Пиер Певел
Рицарят (69)

Глава 8

На другата сутрин Лорн отиде при Алан, който закусваше сам на един балкон на Кораба на принцовете под сянката на балдахин, поклащан от вятъра. Алан за миг спря, за да поздрави Лорн. Не го покани да седне, а още по-малко да сподели закуската му. Лорн остана прав и почака малко.

Забеляза изражението на принца, изопнатите му черти, мрачния му поглед. Забеляза също така, че закусваше с вино, примесено с кеш, и че гарафата до чашата беше повече от преполовена. Но това не обясняваше нервността на принца. Напротив, кешът успокояваше.

Независимо от това, Алан изглеждаше бесен.

Двама слуги, мълчаливи и неподвижни, стояха настрани. Когато единият от тях се приближи, за да напълни чашата на принца, Лорн, който започваше да се изнервя, прецени, че е чакал достатъчно.

— Дойдох да те помоля да освободиш Вард — каза той.

Алан преглътна един залък, чийто вкус не усети, и без да вдига поглед от чинията си, попита:

— И защо да го правя?

— Защото той няма вина за нищо.

— Опитал се е да се промъкне на борда на кораба на Естеверис. Това не е нищо.

— Бил е пиян. Разтревожен за дъщеря си. Пийнал е малко повече и е направил глупост, това е всичко. Имал е на разположение цялата нощ, за да помисли и да изтрезнее. Не смяташ ли, че това е достатъчно?

Изненадан, Алан се облегна назад в креслото си, хвърли ножа в чинията и погледна Лорн подигравателно.

— Наистина не ти липсва нахалство — рече той.

Лорн остана невъзмутим.

— След това, което се случи тази нощ — продължи принцът, — продължаваш да се опитваш да ме накараш да повярвам, че Вард не е действал по твое нареждане? Че не се е опитал да се промъкне, докато ти си освобождавал Наерис? Ти за глупак ли ме вземаш, Лорн?

Тъй като Лорн мълчеше, Алан стана и заобиколи масата.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че не си помогнал на Нае да избяга. Кажи ми, че в този момент тя не е на този кораб. И ми кажи, че не е прекарала нощта в твоята каюта…

Лорн погледна към двамата слуги, които стояха под балдахина от двете страни на креслото на принца и се правеха, че нищо не виждат и не чуват. Алан разбра и ги изгони с едно движение на ръката. Те веднага се оттеглиха — с тази предпазлива бързина, присъща на най-добрата прислуга.

Лорн изчака двамата с Алан да останат сами, после каза:

— Нае е в моята кабина. Много добре го знаеш, знаеше го и нощес, когато забрани помещенията на Ониксовата гвардия да бъдат претърсени.

— Не ми прави повече такива номера, Лорн! Дори не си помисляй още веднъж да ми погодиш такъв номер! Тази нощ ме постави пред свършен факт, като знаеше много добре, че ще те подкрепя против Естеверис, но ти не ми остави избор. Ти ме манипулира.

— Не — възпротиви се Лорн. — Не съм те мани…

— Ти ме манипулира — ядоса се Алан. — Знаеше много точно какво ще се случи! Отлично знаеше, че ако се налага, ще застана на твоя страна!

— Понеже не намираш нищо шокиращо в това слугите на някакъв си министър да претърсват Кораба на принцовете? — попита Лорн спокойно. — Брат ти никога нямаше да се съгласи.

— Не сменяй темата. Брат ми прави това, което смята за необходимо. Несъмнено има интерес да защити Естеверис и не мисля, че точно ти имаш какво да кажеш за това.

Бяха се изправили лице в лице, почти се допираха, Алан трепереше от сдържана ярост, докато Лорн оставаше съвършено невъзмутим.

— Прав си, Алан. Но…

— Не! Няма „но“. Този пръстен не ти дава всички права. Не те прави крал. Нито принц.

Алан се обърна и отиде да се опре на балюстрадата на балкона. Отчаян и наранен, той дишаше дълбоко и се опитваше да си възвърне спокойствието.

Лорн отиде до него и застана мълчаливо.

— Ти… ти се възползва от приятелството ми към теб, Лорн…

— Вярно е. Прости ми. Но и двамата знаем, че не става дума само за това, нали?

Принцът се намръщи.

— Какво?

— Това, за което наистина ме обвиняваш — обясни Лорн, — е не че съм те опрял с гръб в стената. А че не те предупредих, не ти казах, че се готвим да спасим Нае…

И наистина Алан се чувстваше изключен. Почти предаден.

— Но как може да искаш да ти бях казал? — продължи Лорн. — Нали не мислиш, че можеше да се замесиш в това? Ти си принц на Върховното кралство. Като скрих от теб това, което смятах да правя, аз те…

— Не си и помисляй да го кажеш — прекъсна го Алан с глас, треперещ от гняв. — Не си и помисляй да ми кажеш, че си ме предпазвал. Ти ми нямаше доверие, това е.

— Кълна ти се, че не е така.

Лорн беше искрен, но Алан не го слушаше и продължи:

— Ти сгреши, Лорн. Наистина сгреши. В края на краищата, винаги съм бил принц, нали? Е, и какво променя това? За мен нищо. А за теб?

Принцът остави въпроса си недовършен и си тръгна, като каза:

— Не помагаш особено на хората, които искат да ти бъдат приятели, Лорн…

Лорн не отговори.

Едновременно измъчен и гневен, Алан все пак изпита някаква надежда, когато Лорн го повика.

— Алан!

Принцът почти беше излязъл от балкона. Поколеба се, после се обърна към Лорн, който — все така на балюстрадата — беше вперил поглед към хоризонта.

Изчака.

— Съжалявам — каза Лорн.

Алан си тръгна, без да каже дума.