Пиер Певел
Рицарят (12)

Глава 9

Празненствата в чест на принца продължиха цял ден. Когато настъпи вечерта, в двореца на губернатора беше организиран бал, а на населението дадоха пиршество, масите бяха наредени в кварталите, по улиците, в дворовете и в градините на осветения Самаранд.

„Хроники“ („Книга за Войната на тримата принцове“)

Един час преди бала Алан най-накрая се прибра в покоите, запазени за него в Двореца на губернатора. Там намери Лорн и имаше време само колкото да откачи меча си, преди да се просне на едно кресло с крака, вдигнати върху ниска масичка.

Лорн беше прекарал следобеда вътре, в сянката на щорите, далеч от блестящото слънце, от което беше отвикнал. В Далрот понякога му беше позволено да напуска ада на отделението с килиите, за да прекара сам няколко часа в един или друг от малките, влажни вътрешни дворове на крепостта. Но рядко небето се разведряваше, рядко се случваше да не вали или да няма мъгла. Слънцето никога не грееше за дълго над Морето на мрака и то винаги с една сива, помрачена светлина — светлина на костница.

Алан въздъхна тежко и се изпъна.

— Тежък занаят е да си принц с кралска кръв — отбеляза Лорн. Ако това трябваше да бъде любезна шега, то тонът никак не беше такъв. Алан направи гримаса и се запита колко ли горчивина и упрек има в това, което Лорн току-що каза. Защото, в края на краищата, ако някой трябваше да се оплаква от съдбата си…

Все пак принцът реши да не обръща внимание.

— Не мога повече — каза той. — А имам по-малко от час, за да се приготвя.

Стана и отиде да си налее чаша вино, която изпи на един дъх. Лорн забеляза златните жилки, които помръдваха и издаваха присъствието на кеш в тъмното вино.

Принцът си наля втора чаша.

— Уморен съм — заяви той, като изглеждаше отпаднал и отсъстващ.

— Този бал е организиран в твоя чест — каза Лорн. — Съмнявам се да започне без теб. А още повече някой да ти направи забележка, ако отидеш със закъснение…

— Не, ти не разбираш.

Лорн смръщи вежди и зачака.

— Уморен съм, Лорн. Наистина съм уморен… — принцът бавно закрачи из стаята. — Уморен съм от почестите, приветствията, тромпетите. Уморен съм да се показвам като на представление. Ако знаеш само колко съжалявам за времето на нашата младост. Когато бях просто третият син на краля, малкият пакостник, дето не знаеха какво да го правят… — спря и се обърна към Лорн. — Бяхме щастливи, нали?

Лорн се усмихна носталгично при спомена за безгрижните дни, за които говореше принцът. Спомени за препускания, смехове, игри, вино и момичета със запретнати поли се върнаха в паметта му.

— Да — каза той. — Бяхме.

Погледът на Алан вече се беше извърнал към един доста по-близък и не така щастлив хоризонт.

— Сега — продължи той сериозно — кралството мисли, че баща ми го е изоставил. Или че е луд или мъртъв, или почти същото. Що се отнася до майка ми, мразят я повече от всякога. Жал се отказа от Върховното кралство. Колкото до Ирдел… — сви рамене. — Е, ти го познаваш — Ирдел си е Ирдел. Ще бъде добър крал, но никога няма да бъде обичан крал. Докато аз — мен народът ме обича. Приветства ме. Чества ме. Вярва в мен. Защо? Загадка. Може би защото съм последният, в когото могат да повярват, но е така — засмя се горчиво. — Така че ето за какво ме използват майка ми и нейният министър. За нищо друго, освен да бъда приветстван и честван…

Същият този ден Лорн беше установил по какъв начин популярността на Алан можеше да бъде политическо оръжие. Следователно нямаше нищо чудно в това, че се стремяха да го използват — за добро или за зло на Върховното кралство. Следобеда, докато разговаряше с отец Домнис, беше научил, че Върховното кралство се готви да продаде Ангборн на Иргаард. Новината го беше слисала и поразила. Но не му беше трудно да разбере с какво посещението на принц Алдеран в Самаранд можеше да успокои другите градове.

— Те не искаха да отида да те прибера от Далрот.

— Те?

— Майка ми и Естеверис. Под претекст, че ще се изложа излишно на опасностите на Морето на мрака, при положение, че принадлежа на Върховното кралство. Всъщност беснееха, че ще отложа в последния момент едно официално пътуване…

Лорн не познаваше Естеверис, но знаеше много добре какво може да очаква от кралица Селиан. Тя не го обичаше и никога не го беше обичала, несъмнено заради влиянието, което той оказваше върху сина й. Това влияние можеше да бъде единствено вредно, тъй като много често — умишлено или не — беше подтиквал Алан да се отскубне от опеката на майка си.

— Но Естеверис е стара лисица — продължи принцът. — Не му трябваше много време, за да нареди нещата както на него му се искаше. Впрочем новината беше разгласена из цялото Върховно кралство: доверявайки се единствено на моята смелост, нито за миг не съм се поколебал да се изправя срещу опасностите на Далрот, за да се притека на помощ на несправедливо осъден приятел — тръсна сърдито глава. — И ето така се пренаписва историята…

Алан замълча.

Беше истински разочарован от обрата, който събитията бяха взели.

— Не го направих, за да спечеля слава, нито в услуга на плановете на Естеверис — каза той. — И със сигурност не за да ме посрещат като герой при положение, че Върховното кралство трябва да окаже тази чест на теб.

Лорн се изненада от откровеността на принца и не знаеше какво да каже. И тогава, понеже Алан пиеше втора чаша вино с кеш, той рече:

— Може би трябва да караш по-полека с това, а?

Това всъщност не беше точно въпрос, нито пък съвет. А хладна констатация.

Принцът не разбра веднага.

После, като погледна празната си чаша, каза:

— О, това ли? — и остави чашата. — Не се тревожи, всъщност кешът е сложен колкото да придаде цвят…

Кешът можеше да бъде опасна дрога. Той беше ефикасно успокоително против болки, но в големи дози предизвикваше бавна физическа и психическа разруха, която често завършваше със смърт. Алан за малко не беше станал негова жертва. От пропадане на пропадане, накрая беше избягал и щеше да умре в една пушалня, ако не беше Лорн. Оздравяването му беше дълго и трудно. Под претекст на пътуване в имелорските кралства, той беше подложен на мъчително лечение в един отдалечен манастир под надзора на отец Домнис. Всичко в най-голяма тайна.

Тъй като Лорн се задоволяваше само да гледа, без да каже нищо, принцът се усмихна широко, но усмивката му изглеждаше крехка.

— Ами да! Изобщо не се тревожи за мен. Аз съм излекуван — почувства се длъжен да го подчертае. — Кълна ти се! Излекуван съм. А освен това, опитай виното, ако не ми вярваш. Ще видиш, че в него няма нищо опасно. Истинско вино за малки момиченца…

Лорн не знаеше дали да вярва на приятеля си, или не.

— Добре — каза той. — Доволен съм като знам, че цялата тази история е останала в миналото.

Алан се приближи и приятелски сложи ръка на рамото му.

— Добре съм, Лорн. От нас двамата аз не съм този, за когото трябва да се притесняваш. По-скоро се погрижи за себе си, какво ще кажеш?

Лорн се съгласи.

— Чудесно! — възкликна принцът с предишния си ентусиазъм. — Сега трябва да се приготвя… Те ще дойдеш ли?

— Не мисля, не — навъси се Лорн.

— Сигурен ли си? Помисли!

Алан беше стигнал почти до вратата, когато се обърна и добави:

— После ще поговорим пак, нали?

Лорн не отговори.

* * *

Облегнат на балкона, Лорн слушаше шумовете и смеховете, достигащи до него от приема, който губернаторът даваше в чест на принца. Цялото отбрано общество беше поканено. След като се приготви, Алан беше настоял да отидат заедно.

— Ще ти подейства добре, Лорн. Кой повече от теб има нужда да се забавлява? Да пие и да танцува? И може би да поухажва една-две хубавици.

Но Лорн беше отказал. Не беше в настроение да се среща с непознати и да търпи погледите им. Още на кораба беше забелязал, че екипажът го избягва и говори зад гърба му. Той се връщаше от Далрот и причините, които го бяха отвели там, нямаха никакво значение. Невинен или не, беше прекарал там три години. Невинен или не, носеше белега на Тъмнината.

Спомняйки си препоръките на отец Домнис, Алан не беше настоял повече.

— С удоволствие бих останал с теб, но нали разбираш…

— Смяташ ли, че имам нужда да ме държиш за ръката? Върви и бъди добър принц.

— Но ако си промениш мнението…

— До утре, Алан.

— И ако се нуждаеш от каквото и да било, Одрик е на твое разположение.

— До утре — повтори Лорн търпеливо.

Алан разбра и се усмихна сконфузено.

— Да. Добре… До утре.

Покоите, предоставени на разположение на принца, гледаха към великолепните градини на двореца на губернатора и предлагаха прекрасна гледка към града и неговото пристанище в ниското. Тъкмо се беше стъмнило. Осветявано от огромната сиво-бяла Мъглявина, красивото звездно небе се отразяваше в черните води на Ейрдър. Ухание на цветя и дървета изпълваше въздуха.

Шумовете от празника също достигаха до балкона през отворените прозорци на големите салони. Там приказваха и се смееха. Звънтяха чаши. Оркестърът свиреше бърз танц, отмерван от почукванията на токовете на танцьорите по паркета.

Лорн съжали, че не се съгласи с Алан.

Много отдавна не беше изпитвал радост. Много отдавна не му се беше случвало да е весел и безгрижен. Защо се лишаваше от това сега, след три години? Трябваше просто да слезе по няколко стъпала. Искаше ли да живее като отшелник до края на живота си? Все някой ден трябваше да се реши и да се изправи срещу света. Беше водил и много по-тежки битки и все пак се колебаеше, както се колебае да обича отново човек, чието сърце е било разбито…

Нощта беше много приятна, празникът излезе извън салоните. Оркестърът се премести на терасата. Сложиха нови маси. Запалиха факли. Из градините заиграха великолепни рокли.

— Одрик! — извика Лорн през рамо.

Старият слуга дойде веднага.

— Месир?

— Има ли в гардероба на принца нещо, което да е подходящо за мен?

* * *

Лорн се появи на терасата, облечен в костюм от черна кожа и сив лен. Елегантен, но без никаква увереност, той не привлече ничие внимание. Хората говореха и се смееха, без да се интересуват от него. Погледите безразлично се плъзваха по новодошлия. Вдигайки весела врява, две млади момичета, леко пийнали, се блъснаха в него. Едва го забелязаха и не се извиниха.

За момент Лорн остана като закован на място, без да знае какво да прави. Имаше странното чувство, че се е изгубил на сцената на някакъв театър. Мислеше да се върне обратно, когато Алан го забеляза отдалеч и като прекъсна разговора си по средата, веднага дойде при него широко усмихнат.

Размениха си приятелски потупвания.

— Познат ми е този жакет — пошегува се принцът.

— Да, Одрик ми го…

— Запази го. На теб ти отива повече, отколкото на мен.

Лорн се съгласи.

— Наистина съм доволен, че си промени мнението — каза Алан, като хвана приятеля си за лакътя.

Обърна се към хората, които беше оставил така внезапно. Те чакаха заинтригувани. Лорн срещна погледите им, забеляза една привлекателна млада жена в групата, както и един мъж с пригладени назад коси и сурово лице, който го гледаше втренчено.

— Кой е този тъжен господин? — попита той.

— Посланикът на Ангборн. Иргаардец от сой. Очарован е от идеята неговият град отново да премине под властта на Черния дракон. Мил човек, както можеш да се досетиш…

След времето на Мрака един Божествен дракон царуваше над Иргаард. Опасно и страховито същество, жестоко и интелигентно, Черния дракон изпитваше към Върховното кралство неудържима омраза.

— Ела — добави Алан. — Ще те представя.

Но Лорн отказа да го последва.

— Всъщност — каза му на ухо, — ако не те притеснява, бих предпочел…

Вече започваха да им хвърлят скришни погледи и да се питат кой е този мъж, с когото принцът се държи толкова фамилиарно. Това вероятно бе онзи приятел, когото е върнал с експедиция в Морето на мрака. И хората говореха шепнешком, привели глави едни към други, като се правеха, че гледат на другаде:

— Бил прекарал пет години в Далрот за престъпление, което не е извършил.

— Пет години? Мислех, че са три.

— Ама в какво е бил обвинен?

— Идете, че разберете. Процесът му е бил при закрити врата.

— За да е заслужил Далрот, трябва да е било тежко…

Притеснен, Лорн разтриваше опакото на лявата си ръка през фината кожа, която я обгръщаше. Алан се досети какво изпитва и веднага се обвини за неделикатността си.

— Прав си — каза той. — Всъщност вече се отегчавах с тях… Хайде да идем да пийнем по чаша вино настрани. Губернаторът плаща луди пари, за да му докарват алгеранско вино, което не струва дори колкото нашите неотлежали лангрийски вина, но не е толкова лошо.

Лорн последва Алан към масите, подредени на терасата. Принцът взе една бутилка и две чаши и тръгнаха да се поразходят из градините. Следвани от погледите на всички, които срещаха, те отидоха до една балюстрада, откъдето се разкриваше гледка към възвишенията, към алеите и цветните лехи. Тук Алан напълни двете чаши с леко трепереща ръка. Лорн разбра, че приятелят му е леко пиян, но си замълча.

— Аз… съжалявам — каза принцът, като впери поглед в земята.

— Съжаляваш?

Принцът подбираше думите си.

— Да, аз… Давам си сметка, че се държа непохватно към теб…

Лорн забеляза, че си въртеше едното рамо, както правеше, когато беше искрено, дълбоко притеснен. Това не се случваше често и трябваше човек наистина да познава Алан така добре, както го познаваше Лорн, за да изтълкува този жест. Принц Алдеран беше от онези слънчеви, спокойни, доверчиви хора, за които отношенията с другите изглеждаха винаги лесни.

— Но не знам как да постъпя — продължи принцът. — А искам да ти помогна, Лорн. Наистина искам да ти помогна.

Лорн продължи да мълчи.

Алан си беше дал сметка, че иска Лорн да бъде такъв, какъвто беше преди. Такъв, какъвто го беше познавал. Очаквал бе да го намери изтощен, разбира се. И наранен. Може би дори смален. Знаеше, че приятелят му ще излезе ужасно пострадал от Далрот. Но щеше да си бъде Лорн. Колкото и дълъг да се окажеше пътят и колкото и продължително да бъдеше възстановяването, Лорн отново щеше да бъде същият, когото той, Алан, винаги беше познавал и обичал. Този, който му липсваше. И този, с когото с всичка сила искаше да възстанови приятелството си, воден от искрено желание и обич, но и — сега го разбираше — от малко егоизъм и може би от известен каприз.

— Искам пак да бъда твой приятел, Лорн. И за да успея, зная, че трябва да разбера и да помогна на човека, в когото си се превърнал. Но… но ти сякаш си недосегаем — завърши Алан, като се обърна към Лорн.

Погледите им се срещнаха.

И тогава може би за пръв път след като се бяха видели отново, той почувства как нещо от старото им приятелство се пробужда в него.

Възпирани от глупав свян, те се задоволиха да вдигнат тост. Алан отпи глътка вино, погледа за миг възхитено градините, после се облегна с гръб на балюстрадата. Лорн направи същото. Погледнаха към терасата и нататък — към двореца на губернатора, осветен от Голямата мъглявина.

И тъй като нямаше нужда да говорят, те мълчаха — заедно — дълго време.

* * *

Алан прави компания на Лорн колкото можа.

После, призован от политическите и светските си задължения, се извини и обеща да се върне. Беше малко преди полунощ. Лорн го почака известно време, после си помисли дали да не напусне празника. Но знаеше, че няма да може да заспи. И че колкото и за малко да заспи, знаеше какво го чака: всяка вечер кошмарите го връщаха в Далрот.

Лорн реши да се поразходи сам из градините.

Те бяха спокойни и благоуханни, осветени с хартиени фенери и му стигаше да поеме по друга алея или да изчака в някое тъмно ъгълче, за да избегне разхождащите се. Колкото до влюбените и до двойките за една вечер, също като него, и те нямаха желание да срещат някого.

Лорн намери усамотена пейка, близо до едно езерце. Замислено разтриваше ръката си, обвита в кожа, и наблюдаваше млечните спирали на Голямата мъглявина, когато…

— Добър вечер.

Позна младата жена, която беше сред хората, които Алан беше изоставил насред разговора, за да дойде при него. Тя беше на около двайсетина години, хубава и подчертано елегантна в перленосивата си рокля.

Беше сама и отпиваше от чаша вино.

Лорн стана.

— Добър вечер.

— Елана — каза тя и подаде ръка.

Той й целуна ръка.

— Позволявате ли да ви правя компания? — попита тя.

Лорн кимна, но тя вече сядаше. След момент на колебание той също седна до нея на пейката.

Настъпи мълчание.

Поднасяйки чашата към устните си, Елана внимателно разглеждаше профила на Лорн над ръба на чашата. После му я подаде.

— Искате ли?

— Не, благодаря.

— Не пиете ли?

Погледът й беше настойчив.

— Напротив — отстъпи Лорн с леко повдигане на рамене.

Отпи една глътка и върна чашата на младата жена. Виното беше хубаво и хладно, леко ароматизирано с ликьор от кеш. Това прибавяше леко сладникава нотка, но не беше единственото качество на кеша. Ето кое обясняваше може би нехайния вид на Елана.

Отпивайки лекичко от виното си, тя отново започна да разглежда Лорн с интерес. Сякаш се мъчеше да улови нещо в лицето му, което й убягваше. Черните й очи хитро блестяха.

Лорн гледаше право пред себе си.

Неудобството му нарастваше и тъкмо щеше да каже нещо, когато Елана го изпревари:

— Преди няколко дни — каза тя, сякаш продължаваше започнат разговор — дойде кралски пратеник от столицата. Дойде да извести, че принц Алдеран скоро ще дойде в Самаранд след опасна експедиция в Морето на мрака.

Лорн чакаше и тя попита:

— Тази опасна експедиция — това бяхте вие, нали?

Той неохотно се усмихна. Никога досега не беше определян като „опасна експедиция“.

— Казвам се Лорн.

— Лорн?

— Лорн Аскариан.

— Звучи като скандско име.

Той не отговори.

— И сте били затворен в Далрот — добави младата жена.

Лорн дискретно плъзна лявата си ръка под дясната: кожена лента все така скриваше печата на Тъмнината, вграден в плътта му, но на него му се струваше, че всеки може да го види или да се досети. Белязаната му ръка го караше да страда без причина. Това му се случваше за пръв път и той си помисли, че е някакъв спазъм.

Тъй като той продължаваше да мълчи, Елана продължи:

— Според пратеника вие сте приятел на принца. Отдавна ли? — попита тя наивно.

— Откакто се помня.

— Тогава защо той не е направил нищо, когато сте били осъден?

— Беше далеч. Не знаеше какво се случва.

— В продължение на три години?

— В продължение на три години.

— А вие никога ли не му се разсърдихте? Да си приятел означава да си тук, когато от теб имат нужда, нали така?

Заинтригуван, Лорн се обърна към Елана. Тя издържа погледа му без да мигне и изведнъж развеселена, стана и остави празната си чаша на пейката.

— Да идем другаде — предложи тя.

— Моля?

— Да идем другаде! Да повървим!

Тя хвана дясната ръка на Лорн в своите ръце и го накара да стане. Той се покори.

— Но коя сте вие всъщност? — попита той.

— Аз съм най-хубавото, което може да ви се случи тази вечер. Хайде, елате!

Лорн си направи труда да я разгледа.

Дълга черна коса, бледа, блестящ поглед и хубаво личице: беше съвсем по неговия вкус. Или поне по вкуса на мъжа, който беше някога.

И тогава в него се породи съмнение.

Струваше му се сякаш болката, предизвикана от белега му от Тъмнината, обостряше недоверието и сетивата му, сякаш го предупреждаваше за опасност — все още неясна, далечна, но реална.

Лъжеше ли се?

Трябваше да разбере.

Последва Елана.