Пиер Певел
Рицарят (83)

Глава 22

Лорн и Логан застигнаха неколцина, които вървяха бавно, и им помогнаха да стигнат до старата кула, която пазеше единствения мост, свързващ Твърдината с останалата част от крепостта. Тя представляваше масивна постройка, широка, с дебели стени, прорязани от бойници. Проходът й беше единственият начин да се стигне до сърцето на Саарсгард, преминавайки по дълга и тясна каменна арка, обкрачваща дълбока пропаст. Последната възможност на обсадените беше да се оттеглят в Твърдината. Но и в тази стражева кула можеше да се води битка и шепа мъже бяха достатъчни, за да я удържат.

Лорн намери Дорсиан, който вече организираше защитата.

— Колко хора ни остават? — попита той.

— Трийсетина души.

— Избери петнайсетте най-смели. Те ще останат да бранят кулата заедно с мен. Искам ти да се изтеглиш с другите в главната кула на Твърдината и да прибереш на сигурно място най-тежко ранените, тези, които повече не могат да се бият: може би ще бъдат пощадени. Аз се качвам на бойниците да видя как напредват иргаардците.

Дорсиан задържа Лорн за ръката.

— Чакай.

— Какво?

Дорсиан отведе Лорн малко настрана в голямата зала, където неколцина мъже — мрачни и съсредоточени — се приготвяха за бой, докато превързваха раните си и очакваха заповеди.

— Дали съпротивата все още има някакво значение? — попита Дорсиан тихо.

— Искаш да се предадеш ли?

— Още колко време ще издържим? Няколко часа? Ако поне можехме да се изтеглим и да взривим моста…

— Няма повече барут — каза Лорн. — А и ние сами ще се хванем в капана. Лаедрас лесно ще завладее Саарсгард и дори няма да му се наложи да разруши Свещеното убежище. Достатъчно ще е да ни остави да пукнем от глад.

— Зная — каза Дорсиан. — Трябва да се бием. Само да имаше смисъл.

— Все още има.

— Наистина ли? Къде е Алан?

Лорн знаеше, че отговорът вече беше известен на Дорсиан.

— Наредих му да избяга — призна той все пак.

— Така трябваше. Но това означава, че играта е загубена, нали?

Лорн не отговори.

— Не говоря за себе си — добави Дорсиан. — Говоря за тях. Тези мъже показаха голяма смелост. Последваха те, знаейки, че тази битка не може да бъде спечелена. Заслужават да не умрат напразно. Да не бъдат жертвани. И каква е разликата дали Саарсгард ще падне сега, или след час? Всички ще знаят какво си извършил в името на Върховния крал, Лорн. Това не е ли достатъчно?

— Защо си мислиш, че правя това заради славата?

— Тогава за какво? За кого? За тях?

Лорн се обърна към залата.

— Войници! — извика той. — Войници!

Мъжете замълчаха. Някои се изправиха. Всички чакаха.

— Това, което направихме тук, ще бъде записано в Хрониките — каза Лорн гръмко. — Ще бъде записано, че сме се били, че сме страдали и сме се съпротивлявали заради един идеал — идеала за Върховното кралство. И за една кауза — каузата на Върховния крал, чието знаме се вее над тази крепост. Сега ни се налага да направим избор — направи пауза. — Можем да се предадем и поколенията ще си спомнят, че сме се били храбро. Или можем да продължим да се бием и тогава ще си спомнят, че сме победили — ново мълчание. — Свободни сте да идете да молите за пощада принца-дракон — изведнъж повиши глас. — Но ви казвам, че аз няма да отстъпя! Няма да се откажа! Никога няма да предам меча си! — извади сканда си. — Е, питам ви, войници. Ще бъдете ли с мен? Ще бъдете ли до мен, когато Иргаард нападне? Ще бъдете ли до мен, когато се пролее моята кръв? Ще се биете ли, за да може слънцето да изгрее още веднъж, та макар и само още веднъж над Саарсгард и над цветовете на Върховния крал? — размаха меча си, изцапан с кръв. — За Върховния крал! — извика той.

— За Върховния крал — отговориха в хор екзалтираните войници.

Лорн се обърна към Дорсиан.

— Току-що осъди тези мъже на смърт — каза Дорсиан.

Лорн не трепна.

— Петнайсетте най-храбри — напомни му той, преди да тръгне към стълбата, като Логан вървеше след него.

* * *

Лиам и Йерас бяха високо на кулата.

— Какво става? — попита Лорн.

Вместо отговор Йерас посочи с брадичка към факлите на колоната, която влизаше в Саарсгард и напредваше към тях под бавния, равномерен ритъм на барабаните. Начело яздеше конник с яркочервен плащ. Това можеше да е само принцът-дракон.

— Мислите ли, че ще нападнат тази нощ? — попита Лиам.

— Да, мисля, че Лаедрас ще иска да нанесе последния удар тази нощ.

Тогава Лорн забеляза колко блед беше неговият лейтенант и си спомни, че видя как Логан и Йерас му помагаха да напусне свода сред дима и праха след взривяването на голямата врата. Лявата ръка на Лиам беше превързана с кърпа през врата му и беше увита до лакътя в окървавен парцал.

— Покажи — каза Лорн.

Ветеранът поклати глава отрицателно.

— Добре съм — каза той.

Но той очевидно страдаше и болките бяха силни. Очите му горяха, по челото му беше избила пот.

— Тежко ли е? — попита Лорн. — Не ме лъжи!

Лиам се поколеба, после със съжаление потвърди.

— Искам да слезеш и да превържеш това с нещо чисто — каза Лорн с тон, който не търпеше възражения. — После отиваш да помагаш на Дорсиан в главната кула.

— Ама рицарю…

— Това е заповед, Лиам. Ние тук ще издържим колкото издържим, но накрая ще се изтеглим към главната кула и ще имаме нужда от помощ. Искам да мога да разчитам на теб в този момент. Ясно ли е?

Лиам се примири.

— На вашите заповеди, рицарю.

Тръгна в момента, когато дойдоха петнайсетина души.

— Дорсиан ли ви праща? — извика Лорн.

Те потвърдиха.

— Всички ли сте доброволци?

— Да, рицарю — отговори един от тях.

— Добре. Вие петимата оставате с мен тук. Другите отивате на бойниците. Йерас, ти ще ги разпределиш и ще се увериш, че имат достатъчно муниции. Събери всички стрели, които можеш да намериш.

— Слушам.

Йерас тръгна с мъжете, за които отговаряше.

— Логан — каза Лорн, като се обърна към наемника с остриетата близначки, — ти ще се биеш тук, до мен.

* * *

Достигнаха до стражевата кула по една рампа, която се издигаше между две стени. Иначе тя беше недостъпна — надвесена над празнотата, като мостът, минаващ над пропастта, се опираше на нея във високата й част.

Барабаните не бяха престанали да бият.

Опрян на парапета, Лорн гледаше иргаардските войски, които чакаха единствено заповед, за да се втурнат в нападение. Търпеливи и дисциплинирани, неподвижни, те запазваха съвършено мълчание на светлините на факлите. Броят им щеше да им послужи, доколкото Лаедрас можеше да изпраща нападение след нападение, но рампата щеше да ги накара да свият редиците си. Иргаардците можеха да се качват само по десет-дванадесет в редица в подножието на кулата и Лорн възнамеряваше да се възползва от това предимство.

Погледът му се понесе надалеч към крепостните стени и той се запита дали Алан и Енцио бяха успели да се измъкнат. Надяваше се…

И пак тези барабани. Бавни и равномерни като биенето на сърцето на заспал великан.

Колко ли беше часът?

Лорн повдигна очи към Голямата мъглявина, която му се стори твърде бледа и далечна. След няколко часа щеше да се съмне, но Лорн не знаеше дали щеше да види изгрева на слънцето и — странно — това му беше по-скоро безразлично.

В кулата всичко беше готово.

Мъжете бяха на своите постове и чакаха сред тишината, отмервана от барабаните. Лоша тишина, потънала в миризмата на пот, която избива от страх. Тишината преди стоманата, виковете и кръвта.

Лорн се замисли за събитията, които го бяха довели тук, в този час. Някои беше изтърпял, други беше предизвикал, тласкан понякога от инстинкт за разрушение, понякога от желание за справедливост, понякога от страст за отмъщение. И понякога този инстинкт, това желание и тази страст бяха едно и също чувство, което го движеше. Лорн се питаше дали наистина се стремеше към мир, както се предполага, че правят всички, които са страдали. В началото беше повярвал, но се съмняваше. Дали защото се беше променил толкова много? Само няколко месеца бяха изминали, откакто беше освободен от Далрот. Това стана през пролетта, а сега вече беше есен. Но сякаш цяла вечност беше изминала между тези два сезона. Вечност, която беше началото на нов живот.

Защото неговото освобождение беше ново раждане.

Като го извлече от дълбините си, пропити от Тъмнината, Далрот го беше родила отново.

Лорн вдигна увитата си с кожа ръка и я загледа много внимателно, сякаш я виждаше за пръв път, сякаш го интригуваше по някакъв нов начин. След това бавно свали кожената превръзка, която скриваше белега на Тъмнината.

Повече нямаше да я носи.

Изведнъж барабаните замлъкнаха и след тях настъпи дълбока празнота, която обзе нощта.

В кулата всеки сдържаше дъха си.

Лорн размени тежък поглед с Логан, който беше застанал вляво от него. После се обърна към младия войник, който се намираше от дясната му страна и с пресъхнали устни стискаше арбалета в потните си ръце.

— Как се казваш, войнико?

— Глен, рицарю. Еско Глен.

— Защо си тук? Защо не тръгна с другите, когато това все още беше възможно?

Младият мъж помисли какво да отговори. Можеше да се чуе биенето на сърцето му и неговият отговор беше по-скоро учудващ.

— Баща ми. Той… той щеше да е горд с мен, струва ми се. Той би останал.

— Благодаря — каза Лорн. — Пожелавам ти късмет, Еско Глен.

Затръбиха рогове.

Внезапно барабаните забиха с лудешки ритъм и с един общ боен вик, от който на човек можеше да му се свият вътрешностите, иргаардците нападнаха.