалят храста.

— Това са глупости — каза Алан. — Аз твърдя, че той взе най-добрия кон.

— И най-доброто седло.

— И най-хубавите юзди…

Принцът се усмихна.

— Ама гледай го, моля ти се, тоя смотаняк, ами че той не разбра, че надбягването свърши.

И наистина, Енцио продължаваше да язди към дървото на върха на хълма.

— Ще видиш — каза Лорн, — че ще има нахалството да претендира, че е спечелил.

— Спечелил надбягване, в което е сам? Голям подвиг!

— Ще претендира, че и ние сме участвали в това надбягване…

— Нахалник! Но аз си мисля едно нещо: ако неговият кон е най-добър, то е може би, защото е направил по-добър избор от нас.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Нека се разберем, че сме му оставили най-добрия кон. По милост.

— И най-хубавото седло.

— И най-хубавите юзди…

Пристигнаха при дървото твърде доволни от себе си и намериха Енцио, който беше слязъл от коня и само наполовина се цупеше.

— Вие не можете да губите — каза той, като гледаше надалеч.

От тримата, той най-често беше жертва на шегите и подигравките на другите. От години приемаше тази роля доброволно и дори засилваше нещата, като разиграваше обидено достойнство. Още като дете той беше гласът на разума.

Лорн и Алан скочиха от конете и като застанаха от едната и от другата страна на Енцио, загледаха в посоката, накъдето гледаше той. Тогава за момент и тримата останаха неподвижни и мълчаливи — възхищаваха се на неповторима гледка под огромно и слънчево небе.

Украсен с разноцветни знамена, цял град от платна и дърво се спускаше по течението на Ейрдър. Състоеше се от десетки лодки, събрани по четири-пет, които плуваха заедно, като образуваха нещо като квартали, които изглеждаха повече или по-малко отдалечени едни от други. Големината на тези лодки — или кораби — беше различна. Някои носеха великолепни постройки, наброяващи по три етажа и повече, с балкони, галерии и просторни сводове, покриващи тераси. Други, по-скромни, образуваха групички встрани от първите.

Този град, който сякаш произлизаше от бавните води на реката, беше кралска резиденция по същия начин както Цитаделата или старият дворец на кралете на Лангър в Ориал. Той отвеждаше Двора на Върховното кралство, който следваше кралица Селиан и нейния министър Естеверис към Ангборн. Кралските лодки бяха най-дълги и високи, Корабът на Върховния крал — който някои не се колебаеха да наричат вече Кораб на кралицата — надвишаваше всички. Те бяха обградени от лодките на различните имелорски държави: Алгера, Вестфалд, Лорианд, Сарм, Иредия, Валмир и други — с подчертаното изключение на Иргаард. Дори Църквата на пожертвания Дракон-крал имаше своя лодка, която приличаше на плаваща катедрала.

Превъзходно украсен, Корабът на Върховния крал заемаше центъра на тази подвижна мозайка, чиято подредба се променяше според необходимостта, но също и в зависимост от интригите, дипломацията и капризите на една владетелка, която беше колкото горделива, толкова и гневна. Да бъде даден кораб залепен до кораба на кралицата, беше чест, която се даваше и отнемаше, така че можеше да се измерва благоразположението, на което се радваха едни или други, според позицията на техните лодки. Към това се прибавяше сложната игра на традициите, предимствата, съюзите и съперничествата, като корабите се сближаваха в зависимост от политическата или религиозната си близост и се преместваха според развитието и — понякога — внезапните обрати на дипломацията. Така планът на Плаващия дворец се променяше непрестанно поради незначителни или сериозни мотиви: скарване в името на етикета по време на официална церемония, начало на търговски преговори, обявяване на война. Приближаването на два кораба, отдалечаването на някой друг или пристигането на четвърти никога не беше безобидно. Всяко завързано или отвързано корабно въже, всеки спуснат или вдигнат мостик беше сигнал, поздрав, предупреждение, отправено както към съюзниците, така и към противниците. До такава степен, че подредбата или промяната в подредбата на плана на Плаващия дворец предлагаха — всеки ден или почти — верен портрет на малките и големите дипломатически отношения между имелорските кралства.

Вниманието на Лорн беше привлечено от кораба на Валмир.

От светло дърво, обточен с платна в сиво и златно, той се движеше пред кораба на Върховния крал и никога не напускаше това място. Малък, но висок, той без всякакво съмнение беше най-важният от всички. Защото ако корабите можеха да се групират в зависимост от безкрайни комбинации, ако плаваха без платна и без весла, сякаш движени единствено от волята на реката, те го дължаха както на магията, така и на гения на тяхното построяване. Между Валмир и Върховното кралство връзките бяха солидни, а договорите — стари. Плаващият дворец беше продукт на един от тези договори и благодарение на изкуството на маговете от валмирския кораб — изправен като фар — той се движеше умело, като запазваше своята свързаност, равновесие и хармония.

Бяха изминали две седмици, откакто Плаващият дворец беше напуснал Ориал. В общи линии това бяха две седмици на празници и игри. Дните преминаваха — дълги като течението на Ейрдър — в безделие и мързел, а вечерите преминаваха в дълги късни пиршества, балове и спектакли на борда на един, после на друг кораб, като всяко кралство, всяка делегация съперничеше на другите по своя лукс и разточителство, за да се отличи и да порази умовете. Така че Дворът не правеше нищо друго, освен да танцува, да пие, да яде и да се забавлява до зори, после на другия ден започваше да коментира, да сравнява изминалите приеми и да обсъжда предстоящите.

Лорн никога не беше обичал тези удоволствия.

И така, една вечер беше намерил Алан и Енцио и им беше предложил направо:

— Езда. Утре. Ние тримата.

Което всъщност прозвуча повече като известие, отколкото като предложение.

Алан и Енцио заедно вдигнаха глава от партията шах, която играеха. Бяха разменили развеселен поглед, после сармският благородник се направи, че търси нещо по земята. Тогава и другите двама започнаха да гледат под масата и около себе си, но без да разбират.

— Изгуби ли нещо? — беше попитал Алан.

— Всъщност търся глаголите на Лорн. Трябва да са се заблудили някъде тук, защото той говори като вестфалдски сержант — беше отговорил Енцио, преди да се изправи широко усмихнат.

Алан беше изпухтял, а Лорн не бе могъл да се сдържи и да не се усмихне.

— Много смешно. Обаче аз ще полудея. Вече не мога да ги понасям всичките тия царедворци и целия този… панаир.

— Езда? Това е идея — беше признал Енцио. — Без съмнение имаме нужда от малко упражнения. Но откъде коне?

— Лазурната гвардия има.

Лорн се беше обърнал към Алан, който се беше намръщил, но после беше казал:

— Това може да се уреди. Но само за нас тримата.

Освен че Алан беше принц на Върховното кралство, Енцио беше богат чуждестранен благородник, който — на всичкото отгоре — представляваше баща си начело на делегацията от Сарм и Валанс. Поради мерки за сигурност към тях бе прикрепен задължителен ескорт.

— Ето ги — каза Лорн, като се обърна на седлото.

Като престанаха да се интересуват от Плаващия дворец, другите двама го последваха.

Ескортът им, който беше изостанал за малко, излизаше от гората и се изкачваше по хълма, за да се присъедини към тях. Състоеше се от конници, облечени в синьо-бели ризници. От гвардия на Двореца в Ориал, Лазурната гвардия се беше превърнала в гвардия на кралицата. Естеверис лично беше назначил всеки един от нейните членове.

Отрядът спря подреден на известно разстояние от дървото, под което стояха Лорн, Алан и Енцио. Командваше го капитанът на Лазурната гвардия, който леко пришпори коня си и се приближи. Висок, тежък, внушителен, Дол Стуриш имаше вид на грубиян, какъвто всъщност беше. Той изпълняваше мръсните поръчки на министъра и му беше напълно предан.

— Е, Стуриш? — подхвърли му Лорн. — Мотаеш се, а?

Задъхан и изпотен, капитанът вече беше побеснял. Той стрелна Лорн с поглед, но замълча и се обърна към Алан:

— Това беше много… непредпазливо, месир. Тази… тази внезапна кавалкада…

Също като Лорн, и Алан не харесваше Стуриш.

— Вие командвате нашия ескорт, Стуриш — каза той строго. — Вършете си работата и ни ескортирайте.

Капитанът трябваше да се поклони.

— Да, месир — каза той.

След което обърна коня си и отиде да чака при хората си.

— Но какво е…? — каза Енцио, загледан в далечината с присвити очи.

Лорн и Алан погледнаха в същата посока и видяха облак прах. Като че ли по пътя покрай Ейрдър идваше отряд. Той образуваше дълга колона, съставена от въоръжени конници и пехотинци. Отрядът се придвижваше под звуците на барабани, предшестван от знамена, които Алан пръв позна.

— Това е Ирдел! — възкликна той весело, преди да пришпори коня си. — Това е брат ми! Да идем да го посрещнем!

Другите двама се спогледаха.

— Мислех, че Ирдел се очакваше чак след няколко дни… — каза Енцио.

— И аз мислех така — отвърна Лорн.

Впуснаха се в галоп след Алан, без да ги е грижа за ескорта им.