Пиер Певел
Рицарят (82)

Глава 21

Обстрелът беше възобновен и продължи през цялата нощ.

Снарядите удряха стените на Саарсгард или минаваха над тях и падаха върху покривите, в дворовете или се разбиваха във фасадите на сградите — един от тях, който счупи един прозорец, премина през цял етаж, който за щастие беше безлюден. Причиняваха щети, но нямаше опасност да направят пробив. Затова пък опъваха нервите им. Оръдията трещяха. В промеждутъците тишината беше не по-малко страшна. Съществуваше постоянната заплаха някой снаряд да уцели човек или да отнесе нечия глава. Часовите трябваше да стоят на закрито. За да стигнат от едно място до друго, трябваше да избират защитени пътища.

Иргаардците обаче не се опитаха да направят нищо и когато оръдията изведнъж замлъкнаха, спокойствието се спусна над Саарсгард заедно със смрачаването.

— Лаедрас си ближе раните — каза Логан злокобно, като спокойно си играеше с остриетата си близначки.

Всички знаеха, че принцът-дракон не се беше отказал.

* * *

Когато нощта се спусна под черното небе, осветено от далечните бледи светлинки на почти невидимата Мъглявина, един дълъг и масивен силует, чиято опашка се извиваше зад него, се приближи до стените на Саарсгард. Бавен, но гъвкав, бойният гущер безшумно си проправи път сред големите скали, които на това място препречваха един стръмен склон. Той отваряше път за мъже, които също като него напредваха съвършено безшумно. Повечето бяха пехотинци, облечени в ризници от мека кожа и въоръжени с ножове и къси мечове. Моряци. Но преди всичко те бяха умели и страшни бойци.

Гущерът стигна до стената и почака, раздвоеният му език плющеше във въздуха. Беше ранен. Едното му око беше извадено, а по хълбоците му лъщяха рани. Дишаше трудно. Освен това от муцуната му течеше кръв — знак, че вътрешните му рани го обричаха и нямаше да му позволят да оцелее дълго след другите гущери, останали под руините на взривената порта.

Не беше годен за бой, но Лаедрас беше разбрал, че още можеше да послужи и дори да донесе победата. Тъй като обсадените не бяха толкова много, че да ги наблюдават, те разчитаха височината на техните стени да ги пази.

Грешка.

Мъжете, които вървяха с гущера, закачиха дълго въже за бронята му. После гигантското влечуго започна да се катери по стената. Мощните му нокти лесно намираха къде да се забият в камъните. С корем, опрян на стената, тялото му бързо се извиваше и в един миг той се изкачи до пустия караулен обход.

* * *

Понеже не можеше да заспи, Лорн излезе на крепостната стена. Тръгна по една вита стълба и стигна до бойниците над главната врата, откъдето се загледа към иргаардските кораби, на които горяха няколко огъня.

Дуайн беше на пост тук.

Като видя идването на капитана си, той се обърна към него, поздрави го с кимване на глава и продължи да наблюдава. Лорн застана вдясно от него, едната му ръка беше върху дръжката на меча, а палецът на другата беше пъхнат в халката на колана му.

За момент двамата мъже замълчаха.

— Вие не ме попитахте защо съм бил осъден на каторга — каза внезапно Дуайн, без да обръща поглед от далечината.

Лорн го погледна накриво.

— Да, наистина — каза той, след като размисли малко. — Важно ли е?

— Стана заради оня тип, когото убих.

Лорн посрещна новината без да трепне.

— Заслужаваше ли да умре?

— Не — каза рижият гигант.

Но се поправи:

— Във всеки случай не и за това, което ми причини.

Лорн кимна и се замисли.

— Ако беше осъден на каторга за убийство в Ансгорн, щеше да си осъден до живот.

— Не бях изпратен на каторга заради убийство. Но знам, че точно заради това убийство Драконът на съдбата пожела да бъда осъден на каторга.

Лорн си каза, че това обяснение беше добро, както и всяко друго.

— Пак ли Сивият дракон пожела да бъдеш нает в Ониксовата гвардия?

— Без никакво съмнение.

— И защо според теб?

Дуайн вдигна рамене.

— Не зная. Но не е необходимо да я разбираш, за да приемеш съдбата си.

Лорн замълча и след малко пак Дуайн наруши мълчанието.

— Добре се бихме днес.

— Да.

— Благодарение на вас.

Лорн погледна към хоризонта, който се отразяваше в морето.

— До утре, Дуайн — каза той, като се обърна.

— До утре, рицарю.

* * *

Лорн не видя стрелите от арбалетите, които долетяха.

С крайчеца на окото си видя само една блестяща линия, която прониза гърлото на Дуайн, след което той потрепери, когато други две стрели се забиха в гърба му. Кръвта, бликнала от раната, опръска Лорн, който за миг остана слисан. Дуайн падна с хълцане на колене, мъртъв още преди да политне тежко напред.

После всичко стана много бързо и рефлексите на Лорн надделяха.

Забеляза един арбалетчик, който го вкара в играта, извади сканда си и с едно движение разсече стрелата, която летеше към гърдите му. Искаше му се да се наведе над Дуайн, но иргаардците в кожени ризници вече се нахвърляха върху него. Отбягна един нож, разсече една китка, отсече една глава, бутна трети противник и като извъртя меча, го закова с един удар към земята.

— Тревога! — изкрещя той, преди да се спусне по витата стълба. — Тревога!

Врагът беше проникнал, но как? И от колко време? Колко бяха? Въпросите се блъскаха в главата му, но зает да се бие, на Лорн му беше трудно да размишлява. А и какво значение имаше? Трябваше да се действа, да се прецени положението и да се спаси това, което все още можеше да бъде спасено.

— Тревога! При голямата врата! На оръжие!

На стълбата Лорн попадна лице в лице с един иргаардец, който се качваше срещу него. С един ритник в гърдите го хвърли обратно надолу и го довърши с тъпата страна на острието, преди онзи да има време да се осъзнае.

— Тревога! — изкрещя още веднъж, когато стигна до една площадка.

Но часовият, който наблюдаваше околностите на това място през една бойница, лежеше в кръвта си в края на коридора. Лорн не можа да отиде да види дали все още диша: беше чул ужасяващ шум — шумът на веригите и на механизма на решетката.

Входът към крепостта се пазеше от две двойни врати, които затваряха и двата края на широк дълъг свод, врязан в главната стена. Външната врата беше подсилена с решетка…

… която повдигаха.

— Към решетката! Към решетката!

Лорн можеше да си представи нападателите, струпани в подножието на стените, които само чакаха да влязат. Защото нямаше никакво съмнение, че хората, които — по един или друг начин — бяха успели да се вмъкнат в Саарсгард, имаха една-единствена цел: да отворят пътя за войските. Това все още можеше да бъде избегнато, надяваше се Лорн. Но ако решетката беше вдигната, враговете отвън вече нямаха нужда от помощ. Щяха да са им достатъчни няколко мини, за да взривят двойната врата, която единствена препречваше пътя им.

Най-накрая камбаната за тревога заби.

Като стигна до свода, Лорн трябваше да се хвърли на една страна, за да отбегне две стрели от арбалет. После се втурна в атака с размахан меч.

Иргаардците се мъчеха със скрипеца на решетката, която вече бяха повдигнали наполовина. Неколцина бяха успели да открехнат двойната вътрешна врата. Другите чакаха в готовност и се изправиха срещу Лорн. Те бяха около двайсетина, но той не се уплаши. На всяка цена трябваше да им попречи да вдигнат решетката. Във всеки случай трябваше да им пречи достатъчно дълго, докато хората му успееха да дойдат.

Макар и сам.

Макар и един срещу двайсет.

Лорн нападна, отби няколко удара, отвърна на други, разполови едно лице на светлината на факлите, които хвърляха измъчени сенки, очертаващи се по заобления свод. Удар от къс меч го одраска. Втори го уцели, но ризницата му от кожа и метални халки го спаси. Удряйки ожесточено, той разсече едно рамо и проби нечия гръд. Тежкия меч нанасяше сериозни поражения. Насред блъсканицата той го държеше с две ръце и изведнъж в него закипя легендарната ярост на скандските бойци, която кипеше в кръвта му. Паднаха още трима войници, преди токовете му да опрат в един труп. За малко и той щеше да падне, залитна, избягна удар по ръката. Направи лъжливо движение и уби един иргаардец, а друг рани.

Но те бяха прекалено много.

Решетката продължаваше да се вдига и Лорн разбра, че нямаше как да им попречи.

Побеснял, притиснат от всички страни, най-накрая чу тропот, който отекваше под свода.

Помощта идваше.

С Алан и ониксовите гвардейци начело, обсадените бяха преминали вътрешната врата със сила и нападаха. Иргаардците отстъпиха, като дадоха на Лорн неочакван отдих. Като си мислеше, че може да си поеме въздух, той не видя как един арбалетчик се целеше в него от височината на няколко стъпала. Стрелата изсвистя и удари Лорн в рамото.

Ударът беше силен.

— Лорн! — извика Алан, като се хвърли сред биещите се.

Но Йерас вече измъкваше Лорн настрани, докато Лиам и Логан ги прикриваха.

— Сериозно ли е? — попита Йерас, като сложи Лорн да седне на един камък.

Лорн поклати отрицателно глава. Раменникът му го беше спасил. Той беше поел основната част от удара и върхът на стрелата се беше забил само на сантиметър в кожата му. Болезнено, но безопасно. Лорн стисна зъби и сам изтръгна върха на стрелата от раната.

В същия момент решетката блокира под свода.

— Решетката! — нареди Лорн. — Бързо! Трябва да я спуснем, преди да отворят вратата!

И без да чака, грабна меча си и се втурна напред.

— След мен!

Ониксовите гвардейци го последваха. Заедно се присъединиха към Алан, Енцио, Дорсиан и другите защитници в битката. Бяха трийсетина души, но срещу тях иргаардците, които бяха наполовина, се съпротивляваха яростно. Притиснати към външната врата, те не отстъпваха, убиваха и раняваха колкото можеха. Лорн и Алан се биеха един до друг. Принцът беше безупречен. Раниха го, а той уби трима мъже, като дори спаси живота на един войник, на когото помогна да се измъкне извън опасност. Дорсиан и Енцио също се биеха здраво и малко по малко редиците на защитниците на Саарсгард напредваха. Хванати в капан, иргаардците разбраха, че бяха обречени, но нито един не се предаде. Трябваше да ги избият един по един. Миризмата на кръв изпълни свода, а лепкави локви покриваха паветата на пътя.

Йерас довърши безмилостно последния иргаардец с един удар на камата си, докато Логан дърпаше лоста, който трябваше да спусне решетката.

Напразно.

Лиам прегледа механизма.

— Блокирал е — каза той.

— Нищо не може да се направи — потвърди Логан, като се отказа. — Тия мръсници са повредили механизма!

Алан изруга.

— И е невъзможно да скъсаме веригите — каза Енцио. — Широки са колкото ръката ми.

Някаква миризма привлече вниманието на Йерас.

Лорн също я подуши и извика:

— Излизайте! Излизайте всички!

Току-що беше видял сивия дим, който минаваше под двойната врата. Миризмата, която двамата с Йерас бяха подушили, беше на барут.

— Ще се взриви!

Всички се втурнаха към изхода. Двайсет метра тичаха под свода, който отекваше от виковете им. Защото войниците по-нататък не знаеха нищо за опасността и реагираха късно. Крещяха до пресипване, докато тичаха.

— Излизайте!

— Бързо!

— Всички излизайте!

Инстинктивно Лорн разбра, че не всички щяха да могат да излязат от свода навреме.

— На земята! — заповяда той, като издърпа Алан под касата на една врата. — Залегнете!

Тези, които не се подчиниха достатъчно бързо, бяха повалени от въздушната вълна на оглушителен взрив, от който стените се разтресоха, а крилата на вратата се отвориха. Другата врата се беше взривила зад тях, превръщайки свода в коридор, в който горящите отломки бучаха, свистяха и се блъскаха в стените.

Лорн и Алан излязоха залитайки от своето убежище.

Ушите им бяха заглъхнали, търсеха другите опипом в праха и хаоса, разбираха се с жестове, помагаха на ранените да станат и се отказаха да изнасят мъртвите. Лорн разбра, че Йерас и Логан изнасяха Лиам, който изглеждаше доста зле, но нямаше време да се тревожи.

Иргаардците влизаха в Саарсгард. Вече се различаваха силуети, които се приближаваха предпазливо сред плътния облак, предизвикан от детонацията.

Защитниците изоставиха свода.

Лорн напусна последен. Като се надяваше, че не оставя никого зад себе си, помогна да затворят външната врата и се замисли за Дуайн, който лежеше в кръвта си на обиколния път. Единствено неговата смърт го разчувства. Струваше му се несправедлива и жестока и с ужасното чувство, че е изоставил брат по оръжие в битката, той гледаше как гредите се плъзгат в леглата си напряко на крилата на вратите.

Това обаче щеше да задържи бойците на принца-дракон само толкова, колкото обсадените да се изтеглят и да се приготвят да защитават Твърдината. Като прогони трупа на Дуайн от мислите си, Лорн бързо даде необходимите заповеди. Натовари Дорсиан да води отстъплението, а своите ониксови гвардейци — да завършват колоната. И като задържа Алан и Енцио, които вървяха заедно с другите, каза на принца:

— Не, Алан. Ти не.

— Какво?

— Нямаме избор. Трябва да се оттеглим в Твърдината. И когато това стане, ще бъдем хванати в капан. Ще се съпротивляваме, но без надежда.

— Нищо не знаеш.

— Напротив, зная. И ти също.

— Лорн е прав — каза Енцио, докато гледаше към вратата.

Тя нямаше да удържи дълго. Освен това иргаардците скоро щяха да овладеят стените по стълбите, водещи към свода.

— Трябва да тръгнеш, докато още има време — добави Лорн. — Лаедрас все още не е господар на крепостта. Възползвай се. Избягай.

— Не. И дума да не става, че ще…

Лорн бързо сграбчи Алан за яката и го опря на стената.

— Овладей се, Алан!

— Пусни ме, Лорн!

— Започни да ме слушаш. Сбърках, нали така? Мислех, че ще можем да удържим стените няколко дни, но сбърках. Сега вече всичко е изгубено. Тези, които ще се затворят в Твърдината, ще бъдат или убити, или взети в плен.

— Казах ти да ме пуснеш… — каза Алан заплашително.

Но Лорн не го слушаше.

— Ти си принц на Върховното кралство, Алан. Ако само ние умрем утре, всички ще си спомнят за нас, за нашата битка и смъртта ни няма да е напразна. Но ако ти останеш, ако те заловят или убият, поражението ще е пълно. Това… това ще е катастрофа. Син на Върховния крал — пленник при Черния дракон? Можеш ли дори да си го представиш?

Алан грубо го отблъсна.

В същия миг откъм вратата се отекнаха глухи шумове.

— Послушай Лорн — намеси се Енцио. — Ранен си. Ти се би и се съпротивлява колкото можа. Сега трябва да мислиш за Върховното кралство.

Принцът се колебаеше.

— Това е твой дълг, Алан — каза Лорн. — Освен това може би ще имаш време да събереш войска и да се върнеш с подкрепление. Все още можеш да ни спасиш. Ти единствен.

Победен, примирен, Алан прие.

— Д… добре. Но ще се върна. С войска.

Лорн се усмихна.

— Надявам се.

Прегърнаха се.

С периферното си зрение Лорн видя силуети, които се промъкваха високо на стените.

— Тръгвай. Сега.

— Дръжте се. Обещавам ти, че…

— Зная.

Лорн се обърна към Енцио.

— Ти тръгваш с него. Внимавай нещо да не му се случи.

Сармският благородник се съгласи. Те също се прегърнаха и през това време той прошепна на ухото на Лорн:

— Знаеш, че няма да се върнем навреме, нали?

Лорн не отговори, но погледът му казваше, че знае.

— Рицарю! — извика Логан.

Въпреки заповедите на Лорн, той го чакаше.

— Трябва да вървим!

Лорн се съгласи.

След един последен поздрав тримата приятели се разделиха и бързо се отдалечиха.

* * *

Алан и Енцио се измъкнаха през стените. Случайността ги отведе до мястото, където иргаардците се бяха изкачили на стената. Намериха трупа на гигантския гущер, който изведнъж се беше строполил тук, умрял от изтощение. Използваха въжетата, които нападателите бяха оставили, и скоро се отдалечиха в тъмнината, встрани от пътя, по който войниците на принца-дракон се движеха в боен ред. Стигнаха на пристанището и знаеха, че вече са в безопасност, когато Алан се обърна към Саарсгард с измъчен поглед. Енцио разбра за какво мисли и му каза съчувствено:

— Вече нищо не можем да направим за тях, Алан. Ела.