Метаданни
Данни
- Серия
- Върховното кралство (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Chevalier, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Недка Капралова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Върховното кралство: Рицарят
Преводач: Недка Капралова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Litus“
Излязла от печат: 30.01.2017
Редактор: Марио Йорданов
ISBN: 978-619-209-029-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2590
История
- —Добавяне
Глава 5
Тази вечер Алан даде точни нареждания и доста загрижен отиде на вечерята, на която го беше поканил брат му в компанията на неколцина благородници от неговото обкръжение. Постара се колкото можеше да изглежда спокоен по време на вечерята, но на моменти изпадаше в мълчание, имаше отсъстващ вид и това го издаваше. Беше загрижен и му беше още по-трудно да го прикрие, тъй като на трапезата бяха малцина.
— Какво ти е? — попита го по-големият му брат насаме, докато един от гостите започваше някаква песен.
— Нищо.
— Изглеждаш разтревожен. Дистанциран.
Двамата принцове се обичаха и уважаваха, но никога не бяха били близки. Разделяха ги десет години във възрастта, както и това, че бяха съвършено различни, почти противоположни като личности. Понякога на Алан му се струваше, че са си чужди или някакви далечни братовчеди, които споделят общи спомени и с удоволствие се срещат при случай, без обаче да си липсват един на друг. Никога нищо не бяха споделяли, така че Алан се поколеба, преди да каже:
— Извини ме. То е, защото… Защото имам чувството, че един от приятелите ми скоро ще направи сериозна грешка.
— Този приятел Лорн ли е?
— Да.
— Може би ще е добре да не му се доверяваш…
— Лорн никога няма да направи нищо, с което да ми навреди.
— Макар да не го искат, някои хора привличат нещастието върху близките си. Лорн е такъв.
Първото желание на Алан беше да протестира, да защити приятеля си. Но замълча и с изненада установи, че размишлява над това, което Ирдел му бе казал. Знаеше, че брат му е отличен психолог. Както всички, които се радват на голям интелект, а са сдържани по природа, което ги кара да си мълчат, да слушат и да наблюдават, Ирдел притежаваше проницателност, която рядко грешеше.
Песента свърши и тост прекъсна мислите на Алан. Той вдигна чашата си и с измамна усмивка на уста се чукна с останалите, преди да види Одрик, който дискретно се мъчеше да привлече погледа му от другия край на стаята.
— Сега ще се върна — каза Алан на брат си.
Стана и забърза да иде при верния си слуга.
— Нещо с Лорн ли? — попита той.
— Не, месир.
* * *
Одрик подтичваше на слабите си крака, за да следва Алан, който вървеше бързо пред него, без да забелязва часовите, които му отдаваха чест, когато минаваше покрай тях. Последните двама отвориха пред него крилата на една двойна врата и той забързано влезе в стая, осветена с фенер.
Там го чакаше капитанът, командващ Гвардията на Кораба на принцовете.
— Опитал се е да се вмъкне на борда на Кораба на Лазурната гвардия — каза той. — Доста ги е поизмъчил, но накрая са го хванали. И съгласно вашите заповеди, ни го предадоха.
Капитанът се дръпна.
Между двама войници Вард седеше на една табуретка с вързани на гърба ръце. Главата му беше наведена напред, така че лицето му не се виждаше, поклащаше се леко, сякаш слабо течение люлееше кораба. Косата му беше разрошена, яката на ризата му и единият ръкав на връхната му дреха бяха разкъсани. На челото му още кървеше драскотина.
Алан се приближи и смръщи нос: Вард миришеше на долнопробно вино.
— Казах ви нищо да не правите.
— Искам си дъщерята — рече старият ковач, без да повдига глава.
Алан усети как го обзема гняв.
— Дърт глупак…
И като се обърна към капитана, каза:
— Затворете го в някоя килия. И ми доведете рицаря Лорн.
Капитанът козирува.
— На вашите заповеди.
Но едва войниците бяха вдигнали Вард от табуретката, навън отекна гръм.
После още един.
Трети.
Разтревожен, Алан изтича на мостика и опрян на перилата, видя ракети, които осветяваха небето.
— Изстрели за тревога! — извика той.
Капитанът, който го беше последвал, посочи с пръст лодката, разположена от другата страна на Кораба на кралицата.
— Стрелят от Кораба на Лазурната гвардия — каза той.
— Да — отвърна принцът мрачно. — И осветяват нас.
И наистина, една ракета падна недалеч от тях и за малко не подпали един навес.
* * *
След по-малко от половин час капитанът на Лазурната гвардия спешно поиска да бъде приет от принц Ирдел. Всички в Плаващия дворец бяха развълнувани. Изстрелите за тревога толкова добре си бяха свършили работата, че за малко не предизвикаха истинска паника. Отначало някои си бяха помислили, че са нападнати, но после тръгнаха слухове за бягство, станало буквално под носа на Гвардията на кралицата.
Ирдел прие капитан Стуриш в присъствието на Алан и на капитана на собствената му охрана. След полагащите се поздрави, Стуриш се поклони и каза:
— Монсеньори, тази нощ един мъж се е промъкнал на кораба на Лазурната гвардия и е измъкнал една затворничка, която беше задържана там. Били са видени, докато са се измъквали, и са били принудени да се хвърлят във водата. Благодарение на ракетите, които изстреляхме, ги видяхме да се отдалечават с плуване и сме сигурни, че намериха убежище на вашия кораб, ако не са се удавили.
— Коя е тази затворничка? — попита Ирдел.
— Наерис Вард, монсеньор. Престъпница. Бунтовничка, съучастница на Каел Дорсиан.
— А знаем ли кой е мъжът, който я е освободил?
— Той не е бил разпознат — отговори Стуриш, преди да си даде сметка, че принц Ирдел се беше обърнал към брат си, сякаш въпросът беше отправен по-скоро към него.
Алан изтърпя погледа на Ирдел.
Този поглед не изразяваше упрек, беше спокоен и уверен, почти разочарован и казваше: „Не му трябваше много време, нали?“
— Предполагам, че бихте искали да претърсите тук — заяви Ирдел.
— Наистина, монсеньор. С ваше позволение.
Смаян, Алан скочи от стола си.
— Вие? — възмути се той. — Да претърсвате Кораба на принцовете? Но вие изобщо не мислите!
— Монсеньор, действам по заповед на кралицата.
— Ама вие за кого се вземате, Стуриш?
Като достоен принц на Върховното кралство, за Алан това беше въпрос на принципи и на чест. Да се разреши на Лазурната гвардия да претърсва Кораба на принцовете беше все едно да й се признае по-голяма власт, отколкото имаше, или да се толерира подозрение в укриване на бегълци. Всеки кораб беше владение със свои собствени закони, свои собствени привилегии и свое собствено правосъдие. От гледната точка на Алан дори само искането на Стуриш, макар и да беше капитан на Гвардията на кралицата, беше вече престъпление срещу държавен глава.
— Дадени са ми заповеди — настоя капитанът.
Алан се обърна към брат си. Дали Ирдел щеше да има смелостта да се противопостави на кралицата и на Естеверис?
— Брат ми има право — каза Ирдел. — И дума не може да става някой друг, освен нас самите, да претърсва Кораба на принцовете.
Изненадан, Алан се усмихна.
— Монсеньор… — опита Стуриш.
Но Ирдел го накара да замълчи, като вдигна ръка.
— Въпреки това — добави той, — няма да се противопоставя на издирването на двама престъпници бегълци — обърна се към капитана на охраната на кораба. — Капитане, нареждам ви да претърсите този кораб.
После се обърна към Стуриш и каза:
— Що се отнася до Лазурната гвардия, приканвам ви да присъедините усилията си към нашите, за да могат тези бегълци да бъдат намерени възможно най-бързо.
Стуриш се поклони.
— Благодаря, монсеньор.
— Не ми благодарете, капитане. Няма да позволя престъпници да се укриват на моя територия, за да избягат от кралското правосъдие.
— Ирдел! — възпротиви се Алан. — Не можеш да позволиш да…
— Взех своето решение, Алан. Погрижи се моите заповеди да бъдат изпълнени. Ще бъда на Кораба на кралицата.
При тези думи принц Ирдел стана и излезе.
* * *
Претърсването на Кораба на принцовете не продължи дълго, прекъснато от удар с глава, който капитан Стуриш получи направо в лицето и който го просна на гръб.
— Не можете да влезете — каза Дуайн, който препречваше вратата към помещенията на Ониксовата гвардия.
Той не беше сам. Останалите ониксови гвардейци бяха зад него, готови да се бият, ако се налага. Липсваха единствено Лорн и Вард.
Стуриш се изправи — слисан и вбесен, с разкървавен нос.
— Но… но… — заекна той. — Ама какво ви става? — извика той, докато неговите хора му помагаха да се изправи.
— Вие не ме чухте добре — обясни спокойно Дуайн.
— Ще си платиш! Аз… аз ще те изправя пред военен съд.
— Или пък можем да уредим това сега, по мъжки — предложи рижият гигант. — Аз все още имам чело. А на тебе остана ли ти нос?
Той направи крачка напред.
Стуриш отстъпи.
— Не можете да се противопоставите на изпълнението на заповед на кралицата и на принц Ирдел!
— Можем — каза Логан. — Можем.
— Вие сте луди.
— Възможно е — съгласи се Лиам.
— Но ние сме ониксовите гвардейци — каза Лорн иззад хората си.
Те се дръпнаха, за да му направят път, и веднага събраха редиците си зад него. Без оръжие, той застана пред тях, с лице срещу Стуриш, който бълваше проклятия.
— Нито ти, нито някой от хората ти ще стъпи в нашите помещения.
Капитанът на Лазурната гвардия започваше да изпитва съмнения, но той беше начело на своите хора и на неколцина души от охраната на принцовете. Гордостта надделя. Извади меча си.
— Не е добра идея това — каза Йерас толкова спокойно, че прозвуча заплашително.
Стуриш неспокойно погледна едноокия.
После изгледа поред останалите ониксови гвардейци и накрая Лорн, който вдигна превързаната си с кожа ръка и каза:
— Виждаш ли този пръстен? Получих го от самата ръка на Върховния крал. Той показва, че съм Пръв рицар на кралството. А ти си негодник с нашивки. Изпълнявай заповедите на Естеверис, изпълнявай заповедите на принца, изпълнявай дори заповедите на кралицата и си ги заври в задника. Ясно ли ти е?
Тогава, без да трепне, Лорн видя, че наближава моментът, когато унизеният Стуриш щеше да направи непоправима грешка.
— Достатъчно!
Това беше Алан, който идваше към тях.
Намесата на принца на Върховното кралство бързо успокои духовете. Смутен, Стуриш прибра меча си и избърса кръвта, която се стичаше в устата му. Неговите хора и ониксовите гвардейци отстъпиха, сякаш бяха хванати на местопрестъпление. Единствен Лорн остана безучастен и показваше безразличие, примесено с надменност.
За да не избухне, Алан избегна да погледне към когото и да било. Беше вбесен и това се виждаше по очите му и по пребледнялото му лице.
Но това се и очакваше.
— Разкарайте се оттук — каза той на Стуриш с тон, нетърпящ възражение. — Разкарайте се оттук, вие и хората ви и повече не ми се появявайте пред очите.
Капитанът на Лазурната гвардия не каза и дума и тръгна, ониксовите гвардейци също се оттеглиха след знак, даден от Лорн.
Алан изчака да останат сами, изгледа го от глава до пети с ледено изражение и каза:
— Кървиш.
Лорн наведе очи към струйката кръв, която се стичаше изпод десния му ръкав към малкия му пръст. Когато отново вдигна поглед, Алан вече му беше обърнал гръб и се отдалечаваше.