Пиер Певел
Рицарят (61)

Глава 20

Кралица Селиан провеждаше последния си съвет, преди да потегли за Ангборн, когато прислужник влезе през една скрита врата, приближи се безшумно и подаде бележка на Естеверис. Без да прекъсва обсъжданията, кралицата погледна Дранис, който стоеше зад вратата. Разбра, че именно той беше дал бележката на прислужника и погледът й помръкна. Не обичаше драковете, а този го мразеше особено много, несъмнено защото никога не беше успяла да го подкупи. Единствената лоялност, които кралицата търпеше, беше тази, която самата тя беше привлякла. Всяка друга предизвикваше завистта й и много бързо — неизбежно — недоверието и омразата й.

Естеверис разгъна хартията под масата без да се бави. Чакаше новини от Сор Далк, на когото беше дал неограничени правомощия, за да сложи край на действията на членовете на съпротивата, които се противопоставяха на отстъпването на Ангборн. Беше се надявал, че това бързо ще бъде свършено, но бяха минали седмици, без Далк да се обади, а вече предстоеше заминаването на кралския кортеж за Свободните градове. Дали Далк се беше провалил, или беше успял? Дали не беше срещнал непредвидени трудности? Дали не беше разкрит? Елиминиран? Министърът не се тревожеше особено за съдбата на своя пратеник. Но бързаше този трън да бъде махнат от петата му: от това зависеше успехът на преговорите, водени от месеци с Иргаард.

Естеверис се дръпна, като отвори бележката: не ставаше въпрос нито за Далк, нито за Ангборн. Но това, което прочете в нея, го изуми не по-малко. Обикновено в подобни обстоятелства той се задоволяваше да прегледа набързо бележката, която му връчваха, после я сгъваше дискретно, преди отново да й отдели цялото си внимание. Сега обаче я прочете няколко пъти и за миг остана слисан, което в крайна сметка заинтригува и ядоса кралицата.

— Лоша новина, господин Първи министре? — попита тя отсечено.

Естеверис вдигна глава.

— Моля да ме извините, господарке. Но не, няма лоша новина. Или поне така си мисля…

— И какво ви смущава толкова? Може би ще благоволите да го споделите с господата от Съвета и с мен самата?

Министрите запазваха предпазливо мълчание, като избягваха дори да помръднат, даже да дишат.

Естеверис беше седнал отдясно на кралицата, която ръководеше съвета, седнала начело на масата. Той се наведе и каза само на нея:

— Рицарят Лорн Аскариан иска да го приемете.

— Лорн Аска…?

— Първият рицар, издигнат от Върховния крал, господарке.

— Зная кой е! — изведнъж се вбеси кралицата. — Какво иска?

— Не зная, господарке.

Кралицата се успокои и помисли.

— Ще го приема, когато се завърна от Ангборн. Ще организирате тази среща, нали? В момента имаме много друга работа, която трябва да свършим.

Естеверис леко се прокашля.

— Господарке, само че рицарят чака на вратата…

Кралицата повдигна рамене и достатъчно силно, за да чуе Съветът, заяви:

— Е, и какво? Нали няма намерение да я разбие? Чака на вратата? Да си остане там.

Това предизвика няколко учтиви усмивки, но притеснението на Естеверис нарастваше все повече.

— Господарке — каза той тихо. — Ако обичате…

Тъй като погледът на първия министър умоляваше, кралицата благоволи да се наведе към него, за да може той да й каже на ухото:

— Господарке, Първият рицар на кралството е представител на Върховния крал. От чиста куртоазия ви моли за аудиенция. Ако искаше, той можеше да влезе в тази стая, без да предизвестява…

Кралицата измери с поглед Естеверис, сякаш той беше отговорен за това положение.

— Господарке… — настоя министърът.

Кралица Селиан разбра, че трябваше да „даде“ тази аудиенция, ако искаше да спаси реномето си. Вбесена, тя стисна устни, но се сдържа. Изправи се, постави ръце на облегалките на креслото си и кимна в знак на съгласие.

* * *

Вратите се отвориха пред Лорн и той влезе.

С ръкавици и ботуши, с коси, завързани на тила с кожена препаска, той беше облечен в ризницата на ониксовите гвардейци и беше препасал меча си. Пристъпи напред невъзмутимо и спря пред масата на Съвета. Тя го отделяше с цялата си дължина от кралицата. Министрите и съветниците се бяха оттеглили, единствен Естеверис беше останал.

Лорн се поклони.

— Госпожо, дойдох да ви предам поздравите на Върховния крал — вашия съпруг.

— Благодаря, рицарю.

— Той ви уверява в своята обич и се надява скоро да може да се върне до вас. В очакване на този ден ви изразява своята признателност за това, че толкова добре се грижите за делата на кралството.

Кралицата наподоби усмивка, която с нищо не я ангажираше.

— Чрез моя глас Върховния крал ви отправя молба — продължи Лорн. — Той не се съмнява, че вие на драго сърце ще я удовлетворите и ви благодари предварително.

Кралицата и Естеверис, който стоеше изправен до нея, размениха бърз поглед. И двамата бяха разбрали едно и също, а именно, че молбата на Върховния крал беше изискване и че той очакваше подчинение. Независимо дали на кралицата се харесваше, или не, неговите заповеди не подлежаха на обсъждане.

— Каква молба, рицарю? — попита министърът.

Лорн извади от джоба си едно писмо и го показа.

Естеверис пристъпи до него, взе кралското послание и се върна да го даде на кралицата, но тя му направи знак да го отвори. Той се поколеба, после счупи печата от черен восък и разгърна писмото. Прочете го и обърна разтревожено лице към кралицата. Нетърпеливо, тя почти изтръгна писмото от ръцете му.

На свой ред и тя го прочете.

Леко пребледня, преди да се обърне към Лорн:

— Ще бъде сторено според волята на Върховния крал — каза тя безизразно.