Пиер Певел
Рицарят (51)

Глава 10

Ден след ден животът в Черната кула ставаше все по-организиран.

Първите ониксови гвардейци се опознаваха и побратимяваха, с изключение на Логан, който често предпочиташе да стои настрана. Вечер, когато всички се събираха около лагерния огън в края на изтощителен работен ден, той мълчеше и се измъкваше незабелязано, след като поздравеше компанията с кимване на глава. Вечерите бяха приятелски и често весели, хранеха се под открито небе, до главната кула. Седнали на скелето или върху торби гипс, Лорн и неговите хора ядяха, пиеха и говореха, както говорят хората, когато се откриват едни други, разказваха поред всякакви спомени, задаваха въпроси, споделяха.

Дарил слушаше очарован с огряно от огъня лице и понякога прегаряше парчетата месо, които беше натоварен да наглежда. Възхищението му към Лорн си оставаше непокътнато, но той направо обожаваше Вард, чиито смешни истории и епични разкази го очароваха: в неговите очи старият ковач беше нещо като полубог, дошъл направо от героичните времена. А и другите изпитваха почти същите чувства, впечатлени от неговата значимост и опит, но и успокоени от мрачната му скромност и искреността му. Наричаха го „Старият“ със смесица от уважение и обич. Това се хареса на Вард, който ги остави да го наричат така, до степен, че дори Лорн се изненадваше, че понякога и той го нарича така.

Старият се ползваше със специален статут, който никой не оспорваше: той беше привилегированият довереник на Лорн. Но следвайки съвета му, Лорн избра Лиам за своя дясна ръка. И не съжали. Ветеранът беше строг и точен, можеше да му се има доверие и беше ефикасен. Даваше мнението си само по веднъж и след това изпълняваше заповедите, без да ги обсъжда. Дискретен и усърден, той беше способен да поема инициативи. При това беше наблюдателен и докладваше на Лорн всичко, което той трябваше да знае, което означаваше, че не му докладваше всичко. Съвършеният лейтенант.

Едно от задълженията му беше да надзирава строежа.

Тъй като беше време да започне сериозната работа в главната кула, Лорн беше решил да наеме работници и професионални занаятчии. За скелето беше повикал Елбор Сарн — бащата на Дарил и го беше помолил да му препоръча способен майстор. Сарн препоръча мнозина, за които самият той беше работил или които познаваше по репутацията им, но всички отказаха договора или много бързо се отказваха. Това не можеше да е съвпадение. Дали префектът Йоргаст не беше задвижил връзките си? Дали Андара не беше прибягнал до заплахи? Каквото и да беше, резултатът беше налице: никой не изглеждаше съгласен да поеме изграждането на Черната кула.

С изключение на Сарн, към когото Лорн се обърна накрая, без обаче да крие от него рисковете:

— Новината никак няма да се хареса на Андара.

— Андара представлява закона в Червените павета от много време насам — беше отговорил бащата на Дарил, след като помисли.

Тогава двамата мъже скрепиха своето споразумение, като си стиснаха ръцете.

* * *

Лорн не съжали за избора си.

Оказа се, че Сарн си разбира от работата. Беше работил на достатъчно много строежи и от достатъчно дълго време, за да може сам да ръководи. Имаше необходимия опит и авторитет и се радваше на уважението и на доверието на занаятчиите, които наемаше, защото беше от занаята — също като тях. Нае най-добрите. Главната кула беше обгърната от скелета отвън и отвътре и Лорн и неговите хора работеха без да недоволстват, потяха се и се мъчеха на слънцето като прости работници. Вечерта ги сварваше смазани от умора, но щастливи, че участват във възраждането на последната Черна кула в Ориал.

Тя ставаше тяхната кула.

Тази, която строяха и която щяха да защитават, ако трябваше.

Но първите дни на труд бяха ужасни за Ериад. Лорн и Вард го виждаха как изнемогва, страда и измъчва до кръв нежните си ръце, които никога не бяха работили. Но той не се отказа и никога не се оплака. Неговата отдаденост му спечели уважението на другите ониксови гвардейци, които до този момент гледаха на младия мъж с недоверие, примесено с презрение. Дори Вард призна, че може би беше сбъркал по отношение на него и го взе, него и Дуайн, да му помагат да възстанови ковачницата.

Работата напредваше добре сред ударите на чуковете, песента на трионите, скърцането на макарите, движението на количките. Скелетата се издигаха все по-високо около главната кула. Бараките станаха обитаеми. Ковачницата се сдоби с покрив. Никакъв инцидент не смути живота на строежа, но Лорн си оставаше нащрек.

* * *

Ковачницата на Черната кула започна да работи две седмици след пристигането на Вард. Тогава кралският ковач успя да поправи инвентара и инструментите на работниците, които работеха на кулата, но и да изработи екипировката, от която новата Ониксова гвардия се нуждаеше.

На първо време Лорн поръча на Вард да изкове ризниците и тежките шлемове, по които щяха да ги разпознават. Искаше да са от черна кожа, покрити с броня, така че да съчетават гъвкавост и здравина. Освен това държеше повече на качулките, отколкото на шлемовете, които много ограничаваха полезрението. Ковачът направи няколко модела ризници, които Лорн опитваше поред, като искаше тук да се нагоди повече, там да се усъвършенства. И всеки път Вард го правеше. Често чукът звънтеше по наковалнята му до късна нощ.

Накрая, една вечер след като се нахраниха, Дарил дойде при Лорн.

— Вашата ризница е готова, месир.

Лорн прекоси двора след юношата. Беше съвсем тъмно и тъй като работниците ги нямаше, Кулата изглеждаше опустяла. Под Мъглявината цареше успокоителна тишина. Само Логан още бдеше.

Вард чакаше на прага на ковачницата, грамадният му силует се очертаваше на червеникавооранжевата светлина. Покани Лорн вътре и му показа ризницата, която току-що беше завършил. Лорн веднага я облече. Оцени нейната лекота, направи няколко големи движения, за да прецени гъвкавостта й.

— Е? — попита ковачът.

— Като че ли тази е точната.

— Вдъхнових се от една ризница, която бях видял преди много време. Този, който я притежаваше, казваше, че я е взел от един рицар от Дракен. Не повярвах на историята му, но ризницата беше хубава. Може би малко тежка.

— Съвършена е.

Лорн взе два меча от един рафт, хвърли единия на Вард, зае защитна стойка и двамата мъже застанаха един срещу друг в ковачницата, под очарования поглед на Дарил. Не ставаше дума някой да победи, а само да изпробват нападенията и защитите, парирането на ударите, всички възможни последователности, които можеха да се извършат в смъртен бой. Дуелът изглеждаше като истински, но Лорн и ковачът се усмихваха и на моменти прекаляваха с движенията. Юношата не пропусна нищо, дори и той отбягваше удари или отвръщаше според ситуацията.

— Браво — каза Лорн, когато завършиха битката.

— Благодаря.

Вард се беше задъхал, но ръката му не беше отслабнала, както Лорн можа да си даде сметка.

— Ти не искаше само да изпробваш ризницата, не е ли така? — попита старият кралски ковач.

— Не — призна Лорн. — Извинявай.

— Не се извинявай. Разбирам.

В ковачницата настъпи тишина, докато Дарил помагаше на Лорн да свали ризницата. Лорн и сам можеше да се справи, но юношата приемаше ролята си на оръженосец твърде на сериозно. А оръженосците помагат на рицарите да свалят доспехите си, нали така? Лорн и Вард се спогледаха и се сдържаха да не се усмихнат.

Накрая Дарил си тръгна със заповед да я смаже, за да омекне кожата и да предпази стоманените халки.

— Следващата ризница, която ще направиш, ще бъде твоята — каза Лорн от прага на ковачницата. — Другите ще дойдат при теб да им вземеш мярка…

— Разбрано.

— Може би скоро ще имаме нужда от тези ризници, Вард.

— Зная.

Също като Лорн Вард предчувстваше, че Андара няма да стои дълго време, без да предприеме нещо срещу тях. За момента се задоволяваше да наблюдава Черната кула и нейните обитатели, докато неговите стражи бяха повече от всякога из Червените павета, поради което над квартала тегнеше мълчалива заплаха.

— Тази вечер мислиш да ходиш при Сибелиус, нали?

Лорн потвърди.

— Вече закъснях.

Отначало се беше помъчил да изучава сам, след вечеря, документите, които главният архивар му изпращаше. Но тъй като беше много уморен, често заспиваше над някой текст на закон или на коментар на непознат откъс от Хрониките. Така че придоби навика да ходи при Сибелиус, който му четеше и обясняваше важните текстове. По такъв начин Лорн се уверяваше в законността на своите прерогативи на Пръв рицар на кралството и откриваше какво беше представлявала Ониксовата гвардия. Създадена и разпусната от Ерклант I, тя се беше превърнала в легенда и като че ли принадлежеше на едно героично и недействително минало. Но в задълженията и правата на този елитен отряд нямаше нищо въображаемо.

— Бъди предпазлив — посъветва го Вард.

— Ще се върна преди полунощ.

— Кажи на Логан да дойде с теб. Така или иначе той никога не спи.

— Щом искаш. Но не вярвам Андара да се нахвърли направо върху мен.

— Отваряй си все пак очите.

— Обещавам.

Лорн си тръгна усмихнат.

— И вземи Логан със себе си! — извика му Вард от ковачницата.