Пиер Певел
Рицарят (41)

Глава 11

След една седмица почивка в Каларин — замъкът на граф Д’Аргор, Лорн прецени, че за него беше дошло време да тръгва. Беше се възстановил от умората и раните, беше си върнал спокойните нощи благодарение на Исарис и се чувстваше готов да продължи мисията, която Върховният крал му беше възложил. Да се опознаят с Теожен беше едва началото. Сега трябваше да отиде в Ориал — столицата на Върховното кралство.

Освен това скучаеше и притесняваше.

Също като Теожен и другите, и той беше посрещнат като герой, когато се върнаха с освободените пленнички. Също като тях, и той беше страдал и беше гледал смъртта в лицето. Също като тях, и той беше рискувал всичко, за да спаси жени, обречени на робство — жени, които не му бяха никакви. Бяха го чествали. Графът го беше поканил да остане колкото иска в Каларин, където винаги щеше да е добре дошъл:

— Моята врата винаги ще е отворена за вас, рицарю.

Но малко по малко…

Лорн не търсеше нито компанията, нито симпатията на никого. Не отговаряше на проявите на приятелство или уважение. Изобщо не го интересуваше дали го харесват, или не. Както и дали му се възхищават. Беше меланхоличен, говореше малко, не се усмихваше. Прекарваше по-голямата част от дните в четене, тренировки и дълга езда в равнината — единствен приятел му беше котката.

Поведението му, предизвикващо притеснение, накрая беше възприето като презрение. И тъй като за него се говореше много, скоро се разчу, че кралят го беше направил свой Пръв рицар, но и че е бил затворен три години в Далрот и че току-що е излязъл оттам. А за какво престъпление точно? Хората не знаеха, дори и някои да говореха за високопоставено предателство. Каквото и да беше, трябва да е било нещо тежко, много тежко.

Скоро Лорн предизвикваше у другите единствено недоверие и отхвърляне. Обитателите на замъка го избягваха и вече не го заговаряха освен на масата на графа. И ако лявата му ръка продължаваше да привлича погледите, то беше, за да видят на нея прословутия ониксов пръстен с герба, както и да се опитат да отгатнат как изглежда печатът от червен камък под кожената превръзка. Питаха се за мотивите, които бяха накарали Върховния крал да издигне Лорн до ранга на Пръв рицар на кралството. Говореше се за Тъмнината и за начина, по който тя уврежда душите. Всички души. Разказваха си кризата, която беше преживял, и разбира се, слуховете преувеличаваха. Накрая хората започнаха да се питат дали в него няма някаква много силна част от Тъмнината, дали присъствието му не е вредно за тях. И в Каларин започна да се чува, че може би Лорн беше донесъл нещастие на похода, воден от Теожен…

* * *

— Добър вечер.

Беше вечерта преди да замине.

Нощта се спускаше и Лорн се беше облегнал на голям прозорец, за да се порадва сам на вечерната прохлада. Зад тъмните си очила той гледаше залязващото слънце, което потъваше зад един огромен процеп между два далечни върха.

Лорн се обърна, за да види тази, която се приближаваше.

Позна я, но не знаеше коя е тя. Беше я забелязал на вечерята, седеше вдясно от Теожен и разговаряше с него като близък човек. Беше пристигнала същия ден в замъка. Висока, слаба и с рядка красота и изисканост. Тъй като всички се отнасяха към нея с огромно уважение, Лорн си помисли, че сигурно принадлежи към висшата аргорска аристокрация. Но не си спомняше да я е виждал в двора на Върховното кралство или другаде.

Непознатата се усмихваше, облечена в роклята в бяло и сиво, която носеше на вечерята — доста обикновена рокля, но със съвършена елегантност, която подчертаваше силуета й. В нейните ръце Исарис позволяваше да бъде почесван по врата и спокойно мъркаше.

— Ваша е, нали?

Лорн я погледна.

Като продължаваше да се усмихва, тя му подаде котето. Той взе животното, което веднага скочи на раменете му.

— Как се казва? — попита жената.

— Исарис.

— Хубаво име… Това означава „душа“ на скандски. Вашата майка беше скандка, нали? И кралица воин.

Лорн не отговори.

Почака, после попита:

— Коя сте вие?

— Госпожа Мерил. На вашите услуги.

Лорн примига.

Жената му подаваше фината си ръка и когато видя китката й, подозренията му се потвърдиха. Символните мотиви на татуировка, оцветена в червено, жълто и синьо, тръгваха от обратната страна на ръката и изчезваха под маншета. Лорн знаеше, че стигат до рамото, а несъмнено продължаваха и по-нататък.

Госпожа Мерил беше лилия.

— Лорн Аскариан.

— Вече чух да се говори много за вас, рицарю.

Вместо обяснение погледна многозначително белязаната ръка на Лорн. Но какво посочваше — пръстена или каменния печат? Вероятно и двете.

Като се обърна към прозореца, Лорн сложи Исарис на перваза и загледа светлините на залеза, които очертаваха черните силуети на хребетите. Госпожа Мерил дойде до него и двамата останаха за момент без да говорят, достатъчно, за да забележи, че присъствието на лилията не му беше неприятно. Това изобщо не беше учудващо: лилиите умеят да се харесват, както убийците умеят да убиват.

— Опитайте се да не им се сърдите прекалено.

Лорн се намръщи.

— Моля?

— Видях как се отнасят към вас хората от замъка. А зная и какво сте направили. Не им се сърдете много. Простете им неблагодарността.

— Не ме интересува.

— Наистина ли?

— Не го направих, за да им се харесам.

— Тогава защо го направихте?

Лорн се замисли.

— Някой трябваше да го направи — каза той. — Освен това не бях сам.

— Това не намалява заслугите ви.

— Помислете по-скоро за заслугите на тези, които загинаха.

И внезапно попита:

— Какво искате от мен?

Отначало Лилиите бяха орден на елитни куртизанки. Те продължаваха да са такива, но мисиите им се бяха разнообразили с времето. Красиви, интелигентни и образовани, те пътуваха много и имаха достъп навсякъде, използваха ги като вестители, шпиони, посредници. Дискретни и влиятелни, уважавани, те бяха богати служители и познаваха тайните на влиятелните хора. Но никога не забравяха да пазят собствените си интереси.

Госпожа Мерил не се раздели с миролюбивата си усмивка.

— Исках само да ви поздравя, рицарю. Граф Теожен говори само хубави неща за вас. А и човек не среща всеки ден по някой Пръв рицар.

— Нито някой бивш от Далрот, нали?

Лилията не мигна.

На пръв поглед би могъл да помисли, че е на трийсет или трийсет и пет години, но Лорн отгатна, че е по-възрастна поне с още десет. Спокойно й даваше четирийсет. Това се дължеше на нейната увереност и на дълбочината на погледа й. А също и на малките бръчици в ъгълчетата на очите й. Както и на една ведрина, която младостта не познава. Дължеше се и на уважението, което й засвидетелстваха — уважение, което трябваше да отговаря на ранга й в ордена. Всъщност повечето лилии се оттегляха, щом красотата им повехнеше. Оставаха само тези, които искаха — и можеха — да се издигнат в йерархията.

Оставаха само най-добрите.

— Струва ми се, че бяхте оневинен, рицарю.

Лорн вдигна рамене.

— Това е като белег върху лицето. Няма значение дали ударът е бил заслужен, или не. Няма значение дали този, който го е нанесъл, съжалява, или не…

— И все пак кралят ви повери пръстена на Пръв рицар на кралството. Това означава, че ви дава цялото си доверие.

Лорн сведе поглед към пръстена от оникс и сребро на лявата си ръка. Известни му бяха някои от причините, които бяха накарали Върховния крал да го направи Пръв рицар. Не всичките бяха добри и сигурно имаше и други, които не му бяха известни. Но в едно беше сигурен: този пръстен щеше да привлича любопитството, безпокойството и завистта.

— Какво искате от мен? — повтори той.

Внимаваше, убеден, че лилията крие намеренията си.

— Единствено да ви уверя в симпатията ми към вас, рицарю. До такава степен ли ви е неприятна?

Лорн почувства как Исарис слага меката си лапа на белязаната му ръка. Пое си въздух и се успокои.

— Не — призна той.

Във властта на тази жена имаше нещо магическо, опияняващо. Но той нямаше желание да се бори.

— Бих желала също така да ви уверя, че преследваме една и съща цел — каза лилията меко. — Вие и аз. Е, вие и ние.

Тя отново се усмихваше.

— И каква е тази цел, госпожо?

— Ами доброто на Върховното кралство, разбира се.

Лорн дълго я гледа, без тя да покаже каквото и да било вълнение.

После се усмихна странно и отнасяйки Исарис, си тръгна.

— Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, рицарю. До скоро.

* * *

На другия ден много рано Лорн сам оседла коня си. С Исарис на рамото си, той го изведе от конюшнята, докато замъкът се пробуждаше под първите светлини на зората. Прекоси двора и намери Теожен при решетката на вътрешната крепостна стена.

Лорн се изненада, защото се беше сбогувал с графа още вечерта, след един разговор насаме, в който беше обяснил подробности от мисията, която Върховният крал му беше поверил. Но Теожен го чакаше, облечен в дълъг подплатен кожух, с ботуши, кръстът му беше пристегнат с широк колан.

— Добро утро, рицарю.

— Добро утро, графе.

— Исках да ви пожелая лек път. И още веднъж да ви благодаря.

— Няма за какво.

Светлината все още беше мека, Лорн не носеше очилата си, нито беше сложил качулката. Теожен можеше да го погледне в разноцветните очи.

В тях не прочете нищо.

— Елате — каза той след кратко колебание.

С жест покани Лорн да го последва.

Лорн сложи Исарис върху седлото на коня си и двамата мъже направиха няколко крачки заедно, докато седналото коте ги следваше с очи.

— Планът на краля има всички шансове да се провали — каза графът. — Що се отнася до идеята да създаде отново Ониксовата гвардия… — той замислено поклати глава. — Но приключението си заслужава опита и вие можете да разчитате на моята помощ.

— Несъмнено Кралят скоро ще ви призове. Вас и вашите ездачи на змейове.

— Аз съм и оставам на служба при Върховния крал.

Лорн кимна.

— Но вие, рицарю, вие ще сте съвсем сам — поде отново Теожен. — Ще трябва да намерите и други съюзници освен мен. И то доста по-наблизо. Този пръстен ви издига и ви пази, но в същото време ви излага на опасност и не ви прави неуязвим. Не се доверявайте на никого и внимавайте за ножове нощем. И не забравяйте да идете при Сибелиус. Вчера ви говорих за него — той ще ви е от голяма помощ. Той е стар приятел. Отговарям за него.

— Ще го потърся.

Графът замълча за миг, докато се връщаха към коня на Лорн. После каза:

— Продължавам да не разбирам какво ви мотивира, Лорн. Но вие се готвите да направите невъзможното в името на Върховния крал и поради тази причина…

Той не довърши.

С Лорн здраво си стиснаха ръцете.

— Някои победи отначало са били обречени битки, нали?

* * *

Теожен отиде при госпожа Мерил до едно от укрепленията на вътрешната крепостна стена. Увита в сиво палто, което вятърът развяваше, тя гледаше Лорн, който се отдалечаваше към утринното слънце.

— Е?

— Наистина не зная какво да мисля за този Лорн — призна графът. — Той е смел, интелигентен, решителен и е един от най-добрите воини, които някога съм срещал, но…

Остави изречението си недовършено и безпомощно тръсна глава.

— Мислите ли, че може да успее? — попита лилията. — Мислите ли, че кралят е направил правилния избор?

— Не зная — призна Теожен. — А и е вярно, че кралят допусна много грешки, откакто царуването му върви към своя край. Но ако този мъж, върнал се от ада, е единственият шанс, останал на Върховното кралство, тогава трябва да го опитаме.