Пиер Певел
Рицарят (84)

Глава 23

Отблъснаха първата атака.

Без дори да успеят да изправят една стълба, иргаардците се оттеглиха, като оставиха десетина трупа и отнесоха още толкова ранени. Защитниците нададоха победни възгласи „ура“ и Лорн ги остави да викат, понеже знаеше, че тази атака беше предназначена единствено да изпита съпротивата им. Но поне те не бяха понесли нито една загуба — нещо, в което той се увери, като извика на стълбата:

— На рапорт!

Гласът на Йерас, който командваше арбалетчиците на бойниците на горните етажи, му отвърна:

— Нито убит, нито ранен.

Лорн се върна на парапета.

— Ето ги — каза му Логан.

И наистина иргаардците се връщаха още по-многобройни, като носеха две големи стълби, таран и големи щитове, за да пазят тези, които щяха да го носят.

— Целете се в хората на тарана — каза Лорн, като опря арбалета на рамото си. — По моя заповед…

Нападащите отново се изкачваха по рампата, като тичаха и крещяха, подкрепяни от бурното биене на барабаните.

— Сега!

Лорн, Логан и петимата войници, защитаващи парапета, стреляха едновременно, почти веднага след тях стреляха и арбалетчиците от бойниците, като Йерас беше изчакал същия момент, за да даде заповед за стрелба. Петнайсетина стрели се изсипаха върху войниците, които носеха предната част на тарана. Някои сухо се забиха в щитовете. Няколко уцелиха. Двамата мъже в началото паднаха, а другите зад тях загубиха равновесие. Таранът тежко падна и се търколи по паветата, но нападението продължаваше.

— Зареди! — заповяда Лорн.

Арбалетите бързо бяха заредени и опрени на раменете. Нападателите бяха стигнали почти в подножието на кулата.

— Носачите на стълбите! — изрева Лорн. — Убийте ги…

Лорн не довърши, изненадан от оръдейни изстрели, които идваха от стените на крепостта.

— Залегни!

Но снарядите вече поразяваха кулата и парапета й, минаваха над главите им и се разбиваха между зъберите. Лаедрас беше разположил оръдия по стените. Ето защо беше изчаквал преди да нападне, оставяйки на защитниците време да се организират.

Той също се подготвяше.

Лорн се изправи леко зашеметен, но бързо се съвзе. Войските на принца-дракон бяха изправили стълбите си на кулата и се катереха по тях.

— След мен!

Като извади тежкия си скандски меч, той уби първия мъж, който се показа на бойницата, строши щита на следващия и удряйки с две ръце, разби черепа му. Трима войници му се притекоха на помощ, докато Логан и други двама се отбраняваха срещу нападателите, които се качваха по втората стълба.

Глухи удари разтърсваха вратата: таранът работеше въпреки стрелите, които арбалетчиците изстрелваха през бойниците. Щом един паднеше, веднага друг го заместваше.

— Задръжте ги! — крещеше Лорн. — Не им позволявайте да стъпят на парапета!

Оръдията изстреляха нов залп, в това време Логан блъсна една стълба в празното пространство долу, но беше ранен в хълбока. Снарядите люлееха кулата. Един от тях попадна в една бойница, като хвърляше наоколо си парчета камъни и уби един арбалетчик. Друг мина покрай Лорн и обезглави един войник, който падна на парапета. Трети разби един зъбер сред облак прах.

Таранът продължаваше все така да блъска.

Заедно с хората си Лорн изтласка и втората стълба. Тогава погледна в ниското, прецени положението и се обърна към Логан.

— Вратата скоро ще падне. Помогни ми — каза той, като се подпря на зъбера, ударен от снаряд.

Логан започна да бута заедно с него и изронените камъни помръднаха, бавно се наклониха, увиснаха над вратата и накрая се изсипа лавина от камъни и прах, която се разби петнайсет метра по-долу върху мъжете, които управляваха тарана. Лавината уби, осакати, счупи кости, плът и метал. Понесоха се ужасяващи викове и блъскането по голямата порта най-сетне престана.

Но отдихът беше много кратък.

Отново оръдията загърмяха.

Отново се изправяха стълбите.

Битката продължи на бойниците. Йерас и неговите арбалетчици изоставиха амбразурите и дойдоха да помогнат на Лорн и на другите, които рискуваха да не могат да се справят. От върха на кулата те изстреляха последен залп от стрели върху иргаардците, които прекрачваха парапета, после извадиха сабите и се хвърлиха в бой.

Тяхното идване промени нещата.

Нападението беше отблъснато, стълбите — разрушени, а нападателите, които все още се намираха на кулата, бързо бяха хвърлени долу, без да става и въпрос да се вземат пленници. Но иргаардците бяха извадили тарана изпод камъните, бяха изтласкали мъртвите тела настрани и отново — под заповедите на голям черен драк — портата беше подложена на страшни удари.

Лорн разбра, че трябва да напуснат това място, ако не искаха да се окажат хванати в капан веднага щом вратата падне. Освен това от петнайсетте мъже, които бяха защитавали кулата с него, седем бяха мъртви, а трима не бяха в състояние да се бият.

Погледът му падна върху трупа на младия Глен.

— Изтегляме се — каза той в същото време, когато кулата за пореден път беше разтърсена от залп огнени снаряди.

— Рицарю! — извика Йерас, докато с Логан начело мъжете тръгваха по стълбата, като помагаха на ранените. — Елате да видите.

Лорн предпазливо се приближи до разрушения парапет.

Забеляза, че хоризонтът побелява, после видя това, което Йерас му показваше.

Лаедрас напредваше към кулата начело на нови войски с пресни сили, които маршируваха под ритъма на барабаните в съвършено правилни редици, а над тях се вееха червено-черните им знамена.

— Бързо — каза Лорн.

Побързаха да слязат.

От страната на моста кулата се затваряше с решетка. Тя беше наполовина спусната, поддържана от една яка талпа, която Лорн и неговите хора бяха сложили тук веднага след като бяха развалили механизма, който я задържаше и позволяваше да бъде вдигната.

Лорн се увери, че не бяха оставили никого в кулата. После с помощта на Логан и Йерас измъкна талпата и решетката падна на мястото си, а Исарис мина под нея с един скок, за да изчезне — с корем, прилепен към земята — към Твърдината.

В същия миг вратата се отвори, пробита от тарана.

* * *

Те тичаха по моста, когато Лорн чу силно скърцане на изкривен метал, от който кръвта му се смрази. Остави другите да се отдалечат, обърна се и видя, че решетката се извиваше и разтваряше, сякаш огромни нокти се бяха впили в нея по средата и я разпъваха.

Войниците продължаваха да тичат към Твърдината, чиято врата ги очакваше широко отворена, но Йерас и Логан също спряха и се върнаха назад — предпазливи и тревожни.

— Какво става? — попита Йерас.

— Лаедрас се е уморил от несполуките, които му причинихме — отговори Лорн.

— По някакъв начин тази идея ме успокоява — отбеляза Логан.

— Призовал е силите си от Тъмнината.

— Тези, които има от Черната хидра — помисли си на глас Йерас.

— От майка му, да…

— Тогава да побързаме — каза Логан. — Все ще сме на по-сигурно място зад стените на Твърдината.

Войниците и ранените влизаха в Твърдината, докато от бойниците Лиам и Дорсиан наблюдаваха, без да разбират.

— Тези стени няма да го спрат — каза Лорн. — Не и докато разполага със силите си от Тъмнината. За щастие, те бързо ще се изчерпат.

Беше съвършено спокоен.

— Рицарю? — разтревожи се Йерас.

Лорн гледаше принца-дракон, който минаваше през изтърбушената решетка. Лаедрас беше с ризница, но главата му беше гола и рижите му коси се спускаха по плаща и нараменниците му. Вървеше сам с изваден меч, обгърнат от мъгла, която се движеше, сякаш имаше собствен живот и изглеждаше като дракон, създаден от мрак и тъмнина.

„Ето значи каква форма приема за теб Тъмнината“, помисли Лорн, без да помръдне.

— Рицарю! — настойчиво извика Йерас.

От Твърдината се разнесоха звуци на рог. Сякаш отчаяно приканваха Лорн да се оттегли.

Напразно.

Лорн наведе очи към белязаната си ръка.

Топлина обзе юмрука му, после ръката, като тръгна от каменния печат, вграден в плътта му. Пареща, позната топлина, но този път добронамерена.

Тъмнината викаше Тъмнината.

— Тръгвайте — каза Лорн. — Отивайте при другите в Твърдината.

— Не можете да победите принц-дракон, рицарю — каза Логан.

— Мога да го забавя. Ако влезе в Твърдината под тази си форма, ще унищожи всички. И повярвайте ми, по-добре е да бъдеш убит от иргаардска стомана, отколкото от Тъмнината…

Йерас искаше да възрази, но без да откъсва очи от принца-дракон, който вървеше към него, Лорн добави:

— Сега тръгвайте. Това е заповед. Без да се обръщате. Кажете на Дорсиан, че му поверявам командването. За мен беше чест да се бия заедно с вас.

Йерас се поколеба, но Логан го хвана за ръката, направи му знак да престане да настоява и го повлече.

Те тръгнаха, като оставиха Лорн сам насред каменния мост — там, където той беше най-висок и се извисяваше над пропаст, която сякаш нямаше дъно, а отдолу се носеше зловещо бучене.

Слънцето изгряваше.

Лорн извади тъмните очила и си ги сложи, едното стъкло беше спукано.

Раненото му рамо не го болеше. Беше спокоен и почти уверен.

Всъщност му беше напълно безразлично какво ще стане с него. Нали имаше съдба?

Извади меча си и зачака.

* * *

— Нали не си представяш, че можеш да ме спреш? — развеселено каза Лаедрас.

— Винаги мога да опитам.

— Предай се. Обещавам ти бърза и почтена смърт.

Лорн се задоволи само да се усмихне.

Принцът-дракон го гледаше внимателно и Лорн не можеше да разбере кой — Лаедрас или Драконът на Тъмнината, който го обвиваше, го гледаше с повече бдителност. В живата статуя от мъгла можеха да се видят две блестящи очи.

— Ще те помоля обаче да ми отговориш на един въпрос… Наистина ли направи всичко това… — Лаедрас посочи крепостта около тях — заради това — посочи с пръст знамето на Върховния крал, което се вееше на светлината на изгряващото слънце. — Сиреч за Върховния крал или за Върховното кралство?

— Това не е едно и също — подхвърли Лорн.

Но принцът-дракон не го слушаше.

— Или може би го направи, както си мисля, за да подпалиш имелорските кралства?

— Какво значение има?

Лаедрас се смръщи.

— Да, в крайна сметка… Но поне избра смъртта си, нали?

Все още няколко метра разделяха двамата противници. Сякаш на света бяха останали само те двамата и каменният свод над пропастта.

— Сбогом — каза принцът-дракон.

Лорн зае отбранителна позиция, като държеше меча си с две ръце. Лаедрас издигна своята към небето, преди да я насочи към него. Драконът на Тъмнината направи същото движение. Той се изправи…

И избълва черен, мътен огън върху Лорн.

Противното дихание продължаваше и продължаваше, без да се вижда какво се случваше — в душата и в тялото — на този, който го изпитваше. Някакъв ужасен звук, метално ръмжене сякаш пробиваше слепоочията и обръщаше вътрешностите. Въздухът трептеше, сякаш самият мост страдаше, от камъните се сипеше прах.

Накрая Лаедрас свали сабята си и неговият дракон престана да бълва.

На мястото на Лорн трябваше да е останало само едно разбито и смазано същество, някакъв нещастник, свит идиот, умоляващ да го довърши с малкото останал му разсъдък.

Но Лорн скочи и го нападна, като му нанесе удар, достатъчно силен да разсече и дънер, поразявайки принца-дракон право в гърдите.

Лаедрас се олюля при сблъсъка.

Драконът отстъпи назад и изрева от болка.

Ризницата на принца-дракон го беше спасила, но той беше ранен. Изваден от строя, побеснял, че Лорн беше успял да оживее след цялата мощ на неговия дъх на Тъмнината, той паникьосано отби няколко атаки.

Това, което се беше случило, беше невъзможно.

Освен ако не беше покровителстван от Тъмнината, никой не можеше…

Но принцът-дракон не можеше да мисли, твърде зает да спасява живота си. Побеснял, екзалтиран, Лорн не му оставяше време да си поеме въздух. Моментът, за който му говореше Серкарн, беше дошъл. Тъмнината в него тържествуваше. Използвайки предимството си, той удряше и удряше безспир.

На стената на Твърдината неверието беше отстъпило място на възторг. Отекваха „ура“ и насърчителни викове. Затова пък в стражевата кула беше настанало смайване от ужас…

Лаедрас искаше да даде отпор, но и този път Лорн го изненада. Той се извъртя, хвана китката на принца-дракон и му нанесе жесток удар с глава право в лицето. Лаедрас политна назад. Драконът на Тъмнината изчезна веднага, сякаш отнесен от вихрушка, която го разпокъса на парчета. С юмрука, с който държеше сабята, Лорн го довърши с удар в челюстта. Дръжката на скандския меч удари принца-дракон, който се свлече на едно коляно на земята. Тогава Лорн се обърна към кулата и като го хвана за косата с лявата си ръка, за да го принуди да вдигне брадичката си, плъзна меча си по гърлото му и зачака.

Драковете от личната охрана на принца-дракон вече излизаха на моста. Но те спряха нерешително, като видяха, че господарят им е на милостта на Лорн. Само с едно движение Лорн можеше да му пререже гърлото.

Дали щеше да посмее?

Лорн чу, че вратите на Твърдината се отвориха зад него. Хвърли поглед и видя, че неговите хора излизат, но не смеят да се приближат много от страх да не предизвикат някоя катастрофа.

— А сега? — попита принцът-дракон с порозовели от кръв зъби.

От височината на стражевата кула двайсетина иргаардски арбалетчици ги държаха на прицел.

— Няма да ти позволя да ме отведеш — продължи Лаедрас. — Ако се опиташ, ще им извикам да стрелят.

— Няма да ти се подчинят.

— О, да! Никой не може да вземе принц-дракон за пленник.

— Но ако твоите хора тръгнат напред, ще ти прережа гърлото.

— Ще се осъдиш на смърт.

— Мислиш ли, че това ще ме разколебае?

— Не — принцът-дракон се засмя. — Странна победа, нали?

Всъщност, мислеше си Лорн, положението далеч не беше блестящо.

Дължеше факта, че все още беше жив, на едно статукво, което не можеше да продължи до безкрайност. Освен това достатъчно беше нещо съвсем дребно — вик, зле дочута заповед, стрела, изстреляна от единия или от другия лагер, — за да започне всичко отначало. А и дори принцът-дракон да изгубеше живота си, нито един от защитниците на Саарсгард нямаше да оцелее в тази последна битка.

Лорн мислеше.

Поколеба се.

Загуба за загуба — възнамеряваше да скочи в пропастта заедно с Лаедрас. Авторите на Хрониките щяха да са във възторг. Първият рицар на Върховното кралство повлича един принц-дракон в смъртта — това си беше начин да влезеш както в историята, така и в легендите…

И тогава над моста премина сянка.

И друга.

После трета, четвърта…

Всички вдигнаха поглед към небето и видяха змейовете, които идваха с изгрева на слънцето. Погълнати от дуела между Лорн и Лаедрас, никой не ги беше видял да идват и сега те бяха там, съвсем наблизо, многобройни, кръжащи над Саарсгард.

Това бяха бойни змейове. Бяха стотина — с амуниции и покривала, яздени от най-добрите ездачи на змейове в света.

На хълбоците си носеха цветовете на Аргор.

* * *

Граф Теожен д’Аргор пръв стъпи на моста. След него кацнаха Вард, Дунван и други, докато повечето ездачи на змейове продължаваха да кръжат във въздуха, а сенките на техните животни с кожени крила се плъзгаха над Саарсгард като заплахи.

Облечен в ризница, с прословутия си боздуган на кръста, Теожен пристъпи към Лорн, който освободи Лаедрас и му позволи да се изправи. Със спокоен и твърд глас графът каза:

— Струва ми се, принце, че няма да превземете тази крепост днес. Предайте меча си на рицаря, моля ви.

* * *

Начело с принца-дракон, иргаардците се изтеглиха и преди вечерта отплаваха към кралството на Черния дракон. Саарсгард беше спасена и когато падна нощта, знамето на Върховния крал все така продължаваше да се вее над крепостта.

Точно над знамето на Ониксовата гвардия.