Пиер Певел
Рицарят (57)

Глава 16

Изминаха дни преди Андара да се появи или стражите да накарат да се заговори за тях — виждаха ги да обикалят улиците на Червените павета, но те избягваха да правят гафове и дори понякога вършеха услуги.

Това не предвещаваше нищо добро.

Сигурен, че Андара няма да се задоволи да гледа как кръстосаните мечове се умножават, Лорн беше посъветвал отец Елдрим да не излиза сам. Освен това беше натоварил Йерас с особена мисия, за която не беше казал на никого, освен на Лиам, и все така забраняваше на Дарил да се мотае дълго време сам из квартала. Лорн беше убеден, че Андара нямаше да го нападне лично, но щеше да го стори спрямо някой от хората му, дори можеше да пострада някой напълно невинен и съвършено чужд на техния конфликт. Засега единственото, което можеше да прави, беше да чака началникът на стражите да премине към действие. Мислите на Лорн обаче бяха другаде.

Когато не се изтощаваше на строежа, той не преставаше да мисли за Алисия — сестрата на Енцио, която толкова много беше обичал. Бяха се влюбили още като юноши, по времето, което Лорн пребиваваше в Сарм. Въпреки мрачната бдителност на Енцио, те се срещаха и си бяха дали дума. За жалост, скромният произход на Лорн беше пречка. Защото независимо че баща му беше някогашен боен другар на крал Ерклант, той произхождаше от дребното благородничество на меча. Колкото до майка му, тя беше пленничка, която един скандски крал беше подарил на Върховния крал заедно с един златен щит и два бойни коня при подписването на някакъв договор. Въпреки всичко, когато беше на шестнайсет години Лорн намери смелост да признае на баща й чувствата, които изпитваше към неговата дъщеря. Той я обичаше. Тя го обичаше. Искаше да се ожени за нея. Херцогът поиска да размисли, после каза, че ще одобри този брак, но при две условия. Едното беше Лорн да уважава девствеността на дъщеря му до деня на брака. И да стане достоен за нея чрез своите заслуги. Това беше повече, отколкото Лорн можеше да очаква: обеща всичко, което искаха от него.

И удържа на думата си.

Няколко години по-късно победи далатските варвари на границата с Валмир и се покри със слава в битката при Урдел, където неговата смелост спаси цял град от разрушение. Ранен, той се върна във Върховното кралство и беше посрещнат като герой. Целият двор се привърза към него. Крал Ерклант го обсипа с почести, даде му земи и го включи в кралската гвардия със званието офицер.

И така, с каска със сив гребен под мишница, в един хубав есенен ден Лорн отиде при херцога на Сарм и Валанс. Вече беше мъж, белязан от войната, но любовта му към Алисия не беше отслабнала. Тя го чакаше — красива и крехка, с бели цветя в косите. Херцогът го нарече „синко“, преди да го награди с бащинска прегръдка. Разбраха се, че сватбата ще се състои през пролетта, след като Лорн се върнеше от една мисия, с която го беше натоварил Върховният крал.

След това мечтата много бързо се разби.

* * *

Този ден в края на следобеда Лорн се връщаше от Кралските архиви, когато намери Черната кула обзета от необичайно оживление.

— Какво става? — попита той, като подаде юздите на коня си на Дарил.

— Открихме нещо, месир.

Погледната отвън, въпреки скелетата, които още я обкръжаваха, главната кула изглеждаше почти напълно възстановена. Но работата, която оставаше да се свърши вътре, беше много и по инициатива на Вард, който мразеше да стои с празни ръце, гвардейците бяха решили да се захванат с вътрешния ремонт. Всъщност погледнато отдолу се виждаше чак до върха през голите скелета и изтърбушените подове. Единствен последният етаж беше ако не обитаем, то поне безопасен. Веднага след като беше поправен покривът, Лорн се беше настанил там сред спартански комфорт.

Той влезе в кулата, където се бяха събрали всички гвардейци.

— Открихме параклис — каза Вард, когато го видя.

Главната кула беше обградена от три малки, ъглести кули с бойници, високи колкото нея. В едната имаше вита стълба, която свързваше всички етажи. Другите две приютяваха празни кръгли зали, осветени от амбразури във формата на кръст. На приземния етаж едната от тези зали беше зазидана. Нещо, което не беше разтревожило никого до момента, когато Дуайн разби стената от тухли и хоросан, която препречваше входа към нея.

И откри стар параклис зад нея.

Очевидно той беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята с разперени криле над олтара беше обезобразена до такава степен, че беше неузнаваема. Същото беше застигнало и всички барелефи и всички стенописи, които бяха заличени с чук и длето.

Исарис седеше на каменния олтар и сякаш чакаше.

Лорн внимателно прекрачваше отломките, които препречваха прага, и се чудеше какво можеше да е това. Не знаеше, че Ониксовата гвардия се е молела на някой Божествен и се питаше за кой ли ставаше дума. Но ако е било така, дали след това се беше отрекла от този култ? И защо? После защо да се зазижда това помещение, вместо да се преустрои? Защо е трябвало да се обезобразява статуята? Дали се дължеше на омраза? Или на страх? Кога ли беше направено — преди или след разпускането на Ониксовата гвардия?

— Това не е всичко — каза Логан, който вече оглеждаше помещението, когато Лорн влезе. — Погледнете.

Лорн отиде при бившия наемник зад олтара и видя на пода една голяма гравирана плоча. Наведе се. Надписите бяха изчегъртани и поради това нечетливи, но един ъгъл от плочата липсваше и оттам можеше да се види, че отдолу има тъмна кухина.

Лорн клекна, махна си очилата…

И сдържа едно потреперване.

Току-що беше усетил нещо, което от доста време не беше изпитвал — присъствието на Тъмнината. Стори му се, че чува свистенето на бурен вятър, прегракнали викове под огромни сводове, стенания на измъчвани души. Обзе го леден студ.

Изправи се и докато Исарис скачаше в ръцете му, каза на Лиам:

— Никой да не пипа тази плоча. И зазидайте тази зала.

Лиам кимна.

Като успя да прикрие безпокойството си благодарение на Исарис, който го успокояваше, Лорн говореше спокойно и равномерно. Обаче останалите го гледаха учудено. Лорн можеше и нищо да не обяснява: така или иначе щяха да му се подчинят. Но искаше да избегне появата на подозрения.

— Ще имаме време да проучим това място по-късно — каза той. — Засега имаме по-спешна работа.

Обяснението като че ли задоволи всички. Единствено Вард се намръщи.

— Какво да проучите? — попита някой с ясен глас.

Лорн позна гласа на Алан и се обърна, докато останалите гвардейци бяха обзети от изумление. С изключение на рицаря, всички застанаха на едно коляно с наведени глави.

Принцът се направи, че нищо не забелязва и съвършено естествено влезе в параклиса.

— Какво е това място? — попита той.

— Някогашен параклис — отговори Лорн. — Току-що го открихме и не знаем на кого е бил посветен. И изглежда под краката ни има някаква крипта.

Алан разгледа учудено обстановката.

— Не знаех, че ониксовите гвардейци са издигали параклиси…

— И аз също. Този може би е единственият.

Лорн си каза, че трябва да разпита Сибелиус по този повод.

— Дойдох да те взема — каза Алан.

— Мен? Къде ще ходим?

— На вечерята на Енцио — каза принцът, като повлече Лорн вън от параклиса. — Енцио. Нали помниш Енцио? Висок? Тъмнокос? Смята, че е по-хубав от теб и мен, но е само наполовина прав.

Излязоха на двора.

Слънцето залязваше, но Лорн, който продължаваше да държи Исарис в ръцете си, трябваше да си сложи тъмните очила.

Чакаха ги два оседлани коня.

— Държиш ли да го вземеш? — попита Алан, като посочи котето.

* * *

Сибелиус си тръгна от Кралските архиви малко по-късно от обикновено.

Преди да затвори тежката порта, той извика, увери се, че е последен и тръгна. Излишна предпазливост. Откакто Дарил беше постъпил на служба при Лорн, магистърът архивар вече не рискуваше да заключи никого вътре. Не че юношата беше свикнал да работи от сутрин до вечер. Но му се беше случвало да заспи преди да затворят и да се събуди посред нощ и единствените му другари да са мишките, които плячкосват шкафовете, и двойката кукумявки, които гнездяха под стрехата.

Сибелиус се усмихна.

Трябваше да си признае, че Дарил му липсваше. Бившият му чирак беше един от най-недодяланите, които някога му се беше налагало да обучава. Но поне беше изпълнен с добра воля, за разлика от двамата чиновници, които бяха на заповедите на магистъра и които не правеха почти нищо, за да заслужат заплатата си. Доста оскъдна заплата всъщност. Несъмнено това обясняваше всичко.

Сибелиус, който беше стигнал до възрастта, когато човек брои зимите, често се питаше какво ще се случи със скъпите му архиви, когато се пенсионираше или — което беше по-вероятно — когато издъхнеше сред тези регистри, папки, рула и пергаменти. Страхуваше се, че нищо от това нямаше да оцелее наистина. Това, което нямаше да бъде захвърлено, щеше да бъде унищожено, а това, което не бъдеше унищожено, щеше да е забравено. Ако Кралските архиви бяха паметта на Върховното кралство, Сибелиус беше последният пазител на една обречена памет.

Стъмваше се, а той имаше доста път до малката къщичка, в която след смъртта на съпругата му нищо не се беше променило. Но въздухът беше приятен и Сибелиус се радваше на разходката, която за него беше възможност да подиша нещо различно от вековен прах.

И да размишлява.

Потънал в мислите си, той не забеляза мъжа, който го следеше вече няколко дни, нито забеляза навреме тези, които го притиснаха към една стена на завоя на една уличка, пуста по това време. Ако живееше в Червените павета, сигурно щеше да познае стражите, на които плащаше Андара. Помисли си, че има работа с крадци, и каза:

— Аз… нямам кой знае какво. Ето. Вземете всичко.

Но те не искаха парите му.

Изобщо не видя кога дойде първият удар.