Пиер Певел
Рицарят (78)

Глава 17

Защото драконът тайно беше говорил с него в планината, която приютява гроба на първия от Върховните крале, който го беше затворил и подчинил, за да открадне могъществото му.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

В сърцето на планината, където гробницата на Ерклант I се облягаше на Закрилящите планини, Лорн беше забравил стария крал в мига, когато Драконът на разрушението се беше обърнал към него и единствено към него. Всичките му мисли, цялото му същество беше обсебено, без дори да може да откъсне очи от Серкарн.

— Разбра какво се опитват всички да те накарат да повярваш, нали?

— Да — каза Лорн.

— Разбра и защо го правят.

— Разбрах. Кралят дали е…?

— Жертва на всичко това? Да, мисля, че е. Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва. А този безумец иска да повярва, че е твой баща.

Гласът на Серкарн отекваше в черепа на Лорн дълбок и бучащ, почти болезнен. Той беше израз на древна власт, която беше западнала наистина, но все още надвишаваше споразумението. Серкарн вече не беше бог. И все пак някога беше такъв и останките от неговото могъщество не можеха да се сравнят с нищо, което Лорн бе видял и познал до този момент.

— А Пазителите? — попита той. — Те какво мислят?

— Те ли? Не зная. Питам се… Мога само да те уверя, че и те също очакват нещо от теб.

— Изпълнението на моята съдба.

— Да. А може би и още нещо. Всички искат нещо от тебе.

— Дори и вие?

— Магията, която ме обвързва, защитава единствено потомците на първия Ерклант. Ако те исках мъртъв…

Лорн потрепери от страх.

Чувстваше се смазан от могъществото на този паднал бог, когото една магия държеше затворен. Беше като да си в подножието на кула, на която малко й трябва да се сгромоляса, като да се намираш в сянката на лавина, задържана от полъх на въздух, като да вдигнеш очи към разпенените гребени на прииждащи вълни, задържани единствено от магия. Лорн усещаше нечувано могъщество, което няколко руни и вериги от аркан не бяха достатъчни да подчинят.

— Добре, тогава какво искате вие? — попита той.

— Да сключа споразумение с теб — отвърна драконът. — Тайно споразумение, което ще е от полза и за двама ни.

— Какво можете да ми предложите вие? Тук завися от милостта ви. Можете да ме унищожите само с дъха си, но това е всичко, което можете. И веднага щом премина тези врати, вие не можете да направите нищо нито за, нито против мен.

— Не се заблуждавай, Лорн. Още много мога да направя за теб.

Това изглеждаше невъзможно, недействително.

И все пак Лорн говореше именно със Серкарн — Драконът на разрушението.

— Тъмнината е у теб. Усещам я. Тя е по-силна от всичко, което някой може да си представи, и един ден ще те погълне. Но ти го знаеш, нали? Може би не искаш да си го признаеш, но го знаеш.

Лорн кимна тежко.

В този момент не знаеше на какво може да се надява, но въпреки това го направи. В него се запали светлинка на надежда — трептяща и далечна. Надеждата на болния, който иска да повярва в чудодейно лекарство. Надеждата на осъдения, който очаква помилване.

— Не мога да те освободя от Тъмнината, Лорн. Както не мога да се освободя и от тези вериги.

Надеждата в Лорн умря и отстъпи място на леден мрак.

— Но мога да ти позволя да я овладееш — продължи Серкарн. — Все още имам тази власт. Тъмнината е в теб. Благодарение на мен обаче ти ще можеш да я контролираш. И кой знае? Може би дори ще можеш да я използваш в своя полза…

Лорн размишляваше — разколебан и много по-смутен, отколкото искаше да изглежда. В паметта му се връщаха думите на дракона: „Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва.“ Не рискуваше ли тези думи да се окажат валидни за него, както за стария крал, ако се поддадеше на изкушението?

— Тъмнината ще престане да бъде болка, която те разяжда, и ще се превърне в сила — добави Драконът на разрушението. — Нужно ли е да ти казвам каква е мощта на Тъмнината? Представяш ли си частта от Тъмнината в теб, подчинена на волята ти?

За Лорн беше достатъчно да си представи, че Тъмнината вече не разяжда душата и тялото му. Но думите на дракона все пак постигнаха целта си, когато си спомни за прилива на енергия, който почувства в Бежофа, когато беше премазан в една задънена уличка. Лежеше победен и разнебитен, окървавен, когато нещо се пробуди в него и го накара да се изправи. Силите му се бяха върнали заедно с една яростна решителност, която го направи студен, проницателен и безмилостен. Тази решителност, тази възвърната физическа и морална сила, които му бяха спасили живота, дължеше на Тъмнината.

— Вече си вкусил от мощта й, нали? — каза Серкарн.

Лорн потвърди, осъзнаващ, че нищо не може да скрие от дракона. Но въпреки това възрази:

— Никой не може да господства над Тъмнината. Дори и вие. Рано или късно тя ще ме разруши.

— Да, както морето разяжда скалата, която накрая неизбежно ще се сгромоляса.

— Тогава какъв е смисълът?

— Помисли за времето, което ти е определено оттук насетне. Помисли за това, което ти откраднаха. Искаш ли дълго и мъчително да чакаш смъртта? Искаш ли да посветиш годините, които ти остават, за да водиш обречена битка с Тъмнината? Искаш ли да останеш осъдения, затворника, който беше в Далрот?

— Не. Искам… искам да живея.

— В такъв случай стани мой съюзник.

— Ами Тъмнината? Как ще мога да я…?

— Това не зависи изцяло от теб. Но ако не греша, ще настъпи един определен момент. Ще го познаеш. Ще разбереш. Възможно е дори да го предусетиш… И когато дойде този момент, ще трябва да се върнеш при мен.

— А ако този момент никога не настъпи?

— Тогава Тъмнината бавно ще завърши своето дело и ще те убие.

Лорн беше помислил.

После, когато решението му бе взето, очите му срещнаха пламенния поглед на Серкарн.

— Така да бъде. Какво очаквате от мен?

— Те ще ти дадат власт — беше отвърнал Божественият дракон насред огромния мрак на вдълбаната планина. — Използвай я.