Пиер Певел
Рицарят (60)

Глава 19

Зазоряваше се.

След по-малко от час щеше да се съмне, но дотогава Андара щеше да е далеч. Беше му отнело малко повече време, отколкото му се искаше, за да събере богатството, изпълващо двете тежки дисаги, които носеше на рамо. Не всичко беше вътре. Трябваше да избере, от някои неща да се откаже, да остави предмети, на които държеше. Обаче бързаше.

Много бързаше.

Първата част от плана му за отмъщение беше протекла чудесно: лечебницата на свещеника беше изчезнала сред дима. Обаче мъжете, които бяха натоварени да отвлекат архиваря, се бяха провалили. Идиоти!

А задачата им беше проста: да заловят един стар човек и да го отведат, без да го убиват. Изпратил беше четирима. Ама не, и това беше прекалено трудно за тези животни. А без архиваря Андара нямаше никакво средство, с което да окаже натиск върху Лорн. Нищо не го защитаваше от преследванията на ониксовите гвардейци. И като капак на всичко, беше научил за провала на своите хора твърде късно, когато лечебницата вече гореше и на него му оставаха едва няколко часа, за да вземе мерки.

Защото Андара изобщо не се съмняваше: Лорн щеше да отвърне и нямаше да има милост.

Забърза се, като чу, че камбаните биеха за първите молитви в църквите на Пожертвания Дракон-крал. Но пощенската станция вече не беше далеч. Бързо стигна до нея и след като огледа наоколо, без да види нищо подозрително, бутна вратите на конюшнята.

Повика слугата, който обикновено спеше тук.

Напразно.

Андара изруга, но нямаше време да чака. Майната му, щеше сам да оседлае коня си…

Първият удар с дръжката на вилата го уцели право в лицето, вторият — в корема и го накара да се превие на две, третият попадна между плешките му и го просна върху покрития със слама под. С разкървавен нос, той се опита да се изправи, но ритници с ботуши, грижливо прицелени, му счупиха няколко ребра. Претърколи се на гръб — ужасѐн, заслепен от болката, повръщаше му се. И изхълца, когато двата зъбеца на вилата се забиха от двете страни на гърлото му и го обездвижиха.

Прикован към земята, със смазано гърло, той видя Лорн, който се навеждаше над него.

— Наистина ли си помисли, че ще се измъкнеш? Наистина ли повярва, че не знам къде живееш? В кои кръчми ходиш? В коя конюшня си държиш коня? Наистина ли си помисли, че аз също не те следя? И наистина ли си помисли, че ще оставя моите хора без защита?

Вбесен, Лорн му счупи крака с един ритник на подкованите си токове. Андара изстена и притисна ръце в долната част на корема си, като вдигна колене. Искаше да се обърне настрана, но вилата не му позволяваше.

Започна да плаче, устата му беше изцапана с розова слюнка.

— Ти изобщо не разбра с кого си имаш работа, а? — продължи Лорн. — Тъпанар! — обидата беше подчертана с още един ритник. — Въобразяваш си, че като не спазваш правилата, това ти дава предимство. Обаче ето, че и аз не спазвам правилата. Или по-точно — вече не ги спазвам…

Лорн придърпа едно столче и го прекрачи с колене, опрени на бедрата.

— Какво…? Какво ще правиш с мен? — попита Андара.

— Млъквай.

— Можем да намерим…

— Казах да млъкваш — извика Лорн.

Андара млъкна.

— Знаеш ли, ние с тебе си приличаме. Ти си най-долен боклук, но и аз не струвам повече. В мен има нещо, нещо, което ми дойде от… Чакай, ще ти покажа.

Както се сваля превръзка от болен крайник, Лорн бавно разви кожената лента, която обвиваше белязаната му ръка. После, като стисна юмрук, показа печата, вдълбан в плътта му. Кожата около червеникавия камък беше почерняла.

— Виждаш ли този белег? Добре ли го виждаш? Показва това, което съм станал и което никой като че ли не вижда. Но истината е тук, в този каменен печат. А истината е, че сега съм по-силен. По-силен откогато и да било. По-решителен. По-ожесточен. И за твое нещастие — по-безмилостен.

Лорн се изправи.

— Не! Чакай! — опита Андара.

— Не трябваше да заставаш на пътя ми, Андара. Не трябваше да закачаш моите хора… Но иронията в цялата тази история е, че в крайна сметка ти ми направи услуга. Трябваше ми противник, някой дракон, когото да убия за общото добро, благородна кауза, която да защитя… Така че мога да ти призная, ако не ме беше нападнал, аз щях да те потърся. Сега, благодарение на теб, ониксовите гвардейци са обичани и уважавани. И ще са нужни само няколко седмици…

С жестока усмивка на устните Лорн се опря с две ръце на дръжката на вилата.

— Чакай! — каза Андара. — Все още можем да се разберем. В дисагите, там, в тях е цялото ми богатство. Злато, сребро, скъпоценни камъни. Но и документи за собственост. Понеже си като мен, вземи половината. И ме остави да си ходя.

Лорн погледна тежките дисаги и се замисли.

После каза:

— Понеже съм като теб, защо пък да не взема всичко?

И с един удар на тока си, заби зъбците на вилата в земята.

* * *

Логан дискретно наблюдаваше конюшнята, за да не може никой да влезе в нея. С дисагите на Андара на рамо, Лорн дойде при него и без да кажат нито дума, без да се обръщат назад, те се върнаха в Черната кула, докато слънцето изгряваше. Там намериха Лиам и Дуайн, както и Йерас, който пазеше пред вратата на Сибелиус.

— Той добре ли е? — попита Лорн.

— Да.

Тъй като се страхуваше, че Андара може да нападне главния архивар, Лорн беше наредил на Йерас да го следи сутрин и вечер. Сибелиус нищо не знаеше за това, тъй че беше истински изненадан, когато едноокият беше изскочил от нищото и беше елиминирал стражите, които го биеха. Първият удар, който Сибелиус не видя откъде дойде, го беше нанесъл Йерас. После всичко беше станало много бързо…

Лорн почука и влезе в стаята, където пазеха главния архивар.

Той не спеше, но лицето му беше изопнато. За сметка на това Дарил, който трябваше да му прави компания, спеше със стиснати юмруци.

— Как се чувствате, Сибелиус?

— Добре. Благодарение на вас и на вашите хора. Благодаря, рицарю… Знаете ли какво искаха от мен тези хора?

Лорн се намръщи.

— Да ви пребият и да ви оставят на улицата, за да ми изпратят предупреждение. Може би дори да ви убият. Или да ви отвлекат, за да окажат натиск върху мен… Както и да е, не ми благодарете, защото по моя вина бяхте в опасност.

— Още от началото знаех какви рискове поемам, като се присъединявам към вас. И не защото взех вашата страна бях в опасност, а защото застанах на страната на Върховния крал.

Лорн реши да не разбива илюзиите на Сибелиус по този въпрос. Той беше искал този конфликт с Андара. Беше го разпалвал, защото беше в негов интерес, при все, че знаеше, че и други, освен него, ще се опарят. Главният архивар се беше разминал само с уплах, но от лечебницата на отец Елдрим беше останала само пепел и равносметката от пожара беше трагична.

— Ще можете да се върнете у дома, Сибелиус.

— Днес ли?

— Още сега, ако желаете. Вече нищо не рискувате.

— Андара?

— Мъртъв.

— А хората му?

— Ще избягат веднага, щом разберат. А тези, които не избягат достатъчно бързо, рискуват да свършат убити или бити и обесени на някой стълб.

— Значи свърши.

— Да.

— Благодаря, рицарю. Ако можехте да направите и за Ориал това, което направихте за Червените павета…

— За момента е важно да върнем надеждата. Но това, което Ониксовата гвардия направи за Червените павета, ще го направи и за Върховното кралство. И то скоро.

Сибелиус кимна с разбиране.

— Ако мога да направя нещо, каквото и да е… — каза той.

Лорн помисли, поколеба се. Беше ли дошъл моментът да поиска от главния архивар това, което наистина очакваше още от началото?

Несъмнено.

— Искам протоколите от моя процес — каза той. — Зная, че са строго секретни. Но зная също така, че именно вие, главният архивар на Върховното кралство, ги пазите.

Сибелиус дълго гледа Лорн, преди да отговори. По някакъв начин винаги беше знаел, че ще се стигне до това.

— Ако ви дам тези протоколи, ще престъпя клетвата си и мога да бъда обвинен в държавна измяна…

Лорн дори не трепна и каза:

— Зная.

* * *

След като остави Сибелиус да си почива, Лорн намери Вард, който го чакаше с мрачен вид.

— Проблем ли има? — попита Лорн.

— Можеше да убиеш Андара още преди седмици.

— Да.

— И знаеше, че накрая ще го убиеш. Но изчака.

— Трябваше той да направи престъпление, което да прелее чашата. Трябваше Червените павета да преминат от примирение към ярост.

— В този пожар умряха хора, Лорн. Жени и деца. Невинни.

— Зная.

— Това като че ли изобщо не те вълнува.

— Аз водех война. Всички войни вземат жертви — нев…

— Не ми ги пей тия — ядоса се старият ковач. — Прекалено много съм ги слушал. Винаги служат за оправдание на най-лошото.

Лорн замълча, замисли се, помисли си, че често най-лошото е това, което е трябвало да бъде извършено. Мъжът, който беше преди, може би щеше да постъпи като него, но щеше да изпитва ужасни угризения. Спомняше си, че беше принуден, когато се биеше на границите на Валмир, да изостави войници, които бяха под негово командване — нещо, което ги беше осъдило на сигурна смърт. Решението, което беше взел, беше добро. То беше запазило живота на мнозина други, които бяха застрашени, но независимо от всичко беше изгубил съня си за седмици напред.

Но сега…

— Имам мисия, която трябва да изпълня — каза той.

Вард тежко кимна.

— Искам обаче да ти задам един въпрос. Когато се втурна в тази лечебница, обхваната от пламъците, какво искаше — да спасиш животи или да покажеш храбростта си, за да привържеш хората към своята кауза?

Лорн не отговори, понеже не знаеше отговора.

* * *

Лорн се прибра в стаята си изтощен.

Андара вече го нямаше, неговите стражи също нямаше да оцелеят и ако не беше идиот, префектът на квартала щеше да потъне в забрава или да побърза публично да обяви задоволството си от обрата, който събитията бяха взели: да оповести създаването на нова стража и повече да не се противопоставя нейният началник да бъде избиран от населението. Докато чакаха, ониксовите гвардейци щяха да поддържат реда, подпомагани от неколцина доброволци, които Лорн щеше да избере.

Но това можеше да почака до утре.

Лорн се отпусна на леглото така, както си беше с дрехите, и облекчено въздъхна. После се обърна на гръб, докато Исарис мъркаше до хълбока му. Лорн разсеяно го погали, вече сънен.

Не беше прегледал внимателно съдържанието на дисагите на Андара, но това трябва да беше истинско богатство. Смяташе добре да се възползва от него, като започне с финансирането на възстановяването на лечебницата в името на Върховния крал. След това щеше да се заеме с поправянето на няколко несправедливости и да помогне на най-заслужилите, което щеше окончателно да го направи много популярен. Много бързо кварталът на червените павета щеше да има единствено основания за радост поради защитата на Черната кула. Други бедни квартали щяха да започнат да им завиждат и хората щяха да започнат да си казват, че в Ориал животът е по-добър там, където справедливостта на краля е възстановена…

Лорн се протегна и намери сили да седне на ръба на леглото, за да си свали ботушите и връхната дреха. След това отново се изтегна и със скръстени под главата ръце, за миг се загледа в тавана.

Заспа, докато си мислеше какво още му оставаше да направи.

* * *

Два дни по-късно един ездач на змей дойде от Цитаделата с една голяма кожена чанта, съдържаща заповедите и наредбите, от които Лорн се нуждаеше за в бъдеще.