Пиер Певел
Рицарят (62)

Глава 1

От всички Божествени дракони, които царуваха някога и чийто бърз упадък настъпи след смъртта на Дракона-крал, един-единствен все още заемаше — векове след времето на Мрака и пораженията от него — трона на имелорското кралство. Името му беше Орсакир — Иргаардската хидра. Наричаха го още Големия черен дракон — онзи, който някога осъждаше на смърт и на нощ.

„Хроники“ („Книга за драконите“)

В Дорварсен — столицата на Иргаард — конникът прекоси в тръс първите почетни дворове на кралската крепост, преди гъвкаво да скочи от седлото и да изкачи, като вземаше по четири стъпала наведнъж, гигантското стълбище, толкова широко, че трийсет мъже в редица можеха да преминат по него. Влезе и като вървеше все направо, с бърза крачка мина през множество зали и коридори. Потракването на шпорите отмерваше стъпките му и пред него вратите се отваряха под невъзмутимия поглед на кървавочервени брони, за които не можеше да се каже дали някой ги носеше и кой беше той. Накрая спря пред две каменни крила, които сякаш бяха изсечени от един гигантски блок бял мрамор.

Линията, която ги разделяше, се забелязваше едва-едва, но крилата скоро се разтвориха — бавно, без да смущават съвършената тишина. Мъжът мина през тях, преди да са се отворили напълно, и тръгна по дълъг кървавочервен килим. Тапети със зловеща черна руна, която много напомняше руната на Тъмнината, красяха колоните, поддържащи високите сводове. Тези тапети в прослава на Черния дракон бяха в същия цвят като килима. Други червени брони стояха на стража — неподвижни, всичките въоръжени с големи щитове с гербове на тях и дълги копия. Изглеждаха нищожно малки, облегнати на гигантските колони, а в същото време далечни силуети летяха под сводовете сякаш под каменно небе.

Сега вече мъжът вървеше с по-отмерена и уважителна крачка.

Но не безкрайната големина на залата го впечатляваше.

Нито тишината, която го смазваше.

Висок, слаб, атлетичен, мъжът беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Носеше ботуши за езда, тежки, покрити с желязо кожени ръкавици, нагръдникът на ризницата му беше изваян. На раменете му беше закачен плащ. Беше представителен, но тази представителност беше високомерна, изпълнена с надменност — егоистичен, безмилостен и жесток човек, за когото целият свят се състоеше от нисши същества. Косите му бяха дълги и рижи. Профилът му беше правилен, а погледът — уверен. Беше красив, студен, тревожещ. Имаше очи на влечуго.

Казваше се Лаедрас и във вените му течеше кръвта на Черния дракон.

Черният килим покриваше залата по цялата й дължина. Лаедрас стигна до края и с наведена глава почтително застана на едно коляно пред високите стъпала на голям каменен подиум. От едната и от другата страна на тези стъпала стояха все така стражи в червени ризници. Около подиума, покрит с червени килими, имаше угасени мангали. А на него — черен дракон.

Огромна хидра, чиито седем люспести глави с рога бяха почти еднакви.

Орсакир.

Драконът на смъртта и на нощта.

— Изправи се… — започна едната глава.

— … сине мой — довърши другата.

Лаедрас се изправи.

— Благодаря, майко.

Той беше един от синовете на Черната хидра. „Принцове-дракони“ както ги наричаха. Някои казваха, че има по един за всяка от главите на хидрата. Като се изключеха очите им, те приличаха на хора, но не остаряваха и носеха в себе си част от мощта на своята майка. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят такава сила от Тъмнина, която да помете цяла редица войници.

— Ескадрилата е готова, майко.

— Добре…

— Ти ще…

— … я командваш.

— Ще постъпя според вашите заповеди, майко. Но…

— Да? — каза една от главите, които непрестанно мърдаха, без да изпускат Лаедрас от поглед.

Той се поколеба, но попита:

— Цяла военна ескадрила, майко? За ескорт на една дипломатическа мисия?

Очите на Черния дракон заблестяха и след известно мълчание всички глави казаха заедно:

— Дипломацията е война преди оръдията.