Пиер Певел
Рицарят (48)

Глава 7

Тази нощ на площада Лорн реши да не се намесва.

Нищо не можеше да се направи, за да бъде спасена бараката на Кадфелд, а за публичен сблъсък с Андара още не бе дошло времето. Така че Лорн остана настрана, като държеше Дарил при себе си, докато отец Елдрим разблъскваше тълпата с бърза крачка. Смелостта на свещеника го изненада — той не се поколеба да се изправи срещу Андара и да го обвини в жестокост и подлост.

Това още повече впечатли Лорн, тъй като той изобщо не обичаше черните свещеници и тяхната догма, отричаща божествената природа на всички дракони, с изключение на Дракона-крал, когото те впрочем наричаха Единствения. Според тях другите Предци бяха само проявления, въплъщения на Дракона-крал. Почитането им беше ерес, с която трябваше да се борят със слово и проповед, но и с желязо и огън, ако трябва. В очите на Лорн Църквата на пожертвания Дракон-крал въплъщаваше вяра, която той ненавиждаше — често сляпа и понякога фанатична.

Дали вярата даде на отец Елдрим дързостта да се противопостави на Андара пред всички? Да го обиди? Може би. Но той трепереше от гняв, който се стори на Лорн искрен. Очевидно беше възмутен и не можеше повече да мълчи. Каквито и да са рисковете. А дали изобщо мислеше за тях? Лорн се съмняваше и дебнеше реакцията на Андара.

Огромен, масивен, началникът на стражите стърчеше над свещеника с една глава. Изтърпя жлъчната критика, без да трепне. После се наведе и в настъпилата мъртвешка тишина, когато всички присъстващи не смееха да дишат, прошепна няколко думи на ухото на отец Елдрим, които Лорн научи по-късно:

— Махайте се, отче. Махайте се, преди някой друг да плати вместо вас тази вечер.

И беше добавил:

— По-късно ще уредим тази малка разлика…

Вбесен, но безпомощен, уплашен да не би невинни жертви да пострадат от гнева на Андара заради него, отец Елдрим се отказа и си тръгна.

— Проклет да сте!

— Хайде, отче. Какво стана със състраданието, вдъхновено от любовта към Единствения?

Тогава Андара нареди на хората си да опразнят площада.

Стражите безцеремонно разгониха тълпата, докато огънят угасваше. Жителите на Червените павета покорно се прибраха по домовете си. Лорн си тръгна с последните, след като се убеди, че Андара го е забелязал. Известно време се гледаха — всеки един от тях виждаше в другия смъртен враг.

* * *

Дарил не разбра защо Лорн беше останал настрана, без да направи нещо. Но нищо не каза и когато Лорн го взе на служба при себе си с благословията на баща му и на Сибелиус, през следващите дни той се отплати, като усърдно изпълняваше възложените му задачи.

Юношата много бързо стана известен в квартала. Той беше слугата на рицаря от Черната кула и всички се опитваха да спечелят вниманието му с надеждата да научат нещо повече за господаря му. Дарил умееше да мълчи, което му се удаваше още по-лесно, тъй като Лорн не му казваше нищо за своите намерения. Освен това изобщо нямаше свободно време, за да се възползва от внезапната си популярност, понеже Лорн предпочиташе да го държи между стените на кулата. Всъщност Лорн беше убеден, че стражите нямаше да спрат дотук. Страхуваше се Андара да не залови Дарил, за да стигне до него, и смяташе, че е по-разумно момчето да не се мотае много само из Червените павета. Така че го караше от време на време да иде да напазарува или да разбере как се чувства Кадфелд, а също и отец Елдрим, за когото Лорн беше сигурен, че е в беда.

Една сутрин, малко преди обяд, Лорн се върна от печатаря с малки обяви, които беше поръчал два дни по-рано. Даде ги на Дарил и го изпрати да ги закове из квартала, но като си отваря очите и не се отдалечава много от кулата. Дарил прочете една от обявите и учудено ококори очи. Но тъй като Лорн го гледаше и чакаше, не посмя да попита нищо и тръгна.

Един час по-късно се върна.

* * *

Отломките и отпадъците, които Лорн беше разчистил, бяха натрупани на купчина в двора. Трябваше да бъдат извозени и да започне работата по възстановяването на кулата, нещо, което Лорн не можеше да направи, дори с помощта на Дарил, който впрочем се оказа по-опасен от газова лампа в погреб. Сега вече Лорн имаше нужда от компетентни работници и майстор, който да е в състояние да организира работите и да ръководи строежа.

Черната кула заплашваше да се срути и пропадналият й покрив беше съборил подовете на горните етажи. Най-просто без съмнение щеше да бъде да я съборят и да я издигнат отново. Но свободен да похарчи за това всички пари, които му беше поверил граф Д’Аргор, Лорн държеше да живее в последната Черна кула на Ориал по същата причина, поради която беше направил всичко възможно сам — заради символиката.

Впрочем оставаше му още една последна задача, която да изпълни сам и която твърде дълго беше отлагал.

— Дарил, върви да ми намериш големия чук.

Подвижният мост продължаваше все така да е блокиран; но със строежа, който се задаваше — мулета, каруци, ръчни колички трябваше да могат да влизат и да излизат. Лорн беше намерил развалените части в механизма, тези, които след векове изоставеност не можеха да се движат и задържаха веригите. Беше се опитал да ги почисти, да ги махне, да ги насили постепенно, за да тръгнат. Напразно. Бяха потънали в ръжда и наслоен прах и представляваха едно неподвижно цяло.

Това беше продължило достатъчно дълго.

Този ден Лорн прекоси двора, облян в слънчева светлина, с един огромен чук в ръце. И след като си плю на дланите, започна да удря, да удря — силни равномерни удари…

… докато не се изтощи напълно и със сковани ръце и болки в раменете отиде до кладенеца да пие вода.

Цял час се беше измъчвал за нищо. Механизмът сякаш се беше превърнал непоправимо в някаква скала, твърда като гранит, и Лорн сериозно започна да обмисля възможността да освободи моста, като пререже веригите, нещо, което отказваше да направи още от началото.

Тъкмо си беше потопил главата в една кофа вода, която Дарил беше извадил от кладенеца, от лицето му още се стичаше студена вода, но присви клепачи, защото видя, че в двора влиза някой. Сложи си очилата и позна ветерана, който една вечер разговаряше с Кадфелд и другите в хана.

— Намери си някаква работа, Дарил.

Юношата кимна и изчезна без да каже дума.

Лиам изглеждаше като човек, който не знае много добре нито какво да направи, нито къде да иде. Накрая се приближи до Лорн, който — невъзмутимо — не го изпускаше от поглед.

— Добър ден.

Лорн отговори с кимване на глава.

— Жаден ли сте?

Ветеранът кимна и пи вода от кофата.

— Студена е — каза той, като си избърса устата с ръкава. — Благодаря.

Лорн го наблюдаваше.

Беше по-висок от него, имаше огромни ръце, рошава брада и добродушен поглед. Белег във формата на кръст минаваше през дясната му скула. Дрехите му бяха скромни, закърпени, вехти, но чисти. На краката си носеше стари въжени сандали, а на гърба — грижливо увит меч.

— Видях обявите — каза Лиам. — Вярно ли е това, което казват?

— Вярно е.

Бившият войник помисли малко, преди да проумее новината.

Защото беше бивш войник — в това Лорн не се съмняваше, макар да не знаеше името му.

— Бил сте войник — каза той.

— Да — отговори Лиам и мрачно изреди битките, в които беше участвал.

Броят им беше впечатляващ. Някои от по-скорошните бяха непознати за Лорн. Но други му бяха съвсем близки, защото беше участвал в тях.

— Участвахте ли в битката при Урдел? — попита той.

— Да.

— Кой полк?

— Лангър-Синева.

— Лангър-Сребро — обяви Лорн.

Между двамата войници веднага се установи взаимно уважение. Размениха погледи, преценявайки се взаимно, после Лорн продължи:

— Ще има най-вече удари, които ще трябва да се поемат, а понякога ще трябва и да си изцапаме ръцете. Но ще имаме възможността да променим нещата. За Върховния крал. И за Върховното кралство.

— Това ме устройва.

— Не искате ли да знаете каква е заплатата?

— Не.

— Как се казвате?

— Лиам.

Лорн протегна ръка към ветерана.

— Добре дошъл в Ониксовата гвардия, Лиам.

Все още стискаха ръцете си, когато чуха шум от метална маса, която се блъска в скала.

Последва дълго, много дълго скърцане.

После пукане и сред яростното дрънчене на големи вериги, които се размотават, подвижният мост падна и се стовари върху паветата на улицата, повдигайки облак прах.

След известно време, което мина в дълбока тишина, се появи Дарил.

Възторжен и очарован, той държеше големия чук.

Както му беше казал Лорн, той си беше намерил работа и един удар се беше оказал достатъчен.