Пиер Певел
Рицарят (80)

Глава 19

Войските на Лаедрас нападнаха на зазоряване, след като бяха обстрелвали Саарсгард без прекъсване. В тъмното снарядите често бяха падали случайно, но тяхната цел беше не толкова да нанесат поражения на защитните съоръжения, колкото да тормозят защитниците на крепостта. На изгрев-слънце оръдията замлъкнаха и настъпи странна, крехка тишина, сякаш паяжина, опъната между два клона на вятъра.

Изложена на пряк обстрел, укрепената врата, която пазеше пътя към Саарсгард, беше пострадала силно. Всичките й зъбери бяха засегнати или разрушени. Високата част на една от тези кули се беше срутила, а тежките дъбови крила, затварящи свода, бяха пробити. Но решетката беше удържала. Макар и изкривена, с три снаряда между преградите й от ковано желязо, тя оставаше здраво забита в земята и не позволяваше да се премине.

— Няма вече оръдия? — учуди се Йерас, като се ослушваше.

— Май е така… — каза Лорн.

С ониксовите гвардейци и още петнайсет войници Лорн беше прекарал нощта зад укрепената врата, защитен от снарядите, но не и от непрестанните детонации, нито от глухите удари, които разтърсваха здравата постройка всеки път, когато някой снаряд улучеше. Бдяха и се сменяха поред, като дежуреха, независимо от изстрелите, в случай, че иргаардците се бяха опитали да ги нападнат през нощта. Под заповедите на Алан и Енцио другите трийсет защитници се бяха настанили в крепостта, готови да се намесят, за да прикрият изтеглянето на Лорн.

Защото той знаеше, че не може да удържи укрепената врата. Трябваше само да устоят колкото се може по-дълго и да нанесат колкото е възможно повече загуби на врага, преди да се оттеглят. И после да продължат да се бият, преди отново да отстъпят.

Докато не бъдат притиснати.

Или мъртви.

Лорн знаеше, че последната битка щеше да бъде в Твърдината…

Лорн и неговите стражи отидоха при часовите на бойниците. Царящата тишина ги тревожеше и тъй като те всички бяха опитни бойци, разбраха, че заповедта за нападение беше дадена.

— На оръжие! — заповяда Лорн, като извади скандския си меч. — Идват.

* * *

Иргаардските войници се приближаваха в строен ред — хора и дракове, въоръжени с брадви, копия и мечове, облечени в кожени ризници, покрити с метални халки, които подрънкваха в ритъма на равномерния им ход. Барабани отмерваха стъпките.

— Не виждам Лаедрас — отбеляза Лиам.

— Аз също — каза Лорн, като присви очи зад тъмните си очила. — Йерас?

Макар и едноок, старият вестфалдски разузнавач имаше най-проницателен поглед. Никакви подробности не му убягваха.

— Не — каза той.

— Той знае, че тази атака е едва първата — досети се Лорн. — Сигурно се пази за последната битка.

„За клането“, помисли си той.

Прозвуча рог и иргаардците спряха в редица, далеч от обсега на стрелите. Чакаха неподвижни, черно-червените им знамена се развяваха на вятъра. Отново настана тишина.

По заповед на Лорн арбалетчиците застанаха на бойниците.

— Стреляйте само по моя заповед — каза той.

Изминаха няколко дълги минути.

После един кораб даде изстрел с оръдието си, като изпрати снаряд, който, след като очерта ниска крива, изсвистя над защитниците на вратата.

Лорн се обърка.

Дали принцът-дракон щеше да обстрелва с оръдията си мястото, докато неговите отряди нападаха? До такава степен ли презираше живота на своите войници?

Но нямаше време за повече въпроси.

Един рог изсвири три дълги сигнала и иргаардската армия се впусна напред с викове.

— Арбалетчици, чакайте! — изкрещя Лорн, за да надвика врявата, която ставаше все по-силна. — Останалите, готови!

Арбалетчиците опряха оръжията си на рамене. Бяха десетина и ако стреляха в подходящия момент, щяха лесно да покосят първата редица на нападателите. С крайчеца на окото си Лорн дебнеше Йерас, който също беше опрял арбалета си на рамо. Бяха се разбрали, че Лорн ще даде заповед за стрелба, щом Йерас му дадеше сигнал…

Но Лорн никога не даде тази заповед.

Защото в мига, когато атакуващите влизаха в обсега на арбалетите и Йерас се готвеше да даде знак на Лорн, корабът, който вече беше стрелял, започна отново, но този път с всичките си оръдия.

Лорн разбра, че първият изстрел е бил предназначен само да позволи да се прицелят добре другите.

Той изрева:

— Залегни!

Твърде късно.

Залп от снаряди удари парапета с пълна сила. Някои избръмчаха между зъберите и убиха трима души, захвърляйки ги в празното пространство разкъсани и окървавени. Другите изпочупиха камъни и чакъл. Ударът беше ужасен, оглушителен. Облак прах и дребни камъни се вдигна и отново слегна над изненаданите, объркани защитници. През това време иргаардците се бяха приближили до укрепената врата, издигаха стълби и се катереха за нападение.

Посивял от прах, със струйка засъхнала кръв на челото, ударено от парче камък, Лорн напълно се съвзе, когато видя един голям черен драк да стъпва на парапета. Беше започнал страшно меле. Иргаардците и войниците на Върховното кралство се бяха смесили в ръкопашна схватка. Като размахваше скандския си меч с две ръце, Лорн се спусна върху противниците си. Удари надясно, наляво, после пак надясно, уби или осакати трима мъже, преди да стигне до драка. Дракът се обърна към него. В люспестия си юмрук стискаше дръжката на огромен ятаган, който мъж трудно би повдигнал. Острието му беше нащърбено и вече покрито с кръв. Лорн нанесе два удара, които дракът отби, преди да нападне. Ударът му можеше да счупи острие или китка и Лорн предпочете да го отбегне, отколкото да му отвърне. Дръпна се и на свой ред нападна, като рани драка в хълбока. Дракът изрева и насочи острието си към рамото му. Лорн се наведе, изправи се, след като широкото острие го подмина, и заби тежкия си меч под ръката на драка, като се възползва от слабостта на ризницата. Лорн трудно извади меча си, забит до дръжката. Изтегли го, покрит с черна, студена кръв, преди да ритне противника си надолу. В падането си дракът блъсна и повлече двама мъже, които се изкачваха по една стълба. Лорн грабна една алебарда и искаше с нея да бутне стълбата. Но други иргаардци вече се катереха по нея и той напразно натискаше.

— При мен! — извика той.

Почти веднага Дуайн, Логан и един войник от гарнизона на Саарсгард се притекоха да му помогнат. Заедно успяха да изправят стълбата в момента, когато един иргаардец стигна до върха й, и я блъснаха назад заедно с всички, които висяха на нея.

Малка победа, която Лорн не успя да оцени.

Чу ужасяващо скърцане на метал, към което се прибавяше пукане и трясък на разцепени камъни.

— Какво беше това? — попита Логан.

Шумът се повтори.

Лорн се наведе през една бойница и тогава видя, че нападателите бяха закачили вериги за решетката, в които бяха впрегнати четирите бойни гущера на Лаедрас и те теглеха, теглеха бавно, неуморно, обединили силите си, за да изтръгнат последната съпротива на укрепената врата.

Лорн не се поколеба.

— Изтегляй се! — изрева той неохотно. — Изтегляй се!

Най-накрая бяха отблъснали атаката на иргаардците и отново бяха господари на парапета. Това щеше да им позволи да се изтеглят спокойно и да отнесат ранените.

Втора вълна нападатели се изкачваше по стълбите, ониксовите гвардейци прикриваха изтеглянето на другите войници, като се биеха и отстъпваха стъпка по стъпка към трапа, отворен към вита стълба, която беше единственият изход.

— Ваш ред е, рицарю! — каза Лиам точно преди да разбие един череп с дългия си меч.

Лорн нищо не каза. Взе пътьом една запалена факла и се хвърли към стълбата, която извеждаше към големия свод. През нощта защитниците бяха издигнали тук барикада. Но това последно препятствие сега изглеждаше безнадеждно при вида на гигантските гущери, които пред очите на Лорн изтръгнаха решетката сред оглушителен грохот и тътен.

Войниците бяха имали време да напуснат укрепената врата и тичаха по пътя към крепостта. Разтревожен, Лорн се извърна към стълбата. Сблъска се с Йерас, Логан, Дуайн и Лиам, който — ранен в рамото — каза:

— Трапът е затворен, но те вече го нападат с брадви.

— В крепостта, бързо — каза Лорн. — Тръгвайте напред.

— Рицарю… — поиска да възрази Лиам.

— Казах: тръгвайте напред!

Гвардейците знаеха какво възнамерява да направи Лорн.

Изоставиха го неохотно — сам, с факла в едната ръка и с меч в другата, лице в лице с гущерите, които — с копиеносци на гърба си — отваряха пътя за войниците, струпани зад тях, премазвайки барикадата сред гъст облак прах след изтръгването на решетката.

Лорн изчака последния момент.

И хвърли запалената факла на земята върху сноп сплетени фитили. Фитилите пламнаха и Лорн вече тичаше към изхода, когато малките живи пламъчета се разделиха и всяко тръгна по фитила, който поглъщаше, за да се изкачи нагоре по стените.

Копиеносците видяха твърде късно буретата с барут, закачени на свода. Те дадоха тревога и позволиха на пехотинците зад тях да избягат, но животните им, твърде бавни и затънали в барикадата, не можеха да избягат толкова бързо. Един гущер искаше да се качи върху друг, за да се обърне. Удряха се с муцуни и една люспеста опашка, дълга и тежка като ствол на дърво, удари, когато…

Всичко избухна, а Лорн се беше отдалечил едва на двайсетина метра. Вълната го повали на земята, докато експлозията разрушаваше укрепената врата, като вдигаше огромни камъни във въздуха, а в същото време три грамадни огнени топки избухнаха — една отгоре и две встрани на обгорения свод.

Сякаш времето спря да тече. В измамната тишина се проточиха странни секунди. След което се изсипа дъжд от отломки, смесица от камъни и жар, която се разпръсна по земята като градушка от варовик.

Лорн се изправи, залитайки, и се обърна към вратата и нейните кули, които се бяха превърнали в развалини. Погледа ги известно време с учудването на пиян човек, сякаш не разбираше какво вижда. После усети, че го придържат. Ониксовите гвардейци се бяха върнали да му помогнат. Той ги позна или поне разбра, че ги познава.

— Добре ли сте, рицарю? — попита един риж гигант.

— Ранен ли сте? — попита един дребен едноок мъж.

— Не се бавете! — каза един гвардеец, който изглеждаше уверен като ветеран.

Лорн се остави да го отнесат тичешком към крепостта.