Пиер Певел
Рицарят (45)

Глава 4

На следващата сутрин много рано, докато градът едва се пробуждаше, Сибелиус откри, че някой го чака на улицата пред Кралските архиви. Отначало се учуди. После се запита кой ли е този мъж, облечен в кожа и сив лен… преди да забележи тъмните стъкла, които скриваха очите му на меката светлина на ранното утро.

Тогава разбра.

Лорн беше седнал на една каменна пейка, наведен напред, с лакти, опрени на коленете. Беше се замислил, но вдигна глава, когато архиварят извади връзката си с ключове, и се изправи.

— Казвам се Лорн Аскариан. Идвам от името на граф Д’Аргор.

Сибелиус кимна.

— Графът ме уведоми с вестител за Вашето посещение. Ама елате, влезте.

Отвори три ключалки с три различни ключа и бутна тежката врата, украсена с гербовете на Върховното кралство. Лорн го последва вътре и докато той затваряше, забеляза:

— Без стража? Никой, който да пази нощем това място? Ами ако избухне пожар?

Архиварят се засмя примирено.

— Не, никой. А ако избухне пожар, неколцина ще се зарадват, като видят това място да изчезва сред дима.

— Неколцина?

— В Двореца. Някои смятат, че струва твърде скъпо да се пази всичката тази стара хартия. Може би в края на краищата имат някакво основание… Оттук.

Лорн последва Сибелиус по някакви коридори, минаха през помещения, където етажерки и сандъци преливаха от подвързани книги и свитъци пергамент. Навсякъде имаше един и същ прах, една и съща миризма на дърво и мастило, все същото усещане за изоставеност. Подът скърцаше под обувките им. Боята по стените тук-там беше излющена. От тавана всеки момент можеха да се срутят гипсови отломки.

— Бързо дойдохте — каза архиварят, докато показваше пътя. — Писмото на графа дойде по ездач на змей едва преди няколко дни. Откога сте в Ориал?

— От вчера.

— Ако нямате къде да спите, на драго сърце ще ви подслоня колкото време ви е…

— Благодаря. Но аз се настаних в Черната кула.

Сибелиус спря и се обърна към Лорн.

— Вече? — учуди си той. — Това е ваше неотменно право, но…

Не довърши думите си.

— Защо да чакам? — попита Лорн.

Архиварят помисли за миг, после вдигна рамене — на лицето му беше изписана несигурност.

— В края на краищата… — продума той, като тръгна отново.

Въведе Лорн в частния си кабинет, до който се стигаше по разклатена дървена стълба. Без да знае точно защо, Лорн очакваше да види стая, претрупана с книжа, купчини документи, пирамиди от свитъци. Всъщност тя беше добре подредена, макар на светлината да танцуваха лъчи от прах — тук, както и навсякъде другаде. Закачена на опънато въже, една завеса отделяше тясно сгъваемо легло от останалата част на стаята.

— Случва ми се понякога да съм прекалено уморен, за да се прибера у дома — каза Сибелиус, като проследи погледа на Лорн. — От възрастта е.

Изглеждаше на около шейсет-шейсет и пет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен от годините, но погледът му си оставаше жив, а несъмнено и умът му беше същият. Облечен беше много скромно, брадата му беше грижливо подстригана и на слепоочията продължаваше в корона от късо подстригани бели коси. Пръстите на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. На колана му висеше нож, придържан от две верижки.

— Трябва да ви дам нещо.

Обърна се към един железен шкаф, отвори го с ключ, който носеше на врата си, и извади от него кръгла кесия, която подаде на Лорн.

— За вас — каза той.

Лорн взе кесията, докато архиварят затваряше шкафа, в който като че ли нямаше нещо кой знае колко ценно, с изключение на няколко документа, подпечатани с черен восък. Що се отнася до кесията, тя се оказа пълна със златни лангри.

Истинско малко богатство.

— От граф Д’Аргор — обясни Сибелиус. — Моли ви единствено да ги употребите добре.

— Ще се постарая.

Лорн пъхна кесията във вътрешния джоб на жакета си. И докато сваляше очилата си, от едно съседно помещение се чу шум от падащи книги — много и от високо.

Архиварят въздъхна, извини се с поглед и отвори вратата на кабинета си.

— Ти ли си, Дарил? — извика той.

— Аз съм — отвърна му млад глас. — Всичко е наред, магистре. Нищо ми няма.

Сибелиус въздъхна още веднъж.

— Ще подредиш всичко това, нали?

— Точно това правех, когато…

— Внимавай. Другите дойдоха ли?

— Другите ли, магистре?

— За кого мислиш, че ти говоря? Сам и Лерд.

— Ъъъ… не зная.

Архиварят затвори вратата.

— Това — каза той тихо — ще рече „не“. Но Дарил не е от тия, дето доносничат — нова въздишка. — Защо трябва най-изпълнителният да е най-непохватен?

Седна и покани Лорн да направи същото.

— „Магистре“? — попита Лорн.

Сибелиус кимна.

— Аз съм главен архивар-магистър — каза той.

— И ви помагат само…

— Двама архивари и един чирак, да.

— За всичките Кралски архиви?

— Само до преди две години бяхме двайсет. Но ето че парите, които ми отпускат, се стопиха като сняг. И понеже няма пари… Което не означава, че всякакви видове документи, закони, декрети, договори, каквото се сетите, непрестанно не идват тук и то по много. И понеже не можем да насмогнем, всичко се трупа. Купчините стават все по-високи и един ден ще затрупат бедния Дарил — добави Сибелиус с усмивка. — Но какво очаквате, рицарю? Кралството е на ръба на пълна разруха и никой не знае какво ще стане утре. Кой да се интересува от миналото? А какво сме ние тук? Миналото?

Лорн не отговори. Само впери в архиваря спокойния поглед на разноцветните си очи. Сибелиус отвърна на погледа му и се запита какво да мисли за този мъж, който изглеждаше едновременно внимателен и странно откъснат от всичко. Знаеше историята му от Теожен. Знаеше, че Лорн беше изгубил всичко и беше прекарал три години в тъмниците на Далрот за престъпление, което не беше извършил. Какво ли беше изтърпял там? И как беше оцелял?

Сибелиус се сепна и каза:

— Ето че сте богат. Мога ли да направя друго за вас?

— Графът каза, че мога да разчитам на вас.

— Всичко зависи от това за какво.

— Върнах се, за да възстановя властта на Върховния крал.

Поразен, архиварят млъкна и дълго гледа към Лорн, който не трепваше.

Да възстанови властта на краля?

При положение, че кралицата беше обсебила цялата власт и гонеше, купуваше, пречупваше или елиминираше всеки, който й се противопоставеше? Докато кралят, поразен от някаква загадъчна болест, умираше в една далечна цитадела, в която сам се беше затворил? Когато казваха, че бил луд? Или виновен, че е изоставил Върховното кралство и народа си? С изключение на неколцина, които се бореха нелегално с риск за живота си, последните привърженици на Ерклант мълчаха или се криеха.

Но може би, може би чакаха само да се появи един мъж, който да се възправи и да ги поведе.

Можеше ли Лорн Аскариан да е този мъж?

„Теожен като че ли вярва в това“ — помисли си Сибелиус.

Помисли още малко под безстрастния поглед на Лорн, после каза:

— За това — да, за това можете да разчитате на мен.

Лорн кимна тежко.

Не положиха никаква клетва. Дори не си стиснаха ръцете. Но от този момент насетне се свързаха в договор и Сибелиус почувства как някаква странна тръпка от възбуда и надежда пропълзя по гръбнака му.

— Искам да зная всичко за правата, които дава този пръстен — каза Лорн, като показа ониксовия си пръстен. — За правата и за задълженията. Според закона. Но и според обичая.

— Разбрано.

— Намерете ми всички документи. И най-дребната заповед. Най-дребната разпоредба. Най-малката присъда, изречена пред съда на Върховния крал.

— Разбрах.

— Освен това искам да зная всичко за Ониксовата гвардия. Нейната история. Нейната организация. Нейните правомощия.

— Добре. Но знаете с какви средства разполагам. Ще отнеме време.

— Ще прочитам всичко, което намерите, постепенно. Ще ми изпращате документите в Черната кула. Не се страхувайте, ще внимавам с тях и ще ви ги връщам веднага, щом ги проуча.

Сибелиус се стресна при мисълта, че някои от най-ценните му архиви ще напуснат тези стени. Преди две години изнасянето на редките документи щеше да е невъзможно. Или поне нямаше да мине без пречки и без да привлече внимание. Но днес… Главният архивар си каза, че тъй като никой не се грижеше за това какво става с паметта на Върховното кралство, той беше свободен да прави каквото пожелае.

Само при условие тя остане непокътната.

— С какво искате да започна?

— С правата и задълженията на Първите рицари на кралството. Трябва да ги познавам, за да бъда безупречен и да не могат да ме обвинят в нищо. Или за да зная кога и как надвишавам правата си — в противния случай.

Сибелиус повдигна едната си вежда.

— В противния случай?

Лорн го погледна право в очите.

— Ще изпълня мисията, която Върховният крал ми повери. Каквото и да ми струва. Това е единственото, за което можете да бъдете загрижен.

Архиварят почувства как в него се появява някакво безпокойство, но нищо не каза. Единственото, което рече, беше:

— Бъдете… предпазлив, рицарю.

* * *

След като Лорн си тръгна, Сибелиус забрани да го безпокоят и дълго мисли.

После извика:

— Дарил!

Скоро един юноша на шестнайсет години провря главата си през открехната врата.

— Да, магистре?

— Влез, Дарил. И затвори вратата. Ще ми трябваш.

* * *

След като се върна от срещата си със Сибелиус, Лорн веднага се захвана за работа. Започна да изпразва приземния етаж на кулата от всякакви боклуци и мръсотии, но и от пръстта и от тревите и храсталаците, които го изпълваха. Така премина целият ден, но не успя да завърши докрай тази задача. Разбира се, златото на Теожен му позволяваше да наеме работници и несъмнено можеше да го направи за най-мръсната работа. Но трябваше да се помъчи сам, та дори и да го вземеха за луд. По-важното беше, че всичко това трябваше да се знае.

Когато настъпи вечерта, Лорн прецени, че достатъчно се беше поизпотил.

Без дори да се измие, отиде в първия хан и си купи хляб, вино, пастет, сирене и грозде, без да обръща внимание на дълбокото мълчание, което настана при неговото влизане. Плати, обеща да върне кошницата и се върна с бодра стъпка. Настани се в кулата, прекрачил една пейка, и нареди храната пред себе си, докато Исарис преследваше една мишка на другите етажи.

И тъкмо се готвеше да нападне вечерята си, когато някой се прокашля на прага. Беше един юноша, доста слабичък, с щръкнали уши, който носеше малко сандъче и изглежда не знаеше какво да прави.

Лорн го погледна и зачака.

Юношата преглътна и не посмя да заговори.

Колкото повече Лорн чакаше, толкова юношата не се осмеляваше. С мишка в уста, Исарис дойде да види какво става и застана на едно стъпало в горната част на стълбата.

— Е? — изгуби търпение Лорн.

Юношата се стресна.

— Казвам се Дарил — каза той. — Идвам от името на магистър Сибелиус. Нося документи за вас. Всъщност…

Не смееше да продължи.

— Да? — каза Лорн.

— Вие сте рицарят Лорн Аскариан, нали?

Вместо рицар, пред Дарил седеше един мръсен мъж със запретнати ръкави на ризата, косата му беше цялата прашна, а лицето му неприветливо, той ядеше с пръсти и пиеше от бутилката насред едни развалини.

— Аз съм — каза Лорн.

— Значи тогава тези документи са за вас — заяви юношата с видимо облекчение.

— Сложи ги където искаш. Благодаря.

Дарил потърси някое по-добро местенце, където да остави сандъчето, не намери и в крайна сметка го пусна до краката си. Тогава Лорн реши, че вече може спокойно да продължи да вечеря, но юношата като че ли нямаше намерение да тръгва. Разглеждаше мястото, безпорядъка, старите мебели, разкъсаните тапети, гредореда, който се виждаше изпод падналата мазилка, и продънения под.

Изглеждаше впечатлен.

— Нещо друго? — попита Лорн.

— Не, не — отговори момчето.

Но не си тръгваше.

Поведението му заинтригува Лорн, който се обърна към Исарис. Котето беше оставило мъртвата си жертва, но продължаваше да стои на най-горното стъпало на каменната стълба, която се изкачваше покрай едната стена. Чакаше, любопитно да види какво ще се случи.

Лорн се поколеба и за собствена изненада каза:

— Гладен ли си?

Дарил беше от онези кльощави юноши, които винаги са гладни.

— Бога ми…

Лорн го покани с ръка да седне при него. Дарил не чака да го молят. Наведе се да прекрачи пейката и извади едно ножче от джоба си. С блеснали, пълни с признателност очи, апетитът му беше настървен и весел. Ядеше твърде много, за да може да говори, но между два залъка се усмихваше от все сърце. Лорн ядеше по-умерено, но не можеше да не се усмихва лекичко.

Когато най-накрая се насити, Дарил избърса ножчето в панталона си, изправи се и стана.

— Благодаря, месир. Но сега трябва да се прибирам.

И тъй като Лорн не го гледаше, докато довършваше сиренето си, добави:

— Магистър Сибелиус каза, че вие ще върнете документите?

— Така се разбрахме, да.

— Защото иначе мога да се върна да ги взема, ако искате…

Лорн погледна момчето слисано и развеселено.

— Лека нощ, Дарил.

— Лека нощ, месир.

Дарил си тръгна със съжаление, но се обърна точно преди да мине прага на кулата.

— Месир?

— Какво? — каза Лорн, докато се опитваше да си припомни, че търпението е добродетел, възхвалявана от философите.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се доверя много-много на този гредоред.

Лорн погледна към гредореда над себе си.

— Защото според мен — продължи юношата, — ако не ви убие, като се срути под вас, то ще се събори на главата ви, преди да… Ако мога да си позволя да кажа, месир.

— Не ми изглежда да е в чак толкова лошо състояние…

— Носещата греда е увредена. А страничните греди, там, вдясно, само чакат да поддадат. Трябва да ги подсилите, но най-сигурно ще е да съборите всичко на земята.

Лорн се учуди:

— Значи разбираш от тези неща?

— Малко. Баща ми е дърводелец. Искаше да ме научи на своя занаят. Казват, че имам око за тази работа, ама… Благодарение на един братовчед ми намериха работата в Архивите. Скучно е, но предпочитам това пред дърводелството.

— И какво толкова не ти харесва в дърводелството?

— Забитите тресчици — отвърна момчето уверено.

Лорн погледна Дарил, после гредореда, после пак Дарил.

Усмихваше се.