Пиер Певел
Рицарят (47)

Глава 6

Една вечер, след като върна документите на Сибелиус и поговори известно време с него, Лорн се връщаше сам от Кралските архиви, когато, минавайки покрай една уличка, дочу сподавено стенание. Спря се, заслуша се, огледа внимателно уличката на светлината на Голямата мъглявина и забеляза на земята една кожена чанта, която не си знаеше годините и която веднага позна: беше чантата на Кадфелд. Вдигна я. Ремъкът й беше скъсан и оръфани книги в плачевно състояние лежаха разхвърляни по паветата.

Без да се колебае, Лорн сложи книгите в старата чанта. После продължи да върви и да се оглежда и с изненада видя в края на уличката четирима стражи, които бяха завлекли стария продавач на книги в един заден двор, за да бъдат спокойни, и го биеха. Не бързаха, премерваха ударите си — от жестокост и заради играта.

Видението за един премазан от бой нещастник в празнична вечер зад една кръчма в Самаранд, удари Лорн като плесница. Връхлетя го споменът за собственото му малодушие. Обзе го хладна ярост.

— Оставете го.

Изненадани, стражите се обърнаха. Тъй като беше тъмно, Лорн не носеше очилата си. Не можаха да го познаят под качулката.

— Разкарай се.

— Казах: оставете го.

— Разкарай се или ще съжаляваш.

Лорн не помръдна.

Стражите застанаха в редица, като се подхилкваха, докато Кадфелд с мъка се надигаше.

Бяха четирима, въоръжени с тежки оловни тояги.

Лорн беше сам и невъоръжен. Имаше единствено нож, затъкнат в пояса, но тъй като Ориал беше доста сигурен град, не беше взел меча си, когато тръгна към Архивите.

За сметка на това обаче…

Пълната с книги чанта се завъртя около скъсания си ремък и уцели единия стражар под брадичката. Мъжът падна по гръб зашеметен, а в това време наоколо полетяха книги сред облак от печатни листове. Друг стражар вече се беше втурнал напред. Лорн отби удара с ремъка на чантата, опънат хоризонтално. Дръпна се, завъртя се, удари го с рамо и завъртя ремъка около китката на третия стражар… изпращайки го върху онзи, който лежеше в несвяст. Четвъртият не разбра как стана така, че го удариха отблизо и с едно измамно движение и два удара Лорн успя да го накара да коленичи, мина зад гърба му и уви ремъка около врата му.

Стражарят, чието нападение Лорн беше отбил, ставаше и се готвеше да го нападне отново. Онзи, който беше паднал върху лежащия стражар, се надигаше, като разтриваше китката си и гледаше заплашително.

Но Лорн заплаши:

— Едно движение и ще му пръсна черепа.

За да им покаже, че не се шегува, стисна малко повече. Почервенял, притиснатият нададе слаб вик, по устата му беше избила пяна, а очите му гледаха облещени.

Двамата стражи се поколебаха.

— Хвърлете тоягите. Веднага!

Двамата пуснаха оръжията си, сякаш изведнъж бяха започнали да парят.

— Камите също.

Подчиниха се.

Лорн усещаше, че неговият пленник започва да отслабва — свличаше се и драскаше кожата, която го задушаваше, все по-слабо.

Време беше да приключва.

Лорн го освободи и едновременно с това го бутна рязко напред. Единият от стражите му помогна да се изправи, докато той кашляше, храчеше и се мъчеше да си поеме въздух.

Лорн вдигна една от оловните тояги и посочи легналия стражар.

— Взимайте го и се махайте.

Не се наложи да повтаря. Стражите повдигнаха колегата си и тръгнаха слисани. Едва преди да изчезнат зад ъгъла на улицата, единият от тях заплаши:

— Пак ще се видим!

— Да — отговори Лорн на себе си. — Убеден съм.

Лорн почака, за да се увери, че стражите няма да се върнат, преди да се разтревожи за Кадфелд. Той не беше успял да се изправи. Беше се завлякъл до една стена и седеше облегнат на нея, носът и устата му бяха кървави, а лицето му — отекло.

Като пусна на земята оловната тояга, Лорн се наведе близо до него, за да разгледа набързо раните му.

— Добре ли сте?

— Не особено.

— Какво ви боли?

— Главата. Ребрата. Коремът. Всъщност навсякъде.

— Мисля, че носът ви е счупен.

— Противното би било учудващо. Мислите ли, че все още ще мога да се харесвам на дамите?

Лорн опипа гърдите на стареца през парцаливите му дрехи. Кадфелд се намръщи и изстена.

— Освен това са ви счупили и две ребра.

— Знаят си работата и са доста способни. Но човек винаги върши по-добре работата, която обича, нали?

Лорн се изправи, но остана клекнал.

— Защо ви биеха?

Продавачът на книги се усмихна болезнено.

— Изглежда, че не съм си платил данъка.

— Как така?

— Според тях имам магазин. Следователно трябва да плащам данък.

Под магазин се разбираше една барачка от разковани дъски, притисната между две къщи, в която той спеше и пазеше оскъдните си вещи.

— Всъщност — добави Кадфелд — благодаря. Ако не бяхте вие…

— Можете ли да вървите? — попита Лорн.

— Не мога сам.

— Ще ви помогна.

— А ако помолим и този тук?

Лорн се обърна и видя Дарил, който стоеше на уличката притеснен и непохватен и не знаеше къде да си дене ръцете.

— Ти какво правиш тук?

— Аз… вървях след вас и…

И като бързо смени тона си, юношата извика с блеснали очи:

— Дявол да го вземе, месир! Всичко видях! Те бяха четирима и при това с тояги. А вие, вие бяхте сам и ги…

— Свърши ли? — прекъсна го Лорн.

— Моля?

— Защото, ако си свършил, ще ми трябваш тук.

Дарил се спусна бързо и двамата трудно успяха да изправят Кадфелд. Той тежеше, краката не го държаха, страдаше много. Някак обаче успя да стъпи на крака, придържан от Лорн и Дарил под мишниците.

На края на уличката се поколебаха накъде да тръгнат.

— Трябва да ви прегледа лекар — каза Лорн.

— Лекар? — иронично попита Кадфелд. — В Червените павета? Бъркате квартала, месир…

— Може би отец Елдрим — подсказа Дарил.

— Не ги обичам аз много-много тия свещеници — каза старецът.

Лорн не му обърна внимание.

— Отец Елдрим ли казваш?

— Той има малка лечебница за болните и бедните — обясни момчето.

— Далече ли е?

— Не. На улица „Орм“.

— Чудесно.

— Не искате ли по-скоро да ме заведете у дома? — попита Кадфелд.

— Имате нужда от грижи — възрази Лорн. — Освен това, никой ни ви пита за мнението ви.

* * *

Лорн потропа няколко пъти с юмрук по вратата.

Въпреки късния час една монахиня дойде да отвори и като видя в какво състояние е Кадфелд, веднага ги пусна да влязат. Лорн и Дарил отнесоха стареца вътре в лечебницата, до една зала, където десет големи легла бяха прилепени едно към друго — всичките заети от по двама-трима болни. Наложи се да разпънат едно сгъваемо легло за Кадфелд.

След това Лорн и Дарил бяха поканени да изчакат в едно много приятно дворче. По стените и по колоните на сводеста галерия се виеше бръшлян. Тук-там имаше сложени пейки и шезлонги — под нощното небе и под бледите съзвездия на Мъглявината. Въздухът беше топъл, а тишината успокоителна. Изморен от това, че беше носил Кадфелд сам или почти сам, въпреки голямото усилие на Дарил, Лорн се отпусна на един шезлонг. Единственото му желание беше да облекчи гърба си, който го болеше, и като въздъхна, затвори очи. Дишането му стана съвсем равномерно, така че юношата, който трудно се задържаше на едно място, си помисли, че е заспал.

Но без да помръдва, със спусната над очите си качулка Лорн изведнъж рече:

— Значи ти вървеше след мен.

Дарил се стресна.

— М… моля?

— Одеве, на улицата. Каза, че си вървял след мен.

— Да. Всъщност не… Е, да!

Лорн вдигна качулката си.

Извърна леко глава към момчето и зачака.

Дарил преглътна.

— Аз… всъщност не ви следвах. Но отивах на същото място като вас. У вас. Така че вървяхме по един и същ път.

— И какво щеше да правиш при мен?

— Ами да ви видя! Но… — поколеба се. — Но не мисля, че сега е подходящият момент да ви кажа… да ви кажа това, което исках да ви кажа.

Заинтригуван, Лорн се извъртя на хълбок и се облегна на лакътя си.

— Слушам те, Дарил.

— Тук? Наистина ли? Сигурен ли сте?

— Имаш ли друга работа?

— Не, не.

Застанал прав, юношата изпъна туниката си и с изпънат гръб заяви:

— Скучно ми е в Архивите. Там никога нищо не се случва. На другите им харесва, но на мен не. Така че говорих с магистър Сибелиус и той е съгласен да постъпя на служба при вас.

Лорн сдържа усмивката си.

— На служба при мен. Само това.

— Да, месир. Като слуга. Или като оръженосец, тъй като вие сте рицар. Нали сте рицар, истина е, нали?

— Такъв съм. И Сибелиус е съгласен да ти върне свободата?

— Той казва, че единственото ми качество като архивар е точността ми. И че това му позволява единствено да знае в кой час започват катастрофите. Но каза също така, че несъмнено ще бъда добър слуга.

— Или добър оръженосец.

— Трябва ви някой, който да ви прислужва, месир. Да се грижи за коня ви и за оръжията ви. Да чисти. Да пазарува. Всъщност да прави всичко…

— А баща ти какво мисли за това?

Дарил наведе очи.

— Ами аз всъщност малко се надявах вие да сте тук, когато му кажа. И дори ако можехте вие да му кажете, че това е ваша идея…

Лорн го погледна, без да може да каже на какво се дължеше приятното чувство, което изпитваше към този младеж, който сякаш беше пораснал твърде бързо, като изтласкан от детството от прилив на нетърпение.

— Ще си помисля — каза Лорн.

— Наистина?

— Не сам казал „да“! Обаче има една задача, с която можеш да се заемеш сега.

— Каквото пожелаете, месир!

— Знаеш ли къде е бараката на Кадфелд?

— Аз съм от Червените павета, месир.

— В бъдеще се опитвай доколкото е възможно да ми отговаряш с „да“ или с „не“.

— Ами да. Зная.

— Върви там и донеси всичко, от което Кадфелд би могъл да се нуждае. Или всичко, което би могло да има някаква ценност. Ще се изненадам, ако вратата е заключена.

— Разбрано, месир.

И Дарил хукна, като за малко не се блъсна в отец Елдрим, който идваше.

— Простете, отче!

Лорн се изправи.

Висок, слаб, с изпънат гръб, отец Елдрим беше на около трийсетина години, но изглеждаше по-млад. Беше облечен в черно расо, понеже както всички свещеници от Църквата на пожертвания Дракон-крал и той носеше траур за него. Почти навсякъде Църквата на Дракона-крал изместваше култа към другите Божествени дракони. В Ориал, както и в останалата част на Върховното кралство само Църквата на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината, все още й съперничеше.

— Добър вечер, отче.

— Добър вечер, синко.

— Аз съм…

— Зная кой сте — в квартала се говори само за вас и имах намерението да ви посетя. Но най-вече зная какво сте направили тази вечер за бедния Кадфелд и ви благодаря за това.

Лорн се запита какъв ли беше мотивът за посещението на черния свещеник. Чиста куртоазия?

Малко вероятно.

— Как е Кадфелд?

— Спи. Дадох му да изпие една отвара против болките и му направих стегната превръзка на ребрата.

— Ще се оправи ли?

— Той вече не е млад, но още е як. Да се надяваме, че една дълга и хубава почивка ще е достатъчна. За останалото можем само да се молим. Пожертваният ще реши.

Отец Елдрим докосна с показалец фигурката на Дракона-крал, която красеше гърдите му — една отвесна черта от главата до края на опашката, после една водоравна черта, свързваща двата края на разперените крила. Драконът-крал беше най-могъщият и най-мъдрият сред Божествените. Пожертвайки живота си, беше сложил край на Мрака и беше направил възможна победата над войските на сянката и забравата — което беше довършило упадъка на Предците. Но според черните свещеници той беше пречистил душите на хората, които от онзи миг насетне можеха да очакват вечното спасение.

Лорн не вярваше, че душата му е вечна. А още по-малко, че можеше да бъде спасена.

— Според Кадфелд — каза той — стражите искали да го накарат да си плати данъка. Какво става тук?

Свещеникът въздъхна и му посочи един стол.

— Става това — отвърна той, когато седнаха, — че нашият квартален префект е алчен и корумпиран.

— Не са ли всички такива?

Отец Елдрим се усмихна примирено.

— Да, в една или друга степен. Особено откакто вече не са назначавани от Градския съвет, а от кралицата. Нашият — Талин Йоргаст — е образец в това отношение. Той смазва Червените павета от данъци, прибира голяма част за себе си и забогатява допълнително благодарение на различна контрабанда.

— Нищо ли не може да се направи против него?

— Той е племенник на Естеверис — министърът на кралицата. Което означава, че е недосегаем.

Лорн се намръщи.

Да се захване с племенника, може би щеше да е добър начин да стигне до чичото. Може би това беше неговия коз…

— А за тези, които биха си помислили да се оплакват — продължи черният свещеник, — Йоргаст сам плаща на своите стражари.

— Мислех, че членовете на стражата се избират сред жителите на квартала. И от тях.

— Стражата на Червените павета е такава само по име. Йоргаст я направи своя лична стража и наема само изверги, които понякога отива да измъква от затвора, а тази вечер вие можахте да видите тяхната жестокост. И начело назначи най-лошия от всички — Андара. Благодарение на него страхът царува тук.

— Кой е той?

— Никой не знае. Несъмнено бивш наемник. Но ако ми позволите един съвет, рицарю, не си търсете неприятности с това чудовище.

Лорн остана невъзмутим.

— А вие? Вие нямате ли проблеми с Йоргаст и неговите хора?

— Те не ме обичат, защото правя всичко възможно да помагам на бедните и да им вдъхвам надежда. Мисля, че Андара ме смята за противник на своята власт. Съперник.

Лорн се запита дали Андара грешеше по този въпрос.

Действително Църквата на Дракона-крал разпростираше влиянието си, като всеки ден привличаше нови привърженици. Сред властимащите, разбира се. Но най-вече сред скромните хора, на които помагаше. В тези неспокойни времена тя всъщност въплъщаваше справедливостта, реда и надеждата. И хранеше и се грижеше за изоставеното население. Но благотворителните дела на черните отци не бяха лишени от по-висш интерес: те бяха част от стратегия за покоряване.

— Никога няма да посмеят да се захванат с мен — добави отец Елдрим. — Единственият ме пази.

И отново се прекръсти.

— За в бъдеще можете да разчитате на моята помощ — каза Лорн. — Не се колебайте да ме повикате, ако е необходимо. А сега приемете да платя за грижите, които полагате за стария Кадфелд.

Подаде му една малка кесийка. Свещеникът я взе, отвори я и каза:

— Това е много повече от необходимото.

— Използвайте излишъка за най-онеправданите от вашите енориаши, отче.

— Благодаря ви от тяхно име.

Отец Елдрим прибираше кесийката в джоба си, когато чуха да се тропа на вратата на лечебницата. Спогледаха се заинтригувано, станаха и скоро видяха Дарил, който беше нахълтал в двора, следван от две-три монахини, които беше разблъскал, за да влезе.

Зачервен, задъхан, юношата успя да каже само това:

— Бързо! Месир… трябва… трябва да дойдете незабавно!

Голям огън пращеше в тъмнината насред площада — пред очите на всички.

Измъкнати от леглата от стражите, обитателите на квартала бяха събрани в нощната прохлада. Облечени набързо, някои боси, те стояха на разстояние от ослепителния огън, без да говорят, уплашени и донякъде невярващи, принудени да присъстват на злокобната гледка. От някои прозорци се подаваха рошави глави, а по улиците идваха още любопитни, събудени от съседите си.

Онова, което изгаряха, беше животът на един почтен човек.

Пламъците бяха високи. Оживени от няколко бутилки алкохол, те разкъсваха проядени от червеи дъски, една табуретка, щайга, която беше служила за маса, одър и одеяло, прояден от молци килим, разкъсани книги, чиито листа политаха, погълнати от огъня и повдигани от топлия въздух — всичко, натрупано с времето. А стражите продължаваха да подхранват огъня с останките от нищожните съкровища — сламена птица, която беше служила за верен и търпелив довереник, малка олющена кутийка, украсена с мотиви от седеф, колекция от малки празни флакончета — всичко, което беше в бараката на Кадфелд, преди да я разрушат. Тя беше оказала само някаква отчаяна съпротива. Два-три добре насочени ритника бяха достатъчни, за да съборят дъските сред облак прах.

Андара се усмихваше доволен със скръстени на гърдите ръце, докато хората му привършваха с хвърлянето в огъня на малкото, което един безобиден човек някога беше притежавал. Беше убеден, че урокът ще даде своите плодове. Ето какво ти се полага, когато се противопоставяш на стражата, когато се противопоставяш на него. Като беше набил неговите стражари, някой беше оспорил властта му. Както всички в квартала на червените павета, този някой трябваше да разбере, че това не можеше да се размине току-така.