Пиер Певел
Рицарят (87)

Глава 3

Херцог Дънкан дьо Фелн чакаше на една пейка в една дискретна градина на Двореца. Осветен от факла, забита в земята, той изглеждаше сам и стана, когато чу, че Лорн се приближава.

— Добър вечер, рицарю. Извинете ме, че поисках да се срещнем при такива обстоятелства, но трябва да съм напуснал Ориал на сутринта и несъмнено за вас е по-добре да не ни виждат заедно.

Той покани Лорн да седне с движение на ръката си. Но Лорн не помръдна и като запали от факлата бележката, която го беше довела тук, каза:

— Да използвате стария шифър на Ирелис не беше никак предпазливо.

— Исках да съм сигурен, че ще привлека вниманието ви — обясни Фелн. — Както ви казах, времето ме притиска. Надявах се да ви видя на пиршеството, но в последния момент Естеверис ми даде да разбера, че присъствието ми не е желателно. Малко унижение за дъщеря ми и за мен. Ненужно, но напълно в стила на Нейно Величество Селиан, кралица на Върховното кралство…

Лорн изчака хартийката да изгори почти напълно, после я пусна и загледа как се разпада, отнесена от полъха на вятъра, на малки горящи парченца.

— Връщате се в земите си? — попита той.

— Да. Благодарение на вас за мен настъпи моментът да бъда забравен.

— Цял съм изпълнен със съжаление.

— Кралицата се радва на отново придобита популярност, хазната на кралството е пълна. Доколкото я познавам, това няма да продължи дълго, но за сега тя държи последната ръка. Броят на съюзниците й се увеличава, докато най-решителните сред моите се колебаят…

Фелн въздъхна фатално и се усмихна.

— Какво искате, рицарю? — продължи той. — Колелото се върти и ще продължава да се върти. Искате ли да се поразходим малко?

Беше съвсем тъмно.

Лорн погледна тъмната, смълчана градина около тях и иронично каза:

— Трябва ли да очаквам да бъда отвлечен? След Самаранд и укрепения хан на пътя за Бренвост, това ще дойде в пов…

— Значи сте се досетили.

— Че Ирелис стои зад всичко това? Не трябваше да се досещам. Вашите шпиони са станали непредпазливи и приказливи. Освен това кой друг би искал да изчезна? Кой друг можеше да е разтревожен за това, че са ме измъкнали от тъмницата, където гниех?

Херцогът поклати глава разкаяно.

— Не съм искал да ви отвличат, рицарю. И със сигурност не съм искал да изчезнете. Зная какви услуги ни направихте и зная какво ви струваха те. Имам много недостатъци, но не съм неблагодарник. Аз съм лоялен човек.

— Това ли искахте да ми кажете тази вечер?

— В известен смисъл. Държах да знаете, че изобщо няма за какво да се боите от Ирелис. Напротив, моля ви да го смятате за свой съюзник.

Предложението направо развесели Лорн.

След Естеверис, Фелн беше вторият, който му подаваше ръка тази вечер. Караха се за вниманието му. Дори кралицата му се усмихваше, но нейните усмивки не можеха да го заблудят, също както не вярваше в искреността на министъра или на херцога. И единият, и другият бяха водени от своите интереси, от своите политически сметки. Тези предложения доказваха само едно нещо: Лорн вече заемаше значително място на шахматната дъска на Върховното кралство.

— Искам също така — добави Фелн — да знаете, че аз добре ще пазя вашата тайна. Никой никога няма да узнае, че обвиненията в предателство срещу вас бяха основателни. Никой никога няма да научи истината.

Лорн се усмихна, но погледът на разноцветните му очи беше леден. Твърде спокоен, поради което ужасно заплашителен, той се приближи до Фелн, който се уплаши, задържа дъха си и не смееше да помръдне. Лорн се залепи до него гърди в гърди, прокара силната си ръка зад тила му и му прошепна на ухото:

— И кой ще ти повярва? Един лоялен и предан рицар, несправедливо обвинен в предателство, се връща от ада и спасява кралството по молба на своя крал. Това е историята. Красива е, твърде красива, за да им се ще на хората да чуят някоя друга. И няма никакво значение какво знаеш ти. Няма никакво значение какво съм направил някога. Освен това доста добре си платих.

Лорн пусна Фелн и се дръпна, като позволи на херцога да си поеме въздух.

— Приятно завръщане — каза той, като си тръгна. — Поздрави на дъщеря ви.

Фелн преглътна, после каза:

— Никой не си го обяснява, а някои и не искат да повярват, но изглежда, че Тъмнината ви закриля, рицарю. Внимавайте да не започне да ви води!

Със спокойна крачка Лорн потъна в мрака.

* * *

Лорн напусна Двореца като мислеше над последните думи на херцога. Наистина Тъмнината го беше предпазила от дъха на принца-дракон. Стомана срещу стоманата. Огън срещу огъня. Тъмнината срещу Тъмнината.

Не знаеше защо и как, но това беше факт.

Беше жив и никога не се беше чувствал по-добре. Както беше предсказал Драконът на разрушението, тялото му се беше оставило да бъде обсебено от Тъмнината, вместо да й се съпротивлява, и той беше излязъл от това по-силен, по-устойчив, способен на подвизи, които нямаха равни на себе си.

Като този да оцелее от дъха на Тъмнината…

А душата му?

В интерес на истината не му пукаше, убеден, че дори и да беше притежавал душа, тя беше умряла в Далрот. Може би това беше цената, която трябваше да плати.

Прекалена цена, каквито и да бяха грешките му.

Да, Лорн беше извършил предателство.

Преди четири години беше разкрил съдържанието на тайния договор, който Върховното кралство подготвяше с Иргаард, което беше попречило той да бъде подписан. Но независимо от всичко, не заслужаваше да бъде изпратен в Далрот и да изтърпи там това, което беше изтърпял — сам срещу лудостта, смъртта и забравата.

Сам срещу Тъмнината.

Освен това самият той беше разкрит. Предаден. Но от кого и защо? Не знаеше, но щеше да разбере, сега, когато имаше властта да го направи. Вече беше достатъчно влиятелен за това и смяташе да се възползва, като за начало щеше да получи от Сибелиус протоколите от тайния му процес.

След това този или тези, които му бяха причинили тази загуба, щяха да платят с живота си.