Пиер Певел
Рицарят (86)

Глава 2

В Ориал се провеждаше триумфално дефиле.

Организирано в чест на героите от Саарсгард, то се изкачваше по улица „Ерклант I“ от Лангърската порта до Двореца. За случая фасадите бяха великолепно украсени с цветовете на Върховното кралство. Под яркото слънце златото и лазурното синьо блестяха в гирлянди, флагчета, знамена и конфети, които хората хвърляха при преминаването на кортежа. Хората се трупаха пред къщите, по прозорците, на балконите, по някои покриви и дори по дърветата.

Всички искаха да видят героите от Саарсгард.

Но най-вече всички искаха да видят и да приветстват този, който ги беше извел до победата.

Алан вървеше начело, яхнал бял кон, усмихнат и с гола глава, облечен в блестяща парадна броня. Приветстваха го. Хората крещяха името му и викаха „ура“. Той поздравяваше на едната и на другата страна, като се мъчеше да изглежда достоен и скромен, както подобава на един принц. Слънцето се отразяваше в русите му коси. Беше млад, красив и победител. И мъжете, и жените виждаха единствено него, а девойките мечтаеха.

Естеверис беше свършил добра работа.

Веднага щом се разчу за победата, извоювана при Саарсгард, където Дворът беше намерил убежище, херолди тръгнаха по всички пътища, за да известят как веднага щом един опит за предателство от страна на Иргаард е бил разкрит в последния момент, Върховното кралство беше отказало да подпише договора. На което Иргаард, добавяйки бруталност към измамата, беше отговорил с опит да превземе Ангборн със сила. Но за щастие, принц Алдеран застанал начело на една шепа смели мъже, за да се противопостави. Беше спечелил след героична съпротива, благодарение на неочакваната помощ на Аргор.

Тази версия на историята беше разпространявана и повтаряна, разкрасявана навсякъде във Върховното кралство в продължение на седмици. Разбира се, посланици на всички народи бяха присъствали на мълниеносния удар на Лорн, всеки знаеше каква е истината в различните имелорски столици. Но Естеверис знаеше, че народът винаги е жаден за хубави, славни новини и действително единствено това имаше значение. Какво значение имаше, ако малко бъдеше извит вратът на истината? Всъщност истина беше само това, което беше написано в Хрониките, а придворните историци вече се трудеха да я създадат.

— Не разчитайте, че заслугите ви ще бъдат признати днес, рицарю — каза Теожен.

Той, Лорн и Енцио яздеха един до друг — доста напред от дефилето, но на десет метра зад Алан. Те бяха тези, които се бяха били заедно с принца за честта и целостта на Върховното кралство.

— Освен това — намеси се Енцио — всички добре информирани хора знаят какво стана. Скоро ще станеш много търсен, Лорн.

— То вече започна. Посланикът на Алгера и посланикът на Вестфалд поискаха среща с мен.

— И ти какво отговори?

Лорн вдигна рамене.

— Още нищо.

— Пазете се от политиката повече от стоманата — посъветва го Теожен.

— Повече? — изненада се Лорн.

— Не съществува оръжие срещу политиката — обясни Енцио.

Кралицата и Дворът очакваха кортежа пред вратите на Двореца, застанали на трибуни, покрити със синьо и жълто.

Алан пръв отиде да поднесе своите почитания на майка си, после беше ред на граф Д’Аргор, на Енцио и на Лорн да коленичат пред нея.

Кралицата прегърна сина си и поднесе ръка за целувка на другите, преди любезно да ги прикани да се изправят. Намери учтиви думи за всекиго, дори за Лорн, на когото каза засмяно:

— Известни са ми всичките ви заслуги, рицарю. И ви благодаря за това.

Лорн се изненада.

Защото за кралицата, която го ненавиждаше, беше достатъчно да се усмихне, за да спази приличието. Всъщност никой не можеше да ги чуе, толкова силни бяха възторжените викове на тълпата.

Лорн напразно се опита да прочете нещо в погледа на Селиан, кралица на Върховното кралство.

* * *

По време на пиршеството Лорн седеше на почетната маса между Алан и Естеверис, а кралицата продължаваше да е любезна.

Тя се усмихваше, смееше се, изглеждаше отпусната и весела. А и защо да не бъде такава? Сега вече се радваше на подкрепата на народа благодарение на сина си, чиято популярност нямаше равна на себе си, а хазната на кралството беше пълна благодарение на великолепния данък, измъкнат от Иргаард. И тя можеше да води политиката, която й се искаше, както вътре, така и извън границите. Противниците й вече знаеха, че има защо да се страхуват от война.

— Като се замисля — подхвърли Естеверис, докато предлагаше на Лорн едно ястие с месо, — Сивият дракон ни е определил странна съдба. Договорът за Ангборн, на който попречихте, не беше много по-различен от онзи, който ние подготвяхме с Иргаард преди три, не — преди четири години вече…

Лорн се извърна към него.

— Който ние подготвяхме? — повтори той, като натърти на „ние“.

— Ами да! Аз бях един от секретарите на служба при представителите на Върховното кралство. Не знаехте ли?

— Вие бяхте толкова много…

— Вярно е.

— Колко много път сте изминал оттогава.

Това не прозвуча като комплимент, но Естеверис се направи, че не чува.

— Така че същият договор — продължи той. — Или почти… Преди четири години вие бяхте неправилно обвинен, че сте го застрашили, бяхте съден и осъден за това. А ето че днес ви честват за това, което направихте…

— На първо място честването е за Алан.

— Несъмнено, несъмнено… Но какво искате? Той е принцът.

Друг принц беше седнал начело на масата — Ирдел, който беше вдясно от кралицата, но като че ли никой не го забелязваше. Сериозен, затворен, безжизнен, той говореше малко. Мрачната му личност работеше против него и безславната роля, която беше изиграл по време на кризата в Ангборн, завършваше изолацията му. Както обикновено, Алан привличаше цялата светлина върху себе си. Но тази вечер Ирдел изглеждаше по-незабележим от когато и да било.

Лорн се запита за какво ли си мисли.

Като последва кралицата в Самаранд и изостави една крепост, която не можеше да бъде защитена, като предпочете да не въвлича безразсъдно Върховното кралство в открит конфликт с Иргаард, Ирдел просто беше изпълнил дълга си на принц-престолонаследник. Защото един принц на Върховното кралство не можеше да изложи живота си на опасност по такъв начин. Не можеше да поеме риска да бъде пленен, ранен или убит от врага. Не можеше да се хвърли в авантюра, чиито политически и дипломатически последици бяха потенциално драматични за Върховното кралство. Но Алан беше направил всичко това. Без да мисли. И сега го честваха.

— Трябва да ви поздравя, рицарю — каза Естеверис. — Очевидно много добре бяхте подготвили работата си и възхитително ме излъгахте, като ме накарахте да си мисля, че господин Вард се е измъкнал с дъщеря си, когато всъщност сте го пратили да поиска помощта на граф Теожен. Браво. Наистина.

— Благодаря.

— И все пак… Все пак бих желал повече да не ме смятате за враг.

Лорн се усмихна.

— Усмихвате се… — каза Естеверис. — Разбирам ви. Искате ли едно доказателство за добрите ми чувства към вас?

— Слушам ви.

— Зная, че Нае се крие при вашия приятел главния архивар. Можех да наредя да ги задържат и двамата, но не го направих. Нещо повече, тази сутрин подписах заповед, която освобождава Наерис от всички обвинения, тежащи срещу нея. Така че тя вече не е бегълка.

Лорн погледна Естеверис.

— Ще получите копие от този документ — обеща министърът.

— Благодаря за Нае. Но моето доверие не може да бъде спечелено с едно парче хартия.

— Това се разбира от само себе си. И все пак помислете над моето предложение, рицарю. Скоро ще ви бъдат необходими могъщи съюзници, тъй като и враговете ви са също толкова могъщи…

Тогава на Лорн му стори, че видя един скришен поглед на Естеверис към кралицата, която — сияеща — се смееше на някаква шега.

* * *

В края на пиршеството бяха загасени почти всички светлини заради едно представление. Барабани и цимбали започнаха да отмерват бърз ритъм, после на сцената се появиха танцьори и гълтачи на огън, които скачаха, премятаха се и гримасничеха като някакви нисши създания. Последваха акробатски номера и различни умения в една оглушителна хореография, придружена от възхитен шепот и спонтанни ръкопляскания.

Не след дълго обаче представлението отегчи Лорн. Тъкмо мислеше да си тръгва, когато един сервитьор — като се наведе, за да напълни чашата му — дискретно му подаде една бележка.

Лорн с нищо не се издаде.

Разгъна малката хартийка в дланта си под масата, после леко изправи рамене, като се облегна на креслото и сведе поглед. Беше прекалено тъмно, за да може да прочете каквото и да било.

— Сега ще се върна — пошушна на Алан. — Ще изляза малко на чист въздух.

— Не се ли чувстваш добре?

— Малко ме боли главата, а тези цимбали ми проглушиха ушите. А и ми се струва, че прекалих с виното.

— Ще повикам Одрик да те придружи.

— Няма нужда. Ще се поразходя малко и ще ми мине.

Лорн се изправи.

— Вече ни изоставяте, рицарю? — попита Естеверис, без да откъсва очи от спектакъла.

Лорн не отговори.

Излезе и най-накрая спря да прочете загадъчната бележка на светлината на един фенер. Чудеше се какво значи това. Някой си беше направил труда да се свърже с него сега, в пълна дискретност. Значи времето го притискаше — по една или друга причина.

Лорн позна тайния шифър.

Това беше код, използван от Ирелис, който му навя доста лоши спомени. Всъщност той шифрираше компрометиращите писма, които бяха намерени сред вещите му след като го арестуваха и заради които беше осъден за предателство.

На времето се беше клел, че нищо не знае за тези документи, нито за шифъра, който ги предпазва.

Напразно.

Четири години по-късно Лорн се изненада от лекотата, с която дешифрира бележката.