Пиер Певел
Рицарят (8)

Глава 5

Това море винаги бушуваше, а нощта беше още по-яростна. Беше родена от бедствието, разтърсило света в края на Мрака. Оттук и името, което му бе дадено. Оттук и бурите. Оттук и кошмарите, и мъчителните нощи в Далрот.

„Хроники“ („Книга на сянката“)

Кралският галеон се отдалечи от Далрот и от бурята. Водите на Морето на мрака бяха все така бурни и опасни, но не толкова, колкото в близост до прокълнатата крепост, където силите на природата се нахвърляха върху Тъмнината, без да могат никога да я победят. Вятърът отслабна. Вълните поутихнаха — все така се блъскаха в кораба, но вече не толкова яростно.

* * *

За Лорн имаше запазена каюта.

В нея той намери кушетка, която изглеждаше удобна, но поиска първо да се измие, защото искаше да се почувства чист и достоен. Въпреки умората, той се изкъпа хубаво, за което бяха необходими доста ведра вода. Облече чиста риза и панталони. Даде старите си дрехи, за да ги изгорят. Реши да подреже брадата си, вместо да се обръсне от страх да не се пореже заради клатушкането и вълните, по които корабът се издигаше и спускаше, а и защото ръцете му трепереха. Алан го увери, че на борда има един юнга, който може да го обръсне, без да го пореже, но Лорн не искаше и да чуе.

Накрая си легна.

Беше изтощен, смазан от огромна умора — колкото физическа, толкова и умствена. Но сънят така и не идваше. Струваше му се, че излиза от някакъв кошмар. Или по-скоро от някаква болест, от треска, от лош сън, от който се мъчеше да се изтръгне. Чувстваше се така, сякаш над душата му тегнеше огромна тежест, която се вдигаше и го оставяше гол.

Точно преди да отплават се беше обърнал и отправил поглед към Далрот за — надяваше се — последен път. Алан беше изчакал, докато Лорн попита дрезгаво с лице, окъпано от дъжда:

— Коя година сме?

Алан се поколеба.

— Моля те — настоя Лорн. — Все някога ще разбера, нали?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

— 1547 година — каза принцът колкото можеше по-меко.

Не можеше да не изпитва срам.

Да каже коя е годината, означаваше да каже от колко време Лорн беше затворен. Но да го каже, го принуждаваше да се изправи срещу тази непоносима истина. Впрочем бруталността на някои факти става непоносима, когато бъдат изречени.

Тъй като приятелят му мълчеше, принцът си пое дъх и уточни:

— Сега е пролетта на 1547 година.

Ето, всичко беше казано.

На Лорн му трябваше известно време, за да осмисли новината.

— Тогава значи… от три години… — пророни той.

— Да.

Лорн бавно кимна с глава.

Беше останал невъзмутим, но тогава за пръв път от много време насам изпита едно чувство, което не беше нито страх, нито отчаяние.

Едно от най-човешките чувства.

Гняв.

* * *

Носен от силното вълнение, Лорн дремеше, когато на вратата се почука дискретно. Вятърът свистеше. Галеонът скърцаше. Така че той се усъмни дали е чул добре и напрегна слух.

Отново се почука.

— Влезте — каза той с все още дрезгав глас.

Един бял свещеник се показа несигурно на открехнатата врата. Беше на около петдесет, с посивели коси и къса, добре оформена брада.

— Простете ми, синко. Спяхте ли? Мога да се върна след малко, ако…

Тъй като Лорн не отговаряше, свещеникът влезе. Беше висок и як. Като видя, че Лорн иска да се изправи, побърза да го спре:

— Не, не, синко. Не се притеснявайте.

Лорн се задоволи да се обърне на хълбок и да се подпре на лакът.

— Позволявате ли? — попита свещеникът, като посочи една табуретка.

Лорн кимна с глава в знак на съгласие и свещеникът седна.

— Аз съм отец Домнис, синко. Може би си ме спомняте. Срещнахме се преди три години, когато…

— Спомням си — каза Лорн.

— Както се досещате, на принц Алдеран дължа това, че съм тук.

Лорн предпазливо попита:

— Тревожите се за душата ми ли?

— За никого не е тайна, че Далрот поставя на тежко изпитание както духовете, така и телата — каза свещеникът помирително.

Носеше бялото расо на своя орден с избродирана — на сърцето — глава на дракон, която едва се отгатваше, защото беше избродирана също в бяло, но с блестящ копринен конец. Той почиташе Ейрал — Дракона на познанието, който беше и покровител на Върховното кралство. От Божествените дракони, които някога бяха царували над света и хората, Ейрал оставаше един от най-почитаните.

Лорн се отпусна на гръб. Скръсти ръце зад главата си и впери поглед в тавана на каютата си.

— Добре съм, отче. Имам нужда от спокойствие и почивка. Това е всичко.

Свещеникът знаеше, че Лорн го лъже.

Но знаеше също така, че Лорн лъже и себе си, както често лъжат тези, които са преминали през ада. Лъжата му помагаше да се пребори с ужаса от това, което беше преживял, от това, което беше правил, и може би от това, в което се беше превърнал. И все пак, някой ден трябваше да се изправи срещу действителността.

— Радвам се — каза отец Домнис. — И все пак, ако изпитвате нужда да се изповядате…

Той остави изречението си недовършено.

— Или ако ви измъчват кошмари и видения — поде отново.

Лорн не отговори, очите му бяха все така втренчени в гредата точно над кушетката му. Беше изтощен, но една няма ярост продължаваше да му свива стомаха. Той обаче я сдържаше без усилие. Тя беше като диво животно, но заспало на кълбо в него.

След известно мълчание, отец Домнис предложи:

— Да се помолим, искате ли?

— Вече нямам вяра, отче.

Свещеникът тежко кимна с глава като човек, който разбира.

— Несъмнено Далрот е…

— Не, отче. Не изгубих вярата си в Далрот. Дори щеше да ми е по-добре, ако ме беше крепила, но…

Той не довърши.

— В такъв случай — каза отец Домнис — ще ми позволите ли да се моля за вас, синко?

Много отдавна никой не се беше загрижвал за него. И въпреки това, Лорн не почувства в себе си и най-малка признателност, нито пък утеха. Напротив, запита се къде беше този свещеник, къде бяха всички останали, когато той виеше смъртно, измъчван от призраците на Тъмнината.

— Молете се, отче. Точно това трябва да се прави, когато вече няма никаква надежда.

* * *

Малко по-късно отец Домнис отиде при Алан на горната палуба. Вкопчен в парапета, принцът гледаше Далрот, която се отдалечаваше в нощта. Морето беше все така неспокойно, но се бяха измъкнали от бурята, от нейния потоп и от кървавочервените светкавици. Бученето на гръмотевиците намаляваше.

Пръските от разбиващите се вълни достигаха до лицето на принца, който беше вперил поглед в прокълнатата крепост.

— Е? — попита той.

— Вашият приятел е силен. Вярвам, че един ден ще може да се възстанови. Но вече не е този, който беше, и никога повече няма да бъде същия човек.

— Тъмнината?

— Да, дори и той да не знае до каква степен го е засегнала. Но дори и без това…

Свещеникът на Ейрал се поколеба.

— Слушам ви, отче.

Тонът на Алан беше останал учтив.

Но той беше принц, син на Върховното кралство. Бе свикнал да му се покоряват и знаеше как да покаже нарастващо нетърпение само с лека промяна на тона.

— Знаете, че войната променя мъжете — каза отец Домнис.

Не беше сигурен, че подбира точните думи, и се страхуваше да не раздразни Алан, като му извести непохватно една истина, която той несъмнено не искаше да чуе.

— Най-често ги променя за лошо — каза принцът. — Някои се връщат от война пречупени. Или полудели. Неспособни на покой.

— Някои се връщат опасни.

Алан се обърна към свещеника, който тогава видя в очите му това, което се страхуваше да открие — възмутен, настръхнал бунт.

— Нима искате да ми кажете, че Лорн се връща от война?

— В известен смисъл. Война против самотата. Война против лудостта. Против забравата.

— Против Тъмнината?

— Да. За жалост.

— Изгубил ли е тази война?

— Не зная. Но чувствам в него един ужасен гняв, който само чака да…

Алан не се сдържа.

— Лорн беше опозорен, предаден, изоставен от всички! Изгуби жената, която обичаше! Животът му беше откраднат и той прекара три години в ада на Далрот, независимо че беше невинен. Кой на негово място няма да е гневен? Кажете ми! Кой?

Отец Домнис не отговори.

Изведнъж Алан се почувства страшно уморен. Успокои се, въздъхна и се облегна на парапета.

— Простете ми, отче.

— Няма нищо, синко. Разбирам.

Свещеникът знаеше, че казаното от Алан не беше насочено против него. Освен това принцът няколко пъти му се беше доверявал по този повод, знаеше, че гневът му не се дължеше единствено на ужасната несправедливост, причинена на Лорн — той беше и израз на едно дълбоко чувство на вина.

Алан почувства как отец Домнис сложи ръка на рамото му.

— Вие няма за какво да се обвинявате, синко.

— Наистина ли? Тогава на какво се дължи това, че не мога да погледна най-добрия си приятел в очите? — попита принцът.

Гърлото му се беше свило.

— Бихте искали да можехте да помогнете на приятеля си. Обвинявате се, че не бяхте там, за да му… Но вие не бяхте виновен.

С поглед, вперен отново в неспокойния хоризонт, Алан се съгласи.

— Какво мога да направя, за да му помогна, отче?

— Като начало трябва да се въоръжите с търпение. Молете се. Чакайте и бъдете до него, когато ще има нужда от вас. Не го притискайте. За нищо не го принуждавайте. Изслушайте го, когато пожелае да говори, но не го насилвайте да ви се изповяда…

— Горе, до парапета, той беше готов да скочи в пропастта. Дали още е опасен за самия себе си?

— Несъмнено.

— А за другите?

— Да.

Откровеността на отговора изненада Алан. Той прие удара и неспокойно се изправи.

Погледът му блуждаеше.

— Лорн има късмет, че има такъв приятел като вас — каза отец Домнис след малко. — И все пак…

— Да?

— Бъдете търпелив — посъветва го белият свещеник. — Но бъдете и предпазлив.

Принцът се замисли.

Смяташе, че може да бъде търпелив.

Но предпазлив?

Родени с няколко месеца разлика, двамата с Лорн бяха сукали млякото на едни и същи дойки, преди да бъдат отгледани като братя. Като деца играеха заедно. По-късно заедно бяха получили първия си меч и на тринайсет години изгубиха девствеността си в едно и също легло с две сестри, които бяха известни с уменията си. В деня, когато кралят посвети сина си в присъствието на цялото рицарство на кралството, втори беше Лорн. И след това приятелството им не отслабна. Напротив, ставаше все по-крепко с годините и се заздравяваше в изпитания на добро и на лошо, на щастие и на печал, на надежда и на разкаяние.

— За мен Лорн е повече от брат — каза Алан. — Веднъж вече го изоставих, оставяйки го да гние в Далрот. Няма да му обърна гръб втори път. И вие знаете също като мен какво му дължа.

— Тъмнината е могъща и коварна, синко.

— Не, отче! — каза принцът като сграбчи парапета все едно иска да забие пръстите си в него. — Няма да заподозра Лорн, че се е променил дотолкова, че да е станал друг човек. Какъв приятел ще бъда, ако се съмнявам в него, когато той има толкова голяма нужда от моята помощ?

— Разбирам — отвърна белият свещеник, като се обърна към Далрот. — Но не забравяйте, че човекът, когото сте познавали, може би е умрял там.

* * *

Лорн не спеше.

С широко отворени очи той гледаше втренчено в мрака тавана над кушетката си. Не мигаше, не мърдаше и дишаше едва-едва, обладан от някаква скованост, докато около него корабът се клатеше, пукаше и скърцаше.

В неподвижния му поглед нещо леко проблясваше.