Пиер Певел
Рицарят (65)

Глава 4

На другия ден Лорн си наложи да отиде при своите хора за тренировката. Ониксовите гвардейци бяха получили правото да разполагат сами с оръжейната зала на Кораба на принцовете два часа на ден — рано сутрин и късно вечер.

Вард не се беше явил.

— Някой знае ли къде е Старият? — попита Лорн.

Никой не знаеше, но Дуайн, който споделяше една и съща кабина с ковача, каза:

— Някой почука на вратата тази сутрин. Вард отвори. Аз още спях и това ме събуди.

— Видя ли кой беше?

— Не. Но понеже Старият като че ли го познаваше, не се разтревожих. В края на краищата той все още познава доста хора. Говореха тихо и после тръгнаха заедно.

— Вард каза ли ти нещо?

— Че ще се върне за тренировката.

Лорн трепна.

— Това не ми харесва.

— Съжалявам — каза Дуайн. — Може би трябваше да…

— Няма и час, откакто е излязъл — отбеляза Логан.

— Вярно е — съгласи се Лорн.

И все пак се тревожеше и това можеше да се прочете по лицето му.

— Можем да се опитаме да разберем какво е станало — предложи Лиам.

Лорн се поколеба, но всички го насърчаваха с поглед да приеме — искаха да помогнат.

— Добре — каза той. — Но дискретно и предпазливо. Не е необходимо да ви напомням, че не сме особено популярни тук: ако Алан не ни беше поканил, щяхме да спим в някой трюм. Така че няма нужда да добавяме още нещо, ако Старият се е забъркал в някоя каша.

— Не е нужно — каза Вард. — Тук съм.

Всички се обърнаха към вратата, през която старият ковач току-що беше влязъл.

— Добре ли си? — попита Йерас.

Вард кимна, но погледът му беше мрачен, а чертите на лицето му — изопнати от притеснение.

— Какво става? — попита Лорн.

— Може ли да говоря с теб?

— Разбира се.

Останалите разбраха и се оттеглиха, като размениха кимвания с Вард, който оцени жеста им.

— Всичко ще се оправи, момчета. Благодаря.

— Логан! — извика Лорн.

— Да?

— Пази на вратата, моля те.

— На вашите заповеди.

Наемникът с остриетата близначки затвори вратата зад себе си, като остави Лорн и Вард сами в оръжейната зала.

— Става въпрос за Нае — каза ковачът тихо. — Била е арестувана.

— Нае? Но защо?

— Тя беше член на една група бунтовници, които искаха да попречат на отстъпването на Ангборн.

— Идеалисти.

— Патриоти! — поправи го Вард с тон, който прозвуча по-сухо, отколкото му се искаше и веднага съжали за това. — Извинявай — продума той, след като се успокои. — Знаех, че това е много лоша идея.

— Към тази група ли отиваше да се присъедини, когато напусна Ориал?

— Да.

— И ти си знаел. И си я оставил да го направи.

Старият ковач не обърна внимание на упрека.

— Възпитах я да бъде независима. Да взима сама решенията си. Както добрите, така и лошите.

— Това очевидно е било лошо.

Вард се ядоса.

— Знам бе, по дяволите! — извика той.

Логан сигурно беше чул това възклицание. Лорн и Вард се обърнаха към вратата и зачакаха, но тя остана затворена.

— Добре — каза Лорн след малко. — Какво се е случило?

— Всички са били заловени преди няколко седмици. Нае, както и останалите.

— Тя къде е сега?

— Тук. Пристигнала е вчера с… багажа на принц Ирдел. Малък подарък за Естеверис.

— Как го научи?

— Все още имам неколцина приятели. Сигурни приятели.

Лорн прокара ръка по лицето си и се замисли.

— Не можем да оставим Нае в ръцете на Естеверис — каза Вард с почти умоляващ глас.

— Зная — каза Лорн, без да престава да размишлява. — Зная…

— При това положение какво ще правим?

Лорн все решение.

— Ти нищо няма да правиш — каза той. — Аз ще говоря с Алан.

— Идвам с теб.

— Не.

— Лорн, моля те. Това е Нае. Дъщеря ми.

Лорн се поколеба, но накрая отстъпи.

— Добре. Но ще мълчиш и дори няма да помръдваш, ясно?

— Ясно. Благодаря, Лорн.

— Ще ми благодариш, когато измъкнем Нае от тая каша.

* * *

Поиска да се срещне с Алан. Тъй като все още беше много рано, принцът едва сега ставаше, но прие Лорн и Вард в частните си покои, докато привършваше тоалета си.

Беше в прекрасно настроение.

— Какво те води толкова рано сутринта, Лорн? Добър ден, Вард — Алан спря и погледна стария ковач подозрително. — Не съм сигурен, че съм ви виждал извън Цитаделата, всъщност…

Вард се поклони.

— Имаме нужда от теб — обяви Лорн много сериозно.

Лицето му разтревожи принца, който веднага престана да се усмихва.

— Един момент — каза той.

Отиде да затвори вратата, която водеше към стаята му, Лорн имаше време само да зърне една млада руса жена, която все още спеше зад тюлените завеси на леглото с балдахин, сред смачкани бели чаршафи и дебели възглавници. След това Алан покани Лорн и Вард да седнат с него до една ниска масичка, на която беше поставен поднос с пресни плодове, и още по риза, небръснат, каза:

— Слушам ви. За какво става дума?

Лорн му обясни положението с няколко думи. Алан слушаше внимателно и съсредоточено. Също като Лорн, и той беше свързан с Нае от времето, когато бяха юноши, през летата, които прекарваха сред мрачните стени на Цитаделата, докато животът не ги раздели. Несъмнено той не изпитваше същата обич към младата жена, както Лорн. Но особени връзки — за които нито Лорн, нито Вард знаеха нещо — все още го свързваха с нея.

— Била е с Дорсиан? — попита Алан.

Ковачът потвърди.

— Знаеш ли за какво говори? — изуми се Лорн.

— Не знаех, че Нае е била арестувана. Но да, в течение съм за акцията, която позволи залавянето на Дорсиан и неговите съучастници, макар да си мислех, че всички са задържани в тъмниците на крепостта на Ангборн. Ирдел ми каза вчера вечерта.

При думата „съучастници“ Вард се изопна, но замълча.

Лорн се обърна към него:

— Нае е последвала Дорсиан?

И невярващ натърти:

— Каел Дорсиан?

— Да. Познаваш ли го?

Старият ковач не разбираше учудването и раздразнението, което се четеше по лицето на Лорн.

Лорн и Алан се спогледаха.

— Да, познаваме го — каза принцът.

— Няма значение — каза Лорн, за да отмине проблема.

И като се обърна към Вард:

— Не ми казвай, че Нае и той…

Не довърши.

— Какво? — рече Вард.

Разбра с известно закъснение и каза:

— Нае и… Не! Разбира се, че не! — поколеба се. — Е… да, може би… — но накрая се възпротиви. — Ама аз съм й баща! Как искаш да знам такива неща?

Алан стана, с което сложи край на съвещанието.

— Добре — каза той. — Ще се заема с тази история.

Лорн и Вард също станаха, като Лорн попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Първо, да се дооблека. После ще ида да говоря с Естеверис.

— Не можеш ли да помолиш брат си да нареди освобождението й?

— Официалната версия е, че арестуването на Дорсиан е успех на моя брат. Истината е, че трябва да го отдадем на Далк — прокълнатата душа на Естеверис.

— Не го познавам — каза Лорн.

— Повярвай ми, и това ще стане. А сега именно Естеверис държи затворена Нае, ако добре съм разбрал. Не Ирдел. Нито дори правосъдието на Върховното кралство.

Вард много искаше да зададе един въпрос, но не смееше. Лорн забеляза и с кимване на глава го насърчи да говори. Тогава старият ковач се прокашля и притеснено каза на принца:

— Има нещо, което не разбирам, месир.

— Какво точно?

— Ако всички останали са затворени в килиите на Саарсгард, защо Естеверис е наредил дъщеря ми да бъде доведена тук? Защо тя?

Саарсгард беше величествената крепост, която пазеше Ангборн.

— Защото Естеверис знае коя е Нае — обясни Алан. — Следователно знае колко струва, което е едновременно и добра, и лоша новина.

— Колко струва? — намеси се Лорн.

— Тя е дъщеря на кралския ковач. Може би Естеверис вижда в това начин да намеси Цитаделата и Върховния крал — макар и косвено — в скандал. Или смята да я използва, за да окаже натиск върху вас, Вард. Или върху теб, Лорн. Може би дори върху мен. Защото можеш да си сигурен, че тази тлъста змия знае какво представлява Нае за нас…

* * *

Лорн и Вард се върнаха в частта, отредена на Ониксовата гвардия, където намериха останалите. Тъй като старият ковач се беше съгласил, Лорн обясни на своите хора за какво ставаше дума. Те го изслушаха внимателно, от време на време се споглеждаха учудено или поглеждаха с възхищение към Вард.

— Смела е тази малката — изкоментира Лиам, когато Лорн завърши.

— Абе!… — рече Вард със смесица от гордост и безпокойство.

— От нищо не се страхува и при това е инат — добави Лорн. — Има на кого да прилича.

— Добре, при това положение какво ще правим? — попита Дуайн.

— Алан ни помоли да не правим нищо, докато го чакаме той да свърши необходимото — отговори Лорн. — Така че точно това ще правим — нищо.

— Това не пречи — каза Йерас. — Достатъчно е да знаем къде точно я държат и тази нощ с едно-две момчета…

— Не. Нито със сила, нито с нечестна игра. Чакаме.

И тогава започнаха да чакат, като изминаха два часа, преди Алан да прати човек, който да повика Лорн. Двамата приятели се срещната на едно дискретно място на Кораба на принцовете, далеч от чужди уши.

— Нямам много време — каза Алан. — Ще обядвам с брат ми и с майка ми.

— Видя ли се с Естеверис?

— Аз съм принц на Върховното кралство — отвърна Алан весело и с лек оттенък на гордост. — Виждам всеки, когото пожелая.

Лорн прие, че го е сторил.

— Наистина. И какво?

— Ами говорих с Естеверис, но не успях да уредя освобождаването на Нае. Впрочем, не съм го и искал.

— Какво? — ядоса се Лорн, като се постара да не повишава глас. — Но защо? Ти каза, че…

— Казах, че ще се заема с тази работа и точно това правя.

— Наистина ли? Защото имам чувството, че не подхождаш правилно.

— А аз имам чувството, че ти не знаеш за какво говориш. Не става дума да превземем крепост на щурм. Нито да притиснем началника на някаква стража.

Изненадан, Лорн погледна Алан.

За Андара ли намекваше? И ако беше така, какво точно знаеше?

Напрежението помежду им се беше смекчило, Алан погледна Лорн в очите и спокойно му обясни:

— Първото нещо, което трябваше да направя, беше да се уверя, че цялата тази история е вярна и че не влизаме с наведена глава в някаква клопка. Защото можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че с Естеверис човек никога не е прекалено подозрителен. Това, което не казах на Вард преди малко, е, че ако Естеверис е наредил да докарат Нае в Плаващия дворец, то е именно защото ние двамата с теб сме тук. Знаел е, че в крайна сметка ще разберем, че Нае е тук, и очакваше да играе партия, с чиито правила единствено той е наясно и чийто залог…

Лорн трябваше да приеме, че Алан беше прав.

— Добре — каза той. — Извини ме.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Естеверис призна, че държи Нае — това вече е начало. Играта започна и ще трябва да я изиграем много фино. Несъмнено ще продължи с дни, може би със седмици, но имам добри шансове да спечеля. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Аз имам не по-малко желание от теб Нае да си върне свободата. Но не опитвай нищо. Остави на мен. Преди всичко трябва да разбера какво точно иска Естеверис.

Лорн се съгласи неохотно.

Да знае, че Нае е съвсем наблизо, и да не направи нищо, за да я спаси, беше непоносимо за него. Чувстваше се безпомощен, хванат във верига, чиито извивки не разбираше, и това му беше омразно. Беше търпелив човек, но сега, подхранван от гнева, беше обхванат от нестихващо чувство за спешност. Трябваше да се действа, винаги да се действа, да преследва целите си, без да се интересува особено за другите.