Пиер Певел
Рицарят (81)

Глава 20

Ониксовите гвардейци влязоха последни през портите на крепостта — Дуайн и Йерас помагаха на Лорн, а Лиам подкрепяше един войник, който влачеше крака си, ранен в бедрото. Крилата на портата се затвориха. Пред тях се спусна тежка решетка. Две резета, широки и здрави като носещи греди, се плъзнаха на местата си. Следващите, които щяха да преминат тази врата, трябваше да бъдат водени от принц-дракон.

Лорн беше отведен в една стражева стая, където го сложиха да легне на походно легло. Ушите му престанаха да бучат и той напълно се съвзе, докато Лиам сериозно го преглеждаше, за да се увери, че не е ранен. Седнал недалеч, Исарис като че ли предвиждаше всяка опасност.

Накрая Лорн бутна Лиам и се изправи:

— Добре съм. Но умирам от жажда.

Дуайн му подаваше чаша вино, когато дойдоха Алан и Енцио. Логан, който гледаше вратата, се увери, че всичко е наред и затвори зад тях. Те бяха присъствали на битката от крепостните стени, после бяха видели как Лорн изтича от укрепената врата точно преди тя да се взриви. Знаеха какъв е планът на Лорн: осъзнавайки, че вратата нямаше да издържи дълго, преди да падне, те заедно бяха решили по-скоро да я разрушат, отколкото да я оставят на Лаедрас и да му позволят да разположи там оръдията си. Все пак рискът беше огромен и Алан и Енцио тревожно гледаха как приятелят им бива погълнат от плътния облак, предизвикан от взрива.

— Добре ни изплаши! — извика принцът на Върховното кралство. — Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Наистина ли?

— Прекрасно с ужасна мигрена.

— Но нищо счупено?

— Питай него — каза Лорн, като посочи с пръст Лиам.

Ветеранът поклати отрицателно глава, което окончателно успокои Алан.

— Трябваше ли да чакаш толкова дълго? — попита Енцио укорително.

— Знам ли… — каза Лорн, като вдигна рамене. — В онзи момент това ми се стори добра идея. Колко хора изгубихме?

— Седем. Мъртви и тежко ранени.

Лорн помръкна и кимна с глава. Ужасното отброяване беше започнало и щеше да престане, когато и последният от тях паднеше, ако по някаква щастлива случайност не им дойдеше помощ от небето.

Или от морето.

— Не беше напразно — каза Лорн. — Бойните гущери бяха под свода, когато всичко избухна.

— И четирите ли? — попита Енцио.

— Да.

— Чудесна новина — каза Алан. — Тия гадости могат да се катерят по стените.

— И ударът е тежък за Лаедрас — обобщи Енцио. — Той изгуби поне двайсет мъже в това нападение. Ако прибавим към тях и гущерите…

— Остава това, че ние не можем да си позволим да изгубим седем души при положение, че той е изгубил двайсет.

Лорн веднага разбра накъде биеше принцът. През нощта дълго бяха обсъждали възможностите да защитават крепостните стени на Саарсгард, без да постигнат съгласие.

— Имаме ли избор? — попита той, като стана.

Що се отнася до него, въпросът беше чисто реторичен. Но Алан беше на обратното мнение.

— Тази крепост е огромна, Лорн. А сега вече имаме не повече от четирийсет души, за да я защитаваме. Това е невъзможно! Неудържимо!

— Трябва само да се съпротивляваме. Ако веднага се оттеглим в Твърдината, губим възможността да забавим Лаедрас и да го принудим да изгуби още хора.

— Но така или иначе ще се оттеглим в Твърдината. С тази разлика, че ще сме прекалено малко, за да я защитаваме.

— Всеки спечелен час е победа, Алан.

— Бях тук, когато произнесе тази реч, благодаря.

Лорн препаса колана си, който неговите хора бяха свалили, преди да го сложат да легне на тясното легло.

— Заблуждавал си се, ако си се надявал на победа — каза той.

Раздразнен, Алан се обърна към Енцио.

— А ти? В крайна сметка ти какво ще кажеш?

Сармският благородник не отговори веднага. Имаше мнение, но разговорът между Алан и Лорн беше твърде оживен, а той искаше да го успокои.

— Аз казвам, че всяка обсада има само един генерал и че Лорн е нашият.

Алан въздъхна.

Успокоен, той се обърна към Лорн:

— Ти наистина ли държиш да отбраняваме всеки камък в тази крепост?

— Да.

— Каквото и да струва това?

Тъй като Лорн не отговаряше, принцът се примири.

— Добре, така да бъде.

— Освен това нашите стени са твърде високи за техните стълби и достатъчно здрави, за да устоят дълго на оръдията им. Без своите гущери Лаедрас вече не може да ги превземе с щурм. Битките ще се съсредоточат върху голямата порта. А трийсет мъже са достатъчни, за да я защитават. Ние имаме четирийсет. Това прави десет в повече.

Алан се усмихна при тази толкова голяма увереност и почти убеден, се обърна към Енцио за свидетел:

— На това какво ще отговориш?

Лорн се приближи до принца, сложи ръце на раменете му и впи поглед в неговия.

— Знамето на твоя баща се вее над главите ни, Алан. Може да се види само тук и над Цитаделата. Всеки спечелен час…

— … е победа, да.

Вратата се отвори и на прага се появи Дорсиан, който попита:

— Как се чувства нашият героичен подпалвач?

— Както го виждаш — отвърна Лорн.

— Чудесно. Тогава трябва да дойдеш с мен.

* * *

Войниците, които не бяха на пост по стените, се бяха събрали в една просторна стражева зала, чиито масивни колони поддържаха заострени сводове. Тук те се възстановяваха, отпускаха се и се грижеха за оръжията си. Някои се молеха, а неколцина ранени си почиваха.

Точно в тази зала Дорсиан въведе Лорн, като пред вратата се дръпна, за да го пусне да мине пред него.

Лорн влезе.

И въпреки мъртвите и ранените, въпреки тези, които бяха паднали, и тези, които скоро щяха да паднат, той беше посрещнат с приветствени възгласи.