Пиер Певел
Рицарят (44)

Глава 3

Същата вечер Естеверис беше посетен от префекта Йоргаст.

В Ориал всеки квартал се управляваше от префект, който не беше длъжен да се отчита на никого, докато цареше ред, а данъците постъпваха в хазната. Такъв беше случаят и с квартала на червените павета, за който отговаряше Талин Йоргаст.

Въпреки късния час Естеверис все още работеше в кабинета си в частните си покои. Тъй като беше взел третата си и последна вана за деня, под нощницата си от коприна и брокат той носеше само една прозрачна памучна риза, която обгръщаше гънките на дебелото му тяло. Плешивият му череп лъщеше от помадата, която една слугиня търпеливо беше нанесла и чието предполагаемо действие трябваше да успокои ужасните мигрени, от които страдаше министърът. Късите му пръсти както обикновено бяха претрупани с пръстени и скъпоценни камъни. Устните му бяха мазни от пастичките, от които отхапваше, докато четеше някакъв много важен доклад.

Непредвиденото идване на префекта не го очарова, но той позволи да го въведат. Появи се мъж на около трийсет години, висок и с грижливо поддържан външен вид.

Естеверис стана да го посрещне.

— Добър вечер, Талин.

— Добър вечер, чичо. Благодаря, че ме приехте.

— За жалост, мога да ти отделя само няколко минути — посочи бюрото си, претрупано с хартии, карти, доклади и папки, завързани с кожени върви. — Както виждаш, дните ми са дълги и преизпълнени с работа.

Йоргаст беше племенник по сватовство на министъра, на когото дължеше поста си на префект. Впрочем министърът и за миг не беше съжалил за това. Знаеше, че Йоргаст е нечестен, амбициозен, жаден за злато и корумпиран, но на него му беше предан и кварталът му беше поддържан в добър ред.

Естеверис седна отново и посочи едно кресло на племенника си. Искаше да му предложи и сладкиши, но забеляза, че в чинията нямаше нито един непокътнат. Беше харесал тези сладкиши с мед и портокалов цвят по време на едно пътуване извън Имелор още когато беше член на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Оттогава насетне всяка вечер след вечеря поръчваше да му сервират една чиния от тях. Похапваше разсеяно, докато работеше, оставяше сладкиша, от който току-що беше отхапал и щом преглътнеше, отново протягаше ръка слепешката, за да вземе някой наченат сладкиш… или пък друг.

— Е, Талин, какво мага да направя за теб? — запита любезно.

Префектът се размърда на стола си.

— В интерес на истината, чичо, днес се случи нещо в Червените павета. Нещо, което току-що научих и което несъмнено ще ви заинтересува.

Естеверис остана безразличен и започна да ближе захарта от пръстите си.

— Слушам те.

— Ами… днес пристигна един мъж. Каза, че се нарича Лорн Аскариан и че е Пръв рицар на кралството. Зная, че това е невъзможно, но той има пръстен, който като че ли го доказва. И се настани в Черната кула.

Министърът вече знаеше всичко това. Беше го научил няколко часа по-рано благодарение на необикновената мрежа от информатори и шпиони, която поддържаше във всички слоеве на обществото — от подземния свят на Бежофа до преддверието на кралицата. Все пак предпочете да не казва нищо на племенника си. Добро средство да държи лоялността на хората и да ги кара да вярват, че са полезни, дори необходими. След алчността няма по-къса и по-здрава каишка от суетата.

— Не посмях да се намеся — продължи Йоргаст. — Не и преди да съм ви информирал и да съм поискал мнението ви, чичо.

— Добре си направил.

Естеверис зададе няколко въпроса, на които префектът отговори с готовност. После Йоргаст попита:

— Но какво означава това? Кой е този човек? Пръстенът, който носи, истински ли е?

— За жалост, е.

— Тогава вие знаете кой е той?

— Един мъж, когото Върховният крал призова при себе си.

— Върховният крал! — извика префектът. — Но тогава…

— Не се притеснявай — прекъсна го чичо му. — Няма причина за безпокойство.

— Наистина ли?

— Уверявам те.

Йоргаст изобщо не изглеждаше убеден.

Той изстискваше колкото може своя квартал. Смазваше го от данъци, вземаше за себе си повече, отколкото му се полагаше, и дори използваше положението си, за да ръководи контрабанда, която му носеше тлъсти печалби. В идеята представител на краля да се настани насред Червените павета нямаше нищо, което да му хареса.

— Не се тревожи — настойчиво продължи министърът, като стана от креслото си с усмивка, която трябваше да е успокояваща.

Префектът разбра, че срещата беше приключила, и също стана. Лицето му продължаваше да е мрачно.

— Добре де, но какво иска този… този Лорн?

Естеверис хвана племенника си за лакътя, за да го придружи.

— Не зная… — каза той и вдигна рамене. — Може би да възстанови сам Ониксовата гвардия! — добави той.

Йоргаст се ококори.

— Мислите ли?

Министърът избухна в смях.

— Ама шегувам се, Талин! Шегувам се! Хайде, ела на себе си!

Загрижен да не се изложи, Йоргаст се видя принуден да се отпусне и също да се засмее.

— И все пак — поде Естеверис, — добре направи, че ме осведоми за всичко това. Наблюдателен си, това е чудесно. Продължавай все така, а? Хвърляй по едно око на този човек, ама дискретно, и редовно ми съобщавай какво прави.

Ненужна мярка, тъй като министърът вече беше наредил да наблюдават новия обитател на Черната кула.

— Разбрано, чичо.

— Какво може сам човек?

— Нищо — призна префектът.

Но не беше напълно убеден.

* * *

След като Йоргаст си тръгна, Естеверис се върна и седна на бюрото си. Разтревожено погълна няколко сладкиша, докато разсъждаваше. Нямаше представа каква работа имаше Лорн в Ориал. Знаеше само, че беше главната фигура на Върховния крал, който току-що го беше поставил в средата на шахматното поле. След няколко начални хода най-сетне партията наистина започваше.

Естеверис въздъхна.

Само това му липсваше! Като че ли си нямаше достатъчно грижи, достатъчно проблеми за оправяне с отстъпването на Ангборн, което наближаваше! Трябваше ли наистина Върховният крал точно в този момент да се намеси от своята Цитадела? Не можеше ли да продължи да си агонизира, отдръпнал се от света?

Естеверис забеляза, че беше изпразнил чинията с пастичките и се самообвини. С изражение, внезапно обзето от отвращение, той я бутна ядосано и тя падна на паркета, като се разби на парчета.

При този шум се притече Дранис — довереният слуга на министъра. Мълчаливо, както му беше навик, черният драк показа глава на вратата и зададе въпроса си с поглед.

Естеверис го изгони с ядно движение.

После размисли и го повика.

— Дранис!

Дракът се върна.

— Далк още ли е тук?

Дранис кимна утвърдително.

— Повикайте го.

Дракът отново кимна и излезе.

* * *

Когато Сор Далк влезе, Естеверис чакаше на балкона.

Известѐн от тракането на токовете и подрънкването на шпорите си, той отиде при министъра, но изчака да бъде повикан, за да се яви. Нощта беше топла, ясна и спокойна.

А Далк не бързаше.

Той почака, единият му палец беше пъхнат в гайката на колана, а ръката му почиваше върху дръжката на меча.

— Прочетох доклада ви — каза накрая Естеверис. — Има ли основание за тревога?

Далк се връщаше от Ангборн.

— Така мисля — каза той.

— Но кой е този Каел…?

— Каел Дорсиан. Дребно и много съмнително благородничество на меча. Събира около себе си всички противници на отстъпването на Ангборн на Иргаард. Говори за предателство, безчестие. Не признава на кралицата правото да царува. Казва, че се подчинява единствено на Върховния крал. Слушат го.

— Не можем ли да го вразумим?

— Не.

— Да го купим?

— Нито това.

— Тогава да го накараме да замълчи? — ядоса се Естеверис, като се обърна към своя доверен човек.

Далк не трепна.

— Без съмнение ще е неблагоразумие — каза той.

Министърът изруга, но не след дълго се успокои.

— Много добре зная — процеди той. — Много добре зная. Никога не е добре на една кауза да й се дава мъченик… А да го задържим? Още ли не е направил нещо незаконно този барон?

— Нищо. Поне нищо доказано. Досега.

— Как така?

Далк обясни, че от известно време банда нехранимайковци вилнее из Ангборн. Напада само богати иргаардци или търговци, банкери, притежатели на кораби, които са особено благоприятно разположени към Иргаард. Откраднати са доставки, има обрани къщи, изпразнени складове, подпалени запаси. И всичко това с почти никакво насилие, така че до този ден има оплаквания само за дребни наранявания и цицини. Но колко ли още щеше да продължава така?

— Тези разбойници подписват злодеянията си с печатни листовки, които оставят на мястото или разлепват през нощта по стените в града. Много са популярни, твърдят, че са верни и предани поданици на Върховния крал. Осъждат незаконното регентство на кралицата, която води Върховното кралство към гибел. Отказват да признаят отстъпването на Ангборн и обещават да продължават борбата, дори когато градът стане иргаардски. Те са бойци. И се готвят да водят законна война, като изземват от врага запасите, които скоро ще му бъдат потребни.

— И според вас Дорсиан е водачът на тази банда, така ли? — каза Естеверис.

— Дорсиан отрича. Но говори съвсем същото като тези разбойници. Освен това е мъж на действието. И има всички необходими качества, за да събере около себе си шепа смели и решителни доброволци.

Загрижен, министърът размишляваше.

Действията на тези разбойници рискуваха да развалят добрите връзки, които се зараждаха между Върховното кралство и Иргаард. Трябваше да бъдат спрени възможно най-бързо. Преди да успеят да навредят повече и да съберат още привърженици. Мисълта, че биха могли да опитат да създадат скандал по време на подписването на договора, обля слепоочията на Естеверис със студена пот. Кралицата, която искаше този ден да бъде денят на нейния триумф, нямаше да прости подобно опозоряване.

На никого.

— Върнете се в Ангборн, Далк. Още утре.

— Слушам.

— Правете каквото решите. Използвайте всички необходими средства и похарчете колкото пари са нужни. Но искам тези престъпници да са мъртви или заключени възможно най-скоро. Независимо дали е виновен, или не, искам Дорсиан да млъкне. Разбрахте ли ме добре?

Далк се поклони и се оттегли.

Чувствайки, че започва пристъп на мигрена след всички тези тревоги, Естеверис извика:

— Дранис!

Черният драк се появи.

— Вино — нареди Естеверис.

Поколеба се, после каза:

— И сладкиши.