Пиер Певел
Рицарят (77)

Глава 16

Церемонията продължи три часа и половина и протече без инциденти.

Започна с влизането на кралица Селиан и на принцовете под звуците на медни тромпети, с техните тържествени речи пред едно нетърпеливо, но уважително множество. После посланиците, придружени от своите делегации, се представиха един след друг пред почетния подиум, преди да заемат местата, предназначени за тях. Всички поздравяваха кралицата сякаш току-що беше коронясана и властваше над Върховното кралство. Разбира се, нищо подобно не бе изречено. Но Естеверис се беше постарал протоколът да приеме цялата символика на възшествие във властта и никой не се заблуждаваше. Именно царуването на Селиан беше чествано и нейната власт бе призната. Всяка почест, която й бе отдадена от представител на чужда власт, потвърждаваше нейното царуване и й даваше деликатно покритие на легитимност.

Дори нови договори бяха подписани.

Този, който Върховното кралство и Иргаард се готвеха да сключат, всъщност проваляше играта на коалициите и принуждаваше към съответни нагаждания. От векове цялата външна политика на Върховното кралство се основаваше на неговото противоборство с Иргаард. Най-дребното съгласие — дипломатическо, търговско или друго, — което тази политика можеше да постигне, съдържаше клаузи, враждебни на иргаардските интереси. Следователно Върховното кралство трябваше да подпише нови договори — или да поправи старите — с историческите си съюзници, така че нищо да не накърни условията на мира с Черния дракон. Никой не знаеше какво щеше да се случи сега, когато двата най-могъщи врагове в Имелор вече твърдяха, че не са такива. Но всяко кралство, всяка чуждестранна провинция, всеки свободен град трябваше да предоговори условията на своя съюз с Върховното кралство.

Така че посланиците дойдоха отново и върху една катедра, която поставиха пред нея, кралицата подписа със „Селиан, кралица на Върховното кралство“ упорито обсъжданите договори, които й представяха един след друг, отворени на последната страница. Веднага след това печатът на Върховното кралство биваше полаган тържествено до този на кралицата. Липсваше само печатът на Върховния крал, отпечатан върху черен восък.

Но кралицата не се тревожеше за това.

Щастлива, сияеща, въпреки хладната надменност, с която никога не се разделяше, тя проявяваше внимание, сипеше комплименти, усмихваше се на всекиго. Вляво от нея беше празният трон на краля. Вдясно от нея също имаше празен трон — този, който беше предназначен за принца-дракон, който скоро щеше да влезе. Така че всички виждаха единствено нея — в средата, изправена и с корона, облечена в деколтирана рокля, която пристягаше талията й и издуваше бялата й гръд.

Тя беше красива и тържествуваща.

Също заел място на подиума, принц Ирдел беше бледа фигура в сравнение с нея. Сдържан и мрачен, той като че ли не беше сигурен, че е на мястото си. Що се отнася до принц Алдеран, той сякаш не се чувстваше добре. Макар да се стараеше да се държи подобаващо на ранга си, усмивките му бяха непостоянни, а погледът му често отсъстваше. Така че неколцина сред посланиците и чуждестранните благородници вече започваха да си задават въпроси. Дали Алан не одобряваше договора с Иргаард? Или имаше други причини да не споделя радостта на майка си? Беше останал далеч от Двора в продължение на повече от две години, които беше прекарал в пътуване и образоване. Каква роля щеше да играе той във Върховното кралство сега, когато се бе върнал? И какви точно бяха отношенията му с Първия рицар на кралството?

Лорн стоеше прав зад празния трон на Върховния крал, сякаш за да забрани на когото и да било да седне там. Пръстена с герб, който красеше безименния му пръст, му даваше право да седне на трона. Но беше дал на Естеверис да разбере, че предпочита да остане зад трона. Министърът беше видял в това проява на умиротворение, желание да поддържа ранга си, но дискретно, за да не подклажда напрежение. Кралицата пък си беше казала, че сама ще бъде в центъра на подиума с двамата си синове. Няколко тъжни умове щяха да изтълкуват този празен стол като начин да се засвидетелства неодобрението на краля, но кой ли щеше да го е грижа дълго за това?

Тя не се бе излъгала.

След като бе привлякъл погледите и предизвикал интереса на присъстващите, в крайна сметка, Лорн — неподвижен и безстрастен — беше забравен зад трона. Дворът виждаше единствено кралицата и великолепието и достойнството на посланиците и на другите кралски представители.

Освен това този, когото всички очакваха да видят, все още не се беше появил. Покрит с дълга мантия в черно и червено, чиято качулка съвършено прикриваше лицето му, принцът-дракон беше пристигнал сутринта с иргаардския адмиралски кораб и заобиколен от силен ескорт, който не позволяваше на никого да се приближи, беше влязъл направо в главната кула на замъка, където — все така добре охраняван — се беше затворил в запазените за него покои.

Знаеше се само името му: Лаедрас. Казваха, че бил „Третият принц-дракон“, без да се знае какво точно означава това. Никой не го беше виждал и присъстващите се интересуваха със смесица от възбуда и тревога от него, без да е наистина възможно да се определи частта истина, слухове и легенда във всичко това.

Така че настъпи огромна тишина, когато, след като тромпетите и барабаните, известяващи неговото появяване, замлъкнаха, иргаардската делегация влезе в огромната, украсена със знамена зала.

* * *

Големите врати се отвориха и се появи един благородник.

Лаедрас беше висок и слаб, атлетичен, с широки рамене. Изглеждаше на около трийсет години или може би по-малко, но вече беше живял един век. Беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Ботушите и ръкавиците му бяха от фина кожа. От еполетите на нагръдника му се спускаше плащ. Косите му бяха дълги и рижи. Беше красив и представителен. Походката му беше уверена, горда и спокойна.

Всички бяха впечатлени.

Мнозина виждаха за пръв път принц-дракон. За повечето това беше и последен път. Защото принцовете-дракони рядко се появяваха извън Иргаард освен за да водят армии.

Лаедрас вървеше пред четирима драка с копия, чиито ризници бяха черни и блестящи като люспите им. Следваха дузина мъже, които носеха на прътове, промушени през халки, два огромни абаносови сандъка, украсени с дърворезба и инкрустирани с рубини. След тях вървяха свещениците в редици по трима, ръцете им бяха пъхнати в ръкавите, бяха облечени в раса в черно и червено, а главите им бяха покрити с малки, съвършено прилепнали обсидианови шапчици. Шествието завършваха четирима човешки копиеносци, въоръжени като първите, но възседнали гигантски гущери, покрити с покривала, чиито раздвоени езици шибаха въздуха.

Тръпка премина през присъстващите, докато иргаардският кортеж напредваше зад Лаедрас. Тръпка на страх и възбуда, подобна на тази, която изпитва уязвим, невъоръжен човек пред голямо, смъртоносно животно. Кралицата се изправи на трона си и осъзнавайки важността на момента, си придаде повече увереност, отколкото изпитваше. Принцовете също се изправиха.

Застанал назад, Лорн не прояви никакво вълнение, но различи безпогрешно това, което всички предугаждаха — присъствието на Тъмнината. То събуди у него стари отзвуци, едновременно близки и плашещи, а печатът на лявата му ръка го засърбя. Във вените на принца-дракон течеше кръвта на Черната хидра — неговата майка. Умен и жесток, той беше творение на Тъмнината и то от най-страшните.

Кралицата усети как я обзема някакво смътно вълнение, когато Лаедрас, след като я поздрави, се изправи и впери в нея хипнотичния поглед на своите очи на влечуго. Един мъж се отдели от групата на свещениците и пристъпи напред, расото му се влачеше по дебелия килим сред тишина, нарушавана единствено от свистящото дишане на бойните гущери. Той изчака, после преведе на обикновен имелорски речта, която принцът-дракон произнесе на висок иргаардски — език, който вече се говореше само в двореца на Черната хидра. Мелодичен и ясен, той произлизаше от драконския и звучеше като предназначен за заклинания.

Лорн не изслуша принца-дракон, нито пък отговора на кралицата. Изявленията и на двамата спокойно можеше и да не бъдат превеждани. Всеки, присъствал на приема на извънреден посланик, ги беше чувал. Още повече, че текстът на всяка реч беше написан и приет предварително. И запетайка не беше импровизирана. Всеки играеше ролята си. Всеки играеше според либрето, което беше изкусно изпипано и дълго обсъждано.

Лорн гледаше Лаедрас, без да го чува, повече любопитен, отколкото впечатлен. Той също за пръв път виждаше принц-дракон и се питаше до каква степен бе правдив човешкият вид, който той беше приел. Дали беше обикновената му форма, тази, която чувстваше най-естествена? Или предпочиташе драконовата форма, тази, която приемаше, когато извикваше мощта на Черната хидра? Тази мощ се излъчваше от него като вледеняваща аура. В какво се превръщаше тя, когато той я освободеше? Според Хрониките много мъже, при това смели, не бяха оцелели пред нея, покосени от страх.

Принцът-дракон направи движение, с което позволи на носачите да се приближат. Те поставиха двата сандъка пред кралицата и принцовете, махнаха прътите, с които ги бяха носили, и отстъпиха, без да кажат дума. Лаедрас даде друг знак и четирима свещеници се приближиха. Те започнаха да отключват тежките ключалки на сандъците, но изчакаха принцът-дракон — чрез гласа на своя преводач — да изрази задоволството на Иргаард от това, че изплаща „един стар дълг на честта“ в знак на добра воля и приятелство, без да каже и дума за бъдещите отношения между двете кралства.

Това беше начин да се каже, че Иргаард не се готвеше да плати цена за Ангборн. Това беше военен данък, който той изплащаше със закъснение, съгласно договор, подписан след отвоюването на Градовете, чиито клаузи никога не беше спазил докрай. Лицемерието беше пълно, но благоприличието беше спазено за Върховното кралство: то не продаваше своя град. А Иргаард не го купуваше.

Но никой не беше толкова глупав, че да повярва на това.

Свещениците отвориха едновременно двата сандъка и златните монети и скъпоценните камъни, които ги изпълваха догоре, блеснаха на светлината със същия победен блясък, който струеше от очите на кралица Селиан. Тя съзерцаваше едно истинско богатство. С което щеше да запълни кралската хазна. С което щеше да финансира война. С което щеше да си послужи, за да задоволи своите амбиции и да наложи властта си — с огън и меч, ако беше нужно.

През галерията премина шепот на изненада и възторг — първо амфитеатъра, после залата. Сред присъстващите тези, които не можеха да видят, се блъскаха, за да успеят. Настана суматоха, която лазурните гвардейци бързо успокоиха.

Що се отнася до Лорн, той виждаше цената на един град и неговите жители.

Цената на честта на Върховното кралство.

Усмихната, кралицата наведе глава и благодари на Иргаард с думи, които бяха уточнени предварително и които принцът-дракон прие с учтиво безразличие. Свещениците отстъпиха назад, като оставиха сандъците широко отворени пред почетния подиум. Беше договорено, че ще останат там до края на церемонията.

Накрая дойде моментът за договора за отстъпване.

Отново бяха разменени протоколни речи, после един от иргаардските свещеници донесе едно скъпоценно ковчеже, което държеше като мощехранителница. Застана на коляно пред кралицата и отвори ковчежето, чиито странични стени паднаха, а дъното се издигна нагоре, разкривайки пергамент, в чийто долен ъгъл Черната хидра вече се беше подписала и поставила своя печат.

Донесоха една катедра, скъпоценна мастилница и голямо перо в златно и синьо, което Естеверис лично потопи в мастилото, преди да го подаде с уважение на кралицата. Премервайки всеки от жестовете си, за да подчертае още по-добре тържествеността на момента, убедена, че става кралицата, която ще бъде възхвалявана в Хрониките за това, че е сключила мир с Иргаард и е върнала славата на Върховното кралство, кралица Селиан благодари на своя министър с хладна усмивка, взе перото и когато вече й поднасяха восъка, за да положи своя печат, както и печатите на кралството, и тя се готвеше да подпише, тогава…

— Един момент, моля.

* * *

Смаяна, кралицата се вцепени.

После, неспособна да допусне това, което току-що беше чула, тя тръсна глава и сложи перото върху пергамента, сякаш беше жертва на илюзия, сякаш слисаната тишина, която се беше спуснала над залата, беше плод на въображението й.

Но Лорн пристъпи напред и каза:

— Господарке, ако обичате.

Кралицата се извърна към него.

— Вие? Но с какво право?

— С правото ми на Пръв рицар на кралството, господарке. И с правото да изрека думите на Върховния крал чрез моята уста.

Смаяна, кралицата се опита да каже нещо, но заекна и думите замряха на устата й. После се обърна към своя министър:

— Естеверис?

Това беше зов за помощ, на който министърът не знаеше какво да отговори. Безпомощен, объркан, той вдигна рамене:

— Господарке, не зная какво да…

Яростният поглед на кралицата обаче му помогна да се съвземе. Той преглътна и се обърна към Лорн:

— Какво означава това, рицарю?

Но гласът му потъна в шума, който се надигна в залата — шепотът на тези, които не вярваха на ушите си, се засилваше. Надигна се врява, която стигна до високите сводове и отекна в тях. Скоро шумът стана оглушителен. Едва се чуваха и към началното объркване се добавяше и друго.

— Тишина!

Заповедта отекна и всички мигновено се подчиниха, макар че късно разбраха кой я издаде.

Беше принцът-дракон.

— Кой сте вие? — попита той, като гледаше Лорн.

Говореше отличен имелорски.

— Казвам се Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.

— Е, и какво от това?

Гласът на Лаедрас беше вледеняващ. Подсилени от презрение, думите му режеха като стомана.

— Този договор няма да бъде подписан — оповести Лорн, без да трепне.

Той слезе от подиума, мина между двата големи сандъка и застана пред принца-дракон.

— Върховният крал се противопоставя на подписването му — добави той.

— Но това не е възможно! — извика кралицата, като стана. — Вие не можете да претендирате… Рицарю! Чувате ли ме? Рицарю, приканвам ви да…

— Ах! Млъкни, жено! — извика принцът-дракон.

Смаяна, кралицата млъкна веднага и се отдръпна, сякаш я бяха ударили.

Седна.

Възмутен, Алан поиска да направи нещо, но Ирдел го спря.

— Не. Чакай — прошепна той.

Принцът-дракон се обърна към Естеверис:

— Вие!

Министърът пристъпи напред.

— Монсеньор?

— Този мъж наистина ли говори от името на Върховния крал? — попита Лаедрас, като впи влечуговия си поглед в Лорн.

И тъй като Естеверис се колебаеше, той настоя:

— Може ли да се противопостави на договора? Има ли това право? Има ли такава власт?

Министърът се поклони и като остана наведен, трябваше да признае:

— Да. Той има правото и властта, щом такава е волята на Върховния крал.

— Ангборн е и ще остане на Върховното кралство — каза Лорн на принца-дракон.

— Това тепърва ще се види.

— Със сигурност не някакъв договор ще реши обратното.

— Има и други средства — заплаши принцът-дракон през зъби.

— Наистина ли?

Тогава Лаедрас забеляза мъжете в черни ризници, които се показаха. Единият от тях беше в галерията зад Лорн. С лакът на парапета, той беше опрял на рамото си арбалет и се целеше направо в главата му, в него — Лаедрас. И тъй като принцът-дракон не е безсмъртен, стрелата от арбалет, изстреляна в челото му, можеше да го убие, когато беше в човешка форма.

Лаедрас се отказа и се обърна към събралото се множество:

— Тази обида, този позор няма да остане ненаказан! Никой не може да се подиграва така с Иргаард, без да си плати за това! Скоро Короната на Върховното кралство ще трябва да уреди сметките си!

И готов да си тръгне, той направи знак на носачите да вдигнат сандъците.

Но Лорн се противопостави.

— Това злато вече не ви принадлежи.

Тогава принцът-дракон се оказа хванат натясно.

— М… моля?

— Това злато вече не ви принадлежи — повтори Лорн.

— Току-що анулирахте договора. Нали не претендирате, че…

— Да. Претендирам. Защото това злато плати „един стар дълг на честта“, дължим доста отдавна от Иргаард, нали така? И това няма нищо общо с отстъпването на Ангборн, както разбрах. Бяхте съвършено ясен по този въпрос. Ще се откажете ли от дадената дума?

— Тогава ще се лее кръв. Несъмнено вашата ще се смеси с моята, но вие няма да напуснете жив тази крепост.

Очите на принца-дракон се свиха и се превърнаха в две отвесни цепнатини, в които гореше яростен пламък. С него имаше осем копиеносци, някои от които яхнали бойни гущери. Можеше да предизвика истинско клане, но дали самият той щеше да оцелее? Този рицар изглеждаше готов да стигне до края. Неговите мъже в черни ризници бързо щяха да се присъединят към него и да се бият. Съществуваше и опасността от арбалетчика.

Но да си тръгне сега — обран, измамен и с празни ръце…

Не.

Това беше повече, отколкото гордостта на Лаедрас можеше да понесе.

Лорн го разбра и се напрегна.

Предчувствайки опасността, ониксовите гвардейци сложиха ръце на мечовете, готови да скочат. В галерията Йерас здраво опря дръжката на арбалета на рамото си: имаше право само на един изстрел. Свещениците отстъпиха. Черните дракове свалиха копията си.

Лорн присви очи. Не беше предвидил, че принцът-дракон ще посмее да прибегне до оръжие точно тук, но все пак…

— Гвардейци! Готови!

Противно на всяко очакване, тази заповед дойде от Естеверис.

От началото на церемонията Лазурната гвардия се беше държала като почетна гвардия. Но Лаедрас изведнъж видя опасността, която представляваха часовите на вратите, както и тези, които в ризници и с копия бяха строени покрай стените и пред колоните. Нямаше преимущество, да не говорим за арбалетчика, който не го изпускаше от мерника си.

Лорн разбра, че Естеверис беше решил да избегне най-лошото или поне да спаси това, което все още можеше да бъде спасено — съкровището. Но дали появата на Лазурната гвардия щеше да накара принца-дракон да се откаже да нападне?

Изминаха няколко дълги, много дълги секунди във всеобщо напрежение.

После Лаедрас се обърна и си тръгна, последван от своите свещеници, които трябваше да се забързат, и от копиеносците си, които се дръпнаха до вратата, сякаш за да защитят отстъпление.

— Цветовете на Иргаард скоро ще се веят над тази крепост — обеща той високо. — И който все още се намира тук, ще намери смъртта си. Имате време до падането на нощта, за да напуснете това място!

И като се обърна от прага на голямата двойна врата, извика:

— След това ще започне война!

* * *

Веднага щом вратите на залата се затвориха, настъпи всеобщо облекчение поне до момента, в който последните думи на принца-дракон бяха напълно осъзнати. Тогава присъстващите бяха обзети от чувството, че много спешно трябва да се махнат от това място и се наложи Лазурната гвардия да се мобилизира, за да успокои и задържи най-разтревожените, най-големите егоисти, онези, които най-много бързаха да си тръгнат.

Тогава кралицата, сякаш напълно чужда на зараждащата се паника, стана и слезе от подиума.

— Майко, вие… — опита се да я спре Алан.

Но напразно.

Тя не го чуваше. Не чуваше нищо.

Тръгна бавно към Лорн. Пребледняла, с яростен поглед, тя се вгледа в него за един дълъг миг.

Преди да го зашлеви с всички сили.

Главата на Лорн отскочи настрани, после очите му срещнаха погледа на кралицата. Сцепената му устна кървеше. Но той запази спокойствие и каза, сякаш нищо не се беше случило:

— Трябва да тръгвате, господарке. Заради вашата сигурност. Тази вечер започва война и първата битка ще бъде тук.