Пиер Певел
Рицарят (74)

Глава 13

Тази вечер Лорн се чувстваше все по-потиснат, колкото повече потъваше в дълбините на Саарсгард. Напомняха му други подземия, тези на Далрот, и му се струваше, че се връща там. Всички твърдяха единодушно, че влиянието на Тъмнината от векове вече не се чувства в Саарсгард, но дали беше вярно? А и какво точно знаеха ерудитите за това, което можеше да се спотайва в тъмнината на тези мазета и катакомби, на тези сводести зали и подземия, обречени на вечна нощ? Бяха ли разкрили всичките им тайни?

Лорн стискаше дръжката на меча си, за да устои на изкушението да започне да разтрива ставите на белязаната си ръка. Не го болеше. Дори не го притесняваше. Но независимо от това, изпитваше желание да я разтрива, както когато се събуди споменът за стара болка, а раната отдавна е заздравяла.

Вече три месеца не беше страдал от последиците на Тъмнината.

Последната му криза беше тази, която получи на връщане от похода срещу гелтите в планините на Аргор. Въпреки това не смяташе, че е оздравял, и постоянно се страхуваше от нов пристъп. Знаеше, че Тъмнината е търпеливо чудовище, постоянно сгушено в него. Ако напоследък го беше пощадила, на първо място го дължеше на Бдителните кули, които, построени по времето на Мрака, за да пазят Ориал и неговото население от Тъмнината, продължаваха да го правят векове по-късно. Но беше убеден, че го дължи и на Исарис, който вече не се отделяше от него и в този момент се разхождаше на нощната светлина на Голямата мъглявина по покривите на Саарсгард.

Лорн съжали, че не го беше взел със себе си.

Когато слезе по стълбите, тъмничарят бутна една решетка и с фенер в ръка тръгна по един коридор. Лорн го последва до една врата, чиято брава мъжът отключи с един от ключовете, закачени на колана му.

Тъмничарят бутна вратата и изчезна, като подаде фенера.

Лорн го взе и трябваше да се наведе, за да влезе.

* * *

Лорн свали качулката си чак когато влезе вътре, а вратата се затвори зад него. Тогава пое въздух, който познаваше прекалено добре, въздух, който смърдеше на отчаяние, мръсотия, лайна и страх.

На слабата светлина на фенера Лорн откри килия, която беше по-дълга, отколкото широка, доста ниска, с под, покрит с плочи. Покрай стените лежаха мъже, вързани с една и съща верига, чиито халки бяха промушени през пръстени, забити в стените. Всички бяха завързани за врата и можеха единствено да седнат, да легнат или да стоят прави, но никога на повече от един метър от стената. Канали, които се предполагаше, че трябва да отвеждат урината и изпражненията, се събираха в една дупка в центъра на помещението, малко по-широка от човешка ръка.

С протегната ръка Лорн насочи светлината на фенера към затворниците и ги огледа един по един. Неколцина от тях — слаби и обезумели, с рошави бради и коси, и тела, покрити с рани и паразити — вдигнаха към него очи, в които се четеше лудостта на уплашени животни. Други, по-многобройни, извърнаха глава или засенчиха очи. Те бяха затворниците, които Лорн беше видял да идват. Бяха мръсни и слаби, с изпити от лишенията лица. Някои бяха ранени и всички видимо бяха бити. Но бяха в много по-добра форма от онези, които гниеха тук от години. Един от тези нещастници, попаднал в светлината, впи яростен поглед в Лорн и за миг на рицаря му се стори, че видя идиота, в който се бе превърнал в Далрот.

— Мен ли търсите? — попита един мъж, още преди снопът светлина да го намери.

Изправи се сред дрънченето на веригите, докато Лорн се обръщаше към него, за да освети лицето му. Заслепен, Каел Дорсиан примига и вдигна ръка да заслони очите си, като се опитваше да гледа настрана.

— Моля ви, наведете това.

Лорн се подчини.

— Добър вечер, Каел.

Онзи се поколеба.

— Лорн? Ти ли си?

— Аз съм.

— Мамка му. Не съм и очаквал… Ще ме извиниш, че не те поздравявам — каза Дорсиан, като размърда веригата си.

— Не си прави труда — хладно отвърна Лорн.

Дорсиан за миг го измери с поглед.

Висок, рус, широкоплещест, Дорсиан беше на същата възраст като Лорн. Независимо от обстоятелствата, въпреки мръсните му дрехи, мазната, сплъстена коса и следите от удари по лицето, в него имаше някакво достойнство. Но престореното му безгрижие, което всъщност се дължеше единствено на суетата му, разваляше впечатлението.

— Виждам, че не си се променил много — каза той, като седна отново и опря гръб на стената.

Лорн мълчеше и чакаше сред дълбока тишина.

— Господа — каза гръмко Дорсиан, — представям ви Лорн Аскариан, възвишеното цвете на Върховното кралство. Несправедливо обвинен и осъден. Но в крайна сметка оневинен и сега вече Пръв рицар на кралството. Поздравете го с нисък поклон.

Все така седнал, той подчерта думите си с някаква карикатура на поклон, като наведе глава и завъртя дясната си ръка във въздуха.

— Свърши ли? — попита Лорн.

— За какво си дошъл тук? Да ликуваш? Ти най-горе, а аз най-долу, нали? Както в доброто старо време! Винаги ти е харесвало да се отнасяш към мен отвисоко с твоето високомерие и възвишените ти чувства…

Лорн и Дорсиан бяха заедно в Кралската военна академия, през която минаваха най-добрите синове — по заслуги или по рождение — на Върховното кралство. Способен, но мързелив, непокорен на властта, Дорсиан беше изключен, след като беше обвинен в изнасилване. Той беше убеден, че Лорн го беше наклеветил неоснователно и оттогава хранеше към него дълбока омраза. Няколко години по-късно двамата млади мъже отново се бяха срещнали в околностите на Валмир, където Лорн се биеше под знамената на Върховното кралство, докато Дорсиан командваше отряд от наемници, продаваше се на този, който платеше повече и се отдаваше на различна контрабанда.

— Е! — продължи той. — Ще сгрешиш, ако не се възползваш… Ако знаеш какво удоволствие изпитах, когато научих, че благородният, храбрият, безупречният Лорн Аскариан е бил осъден за държавна измяна… Но всичко това се оказа само една трагична грешка, не е ли вярно? И ето те отново.

— Нае е добре — каза Лорн. — Тя е свободна и в добро здраве.

Новината свари Дорсиан неподготвен.

— На… Нае? — заекна той. — Свободна?

— Да. И далеч от опасност.

Дорсиан се съвзе.

— Значи знаеш — каза той.

— Че за малко не си я убил? Да, зная.

— Не съм го искал. Дори се опитах да я разубедя да… — не довърши той. — А ти не мислиш ли, че тя е достатъчно силна и интелигентна, за да направи сама своя избор?

Лорн не отговори и издържа погледа на Дорсиан, който се усмихна и каза:

— Заради това, което има между нея и мен е, нали?

— Бълнуваш.

— Просто се опитвам да разбера какво правиш тук. При положение, че не разбирам аз самият какво правя тук. До днес като че ли смятаха, че сме си много добре в градския затвор. Нашите тъмничари много се забавляваха да ни бият и да ни държат гладни. А ето че тази сутрин ни доведоха тук. Знаеш ли защо?

— Ти и другарите ти ще бъдете оставени на Иргаард.

Отначало смълчан, Дорсиан посрещна новината с истинска смелост. После се надигна и попита:

— Тогава това е прощаване?

Лорн се обърна към вратата и извика:

— Тъмничар!

Вратата се отвори и тъмничарят влезе с две големи кошници храна, която започна да раздава — хляб, вино, месо, сирене — на изгладнелите затворници.

— За момента не мога да направя повече — каза Лорн. — Възстанови силите си. Скоро ще ти потрябват.