Пиер Певел
Рицарят (70)

Глава 9

Някога той беше велик крал, доблестен, всички се страхуваха от него и го уважаваха — съюзници или врагове. Беше водил много битки и беше спечелил огромни победи. Но в края на царуването му славата и силите му западнаха под тежестта на неговите грехове, а тронът му се клатеше. Но гордостта, повече от угризенията и предупрежденията на съдбата, направи така, че той не искаше да умре, като изостави царството си на разрухата.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

От балкона на тронната зала, седнал под балдахин, който го предпазваше от тебеширените капки, Върховният крал наблюдаваше белия дъжд, който се изливаше над Цитаделата. По-меланхоличен от когато и да било, той стоеше съвършено неподвижен.

— Защо тези дъждове не спират? — попита той със слаб, дрезгав глас.

— Не зная — отвърна белият драк, който стоеше прав до него.

— Не се ли подчиних на волята на Дракона на съдбата? Не изкупих ли грешките си?

— Аз съм само Пратеник, сир.

— А какво казват Пазителите?

— Пратениците не присъстват на Събранията.

Старият крал се подсмихна под черния воал, скриващ мъртвешкото му лице.

— Хайде, познавам ви — каза той. — Мислите ли, че сте първият Пратеник, когото срещам? Много добре зная, че вие винаги знаете повече, отколкото можете или искате да допуснете, вие…

Скерен се поколеба.

В качеството му на Пратеник наистина имаше разлика между това, което знаеше, и това, което се предполагаше, че трябва да знае. А това, което имаше право да разкрива, пък беше съвършено друго нещо. Ревниво към тайните си, Събранието на Ирканс се стараеше винаги да казва възможно най-малко. Понякога това принуждаваше Пратениците да крият истините, дори да лъжат, за да постигнат целите си и да благоприятстват изпълнението на съдбата.

Белият драк не можеше да признае на Върховния крал, че Пазителите го бяха излъгали и продължаваха да го лъжат, но той отказваше отново да го излъже.

Замълча.

— Норфолд мисли, че освобождаването на Лорн от Далрот е било грешка — каза крал Ерклант. — А това да му се повери съдбата на Върховното кралство е лудост. Мисли, че изобщо не е трябвало да го викам при себе си. Нито да го правя мой Пръв рицар. Нито да го упълномощавам да създаде отново Ониксовата гвардия… С една дума, той мисли, че не е трябвало да ви слушам. Норфолд ненавижда Лорн, това е ясно. Но също така не обича и Събранието на Ирканс и неговите Пратеници, знаете ли?

Скерен кимна, като се усмихна разбиращо.

— Да, зная.

— И все пак, наистина ли той греши, като не ви се доверява?

— Как бих могъл да отговоря на този въпрос, сир?

— Ами аз? Аз допуснах ли грешка?

— Моля да ме извините, сир. Грешка? Грешка за какво?

— Ами за това, че ви послушах! За това, че се доверих на Пазителите и изпълних желанията им.

Пратеникът обмисли отговора си, после каза:

— Преди всичко става въпрос за желанията на Сивия дракон, сир…

Лек смях разтърси костеливите рамене на Върховния крал като хълцане.

— Вие… вие се измъквате като… като някоя…

Дракът се досети коя дума старият крал не смееше да изрече.

— Като змия, сир?

Върховният крал се поколеба.

— Това е общоприетият израз — добави любезно Скерен. — Не виждам в него никаква обида.

— Да — каза крал Ерклант, като се леко се намръщи. — Като змия…

И потъна в едно от своите измамни мълчания.

Върховният крал понякога забравяше мисълта си и можеше да мълчи така дълго време: духът му се изплъзваше и лишаваше мумифицираното му тяло от малкото живот, който все още го изпълваше. Но се случваше и да заспи, без някой да може да види как клепачите му се затварят зад черния воал. И в двата случая оставаше неподвижен, безмълвен и безразличен, недостъпен, докато свистящото му дишане бавно повдигаше слабите му гърди.

Несигурен, Скерен чакаше, а в това време дъждът се усили още повече.

Все по-тежки и бели, капките падаха и се плискаха върху сивите камъни. Покривите бяха покрити с млечнобяла вода, която преливаше от улуците и се лееше като водопад. Паветата бяха потънали в локви. По улиците се стичаха потоци, които се събираха в ниските части на опустялата Цитадела.

— И в края на краищата дали има някакво значение? — каза изведнъж старият крал. — Какво значение има дали Норфолд има отчасти право? Че Лорн никога не трябваше да бъде освобождаван? Наистина ли това има някакво значение?

Пратеникът внимаваше да не покаже някаква реакция.

Дали кралят наистина се надяваше на отговор? Вероятно не. Несъмнено размишляваше на глас, понесен от потока на мислите си, на своите съмнения и страхове.

— Виновен или не, това какво променя? Ето какво не иска да разбере Норфолд. В неговите очи предателят си е предател. Той е убеден, че Лорн е предател. Че е предал Сивата гвардия и Върховното кралство. Че е предал мен — добави Върховният крал отчаяно. — А такова нещо човек като Норфолд не може да прости.

Замълча и се замисли.

— Аз зная, че Лорн е невинен — каза той. — Но истината е, че това вече няма никакво значение…

За пореден път белият драк не отговори. Искаше първо да разбере добре мисълта на стария крал.

— Защото общият интерес е над всичко, нали? — продължи Ерклант ІІ. — Какво значение имат грешките и престъпленията на един човек, ако той трябва с действията си да спаси множеството?

Пратеникът трепна.

Запита се кого ли Върховният крал искаше да убеди. Дали въпросът му не беше чисто реторичен?

— Няма никакво съмнение, че Лорн има съдба, сир.

— И тази съдба е да спаси Върховното кралство, нали?

Скерен грижливо подбра думите си.

— Да, така мисля. Но зная само, че съдбата на Върховното кралство не може да се изпълни свободно без Лорн. Това твърдят Пазителите. И го знаят от Сивия дракон.

Внезапно ядосан, Върховният крал направи движение с обратната част на ръката си, сякаш прогонваше муха.

— Това тепърва ще се види!

— Сир?

— Пазителите ни казват само това, което искат, нали? На вас, както и на мен. Както на всички. Така е било винаги.

— Вярно е.

Дракът знаеше, че недоверието на краля по отношение на Събранието на Ирканс беше споделяно от почти всички. Все пак Пазителите не заслужаваха всички упреци, които им се отправяха, със сигурност не и да са прицел на страхлива враждебност, от която понякога страдаха Пратениците. Но Скерен смяташе, че Пазителите донякъде сами си бяха виновни. Тайната, с която се обгръщаха, надменността им и отказът им да дават обяснения или да оправдават решенията си, всичко това допринасяше за пораждане на съмнения.

Какво криеха те всъщност? И защо? С каква цел?

Върховният крал си задаваше такива въпроси и Пратеникът трябваше да признае, че те бяха напълно основателни. Скерен беше този, когото Събранието на Ирканс натовари да извести на краля, че Лорн трябва да бъде изваден от Далрот и че трябва да му се предоставят всички средства да изпълни съдбата си, защото от това зависи бъдещето на Върховното кралство. Ерклант II притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да не приема с лекота известията на Пазителите. Все пак той си оставаше един горд крал, чиито решения тегнеха над съдбата на най-могъщия народ на Имелор и той не позволяваше на никого да му налага какви действия да предприема.

Нямаше значение какви истини му бяха разкрити тогава.

Нямаше значение Пророчеството за принцовете и колкото и смущаваща да бе — тайната за произхода на Лорн.

И въпрос не можеше да става Върховният крал да приеме думите и обещанията на Събранието на Ирканс за чиста монета. Той искаше гаранции и беше получил само една, но от този, който беше едновременно най-добрият и най-лошият от съюзниците му.

Серкарн — Драконът на разрушението.

— Тя беше красива — каза старият крал, който още веднъж се беше залутал из криволиците на мислите си. — Много красива. Кралица. Всъщност тя беше истинска кралица. Скандска кралица. Кралица воин.

Пратеникът със закъснение разбра, че Върховният крал говореше за майката на Лорн. Почти замечтан, Ерклант продължи:

— Мисля, че я обичах. По мой си начин, но я обичах. Както съм обичал и много други, вярно е — уточни той с мъничко съжаление.

— Но не знаех, не знаех, че Лорн е мой син. Дори никога не си го бях помислял, докато…

„Докато не дойдох да ти го кажа — помисли си Скерен. — Докато не узря в теб идеята, че невинният, който гниеше в Далрот, може би беше твой син. Копеле, разбира се. Но когото можеше да пощадиш, да спасиш преди три дълги години.“

— Но в това — каза старият крал, връщайки се внезапно към недоверието, което му вдъхваше Събранието на Ирканс, — в това вече съм сигурен. По този въпрос Пазителите не излъгаха. Не можеха да излъжат. Лорн е мой син. Моята кръв тече в неговите вени. Кръвта на моя род.

Дракът не отговори, а се замисли за равнодушието, с което Върховният крал беше изложил Лорн на Дракона на разрушението. Откакто беше подчинен чрез магия, той не можеше да навреди на потомък на своя победител — първия крал Ерклант. Така че Върховният крал беше решил да заведе Лорн при Серкарн и да види дали драконът ще го пощади. За него това беше начинът да се увери в произхода на Лорн. И очевидно идеята, че може би дава невинен човек на Дракона на разрушението, не го беше докоснала или само едва-едва и със сигурност не го беше възпряла. Дали щеше да изпитва угризения, ако — повярвал на лъжата на Пазителите — огънят на Серкарн беше погълнал Лорн? Пратеникът се съмняваше. И това не беше жестокост. Нито дори цинизъм. Единствено безразличие — безразличието на един умиращ крал, застрашен от полудяване, чиято единствена грижа беше да спаси кралството си с всички средства.

— Къде е той? — попита старият крал.

— Сир?

— Лорн. Къде е?

— С принц Алдеран на Плаващия дворец, който отвежда кралицата и нейната свита в Ангборн.

— И как така вие не сте вече там, в Ангборн?

— Може би ще отида, но вече нищо не може да се направи. Всичко е готово и бурите, които се задават, не могат да бъдат отблъснати.