Пиер Певел
Рицарят (50)

Глава 9

Рейк Вард мина по подвижния мост на Черната кула една сутрин, седнал в една стара, скърцаща каруца, която караше най-ценната вещ на кралския ковач — неговата наковалня.

— Нашата ковачница е в развалини, но в нея има наковалня, знаеш ли? — пошегува се Лорн, приближавайки се, докато Вард слизаше от седалката.

— Не е като тази.

— Искаш да кажеш, че нашата не е твърда като старата ти глава?

— И още как.

Щастливи, те се прегърнаха — мъжка, гореща прегръдка, от тези, които спират дъха, карат ребрата да пукат и смачкват плещите. Всъщност Вард не знаеше други.

— Наистина съм щастлив да те видя — каза Лорн.

— Аз също.

— Добре ли пътува?

— Дълъг е пътят от Цитаделата…

— Ама ти сам ли дойде? А Нае? Тя не е ли с теб?

Старият ковач се намръщи.

— Не. Ще ти обясня.

Лорн разбра, че имаше някакви неприятности, но не настоя. Впрочем Вард вече говореше за друго, докато разглеждаше наоколо си с ръце на хълбоците.

— Значи ти просто ей-така се настани в тази развалина — установи той.

Лорн беше споделил с него намерението си преди да напусне Цитаделата, същата вечер, когато му беше предложил да се включи в Ониксовата гвардия и да му помогне да изпълни мисията, която кралят му беше възложил. Вард беше поискал една нощ за размисъл, преди да приеме — при условие, че Върховният крал го освободи.

Това го правеше първия, когото Лорн беше наел.

Първият ониксов гвардеец.

В обляния в слънце двор Лорн видя Лиам, който излезе на стълбите на кулата и присви очи, заслепен от слънцето. Той работеше вътре, когато чу каруцата да пристига и дойде да види какво става — с навити ръкави на ризата, посивял от прах, челото му лъщеше, а мишниците му бяха потъмнели от пот.

Лорн му махна да дойде при тях.

— Кой е той? — попита Вард.

— Лиам. Първият ми новобранец. Всъщност след теб.

Лорн ги представи един на друг и Лиам не можа да прикрие смущението си, когато разбра кой стои пред него. Рейк Вард беше не само ковачът на Върховния крал, този, който изработваше неговите оръжия и доспехи, този, от когото — до голяма степен — животът на Ерклант II беше зависил на бойните полета. Той беше и другар по оръжие на краля в няколко войни — героични и славни — в началото на неговото царуване.

Като разбра какво става, Вард приятелски и съучастнически намигна на Лиам.

— Всичко е наред — каза той, добродушно усмихнат. — Щастлив съм да се запозная с теб.

— За мен… за мен е чест.

— Ще ти мине след няколко чашки… А този? Друг новобранец?

Вард сочеше Дарил, който се приближаваше — грейнал и любопитен — с Исарис в ръце.

— В известен смисъл — отвърна Лорн. — Прави ми компания от няколко седмици и не мога да се оплача от него. Другият е Дарил — моят… оръженосец.

— Здравей, Дарил.

— Добър ден, месир.

Котето се измъкна от ръцете на момчето и отиде да види каква беше тази нова каруца и новият кон, който я теглеше.

Лорн хвана Вард за ръката.

— Ела. Ще ти покажа ковачницата. Или по-скоро това, което е останало от нея.

Те се отдалечиха.

Опряна на крепостната стена, ковачницата беше напълно изоставена, както и всичко останало в Черната кула. Стояха стените и няколко греди, покривът отдавна се беше срутил.

Със скръстени ръце и рамо, опряно на рамката на вратата, Лорн гледаше Вард, докато той обикаляше ковачницата, като прескачаше боклуци и храсталаци, разглеждаше огнището, чийто комин все още храбро се извисяваше. Лорн използва това време, за да разкаже на Вард основните неща. Разказа му за Сибелиус, за Андара, за префекта Йоргаст и за това, което знаеше за живота в квартала на червените павета. Вард слушаше мълчаливо, без да прекъсва своя оглед. Накрая хвърли презрителен поглед към наковалнята, покрита с ръжда и бръшлян, който се виеше сред развалините.

Лорн изчака малко, после попита:

— И какво? Нае? Предпочете да остане, така ли?

Вард вдигна рамене. Но жестът не говореше за незнание, а по-скоро за притеснение какво да отговори.

— Всъщност тя напусна Цитаделата малко след като ти замина.

— Къде отиде?

— Не зная съвсем. Ние… ние малко се поскарахме.

— За какво?

Друго притеснено вдигане на рамене.

— Тя не беше доволна, че приех предложението ти да се включа в Ониксовата гвардия на моята възраст. Но най-вече тя… — страхувайки се, че е казал твърде много, Вард се мъчеше да намери точните думи. — Взе решение, което аз не одобрявам.

Предпазливостта на стария ковач заинтригува Лорн.

— Ама защо е всичката тази потайност? — попита той.

— Това си е нейният избор… — каза Вард против волята си.

Лорн реши да не настоява повече, но Вард сам добави:

— Възпитах я да бъде независима, сама да взема решенията си. Нямаше да тръгна да й преча да направи това, което иска, под претекст, че не ми харесва, нали?

Сякаш търсеше опора, отговор, който Лорн нямаше. Тогава, внезапно засрамен, че за момент беше показал слабост, старият ковач сведе очи, докато Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, изправен пред безпокойството на един баща.

Настъпи мълчание, което продължи доста дълго.

После Лорн взе решение, което облекчи и двамата, и каза все едно нищо не се е случило:

— Мислиш ли, че ще можеш да направиш нещо от това място?

Старият ковач разгледа за последно разрушената ковачница, преди да потвърди с вид на познавач:

— Скоро моята наковалня ще пее тук.

* * *

След Вард дойдоха и други.

Идваха с напредването на лятото и на скелетата около Черната кула. Повечето идваха, привлечени от мълвата. Андара пращаше непрестанно хората си да късат обявите, но скоро вече не беше необходимо да ги заменят. Мълвата се носеше от уста на уста, най-вече сред войниците и ветераните, изпитващи носталгия по изгубената слава на Върховното кралство. Казваха си, че има нов Пръв рицар на кралството, който набира хора за Ониксовата гвардия. Някакъв луд може би. Но до този луд беше Рейк Вард — един от последните верни хора на Върховния крал…

Така всяка седмица довеждаше нови кандидати.

Лорн ги приемаше в присъствието на Вард, до когото се допитваше с поглед, когато се колебаеше. Често само един поглед му беше достатъчен, за да отстрани някой доброволец. Искаше мъже, способни да се бият и да яздят. Но и да се подчиняват и да понасят и умора, и болка. Но най-вече търсеше мъже, обзети от идеал, мъже на честта и на дълга, които бяха изгубили всичко както него, но независимо от това носеха в себе си таен пламък.

Свещен пламък.

Лорн нае само четирима мъже през тези седмици.

Дуайн — червенокос гигант с гръб, осеян с белези, бивш ковач в армията на Ансгорн, преди да бъде пратен на каторга. Йерас — разузнавач, който с прерязано гърло и с връх на стрела, забит в лявото око, беше оставен — смятан за мъртъв — в края на една самоубийствена експедиция в Сивите степи. Ериад — един привлекателен рус младеж, който мечтаеше само за възвишени дела и героични победи.

И Логан.

Логан дойде една вечер с меч на хълбока, като водеше кобилата си. Мълчалив, той сякаш не се доверяваше на нищо и едва отговаряше на въпросите, които му задаваше Лорн. Разговорът протече зле, толкова зле, че той вече си тръгваше, когато Вард го повика отново.

— Изчакайте за момент!

По-скоро доволен, че Логан си тръгва, Лорн учудено погледна стария ковач.

— Наемник? — попита Вард.

— Да — отговори Логан.

— От колко време?

— Почти откакто се помня.

— Зачитате ли Кодекса?

Логан повдигна ръкава си и показа белега, направен с нагорещено желязо на китката му, който носеха всички наемници, които полагаха клетва да упражняват отлично професията си според повелите на смелостта и на верността към Кодекса на желязото.

Вард си придаде замислено изражение, после каза:

— Двата меча за показ ли са?

Въпросът беше предизвикателен, но Логан остана невъзмутим.

— Не.

Друг на негово място щеше да извади оръжията си, за да покаже уменията си.

Но не и той.

Тогава Вард се усмихна. И без да се допита до Лорн, каза:

— Бъди тук утре на разсъмване.

Наемникът кимна, преди да тръгне, без да благодари и без да се сбогува.

— Сигурен ли си? — попита Лорн, докато гледаше как Логан се отдалечава в двора.

— Убеден съм.

В погледа на наемника беше видял болка, която му беше много позната. Този мъж търсеше изкупление.

— Обаче — добави той — не харесвам Ериад.

Лорн направи гримаса.

— Е! Мечтае прекалено за слава, какво от това? Млад е.

— По-млад е само с пет години от теб.

— Преди пет години аз също мечтаех за слава.

Лорн помръкна, като се замисли за това какъв беше и какъв никога повече нямаше да бъде.

Старият ковач помърмори малко.

Смутен, че без да иска е събудил лоши спомени, той се прокашля и каза:

— Е, добре, аз ти оставям Ериад, а ти ми оставяш Логан…

Лорн прие.

— Какво мислиш за другите?

Вард бързо помисли, преди да отговори:

— Харесвам Дуайн. На него бих му се доверил. Що се отнася до Йерас, не съм толкова сигурен. Дори и с едно око, струва ми се, че е видял смъртта прекалено отблизо.

— А Лиам?

— За този не се колебай. Направи го свой лейтенант.